О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№
гр. София, 02.06.2025 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 9 състав, в открито заседание на четвърти декември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
СЪДИЯ: АНЕЛИЯ ЯНЕВА
при секретаря Йорданка Петрова, като разгледа търговско дело № 417/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
692, ал. 4 ТЗ.
С решение от 16.02.2018 г. по търговско
дело № 5037/2016 г. на Апелативен съд - София, обявено в търговския регистър на
21.02.2018 г., е открито производство по несъстоятелност на „Р.Л.“ АД.
На 05.05.2018
г. е обявен списък на приетите вземания, предявени в срока по чл. 685, ал. 1 ТЗ, в който са включени следните:
1/ на „И. СД“ ООД за сумата 684 540,50 лева – равностойност на 350 000 евро, представляваща сбор от главница /391 166 лева/ и неустойка /293 374,50 лева/, дължими по договор за проектиране от 08.05.2008 г. и Анекс-1 от 25.01.2012 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1 т. 8 ТЗ;
2/ на Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В за сумата 2 693 305.11 лева, от които: 1/ 391 166 лева – главница по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 2/ 252 210.44 лева – лихва за периода 27.9.2007 г. - 31.12.2011 г. по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 3/ 1 122 111.07 лева - главница по Договор за заем от 19.03.2007 г.; 4/ 790 358,94 лева – лихва по описания договор за заем за периода 19.03.2008 г. – 31.12.2011 г.; 5/ 95 835,67 лева - главница по Договор за заем от 16.01.2009 г.; 6/ 41 623 лева - лихва по описания договор за заем за периода 20.10.2008 г. – 31.12.2011 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1 т. 10 ТЗ;
3/ на Й. Б.В. за сумата 2 693 305.11 лева, от които: 1/ 391 166 лева – главница по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 2/ 252 210.44 лева – лихва за периода 27.9.2007 г. - 31.12.2011 г. по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 3/ 1 122 111.07 лева - главница по Договор за заем от 19.03.2007 г.; 4/ 790 358,94 лева – лихва по описания договор за заем за периода 19.03.2008 г. – 31.12.2011 г.; 5/ 95 835,67 лева - главница по Договор за заем от 16.01.2009 г.; 6/ 41 623 лева - лихва по описания договор за заем за периода 20.10.2008 г. – 31.12.2011 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1 т. 10 ТЗ;
4/ на М.Б.Б.В. за сумата 3 020 142,45 лева, от които: 1/ 391 166 лева – главница по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 2/ 252 210.44 лева – лихва за периода 27.9.2007 г. - 31.12.2011 г. по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 3/ 1 448 948,40 лева - главница по Договор за заем от 19.03.2007 г.; 4/ 790 358,94 лева – лихва по описания договор за заем за периода 19.03.2008 г. – 31.12.2011 г.; 5/ 95 835,67 лева - главница по Договор за заем от 16.01.2009 г.; 6/ 41 623 лева - лихва по описания договор за заем за периода 20.10.2008 г. – 31.12.2011 г., с ред по чл. 722, ал. 1 т. 10 ТЗ.
Срещу списъка са подадени 11 възражения от длъжника и всички кредитори, както следва:
1/ срещу всички вземания на „И. СД“ ООД са постъпили 4 възражения - от длъжника „Р.Л.“ АД с вх. № 66661/14.05.2018 г.; от кредиторите М.Б.Б.В., с вх. № 66665/14.05.2018 г., Й. Б.В., с вх. № 66667/14.05.2018 г. и Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В., с вх. № 66663/14.05.2018 г.;
2/ срещу всички приети вземания на Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В., Й. Б.В. и М.Б.Б.В. са постъпили възражения от кредитора „И. СД“ ООД /обективирани в един документ с вх. № 66472/14.05.2018 г., уточнен с молба от 21.06.2018 г./;
3/ срещу определената от синдика привилегия на вземанията по договорите за заем от 19.03.2007 г. и от 01.09.2007 г. по чл. 722, ал. 1 т. 10 ТЗ са постъпили възражения от предявилите ги кредитори М.Б.Б.В., с вх. № 66665/14.05.2018 г., Й. Б.В., с вх. № 66667/14.05.2018 г. и Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В., с вх. № 66663/14.05.2018 г.
Съдът, като взе предвид, че всички
възражения са подадени в срока по чл.
690, ал. 1 ГПК, намира същите за допустими. По основателността на последните
прима следното:
О общо по всички възражения следва да
се посочи, че доколкото производството по чл. 692 ТЗ е започнало преди
постановяване на ТР № 1/03.12.2018 г. по т. д. № 1/2017 г. на ВКС, ОСТК, са
събрани единствено писмени доказателства. Видно от справка в търговския
регистър кредиторите-холандски дружества са акционери в „Р.Л.“ АД.
1.
По
възраженията срещу вземанията на „И. СД“ ООД /с идентично съдържание/:
Вземанията са оспорени при твърдения, че
възнаграждението по договор за проектиране от 08.05.2008 г. в размер на
200 000 евро било погасено по давност, която към датата на подаване на
молбата по чл. 625 ТЗ – 29.01.2015 г., била изтекла. Представеният от „И. СД“
ООД анекс № 1/25.01.2012 г., в който се признавало последното и се поемало
задължение за плащане на мораторна неустойка, бил с
невярно съдържание. Не бил противопоставим на длъжника и на възразилите
кредитори, тъй като нямал достоверна дата, а те били трети лица по смисъла на
чл. 181 ГПК. Анексът бил антидатиран – подписан от Т.
Л. в момент, в който вече не бил представляващ длъжника. Този факт се
установявал от декларация на посоченото лице /Л./ до акционерите и до „Р.Л.“ АД
от 04.04.2012 г., в която анексът не бил описан.
Вземанията по договора и анекса /за главница и неустойка/ не били осчетоводени
от „И. СД“ ООД /видно публикуваните ГФО за 2012 и 2013 г./, с което не било
изпълнено задължението по чл. 24, ал. 2 ЗСч за вярно и честно представяне на
имущественото и финансовото състояния на дружеството, което задължение следвало
и от Директива 2013/34/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от
26.06.2013 г. /транспонирана в ЗСч/. Ето защо и при спазване на целта на закона
и правото на ЕС – защита на третите лица, следвало съдът да приеме необявените
факти за несъществуващи спрямо третите лица /каквито били длъжникът и
възразилите кредитори/. Към отчетите била представена и декларация по чл. 13,
ал. 4 ЗТРРЮЛНЦ, с която управителят на „И. СД“ ООД декларирал истинността на
заявените обстоятелства и приемането на представените за обявяване актове,
респ. - признавал несъществуването на вземанията. Не била издадена фактура за
вземанията. Не било допустимо „И. СД“ ООД, което не е изпълнило вменените в ЗСч
задължения, да черпи права от собственото си противоправни
поведение. Задълженията не били осчетоводени и от длъжника „Р.Л.“ АД. Не се
доказвало изпълнение на работата по договора за проектиране от 08.05.2008 г. -
нямало одобрен проект за ПУП, поради което не било възникнало нито задължение
за плащане на възнаграждение, нито акцесорното за
неустойка за забава. На следващо място, релевират
възражение за нищожност на неустоечната клауза на
основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД тъй като накърнявала добрите нрави с оглед
уговорения размер. Приемането на вземанията щяло да доведе до нарушаване на
Договор за насърчаване и взаимна защита на инвестициите между Република
България и Кралство Нидерландия, с който РБ се задължавала да закриля на своята
територия инвестициите на холандските инвеститори.
Синдикът заявява становище за
неоснователност на възраженията. Макар решението по чл. 630 ТЗ да не се
ползвало със сила на пресъдено нещо, с него
вземанията на кредитора били установени. В производството по чл. 692, ал. 4 ТЗ
съдът не можел да разглежда възражението за нищожност на неустоечната
клауза, както и това за противопоставимостта на
анекса на длъжника и възразилите кредитори.
Кредиторът с оспорено вземане „И. СД“
ООД оспорва възраженията при твърдения че вземанията били установени в влязло в
сила решение, с което било открито производството по несъстоятелност, както и с
влязло в сила решение, с което бил уважен иск по чл. 135 ЗЗД. Вземанията се
доказвали по несъмнен начин и от ангажираните доказателства.
Съдът намира възраженията са
неоснователни поради следните съображения:
Константна е съдебната практика по
въпроса, че предмет на силата на пресъдено нещо на
решението за откриване на производство по несъстоятелност не са индивидуалните
права или вземания на кредитора /кредиторите/ към длъжника, а неговата
неплатежоспособност.
С влязло в сила решение, постановено по търговско дело № 681/2018 г. на Софийски градски съд, ТО, 20 състав, е обявен за недействителен на основание чл. 135, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 649, ал. 1 ТЗ по отношение на кредиторите на „Р.Л.“ АД договор за продажба на недвижими имоти, сключен с Нотариален акт № 32/25.06.2013 г. на нотариус рег. № 328-СРС, между несъстоятелния длъжник, като продавач, и „Р.Л. Холдинг“ ЕООД, като купувач. В мотивите на т. 2 от ТР № 2/09.07.2019 г. по т. д. № 2/2017 г. на ВКС, ОСГТК е обобщена константната съдебна практика, според която съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл. 135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда /правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането/. Той може да приеме обратното, само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Следователно и решението, с което е уважен отменителният иск, не установява вземанията със сила на пресъдено нещо, обвързваща страните в производството по чл. 692, ал. 4 ТЗ. Ето защо възраженията следва да разгледат по същество.
Видно от справка в търговския регистър по партидата на кредитора с оспорено вземане, последният е правоприемник на „И.Р. - Д. С-ИЕ“ СД, ЕИК/ПИК ******** – вписване № 20161215144858.
Не се спори между страните /вкл. от
оспорващите вземането кредитори/, а и се установява от представения към молбата
на „И. СД“ ООД документ, че на 08.05.2008 г. между праводателя
на посоченото дружество, като изпълнител, и длъжника, като възложител, е
сключен договор за изработка със съдържанието на документа. Изпълнителят е поел
задължение да извърши необходимите действия по изработване на ПУП за определени
имоти срещу възнаграждение 200 000 евро без ДДС, платима на вноски /чл. 3.1
от договора/. Одобряването на проекта като резултат е условие за получаване на
последната вноска от възнаграждението в размер на 5 % /т.е. 10 000 евро
без ДС или 12 000 евро със ДДС/.
В анекс от 25.01.2012 г., подписана от Т.
Л., в качеството му на представляващ „Р.Л.“ АД, са изброени извършените от
изпълнителя действия по изпълнение на договора /чл. 3/. В чл. 4 от същото се
съдържа признание, че тези действия представляват пълно изпълнение на
възложената работа, както и приемане без възражения от възложителя. В чл. 6 от
анекса възложителят поема задължение в едномесечен срок да заплати
възнаграждение на възложителя в размер на 200 000 евро, като в случай на
забава дължи неустойка в размер на 1 % седмично върху сумата, но не повече от
75 %.
Първо следва да се даде отговор на въпроса дали анексът от 25.01.2012 г. обвързва длъжника „Р.Л.“ АД и кредиторите-акционери. Последният е основният спорен между страните и е обуславящ изводите и за възникване на вземането за възнаграждение, и за погасяването му по давност, и за наличието на неустоечно съглашение.
В настоящото производство не е оспорена
автентичността на подписа на представляващия Л., поради което и мотиви по този
въпрос не следва да се излагат.
Видно от справка в търговския регистър по партидата на длъжника, в периода 12.03.2008 г. – 08.06.2012 г. законен представител е Т. Л.. Посочената в анекса дата е 25.01.2012 г. Спрямо тази дата, от външна страна следва, че е подписан към момент, в който посоченото лице е било изпълнителен член на съвета на директорите на длъжника, респ. представляващ.
Възражението за „липса на достоверна
дата“ на определен документ само по себе си е бланкетно.
За да бъде дадена точна правна квалификация на същинското възражение, следва да
се вземат предвид всички конкретни за отделния случай обстоятелства, на които
се основава. Възраженията се основават на твърдения, че анексът бил подписан от
Т. Л. не на посочената в документа дата, а в последващ
момент, в който последният не бил законният представител на длъжника - т.е., че
кредиторът с оспорено вземане „И. СД“ ООД и Т. Л. след прекратяване на
представителната му власт спрямо несъстоятелния длъжник, са постигнали
съглашенията в анекса. При тези твърдения съдът намира, че се релевира правоизключващо
възражение по чл. 42, ал. 2 ЗЗД за недействителност на договора, сключен от Т. Л.
след отпадане на представителната му спрямо длъжника власт.
Според задължителните разяснения, дадени в т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, договор, сключен от лице, действало като представител, без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето, от името на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници. Видно от мотивите към т. 2 даденият отговор обхваща и хипотезата на позоваване след изричния отказ за потвърждаване, ако такъв е бил направен. „Р.Л.“ АД е легитимирано да се позове на тази недействителност. Макар да е спорно в съдебната практика, настоящия състав на съда намира, че на такава могат да се позоват и оспорващите холандски дружества /доколкото твърдят /макар и неясно/, че длъжникът им – а не те вместо него, е упражнил правото си да се противопостави на извършените без представителна власт действия/. Според приетото в решение № 117/18.07.2024 г. по т. д. № 586/2023 г. на ВКС, 1 ТО „законодателят не е предвидил ограничения относно допустимите оспорвания на прието вземане, а с добавянето на изр. 2 на чл. 690, ал. 2 ТЗ /ДВ бр.66/2023 г./ изрично е уточнил, с оглед на създадената съдебна практика до този момент, че предмет на възражението могат да бъдат основанието, размерът, обезпечението или привилегията на вземането. По аргумент и от разпоредбата на чл. 134 ЗЗД кредитор може да се позове на погасяване по давност на прието вземане на друг кредитор и това възражение да се счете за основателно в производството по чл. 692, ал. 4 ТЗ.“ Такова разрешение, но по отношение на придобивната давност, е дадено в разяснителната част на т. 3 от ТР № 4/17.12.12 г. по т. д. № 4/12 г. на ВКС, ОСГК, според което позоваване на придобивна давност може да бъде направено и от кредиторите на длъжник при негово бездействие. Съдът споделя този извод, като намира, че и извън производството по несъстоятелност, би бил допустим иск по чл. 134 ЗЗД, предявен от кредитор, за установяване недействителността на договора на основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, стига да твърди, че длъжникът му се е противопоставил на извършените действия /доколкото това право – да се предяви иск за установяване недействителността, не е може да се квалифицира като зависещо от чисто личната преценка на длъжника/. Щом това е така, то няма как посоченото право на кредитора да бъде отречено в универсалното принудително изпълнение. От горното следва, че в производството по чл. 692, ал. 4 ТЗ възраженията на длъжника /не само правопогасяващите, но и правоизключвашите/ могат да се упражнят от останалите кредитори по аргумент от чл. 134 ЗЗД, като практиката не предпоставя произнасянето на съда по тях от бездействието на длъжника – в случая съдът следва да се произнесе и при активно поведение от негова страна /както е в процесния случай/.
Според мотивите към т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 г. по т. д. № 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, както потвърждаването, така и отказът за потвърждаване са едностранни волеизявления на лицето, от името на което е сключен договорът без представителна власт, които принципно са неоттегляеми, ако са достигнали до адресата-третото лице, което е договаряло с мнимия представител /чл. 13, ал. 2 и ал. 4, вр. чл. 44 ЗЗД/. Поради това, ако мнимо представляваният веднъж е потвърдил договора съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, след това не може да има позоваване на недействителността, както и ако той веднъж изрично е отказал да потвърди договора, след това не може да го потвърди. В хипотезата на чл. 301 ТЗ ефектът на потвърждаване на действията, извършени без представителна власт от името на търговец, настъпва при непротивопоставяне от негова страна веднага след узнаването им. Противопоставянето на търговеца, но само ако е направено веднага след узнаването, представлява отказ за потвърждаване и позоваване на недействителността. В случая не се спори, а и се установява от доказателствата, че „Р.Л.“ АД се е позовало на тази недействителност на анекса още в производството по чл. 625 ТЗ – отказал е да го потвърди, както и че не е узнал за него по-рано.
Спорен в съдебната практика е въпросът коя от страните следва да докаже факта, на който се основава възражението, че подписалото договора лице не е било изпълнителен директор на „Р.Л.“ АД към действителната дата на сключване на договора. За отговора му съдът съобразява и споделя разрешенията, дадени в следната съдебна практика /неизчерпателно посочена/: 1/ решение № 50011/09.02.2023 г. по гр. д. № 1902/2022 г. на ВКС, 4 ГО, в което се приема, че работодателят /търговско дружество/ не е трето лице по смисъла на чл. 181 ГПК по отношение на споразумение към трудов договор, поради което при оспорване на датата на подписването му от неговия представляващ, тежестта от оборването на посочената дата се носи от него; 2/ решение № 100/06.10.2020 г. по т. д. № 2133/2019 г. на ВКС, 1 ТО и цитираното в него решение от 11.09.2017г. по т. д. № 2413/2015 г. на 2 ТО на ВКС, според които съгласно чл.180 ГПК, частни документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица; при възражение за антидатиране, посоченият в документа издател не може да се ползва от правилата на 181, ал. 1 ГПК относно достоверната дата, тъй като нейни адресати са само трети спрямо документа лица; когато изявленията обхващат датата на документа, съставителите са обвързани от нея, датата е противопоставима на участниците в съставянето на документа, но всеки може да опровергава верността ѝ и носи на основание чл.154, ал.1 ГПК тежестта да установи действителното време на съставяне; 3/ решение, постановено по търговско дело № 681/2018 г. на Софийски градски съд, ТО, 20 състав, в което се приема, че тази доказателствена тежест не може да бъде разместена чрез въвеждане на твърдението, че лицето е подписало документа след прекратяване на неговата представителна власт, че подобна теза, освен до несигурност за търговския оборот, би довела и до възлагане в тежест на насрещната по сделката страна да носи риска от лошия избор на законен представител вместо той да бъде възложен на страната, която някога е създала връзка на доверени отношения с това лице, както и цитираното него решение - решение № 18/13.02.2019 г. по т. д. № 2233/2018 г. на ВКС, 2 ТО. От горното следва, че „Р.Л.“ АД - страна по оспорения анекс, носи тежестта да докаже твърдението си, че анексът е подписан след прекратяване на представителната власт на Т. Л..
Следва да се даде отговор и на въпроса дали този факт следва да се възложи и в тежест на оспорващите холандски дружества. Разглеждането на тяхното възражение за недействителност в производството по несъстоятелност, основано на чл. 42, ал. 2 ЗЗД, се допуска от практиката по аргумент от чл. 134 ЗЗД. При предявен иск по чл. 134 ЗЗД /а несъмнено и при възражение по чл. 690 ТЗ, допустимо по аргумент от тази разпоредба/ процесуалният субституент не предявява свои материални права, а тези на длъжника си, какъвто е и настоящият случай. Няма правна логика кредиторът, упражняващ чуждите материални права, да не носи доказателствената тежест, която би носил неговият длъжник, ако сам той не е бездействал. Разпределението на доказателствената тежест се извършва съобразно предявеното материално право – това на длъжника. Ето защо и в настоящото производство няма как да се приеме, че тежестта на доказване на факта на датата на съставяне на оспорения анекс следва да се възложи на „И. СД“ ООД, защото е оспорен не само от длъжника, но и от други кредитори на несъстоятелността. Щом предявяват права на длъжника /а не собствени/, оспорващите кредитори следва а бъдат поставени в същото процесуалноправно положение относно доказателствената тежест, в което би бил поставен самият длъжник при предявен от него иск за установяване недействителността на анекса. Т.е. именно процесуалните субституенти следва да докажат изгодния за длъжника /чиито материални права предявяват/ факт, че оспореният анекс е съставен в момент, различен от датата на документа. Обратното разбиране би дало възможност за лесно заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 154 ГПК – чрез предявяване на искове по чл. 134 ЗЗД, 440 ГПК, респ. възражения по чл. 690 ТЗ от кредитори, свързани с длъжника лица /какъвто е и процесният случай/. Подобно тълкуване на закона не води до нарушение на Договора за насърчаване и взаимна защита на инвестициите между Република България и Кралство Нидерландия. В него не е предвидено различно /по-благоприятно/ третиране на тези инвеститори или облекчен процесуален ред за установяване техните претенции/възражения, а единствено еднакво такова. Същото следва и от чл. 616, ал. 3 ТЗ, според който в производството по несъстоятелност чуждестранните кредитори имат равни права с местните. Еднаквото третиране означава еднакво прилагане на нормативните актове и не може да ограничи съда в правото му да приложи определена разпоредба в действителния според него неин смисъл, стига този смисъл да не е разяснен по задължителен за съда тълкувателен път, каквато хипотеза в случая не е налице.
Ето защо възразилите кредитори и длъжникът следва да докажат твърденията си, че датата, на която е съставен оспореният анекс, не е посочената в него, а следваща датата на отпадане на представителната му власт - 08.06.2012 г. Последните считат факта на антидатиране на анекса за установен от липсата на осчетоводяване на вземането от страна на „И. СД“ ООД /неиздаването на фактура и невключването на вземането в ГФО за 2012 и 2013 г./, както и от изявлението на Т. Л. в декларация от 04,04,2012 г., в което анексът не е посочен. Тези факти се установяват, а не са и спорни.
Съгласно чл. 24, ал. 1 и 2 ЗСч финансовите отчети трябва да представят вярно и честно имущественото и финансовото състояние и финансовите резултати от дейността на предприятието, паричните потоци и собствения капитал, което представяне изисква достоверно показване на ефектите от операциите, други събития и условия в съответствие с определенията и критериите за признаване на активи, пасиви, приходи и разходи, заложени в приложимите счетоводни стандарти. С тази разпоредба се транспонира чл. 4, ал. 3 от Директива 2013/34/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26.06.2013 г. Не са изпълнени и изискванията по ЗДДС за издаване на данъчна фактура. Неизпълнението на разпоредбите на ЗСч и ЗДДС би могло да е основание за ангажиране административнонаказателна отговорност на съответните лица. Не обаче и за санкция чрез отричане на неосчетоводените вземания. Липсва законоустановена презумпция – както в българското, така в правото на ЕС, според която невключените в счетоводните книги вземания се считат за несъществуващи. Подобна теза не е застъпена и в цитираната от възразилите лица практика на СЕС. Противно на възраженията, с неосчетоводяването на вземанията „И. СД“ ООД не черпи права. Съдът съобразява този факт като индиция за несъществуване на вземането, но последният не е достатъчен сам по себе си да ги отрече. Отделно, както е посочено и в решението на САС по чл. 630 ГПК, неизпълнението на тези задължение е житейски обосновано. При издаване на данъчна фактура изпълнителят следва да внесе ДДС в значителен размер, макар да има съмнения в плащането на задължението по нея - с оглед изявлението в анекса, че възложителят не плаща поради финансови затруднения и последвалата неплатежоспособност. При тези данни няма как да се приеме, че неосчетоводяването на вземанията е равно на признание на несъществуването им от „И. СД“ ООД.
На 04.04.2012
г. Т. Л. е отправил писмено изявление до „Р.Л.“ АД и акционерите в него. В т. 3
е посочено, че в приложение А се съдържа списък на всички споразумения,
договори и договорни отношения, по които дружеството е страна или които могат
да засегнат по друг начин дружеството, неговото имущество или търговска
дейност. В приложение А са описани следните договори: 1/ договор за проектиране
от 08.05.2008 г. /без посочване на анекса към него/; 2/ заемите, предоставени
на „Р.Л.“ АД от „бенефициентите“, ведно със съпътстващите ги договори за заем и
ипотеки. Фактът, че анексът не е конкретно упоменат в декларацията, доколкото
не е и отречен с изявленията в същата, сам по себе си не води до извод, че към
04.04.2012 г. документът не е бил съставен. Освен
това, с декларацията се признава вземането по договора за проектиране – каквото
признание има и в анекса. Очевидно представляващият към момента на деклариране
не отрича съществуването на задължение към „И. СД“ ООД по договора за
проектиране. Освен това, липсата на посочване на анекса е обяснима от една
страна с това, че с задължението за цена не произтича от него, а от договора, а
поетото неустоечно задължение към момента на
писменото изявление е било в размер под 5 %. От друга страна е обяснимо и с
това, че в декларацията не са конкретно упоменати и допълнителни споразумения
към договорите за заем /от 17.02.2012 г., от 01.01.2012
г./ - т.е. с нея изпълнителният директор е описал най-общо основанията на
поетите от дружеството задължения, а не е посочил изчерпателно всички
допълнителни съглашения към тях.
От анализа на горните доказателства и установените от тях факти съдът намира, че и в съвкупност невключването на задължението в счетоводните книги и липсата на конкретно посочване на анекса в декларацията от 04.04.2012 г. не могат да докажат по несъмнен, категоричен начин факта, че оспореният анекс е подписан след прекратяване на представителната власт на Т. Л.. Възражението за недействителност е неоснователно и съдът следва да зачете правните му последици. На последно място, макар и да не е конкретно формулирано, дори и да се приеме, че има възражение по чл. 40 ЗЗД, то същото не се доказва от събраните доказателства, като тежестта е на длъжника и възразилите кредитори.
Съгласно чл. 266, ал. 1 ЗЗД поръчващият дължи възнаграждение за приетата работа. Както беше посочено по-горе, от изявлението в анекса /съдържащо неизгодни за длъжника факти/ се установява изпълнението на описаните в т. 3 действия от изпълнителя и приемането им без възражения. Действително няма данни да е одобрен ПУП, но както беше посочено и по-горе, това е предпоставка за възникване на 5 % от първоначално уговореното възнаграждение. Видно от клаузите на анекса, с него цената е редуцирана до 200 000 евро със ДДС /каквато сума се претендира от кредитора/. Фактът на регистрацията по ЗДДС е общоизвестен, като съдът установи, че и „И.Р. - Д. С-ИЕ“ СД, и правоприемникът му са регистрирани по ЗДДС. Доколкото към момента на сключване и на договора, и на анекса изпълнителят е имал регистрация, предоговарянето на цената не би могло да се дължи на някакъв факт, водещ до отпадане на задължението за внасяне на данъкa.
Ето защо за възложителя е възникнало
задължение да заплати уговореното в договора и намалено с анекса възнаграждение
в размер на 200 000 евро в посочения срок.
Възражението за нищожност на неустойката е неоснователно. Съгласно т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС не е нищожна клауза за неустойка в търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява; нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Уговорената неустойка в размер на 0,14 % на ден /1% на седмица/ с определена горна граница несъмнено не е нищожна, както е приел и ВКС в определение № 448/09.07.2018 г. по т.д. № 1070/18 г., което макар да няма сила на пресъдено нещо, е постановено по процесната неусточена клауза и съдът споделя този извод.
На последно място следва да бъде
разгледано възражението за погасяване на вземанията на „И. СД“ ООД по давност:
Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента, в който вземането е станало изискуемо, като се прекъсва с: 1/ признанието му – чл. 116, б. „б“ ЗЗД; 2/ подаването на молба за откриване на производство по несъстоятелност относно вземането, на което молителят основава молбата си по чл. 625 ТЗ – чл. 628а, ал. 1 ТЗ.
Видно от договора, плащането на възнаграждението е уговорено на вноски, последната от която е дължима при окончателното приключване на работата. Вземането за възнаграждение от 200 000 евро се погасява с изтичане на петгодишен срок. Дори и да е било изискуемо в период 2008 – 2012 г., то с признанието му в анекса давността е прекъсната, като е уговорен и нов срок за изпълнение – до 25.02.2012 г. От тази дата започва да тече нов срок, който изтича на 25.02.2017 г. Молбата по чл. 625 ТЗ е подадена на 29.01.2015 г. преди изтичането му, а тя прекъсва срока, защото е основана именно на тези вземания.
Вземането за неустойка се погасява с
изтичане на тригодишен срок – чл. 111, б. „б“ ЗЗД, като от началния момент, за
който се дължи – 26.02.2012 г., до подаване на молбата по чл. 625 ТЗ, не е
изтекъл.
2.
По
възраженията /идентични по съдържание/ срещу вземанията на М.Б.Б.В., Й. Б.В. и Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В. и относно привилегията на вземанията им по договорите
за заем от 19.03.2007 г. и от 01.09.2007 г.:
„И. СД“ ООД оспорва вземанията на кредиторите-акционери, като релевира следните възражения, обективирани във възраженията и уточнителната молба към тях: 1/ симулативност на договорите за заем – били създадени за нуждите на производството по несъстоятелност между свързани лица; 2/ вземанията били погасени по давност - не били „новирани“, като не били представени договори с достоверна дата, от които да се установявал този факт.
Кредиторите М.Б.Б.В.,
Й. Б.В. и Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В. оспорват възраженията на „И. СД“ ООД, като поддържат,
че вземанията им се установявали от представените писмени доказателства.
Оспорват привилегията на вземанията по договорите за заем от 19.03.2007 г. и от
01.09.2007 г. по чл. 722, ал. 1, т. 10 ТЗ. Поддържат, че следвало да бъдат с
ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, тъй като били обезпечени с
договорни ипотеки /както били и предявени/. Договорите, от които произтичали,
не били такива за заем, тъй като били дадени от акционерите в дружеството –
инвеститори по проектно финансиране, осигурили собствен капитал на проектното дружество
за развитие на бизнес в сферата на недвижимите имоти. Заемът бил целеви – за
постигане на инвестиционната цел. Възвращаемостта на инвестицията била
предвидена да се осъществи от бъдещи парични потоци във фазата на реализацията
на проекта. Развиват подробни доводи за отликите на процесните
договори от договора за заем. Разпоредбата на чл. 722, ал. 1, т. 1 вр. чл. 616, ал. 2, т. 2 ТЗ ограничавала свободното
движение на капитали /чл. 63 ДФЕС/, била дискриминационна, била несъответна на
правото на ЕС. Искат от съда да определи привилегия на тези вземания по чл.
722, ал. 1, т. 1 ТЗ, евентуално по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.
Длъжникът „Р.Л.“ АД признава вземанията на кредиторите-холандски дружества в приетите от синдика размери, както и привилегиите им /като по отношение на последните поддържа идентични с изложените от тях съображения/. Поддържа, че възразилият кредитор „И. СД“ ООД не бил легитимиран да прави възражение за погасване по давност на вземанията на други кредитори – това било изключително негово право, което той не искал да упражнява. Вземанията и не били погасени по давност към момента на предявяването им от кредиторите - били сключени допълнителни споразумения, с които за задълженията по договорите за заем били уговорени нови падежи.
Синдикът оспорва възражението на „И.
СД“ ООД в частта по вземанията за главници, като поддържа, че се установявали
от представените доказателства, вкл. нотариални актове за учредяване на
договорна ипотека. Били установени и от ССчЕ в хода
на производството по чл. 625 ТЗ, не били погасени по давност, доколкото
падежите им били отсрочени. Намира за основателно възражението за погасяване по
давност на вземанията за лихва. Оспорва възраженията на кредиторите-холандски
дружества, доколкото имотите не били част от масата на несъстоятелността.
Договорите, от които произтичали вземанията им, били за заем, както били
отразени в счетоводните книги на длъжника, поради което попадали в хипотезата
на чл. 616, ал. 2, т. 2 ТЗ, като по този начин не се нарушавало правото на
Съюза.
По съществуването на вземанията на
по договорите за заем и реда на удовлетворяването им съдът намира следното:
Не се
спори между страните, а и видно от нотариално удостоверение за правно правоприемство, издадено от нотариус Ф.А.К., приложено към
молбата по чл. 685 ТЗ на М.Б.Б.В. от 21.03.2018 г.,
това лице е универсален правоприемник на В. Б.В., което е с предишно
наименование В.Д.А.М. К.Б.Б.В. /с каквато фирма е
индивидуализирано в договорите за заем/.
Не се
спори, а и с оглед съглашенията в чл. 5.02 от договора за заем от 01.09.2007 г.
и договора за заем от 16.01.2009 г., както и в чл. 5 от споразумението от 01.01.2012 г. страните са избрали за приложимо към всичките
договори за заем материалното право на РБ. Това е допустимо съгласно чл. 3 от
Регламент № 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения /Рим
I/, както и отменената с него Римска конвенция от 1980 г. Ето защо съдът следва
да приложи именно него към правоотношенията.
2.1
По вземанията,
произтичащи договора за заем от 19.03.2007
г.:
Относно главницата:
Видно от договор от 19.03.2007 г. /в представените преписи от който липсват страници/, нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека № 45, том IV, рег. № 42060, дело № 645 от 12.09.2007 г. на нотариус с рег. № 310 на НК, в който съдържанието на договора за заем е възпроизведено, както и от платежните нареждания, а и предвид липсата на конкретно оспорване на факта на предаване на сумата, между „Р.Л.“ АД, като заемател, и като заемодатели праводателят на М.Б.Б.В., Й. Б.В. и Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В., както и още две лица – които не са предявили вземания в производството по несъстоятелност, е налице заемно правоотношение. Длъжникът получил в заем 3 900 000 евро /чл. 2.01 от договора/. Заемателят се задължил да върне по 20 % от нея на всеки кредитор /по 780 000 евро/, което съдът приема за установено поради липсата на спор по този факт, предвид че всеки кредитор претендира главница в по-малък размер, като липсват доказателства да е платена на непредявилите вземания кредитори. Уговореният падеж е на по-ранната от двете дати: 1/ третата година от влизане в сила на договора за заем; 2/ приключване на проекта /чл. 4.01, б. „а“/. Липсват данни проектът да е бил реализиран по смисъла на дефиницията в чл. 1.01, поради което падежът е настъпил на по-ранната дата - 19.03.2010 г., от която вземането е станало изискуемо.
Към молбите за предявяване на
вземанията е представено допълнително споразумение от 08.08.2012
г. към договора за заем от 19.03.2007 г., сключено между „Р.Л.“ АД и праводателя на М.Б.Б.В., Й. Б.В.
и Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В. /без
останалите двама заемодатели/. В б. „Г“ от преамбюла страните са констатирали,
че заемателят не е погасил дължимите по договора
главница и лихви. В чл. 1 е уговорено разсрочване на задълженията, като падежът
е уговорен на по-ранното от двете събития: 1/ десетата годишнина от
допълнителното споразумение; 2/ датата, на която представителят /съобразно
дефиницията на това понятие, дадена в договора за заем/, действащ от името на
заемодателя, връчи на длъжника писмена претенция, изискваща пълно или частично
възстановяване на заема. Доколкото по смисъла на чл. 1.01, чл. 50.2 и 5.03 от
договора за заем представителят /агентът/ е лице, определено от всички страни
по договора, което не може да бъде заменено по волята на всеки от
заемодателите, то не може да се приеме, че по смисъла на чл. 1 от
допълнителното споразумение вземанията по договора за заем са станали изискуеми
от датата на сключването му. Без това действие на представителя – да отправи до
длъжника покана, вземането не е
изискуемо, поради което при липсата на такова кредиторите не биха могли да го претендират
по-рано от изтичане на десетгодишния срок.
Оспорващият кредитор „И. СД“ ООД, макар
и не съвсем ясно, възразява за симулативност на това
споразумение относно посочената в него дата. Последното се извежда от
наведеното от него възражение за погасяване на вземанията по давност, свързано
с тези, че нямало „новация“ и не били налице договори
с достоверна дата, както и че вземанията в целия им размер били създадени за
нуждите на процеса и били между свързани лица.
Както беше посочено по-горе, в
производство по чл. 692, ал. 4 ТЗ всеки кредитор е легитимиран да направи
възражение за погасяване на вземане на друг кредитор по давност. По аргумент от
чл. 180 ГПК частният документ не се ползва с обвързваща съда доказателствена сила относно датата на съставянето му. За
него законът е въвел понятието „достоверна дата“, свързвайки го с определени
предпоставки за доказването ѝ. Те са уредени в чл. 181 ГПК. Оспореното
споразумение е представено към молбите за предявяване на вземанията от
21.03.2018 г., която дата е достоверна по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК.
Спорният въпрос е дали посочената в него – 08.08.2012
г., е действителната дата на съставянето му. Въпросът за обема на понятието
„трети лица“ е противоречиво решаван в съдебната практика поради възможното
буквално и стеснително тълкуване на разпоредбата. Разликата е в допустимите
доказателства, поради което в случая дали „И. СД“ ООД е трето лице по смисъла
на чл. 181 ГПК или не, не е от значение. И в двете
хипотези обаче – доколкото оспорващото лице не е страна по оспореното
споразумение, нито е лице, упражняващо правата на такава страна, тежестта да
докаже, че посочената в документа е действителната дата на съставянето, е на
лицето, което черпи изгодни последици от това – кредиторите. Тук следва да се
подчертае, че в горния случай /описан в т. 1 от определението/ кредиторът на
страна по договор принципно няма право да заяви възражение по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, а такова се допуска /и то противоречиво в съдебната практика/ само във
връзка с чл. 134 ЗЗД. В разглежданата в тази точка хипотеза случаят е различен,
защото „И. СД“ ООД не оспорва представителната власт на лицето, подписало
документа за една от страните, а датата на съставянето му – по-късна от посочената в него. Т.е. упражнява
свое право, а не чуждо. Затова и доколкото не е страна по споразумението, се
явява трето лице, което не носи тежестта да доказва датата, на която е
съставено.
От ангажираните от кредиторите
акционери доказателства не може да се установи, че споразумението от 08.08.2012 г. е съставено преди подаване на молбата по чл. 685 ТЗ. Напротив, налице са данни, че към датата, на която е била подадена молбата
за подновяване на договорната ипотека -
31.08.2017 г., падежите на задълженията не са били предоговорени.
В нея падежите са описани съобразно уговореното в договора, а не в
допълнителното споразумение от 08.08.2012 г. Предвид
изложеното и доколкото кредиторите акционери не доказаха по-ранна дата на
оспореното споразумение, съдът намира, че противопоставимата
на оспорващия кредитор негова дата е 21.03.2018 г.
Следва да се даде отговор на въпроса при това положение изтекъл ли е давностният срок за вземането за главница по договора за заем от 19.03.2007 г. След като спрямо кредитора „И. СД“ ООД споразумението от 08.08.2012 г. не е сключено на посочената в него дата, а на 21.03.2018 г., то давностният срок, който е петгодишен, е започнал да тече от 19.03.2010 г. Бил е прекъснат на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД със споразумението от 01.01.2012 г. По-късно - с декларацията от 04.04.2012 г., доколкото изявлението е направено от Т. Л. именно в качеството му на изпълнителен директор на „Р.Л.“ АД и е адресирано и до заемодателите /предвид разясненията, дадени в ТР № 4/14.10.2022 г. по т. д. № 4/2019 г. на ВКС, ОСГТК/. Новият срок е започнал да тече на 04.04.2012 г. Съгласно чл. 685а ТЗ с предявяването на вземане в производството по несъстоятелност давността се прекъсва. Доколкото няма твърдения и доказателства за спиране или прекъсване, срокът е изтекъл на 04.04.2017 г. - преди датата на предявяване на вземането – 21.03.2018 г. Признанията на длъжника, направени след изтичането му не прекъсват срока, защото последният се прекъсва само докато тече, не и след това. Ето защо вземането за главница по този договор на всеки от заемателите е погасено.
Относно вземането за възнаградителна лихва:
Уговорената в чл. 3.01 е в годишен
размер на 10 % - за втората година и 15 % - за третата, начислява се за всеки
ден и се дължи на датата на падежа по чл. 4.01. След като лихвата не е мораторна, а е за ползването на заетата сума, то тя се
дължи до датата на падежа, не и след нея. Следователно възнаградителна
лихва се дължи само за периода 19.03.2008 г. – 19.03.2010 г. В случая излишно е
да се определя размер, доколкото вземането за лихва също е погасено с изтичане
на тригодишна давност, започнала да тече от 19.03.2010 г. /чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Дори и да не е така, то е погасено с погасяване на главницата – чл. 118 ЗЗД.
2.2
По вземанията,
произтичащи договора за заем от 19.03.2007
г.:
Относно главницата:
Видно от представения договор от 01.09.2007 г., нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека № 189, том V, рег. № 18775, дело № 911 от 16.12.2008 г. на нотариус с рег. № 053 на НК, в който съдържанието на договора за заем е възпроизведено, както и от платежните нареждания, а и предвид липсата на конкретно оспорване на факта на предаване на сумата, между „Р.Л.“ АД, като заемател, и като заемодатели посочените по-горе лица е налице заемно правоотношение. Длъжникът получил сумата 1 000 000 евро /чл. 2.01 от договора/ - по 200 000 евро от всеки кредитор /чл. 2.3/. Заемателят се задължил да върне на по-ранната от двете дати: 1/ третата година от влизане в сила на договора за заем; 2/ приключване на проекта /чл. 4.01, б. „а“/. Няма твърдения и доказателства за сбъдване на последното, поради което падежът е настъпил на по-ранната дата – 01.09.2010 г., от която вземането е станало изискуемо.
Към молбите по чл. 685 ТЗ е представено допълнително споразумение от 08.08.2012 г. към договора за заем от 01.09.2007 г., сключено между „Р.Л.“ АД и праводателя на М.Б.Б.В., Й. Б.В. и Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В. /без останалите двама заемодатели/. В б. „Г“ от преамбюла страните са констатирали, че заемателят не е погасил дължимите по договора главница и лихви. В чл. 1 е уговорено разсрочване на задълженията, като падежът е уговорен на по-ранното от двете събития: 1/ десетата годишнина от допълнителното споразумение; 2/ датата, на която представителят /съобразно дефиницията на това понятие, дадена в договора за заем/, действащ от името на заемодателя, връчи на длъжника писмена претенция, изискваща пълно или частично възстановяване на заема.
Датата на това споразумение също не е противопоставима на „И. СД“ ООД, доколкото също е оспорена
от него и по мотивите, изложени в т. 2.1 по-горе, които съдът намира за излишно
да повтаря. Единствено следва да се добави, че и в молбата за подновяване на
ипотеката, с която е обезпечено вземането по този договор, също падежите не са
посочени по споразумението. Спрямо „И. СД“ ООД и споразумението към договора от
01.09.2007 г. не е сключено на посочената в него дата /08.08.2012/,
а на 21.03.2018 г. Давностният срок, който е
петгодишен, е започнал да тече от 01.09.2010 г. Бил е прекъснат на основание
чл. 116, б. „а“ ЗЗД последно с декларацията от 04.04.2012
г. Новият срок е изтекъл на 04.04.2017 г. - преди
датата на предявяване на вземането – 21.03.2018 г. Ето защо вземането за
главница и по този договор на всеки от заемателите е
погасено.
Относно вземането за възнаградителна лихва:
Уговорената в чл. 3.01 е в годишен размер на 15 %, начислява се за всеки ден и се дължи на датата на падежа по чл. 4.01. Възнаградителна лихва се дължи само за срока на договора 01.09.2007 г. – 01.09.2010 г. Излишно е да се определя размерът, доколкото вземането също е погасено – с изтичане на тригодишна давност, започнала да тече от 19.03.2010 г. /чл. 111 б. „в“ ЗЗД/. Дори и да не е така, то то е погасено с погасяване на главницата – чл. 118 ЗЗД.
2.3
По
привилегиите на вземанията по договорите за заем от 19.03.2007 г. и 01.09.2007
г.:
С влязло в сила решение, постановено по търговско дело
№ 681/2018 г. на Софийски градски съд, ТО, 20 състав ипотекираните имоти са
върнати в масата на несъстоятелността. Дори и да се приеме, че вземанията,
обезпечени с ипотеките, не са погасени по давност, то няма основание за
определяне на привилегия, различна от тази по списъка.
Противно на доводите на възразилите кредитори, съдът намира, че договорите имат характеристиките на такива за заем. По всеки от тях е дадена парична сума, поето е задължение за връщане, заедно с такова за плащане на възнаградителна лихва, като връщането на заетите суми е на определен падеж и не е предпоставено само от приключването на проекта , още по малко от реализиране на печалба от него.
Съгласно чл. 616, ал. 2, т. 2 ТЗ удовлетворява се само след пълно удовлетворяване на останалите кредитори вземане, произтичащо от отпуснат на длъжника кредит от съдружник или акционер, като редът му е по чл. 722, ал. 1, т. 10 ТЗ. Както в правната теория /в Стефанов, Г. Търговска несъстоятелност. В.Т.: Абагар, 2011/, така и в съдебната практика /определение № 3112/02.10.2017 г. по т. д. № 4149/2017 г. на САС, ТК: определение № 392/21.01.2019 г. по т. д. № 6899/2016 г. на СГС, TO 23/ се приема, че законодателят третира тези кредитори по-неблагоприятно от останалите по съображения за справедливост като постига изравняване на вземанията за вътрешно финансиране с ликвидационните квоти, които съдружниците или акционерите биха получили, ако действително срещу предоставените на дружеството средства бе записано дружествено участие, а не вземане за заем. Т.е. /обратно на изложеното във възраженията/ в случая именно защото кредиторите по заема са акционерите /инвеститорите/, то те следва да се удовлетворят след останалите. Тук следва да се добави и че такова разрешение е съвсем логично, тъй като именно ОС на съдружниците/акционерите са тези, които вземат решенията за управлението на дружеството. След като е така и дружеството е изпаднало в неплатежоспоспособност, макар те да са имали властта да определят начина на управлението му /вкл. да избират управител/съвет на директорите/, то няма житейска и правна логика да се удовлетворяват от имуществото му наред със или преди кредиторите, от които не зависи управлението. Наличието на учредена за обезпечение на вземанията на тези кредитори ипотека не променя горния извод. Както е прието в цитираното определение на СГС, чиито мотиви настоящият състав споделя, ако обезпечен кредитор - акционер, кредитирал несъстоятелното дружество, само поради даденото обезпечение следва да е с ред на удовлетворение по чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ, би се заобиколило императивното изискване на чл. 722, ал. 1, т. 1 ТЗ. Такова изискване е приложимо и към вземанията по чл. 616, ал. 2, т. 1 вр. чл. 722, ал. 1, т. 9 от ТЗ - за законна или договорна лихва върху необезпечено вземане, дължима след датата на решението за откриване на производството по несъстоятелност, но в тези разпоредби изрично е посочено качеството „необезпечено“ за такива вземания, докато при вземанията по даден на длъжника заем от акционер няма такова разграничение, т.е. касае всички вземания. Приетото разрешение не е в противоречие с т. 9 на ТР № 1/03.12.2018 г. по т. д. № 1/2017 г. на ВКС, ОСТК, тъй като в нея подобрен въпрос не е разглеждан – дори и в мотивите.
В заключение, разпоредбата на чл. 616, ал. 2, т. 2 ТЗ нито е дискриминационна /с оглед тази на чл. 616, ал. 3 ТЗ/, нито нарушава правото на ЕС и по-специално чл. 63 ДФЕС. Действително към момента на учредяване на „Р.Л.“ АД не е било допустимо закупуване на земеделска земя от чуждестранни юридически лица на държави-членки на ЕС /чл. 3 ЗСПЗЗ, доколкото към този момент не е изтекъл срокът, определен в Договора за присъединяване на Република България към Европейския съюз/. Това обаче не може да доведе до извод, че тези лица са били „принудени“ да учредяват търговски дружества. Доколкото това ограничение е със срок, предвиден в присъединителния договор, няма как да се приеме, че неправомерно ограничава свободното движение на капитали. Още по-малко да се приеме, че има връзка с чл. 616, ал. 2 ТЗ, която именно да се счете за дискриминационна. Съгласно чл. 7 от Регламент 2015/848 правото на държавата на образуване на производството определя условията на образуването, провеждането и прекратяването на производството по несъстоятелност, включително и реда и начина на удовлетворяване на кредиторите. По-горе съдът е изложил мотиви и защо не е налице нарушение на договора между РБ и КН.
2.4 По вземанията, произтичащи
договора за заем от 16.01.2009 г.:
Относно вземането за главница:
Видно от представения договор, както и
платежни нареждания, а и предвид липсата на конкретно оспорване на факта на
предаване на сумата, съдът намира за установено, че между „Р.Л.“ АД, като заемател и като заемодатели праводателят
на М.Б.Б.В., Й. Б.В. и Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В., както и още две лица /непредявили вземания в
производството по несъстоятелност/, е налице заемно правоотношение, по силата
на което всеки кредитор е предоставил на длъжника заем в размер на 20% от
245 000 евро /чл. 2.1 и 2.3 от договора/. Заемателят
се задължил да върне по 20 % на всеки кредитор или по 49 000 евро /чл. 4.03, б
„б“/, левовата равностойност на които е и предявена.
Уговореният падеж е на по-ранната от двете дати: 1/ третата годишнина от
първоначалния договор за заем; 2/ завършване на проекта /чл. 4.01, б. „а“/.
Видно от посоченото в преамбюла на договора първоначалният договор за заем е
този от 19.03.2007 г., каквито са и установените по делото факти, а и
твърденията на кредиторите-холандски дружества. Доколкото няма данни проектът
да е приключил /съобразно дефиницията на чл. 1.01 от първия договор/, падежът е
настъпил на по-ранната дата - 19.03.2010 г., от която вземането е станало
изискуемо. По отношение на него липсват твърдения и доказателства за
предоговаряне датата на падежа. Такава уговорка липсва в споразумението от 01.01.212 г., доколкото предмет на същото са единствено
задълженията за възнаградителна лихва по този договор
и по договора за заем от 19.03.2007 г.
Следователно давностният
срок, който е петгодишен, е започнал да тече от 19.03.2010 г. Бил е прекъснат
на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД със
споразумението от 01.01.2012 г., а след това с
декларацията от 04.04.2012
г., като е изтекъл преди датата на предявяване на вземането. Ето защо вземането
за главница по този договор на всеки от заемателите е
погасено.
Относно вземането за възнаградителна лихва:
Уговорената в чл. 3.01 е в размер на 15
% годишно, начислява се за всеки ден и
се дължи на датата на падежа, уговорен в чл. 4.01. Несъмнено това съглашение
представлява уговорка за възнаградителна, а не за мораторна лихва. Видно от справката за начислените лихви,
кредиторите претендират възнаградителната лихва върху
част от главницата за период преди датата на сключване на договора. В него
обаче липсва уговорка за лихва от
момент, предхождащ сключването му. Ето защо и съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят не дължи лихва за периода до 16.01.2009 г.,
както и след датата на падежа – т.е. дължи само за периода 16.01.2009 г. –
19.03.2010 г. В случая излишно е да се определя размерът, доколкото вземането
за лихва също е погасено с изтичане на тригодишна давност от 19.03.2010 г. /чл.
111 б „в“ ЗЗД/. Дори и да не е така, то то е погасено
с погасяване на главницата – чл. 118 ЗЗД.
Погасените по давност вземания не
подлежат на принудително изпълнение – нито индивидуално, нито универсално. Ето
защо следва да бъдат изключен от списъка. Възраженията на „И. СД“ ООД срещу
вземанията на кредиторите акционери следва да бъдат изцяло уважени.
Възраженията на последните по отношение на привилегиите, както и срещу
вземанията на „И. СД“ ООД следва да бъдат оставени без уважение.
Така мотивиран, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
ИЗМЕНЯ списъка на приетите вземания на кредиторите на „Р.Л.“ АД, ЕИК **********, предявени в срока по чл. 685 ТЗ, обявен в Търговския регистър на 05.05.2018 г., като по възражение на „И. СД“ ООД, ЕИК ********* ИЗКЛЮЧВА следните вземания:
- по т. 2 от списъка: на Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В за сумата 2 693 305.11 лева, от които: 1/ 391 166 лева – главница по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 2/ 252 210.44 лева – лихва за периода 27.9.2007 г. - 31.12.2011 г. по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 3/ 1 122 111.07 лева - главница по Договор за заем от 19.03.2007 г.; 4/ 790 358,94 лева – лихва по описания договор за заем за периода 19.03.2008 г. – 31.12.2011 г.; 5/ 95 835,67 лева - главница по Договор за заем от 16.01.2009 г.; 6/ 41 623 лева - лихва по описания договор за заем за периода 20.10.2008 г. – 31.12.2011 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1 т. 10 ТЗ;
- по т. 3 от списъка: на Й. Б.В. за сумата 2 693 305.11 лева, от които: 1/ 391 166 лева – главница по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 2/ 252 210.44 лева – лихва за периода 27.9.2007 г. - 31.12.2011 г. по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 3/ 1 122 111.07 лева - главница по Договор за заем от 19.03.2007 г.; 4/ 790 358,94 лева – лихва по описания договор за заем за периода 19.03.2008 г. – 31.12.2011 г.; 5/ 95 835,67 лева - главница по Договор за заем от 16.01.2009 г.; 6/ 41 623 лева - лихва по описания договор за заем за периода 20.10.2008 г. – 31.12.2011 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1 т. 10 ТЗ;
- по т. 4 от списъка: на М.Б.Б.В. за сумата 3 020 142,45 лева, от които: 1/ 391 166 лева – главница по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 2/ 252 210.44 лева – лихва за периода 27.9.2007 г. - 31.12.2011 г. по Договор за заем от 01.09.2007 г.; 3/ 1 448 948,40 лева - главница по Договор за заем от 19.03.2007 г.; 4/ 790 358,94 лева – лихва по описания договор за заем за периода 19.03.2008 г. – 31.12.2011 г.; 5/ 95 835,67 лева - главница по Договор за заем от 16.01.2009 г.; 6/ 41 623 лева - лихва по описания договор за заем за периода 20.10.2008 г. – 31.12.2011 г., с ред по чл. 722, ал. 1 т. 10 ТЗ.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ възраженията срещу списъка на приетите вземания на кредиторите на „Р.Л.“ АД, ЕИК **********, предявени в срока по чл. 685 ТЗ, обявен в търговския регистър на 05.05.2018 г., както следва: на „Р.Л.“ АД с вх. № 66661/14.05.2018 г., на М.Б.Б.В., с вх. № 66665/14.05.2018 г., Й. Б.В., с вх. № 66667/14.05.2018 г. и Б.Х.Н.-Н.Б.Б.В., с вх. № 66663/14.05.2018 г. срещу всички вземания на „И. СД“ ООД и срещу определената от синдика привилегия за вземанията по договорите за заем от 19.03.2007 г. и от 01.09.2007 г. по чл. 722, ал. 1 т. 10 ТЗ.
ОДОБРЯВА списъка със съдържанието по т. 1 от него: с вземанията на „И. СД“ ООД за сумата 684 540, 50 лева – равностойност на 350 000 евро, представляваща сбор от главница /391 166 лева/ и неустойка /293 374,50 лева/, дължими по договор за проектиране от 08.05.2008 г. и Анекс-1 от 25.01.2012 г., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1 т. 8 ТЗ.
НАСРОЧВА на основание чл. 673, ал. 1 вр. чл. 674, ал. 2 ТЗ Събрание на кредиторите с приети вземания за 02.07.2025 г. – 14,00 часа, в Съдебната палата в зала, определена за заседания на 9 състав, ТО на СГС. с дневен ред по чл. 677, ал. 1, 3, т. 5 и т. 8 ТЗ: избор на постоянен синдик и определяне на постоянното му възнаграждение; определяне начина на осребряване на имуществото на длъжника - като цяло, на обособени части или на отделни имуществени права, метода и условията на оценка на имуществото, избора на оценители и определянето на възнаграждението им.
Определението за одобряване на списъка
да се обяви в търговския регистър на основание чл. 692, ал. 5 ТЗ и да се впише
в нарочната книга по чл. 634в, ал. 1 ТЗ на Софийски градски съд.
Поканата за събранието на кредиторите
да се обяви в търговския регистър на основание чл. 675, ал. 2 ТЗ.
Определението не подлежи на обжалване.
Делото да се докладва два месеца
след обявяване на определението в търговския регистър за постановяване на
решение по чл. 711 ТЗ.
СЪДИЯ: