РЕШЕНИЕ
№…
гр.
Плевен, 22.11.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ - ІV гр.с. в публично заседание на двадесет
и втори октомври през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЦВЕТЕЛИНА ЯНКУЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.РЕНИ Г.
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
при секретаря ДАФИНКА БОРИСОВА и в
присъствието на прокурора …., като разгледа докладваното от ЧЛЕН - СЪДИЯТА РЕНИ Г. в.гр.д. № 597
по описа за 2019 г. и на основание данните по делото и закона, за да се
произнесе, взе
предвид следното:
С решение № 75 от
16.01.2019 г. по гр.д.№ 1830/2018 г.
по описа на ПлРС е отхвърлен предявеният от „***“ ЕАД със седалище гр.С. срещу Г.Г.К.
иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК и цена на иска 23 404.47 лв.Осъдена е
на основание чл.78 ГПК „***“ЕАД със седалище гр.С. да заплати в полза на ПлРС деловодните разноски в размер
на 468.08 лв. за държавна такса.С решение № 1286/09.07.2019 г. по гр.д.№ 1830/2018
г. по описа на ПлРС, влязло в сила към настоящия момент, е допълнено решение № 75/16.01.2019
г. по гр.д.№ 1830/2018 г. по описа на ПлРС, като е допълнено същото, като е
отхвърлен като неоснователен предявения евентуален осъдителен иск от „***“ЕАД
със седалище гр.С. против Г.Г.К. за следните суми: 22 013.61 лв. - частична
претендирана главница, представляваща 24 броя неплатени погасителни месечни
вноски за периода от 28.06.2018 г. до 28.05.2020 г., по отношение на които на
основание чл.13, ал.2, б.“а“ от Общите условия към договора за кредит е обявена
предсрочна изискуемост, считано от дата 16.02.2017 г. (датата
на прехвърляне на задължението), за която сума
ответникът да се счита уведомен за настъпване на предсрочната изискуемост с
подаване на настоящата искова молба; 1 390.86 лв. за периода от 16.02.2017 г.
до датата на подаване на заявлението в съда; законна лихва върху главницата,
считано от датата на входиране на осъдителния иск до окончателното погасяване
на дълга.
Депозирана
е въззивна жалба от „***“ЕАД със седалище гр.С., чрез пълномощник, срещу
решението от 16.01.2019 г., постановено по гр.д.№ 1830/2018 г. по описа на
ПлРС.Излагат се доводи, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил
претенцията, като е приел, че въззиваемата като ответник не е уведомена за
настъпилата предсрочна изискуемост на кредита.Излагат се и доводи, че
неправилно първоинстанционният съд е
приел, че представеният договор за потребителски кредит е недействителен, тъй
като не съдържа подпис на кредитополучателя, като се е позовал на чл.10, ал.1 ЗПК.Прави се искане да се отмени решението от 16.01.2019 г., постановено по
гр.д.№ 1830/2018 г. по описа на ПлРС, тъй като същото е неправилно и
незаконосъобразно и да се произнесе по съществото на спора, като в случай, че
потвърди първоинстанционното решение да се уважи предявеният при условията на
евентуалност осъдителен иск.
За въззиваемата страна Г.Г.К. особеният
представител изразява становище да се потвърди обжалваното решение като
правилно.С влязло в сила решение е отхвърлен предявеният при условията на
евентуалност осъдителен иск.
Въззивната жалба е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като обжалваното такова е валидно и
допустимо, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата.Според ТР № 1/9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д.№ 1/2013 г., ОСГТК, при проверка на
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи
императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено
като основание за обжалване.
Настоящата
инстанция приема за установено следното от фактическа страна.
Със заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.410 ГПК от
03.10.2017 г. по ч.гр.д.№ 7712/2017 г. по описа на ПлРС е разпоредено длъжникът
Г.К. да заплати на кредитора „***“ЕАД със седалище гр.С. сумата от 22 013.61
лв. главница, обезщетение за забава в размер на 1 390.86 лв. за периода
16.02.2017 г. - 02.10.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 02.10.2017 г. до окончателното изплащане на вземането, както и
сумата 468.09 лв.-държавна такса и сума в размер на 50 лв. юристконсултско
възнаграждение, като вземането произтича от задължение по договор за кредит №
1168110/21.05.2013 г. между „***“ЕАД и длъжника, цесия в полза на „***“ООД от
20.12.2016 г. и Приложение № 1/16.02.2017 г.
В исковата молба
ищецът е заявил, че предявената искова претенция е за 22 013.61 лв.-частично
претендирана главница, представляваща 24 броя неплатени погасителни месечни вноски за периода
28.06.2018 г. до
28.05.2020 г., по отношение на които на основание чл.13, ал.2,
б.“а“ от Общите условия към договора за кредит е обявена предсрочна
изискуемост, считано от дата 16.02.2017 г. (датата
на прехвърляне на задължението).
Представен е
договор за отпускане на потребителски паричен кредит, погасителен план към
договор за потребителски кредит № 1168110/21.05.2013 г., Общите условия към
него и декларация за приемане на застраховане и Общи условия.
От
първоначалното, както и от допълнителното заключение на ВЛ В., неоспорено от
страните, което съдът възприема като обективно и компетентно, се установява, че
съгласно договор за отпускане на потребителски паричен кредит № 1168110/21.05.2013
г. между „***“ЕАД и кредитополучател Г.К. е отпуснат потребителски паричен
кредит на кредитополучателя в размер на 50 000 лв.При тази сума за
посочените в погасителния план 84 броя анюитетни вноски, всяка в размер на 1
055.85 лв., първата погасителна вноска е дължима на 28.06.2013 г., а последната
- 84 с падеж на 28.05.2020 г.Въззиваемата е внасяла редовно дължимите анюитетни
вноски в размер на 1 055.85 лв. до 28.06.2016 г. (последната
внесена).ВЛ е посочило, че след тази дата не е внасяна за
погасяване редовна главница, т.е. не са погасени вноските по редовна главница
от 28.07.2016 г. до края на погасителния период - 28.05.2020 г., като общият
размер на непогасената главница за този период е 38 011.99 лв.
Представен е
рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 20.12.2016 г., сключен
между „***“ЕАД, в качеството му на цедент, и „***“ЕАД в качеството на цесионер.Представено
е потвърждение за извършената цесия на парични вземания на основание чл.99 ЗЗД,
както и Приложение № 1, което е към индивидуален договор за цесия от 16.02.2017
г. и включва посочените вземания към 16.02.2017 г., между които е и това към Г.К.
в общ размер на 41 336.34 лв.
Съгласно договора за цесия от 20.12.2016 г.
цесионерът е изрично упълномощен за уведомяване на длъжниците, чиито вземания
се прехвърлят, на адресната им регистрация по местоживеене или на друг адрес,
посочен във връзка с договора за кредит или друг установен адрес, като
цесионерът се е задължил сам да извърши уведомяването от името на цедента и за
своя сметка.Приложено е и пълномощното от 20.12.2016 г.
Въззивникът е
изпратил до въззиваемата по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД уведомление за извършената
цесия с изх.№ УПЦ-П-***/1168110 от 22.02.2017 г. посредством „***“ЕАД с
известие за доставяне, като писмото се е върнато в цялост с отбелязване
„пратката не е потърсена“.На 05.09.2017 г. Въззивникът е изпратил ново
уведомление за извършената цесия с изх.№ УПЦ-С-***/1168110 чрез куриер, като
писмото отново се е върнало в цялост с отбелязване върху обратната разписка, че
„няма никой на адреса“.На 23.02.2018 г., след депозиране на заявлението, но
преди депозиране на исковата молба, е изпратено уведомително писмо изх.№УПЦ-С-***/1168110,
но то отново е върнато в цялост.
Въз основа на така приетата за установена
фактическа обстановка настоящата инстанция приема за установено следното от
правна страна.
Предявеният в
настоящето производство иск е с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във
вр.чл.124, ал.1 ГПК.
Неоснователен е
доводът на въззивника, че даденото задължително тълкуване в т.18 на ТР № 4/2013
г. на ОСГТК на ВКС не намира приложение към настоящия случай.
Съгласно т.18 от
ТР на ВКС от 18.06.2014 г. по тълк.№ 4/2013 г., ОСГТК, постигнатата в договора
предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други
обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да уведомява кредиторът
длъжникът може да събере вземането си, не поражда действие, ако банката изрично
нее заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем,
което волеизявление да е достигнало до длъжника-кредитополучател.
В чл.16, ал.2,
б.“А“ от общите условия за предоставяне на потребителски паричен кредит и/ или
допълнителен паричен кредит от „***“ЕАД е посочено правото на *** да прекрати
едностранно кредитното правоотношение с потребителя и да обяви всичките си
вземания по предоставения кредит, в т.ч. изтекли и непогасени вноски, остатъчна
главница, остатъчни лихви, лихвите за забава, такси и комисионни за предсрочно
изискуеми в пълен размер при допуснато и/или неплащане на посочените
последователни погасителни вноски по кредита (главница
и лихви).
Към
горепосочените три уведомителни писма са приложени уведомления от 22.02.2017
г., от 05.09.2017 г. и от 23.02.2018 г.
от въззивника до въззиваемата, от които е видно, че поради просрочие и
неплащане на погасителните вноски по договор или анекс към него за
потребителски кредит № 1168110/21.05.2013 г., сключен с „***“ЕАД, всички
вземания по него са изискуеми изцяло в пълен размер, считано от 16.02.2017 г.
Неоснователен е
доводът на въззивника, че е неприложимо към небанковите финансови институции
приетото в горепосоченото тълкувателно решение.Касае се за сключен договор за
отпускане на потребителски паричен кредит.
Съдът намира,
че даденото разрешение в т. 18 на
посоченото тълкувателно решение намира приложение и за договорите за
потребителски кредит, какъвто е и процесния, тъй като разпоредбата на чл. 60, ал. 2
ЗКИ
намира приложение за всички видови договори за кредит (
определение № 370/28.04.2016 г. на ВКС по т.д.№ 2967/2015 г., І т.о., решение №
114 от 7.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 362/2015 г., II т. о.).
Вземането,
предмет на заявлението по чл. 410 ГПК (а не само по чл. 417 ГПК) следва да бъде изискуемо към момента на депозиране
на заявлението в съда, а това подлежи на доказване в хода на исковото
производство, образувано по реда на чл. 422 ГПК, тъй като за
кредитора не съществува задължение да прилага доказателства към заявлението по чл. 410 ГПК за твърдяната
предсрочна изискуемост на кредита.Настоящият съдебен състав приема, че преди
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК
кредиторът не е уведомил длъжника-кредитополучател Г.К. за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредита.За неоснователен приема довода във
въззивната жалба, че в случай, че фактическо връчване не е осъществено, то
кредиторът следва да е положил усилия за откриване на длъжника, тъй като
приема, че е нужно реално уведомяване.
В договора за
отпускане на потребителски паричен кредит са посочени два адреса на
въззиваемата - настоящ такъв, на който са изпращани трите уведомителни писма,
посочени по-горе, и адрес за кореспонденция, на който не са изпращани
такива.Съобщение, изпратено на адрес, който не е променен, видно и от
приложената справка по делото, като не е удостоверено доставянето му, не се
счита за получено ( решение №
148/2.12.2016 г. на ВКС по т.д.№ 2072/2015 г., І т.о., решение № 25/3.05.2017
г. на ВКС по гр.д.№ 60208/2016 г., ІІ г.о.).
В общите
условия-чл.16, ал.6 е посочено, че *** може по всяко време да прехвърли правата
си по договора за потребителски кредит
на трети лица или част от него.
След постановяване
на обжалваното в настоящето производство решение, според т.1 от тълкувателно
решение 8/2017 от 02.02.2019 г. на ВКС
по тълк.д.№ 8/2017 г., ОСГТК, е допустимо
предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако
предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на
документ.Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради
предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към
датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната
изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК.
Това налага
настоящата инстанция, като инстанция по съществото на спора, да вземе становище относно
това налице ли е надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия,
каквито доводи са изложени от въззивника в качеството му на цесионер и във
въззивната жалба.
Цесията следва да се счете за надлежно
съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор
е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане.Като факт, настъпил в
хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право,
получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата
молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото,
с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и
достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията,
съгласно чл. 99, ал.3,
пр.1 ЗЗД,
с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД (решение № 78 от 9.07.2014 г. на ВКС по т. д. №
2352/2013 г., II т. о.).
Възможно е цедентът да упълномощи
цесионера да съобщи на длъжника извършеното прехвърляне на вземанията (чл. 99, ал. 3 ЗЗД),
както е сторено в процесния случай, тъй като това произтича от чл. 9 ЗЗД и не се
ограничава от императивните разпоредби на института на договорното
представителство.
На основание чл.47, ал.6 ГПК при изпълнение
на предпоставките по чл. 47, ал.1-5 ГПК с оглед охрана
интересите на ответника на последния се назначава особен
представител.Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако
е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с
факта на връчване правни последици ( решение № 198/18.01.2019 г.
на ВКС по т.д.№ 193/2018 г., І т.о.).Съдът приема, че е осъществено и връчване на
уведомленията до ответницата за прехвърляне на вземанията в хода на
производството с материалноправния ефект по чл. 99, ал. 4 ЗЗД,
същите като част от приложенията към исковата молба са получени от назначения
му от съда особен представител и предаването им може да се приравни на
нотифициране на длъжниците предвид особения характер на представителството от
назначен от съда по чл. 47, ал.6 ГПК процесуален
представител и обема на неговите правомощия, с оглед на гореизложеното.
Последното плащане от въззиваемата е
осъществено на 28.06.2016 г.Индивидуалният договор за продажба и прехвърляне на
вземания (цесия) е от 16.02.2017
г.Няма данни по делото, че след тази дата да настоящия момент е извършено
плащане от въззиваемата на стария кредитор, с оглед на възражението й, тъй като
дължимите суми са посочени в приложение № 1 към индивидуалния договор, посочено
като неразделна част от него.
Неоснователно е възражението на въззиваемата, че е налице липса на идентичност в предмета на заповедното и исковото производство, тъй като вземането произтича от договор № 1168110/21.05.2013 г., както и цесия в полза на въззивника.
Неоснователно е
поддържаното и пред въззивната инстанция възражение, че договорът за отпускане
на потребителски паричен кредит е
недействителен.
Съгласно чл.11,
т.27 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа подписите на
страните.
В процесния
случай договорът за отпускане на потребителски паричен кредит съдържа и
погасителен план към него и подписите на страните са положени след същия на
21.05.2019 г., поради което не е приложима разпоредбата на чл.23 ЗПК.
Силата на присъдено нещо установява
съществуването или несъществуването на спорното право към момента на приключване на устните състезания пред
първоинстанционния, съответно пред въззивния съд.Това е моментът, до който
съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК най - късно
страните могат да изнасят настъпили след предявяване на иска факти от значение
за спорното право, които да бъдат взети предвид от съда ( решение № 101/19.08.2019 г. на ВКС по
т.д.№ 439/2017 г., ІІ т.о.).
В
процесния случай крайният срок за издължаване на всички задължения по кредита е
28.05.2020 г. (датата на последната погасителна вноска съгласно
погасителния план), а датата на
приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция е 22.10.2019 г., т.е.
последната вноска с настъпил падеж преди тази дата е на 28.09.2019 г. в размер
на 951.25 лв.
С оглед на
обстоятелството обаче, че въззивникът претендира в настоящето исково
производство сумата от 22 013.61 лв. главница, представляваща 24 броя
неплатени погасителни месечни вноски за периода от 28.06.2018 г. до 28.05.2020
г., то предявеният устновителен иск относно главницата се явяван доказан по
основание за периода от 28.06.2018 г. до 28.09.2019 г. включително.
Относно
доказаността на размера на предявения иск, то от допълнителното заключение на
ВЛ В. е видно, че непогасената главница за периода от 28.06.2018 г. до
28.09.2019 г. включително, е в размер на
13 962.07 лв. общо.
Ето защо
обжалваното решение е правилно в частта му, в която предявеният установителен иск
от въззивника срещу въззиваемата е
отхвърлен за сумата от 8 051.54 лв. - частично претендирана главница,
представляваща 8 броя неплатени месечни погасителни вноски за периода от
28.10.2019 г. до 28.05.2020 г. включително.
За разликата над 8 051.54 лв. до 22 013.61 лв.
главница, т.е. за сумата от 13 962.07 лв.
главница, представляваща 16 броя
неплатени месечни погасителни вноски за периода от 28.06.2018 г.
до 28.09.2019 г. включително, следва да бъде отменено обжалваното
решение и вместо него постановено друго такова по съществото на спора в тази му
част, в която да бъде признато за установено на основание чл.422, ал. ГПК във
вр. чл.124, ал.1 ГПК, че въззиваемата дължи на въззивника сумата от 13 962.07
лв. - частично претендирана главница, представляваща 16 броя неплатени месечни
погасителни вноски за периода от 28.06.2018 г. до 28.09.2019 г. включително, за
която сума е издадена заповедта за изпълнение.
Предмет на установяване в исковото
производство е и сумата от 1 390.86 лв., представляваща обезщетение за забава
за периода от 16.02.2017 г. до датата на подаване на заявлението в съда - 02.10.2017
г.
Относно тази
сума не са налице основания за отмяна на обжалваното решение и същото следва да
бъде потвърдено.Заявлението е депозирано в съда на 02.10.2017 г.Претенцията за
обезщетение за забава в размер на законната лихва по чл.86 ЗЗД е акцесорна, но
предмет на претенцията за главница са неплатени погасителни месечни вноски за
периода от 28.06.2018 г. до 28.05.2020 г. поради обявена предсрочна
изискуемост, считано от 16.02.2017 г. (датата на
прехвърляне на задължението), каквато предсрочна изискуемост съдът приема,
че не е налице.Дължимите вноски с настъпил падеж са за периода от 28.06.2018 г.
до 28.09.2019 г., т.е. вземането в размер на 13 962.07 лв. не е било
изискуемо на 16.02.2017 г. и следователно за този период до 02.10.2017 г. - датата
на депозиране на заявлението не се дължи претендираното обезщетение за забава в
размер на законната лихва.
Следва да се
обобщи, че решението в обжалваната му част, в която е отхвърлен предявеният иск
от „***“ЕАД със седалище гр.С. против Г.К. с правно основание чл.415, ал.1 ГПК
и цена на иска 9 442.40 лв. следва да бъде потвърдено, в която сума е включена
главница в размер на 8 051.54 лв., представляваща 8 броя неплатени погасителни
месечни вноски за периода от 28.10.2019 г. до 28.05.2020 г. включително, както
и обезщетение за забава в размер на 1 390.86 лв. за периода от 16.02.2017 г. до
02.10.2017 г.
Следва да бъде
потвърдено решението и в обжалваната му част, в която се присъдени разноски в
полза на ПлРС.
Следва да бъде
отменено решението в обжалваната му част, в която е отхвърлен предявеният от
въззивника против въззиваемата иск с правно основание чл.415, ал.1 ГПК за
разликата над сумата от 9 442.40 лв. до 23 404.47 лв., т.е. за сумата 13 962.07
лв., представляваща частично претендирана главница за 16 броя неплатени
погасителни месечни вноски за периода от 28.02.2018 г. до 28.09.2019 г. включително
и вместо него постановено ново по съществото на спора в тази му част.
Въз основа на
гореизложеното, съдът намира, че следва да бъде признато за установено, че
въззиваемата, кредитополучател по договор за потребителски паричен кредит
№1168110, сключен на 21.05.2013 г., дължи на въззивника сумата от
13 962.07 лв., представляваща частично претендирана главница,
представляваща 16 броя неплатени погасителни месечни вноски за периода от
28.06.2018 г. до 28.09.2019 г. включително, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 7712/2017 г. по
описа на ПлРС.
По отношение на искането на въззивника,
обективирано в исковата молба, тъй като се уважава исковата претенция относно
дължимата главница, да бъде признато за установено, че въззиваемата дължи на
въззивника и законна лихва за забава
върху главницата за периода от депозиране на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение - 02.10.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, за
която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д.№ 7712/2017 г. по описа на ПлРС, то настоящата инстанция приема
следното.
Тъй като в
процесния случай се претендират като изискуеми вноски с настъпил падеж от
28.06.2018 г. до 28.09.2019 г. включително, т.е. за всяка една от общо 16
главници дължимостта настъпва значително след датата на депозиране на
заявлението за издаване на заповедта за изпълнение, то следва да бъде признато
за установено, че въззиваемата дължи на въззивника и законна лихва върху:
главницата от 799.64 лв., считано от 28.06.2018 г. до окончателното изплащане
на сумата; върху главницата от 808.75 лв., считано от 28.07.2018 г. до
окончателното изплащане на сумата; върху главницата от 818.19 лв., считано от
28.08.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; върху главницата от
827.73 лв., считано от 28.09.2018 г. до окончателното изплащане на вземането;
върху главницата от 837.36 лв., считано от 28.10.2018 г. до окончателното
изплащане на вземането; върху главницата от 847.14 лв., считано от 28.11.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането; върху главницата от 857.02 лв.,
считано от 28.12.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; върху
главницата от 867.01 лв., считано от 28.01.2019 г. до окончателното изплащане
на вземането; върху главницата от 877.12 лв., считано от 28.02.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането; върху главницата от 887.34 лв., считано
от 28.03.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; върху главницата от
897.89 лв., считано от 28.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането;
върху главницата от 906.15 лв., считано от 28.05.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането; върху главницата от 918.74 лв., считано от 28.06.2019 г.
до окончателното изплащане на вземането; върху главницата от 920.45 лв.,
считано от 28.07.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; върху
главницата от 940.29 лв., считано от 28.08.2019 г. до окончателното изплащане
на вземането; върху главницата от 951.25 лв., считано от 28.09.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането.
При
този изход на процеса следва да бъде осъдена възизваемата да заплати на
въззивника разноски в заповедното производство съобразно признатата част от
вземането: сумата от 279.24 лв. - държавна такса и сума в размер на 29.83
лв.-юристконсултско възнаграждение.
Следва да бъде
осъдена въззиваемата да заплати на въззивника при този изход на процеса
разноски по делото общо за двете инстанции (първа
и въззивна) в размер на 1 389.45 лв. съобразно
уважената част от иска.
Водим от горното, Плевенски окръжен съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 75/16.01.2019 г. по гр.д.№ 1830/2018 г. по описа на Плевенски районен
съд в обжалваната му част, в която е отхвърлен предявеният иск от *** ЕАД ЕИК / БУЛСТАТ ***, със седалище и адрес на управление гр. С.,
бул. *** , № 25, офис-сграда “***”, ет.2, офис 4, против Г.Г.К., ЕГН **********,***, с правно основание чл. 415, ал.1 от ГПК и
цена на иска 9 442.40
лв., както и в обжалваната му част, в която е осъдена на основание чл. 78 от ГПК *** ЕАД ЕИК / БУЛСТАТ ***, със седалище и адрес на управление гр. С.,
бул. *** № 25, офис - сграда “***”, ет.2, офис 4, ДА ЗАПЛАТИ
в полза на Пл РС, деловодните разноски по делото в размер на 468,08 лв. за държавна такса.
ОТМЕНЯ
решение № 75/16.01.2019 г. по гр.д.№ 1830/2018 г. по описа на Плевенски
районен съд в обжалваната му част, в която е отхвърлен предявеният иск от *** ЕАД ЕИК / БУЛСТАТ ***, със седалище и адрес на управление гр. С.,
бул. *** № 25, офис-сграда “***”, ет.2, офис 4,
против Г.Г.К.,***, с правно
основание чл. 415, ал.1 от ГПК и цена на иска за разликата над 9 442.40
лв. до 23 404.47 лв., т.е. за сумата от 13 962.07 лв., КАТО ВМЕСТО НЕГО В ТАЗИ
МУ ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
на основание чл.422, ал.1 ГПК във вр. чл.124, ал.1 ГПК, че въззиваемата Г.Г.К.,
ЕГН **********, с адрес: ***, като
кредитополучател по договор за потребителски паричен кредит № 1168110, сключен
на 21.05.2013 г., дължи на въззивника „***“ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес
на управление гр.С., бул.“***“№ 25, офис сграда ***, ет.2, сумата 13 962.07 лв.
- частично претендирана главница, представляваща 16 броя неплатени погасителни
месечни вноски за периода от 28.06.2018 г. до 28.09.2019 г. включително, ведно
със законната лихва върху: главницата от
799.64 лв., считано от 28.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата;
върху главницата от 808.75 лв., считано от 28.07.2018 г. до окончателното
изплащане на сумата; върху главницата от 818.19 лв., считано от 28.08.2018 г.
до окончателното изплащане на вземането; върху главницата от 827.73 лв.,
считано от 28.09.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; върху
главницата от 837.36 лв., считано от 28.10.2018 г. до окончателното изплащане
на вземането; върху главницата от 847.14 лв., считано от 28.11.2018 г. до
окончателното изплащане на вземането; върху главницата от 857.02 лв., считано
от 28.12.2018 г. до окончателното изплащане на вземането; върху главницата от
867.01 лв., считано от 28.01.2019 г. до окончателното изплащане на вземането;
върху главницата от 877.12 лв., считано от 28.02.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането; върху главницата от 887.34 лв., считано от 28.03.2019
г. до окончателното изплащане на вземането; върху главницата от 897.89 лв.,
считано от 28.04.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; върху
главницата от 906.15 лв., считано от 28.05.2019 г. до окончателното изплащане
на вземането; върху главницата от 918.74 лв., считано от 28.06.2019 г. до
окончателното изплащане на вземането; върху главницата от 920.45 лв., считано
от 28.07.2019 г. до окончателното изплащане на вземането; върху главницата от
940.29 лв., считано от 28.08.2019 г. до окончателното изплащане на вземането;
върху главницата от 951.25 лв., считано от 28.09.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед № 5006 за изпълнение
на парично задължение въз основа на документ по чл.410 ГПК от 03.10.2017 г. по
ч.гр.д.№ 7712/2017 г. по описа на Плевенски районен съд.
Осъжда
Г.Г.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „***“ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., бул.“***“№
25, офис сграда ***, ет.2, разноски в заповедното производство съобразно
признатата част от вземането: сумата от 279.24 лв. - държавна такса и сума в
размер на 29.83 лв.-юристконсултско възнаграждение.
Осъжда
Г.Г.К., ЕГН **********, с адрес: ***, да
заплати на „***“ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., бул.“***“№
25, офис сграда ***, ет.2, сумата от 1 389.45 лв., представляваща направени
разноски в исковото производство пред първата и въззивната инстанция.
Решението
подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от получаване
на съобщението от страните чрез връчване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: