№ 1613
гр. София, 18.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-6 СЪСТАВ, в публично заседание
на единадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Цветелина Евг. Георгиева
при участието на секретаря Галина Хр. Христова
като разгледа докладваното от Цветелина Евг. Георгиева Гражданско дело №
20241100104297 по описа за 2024 година
Иск на основание чл.2, ал.1, т. 3 от ЗОДОВ.
Предявен от Д. С. С., ЕГН ********** от гр. София против
Прокуратурата на Република България. Моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да му заплати сумата от 50 000лева, ведно със
законната лихва, начиная от 18.10.2019г - датата на влизане в сила на
постановлението от 13.09.2019г по пр. пр. 972/2017 г. по описа на ОП – Враца,
ДП № 258/2017 г. на РУ на МВР гр.Враца за прекратяване на наказателното
производство, до окончателното й изплащане, представляваща обезщетение за
преживените от ищеца болки и страдания от това, че е бил незаконно обвинен
в извършване на тежко умишлено престъпление от общ характер по чл. 199,
ал. 1, т. 1, вр. с чл. 20, ал. от НК, производството по което е прекратено с
постановление от 13.09.2019г по пр. пр. 972/2017 г. по описа на ОП – Враца,
ДП № 258/2017 г. на РУ на МВР гр.Враца на основание чл.243, ал. 1, т. 2 от
НПК поради недоказаност, потвърдено с определение от 18.10.2019г по ч.н.д.
№438/2019г по описа на ОС - Враца, влязло в сила на 21.12.2019г. Претендира
заплащането на съдебни разноски за възнаграждение за адвокатска защита по
чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Ответникът Прокуратурата на Република България не оспорва иска по
основание, но го оспорва по размер като прекомерен. Възразява по искането
за присъждане като разноска на адвокатски хонорар, който не следва да
надвишава значително предвидения в Наредба №1 минимум.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като взе предвид становищата на
1
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено
следното:
В подадената на 11.04.2024г искова молба се твърди, че на 13.03.2017г
било образувано ДП № 258/2017 г., пр. пр. 972/2017 г. по описа на ОП – Враца
срещу неизвестен извършител, а на 01.07.2017г на него му било повдигнато
обвинение по същото ДП, както и на други две лица Ц.И.И. и М.П.Д. за
извършване от тях на престъпление по по чл. 199, ал. 1,т. 1 вр. с чл.198, ал.1,
вр. чл.20, ал. 2 НК. На 30.06.2017г бил извършен обиск, претърсване и
изземване на вещи в дома и автомобила на ищеца, на 01.07.2017г бил
привлечен като обвиняем и бил задържан за срок от 72 часа с постановление
на ОП, а на 03.07.2017г, с определение № 440 по ЧНД № 394/2017г по описа
на ОС – Враца му била определена мярка за процесуална принуда „домашен
арест“, като е взето предвид извършено от него престъпление няколко месеца,
след като навършил пълнолетие.
С постановление от 02.03.2018г на прокурор от ОП-Враца мярката му
за неотклонение била променена в „подписка“.
С постановление от 05.02.2019 г. на прокурор при ОП – Враца
обвинението срещу ищеца в частта му относно това да е извършили деянието
в съучастие с Ц.И.И. било прекратено, върнати му били иззетите с протокол за
претърсване и изземване от 30.06.2017 г. вещи, за които се предполагало, че
имат отношение към извършеното деяние. С постановление от 08.05.2019г на
прокурор от ОП - Враца била е отменена мярката му за неотклонение
„подписка“, с постановление от 13.09.2019г на прокурор при ОП - Враца
производството по обвинението по чл. 199, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 20, ал. от НК
било прекратено на основание чл.243, ал. 1, т. 2 от НПК поради недоказаност
и била отменена наложената му забрана да напуска пределите на РБългария.
Ищецът обжалвал постановлението за прекратяване, относно основанието, но
било потвърдено от съда с определение № 511/18.10.2019 г.
Според ищеца от образуването на досъдебното производство на
13.03.2017 г. до прекратяването му на 18.10.2019 г. били изминали 2 години и
7 месеца, като спрямо него били извършени множество процесуални
действия, бил разпитван многократно и му било повдигнато обвинение за
едно престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 198, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 от
НК, което е „тежко“ по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, застъпва становището, че
делото не отговаряло на критериите за правна и фактическа сложност,
установени в практиката на ЕСПЧ и на българските съдилища.
В резултат на воденото наказателно производство ищецът посочва, че
спрямо него били приложени мерки за неотклонение - задържане за 72 часа,
„домашен арест“ и „подписка“, които го държали непрекъснато в напрежение
и ограничавали правата му; преживял силен психо- емоционален стрес, срам и
неудобство в професионален и личен план, унижение, притеснение, загуба на
самочувствие, чувство за безпомощност и обреченост, злепоставяне пред
близки, като били засегнати честта и достойнство му; наказателното
2
преследване оставило у него дълбока емоционална травма и го променило
безвъзвратно, включително имало негативно въздействие върху
здравословното му състояние, като психическият стрес отключил психически
и физически здравословни проблеми; останал без работа и не можел да полага
адекватни грижи за семейството си по време на мярката за неотклонение
„домашен арест“, а имал две деца едното от които, по време на домашния
арест било на 2 г., а второто се родило по време на прилагане на същата мярка;
съпругата му имала тежка бременност и била принудена да започне работа
преди да изтече срока на отпуска по майчинство, за да осигури средства за
издръжка на семейството; невъзвратимо била накърнена професионалната
репутация на ищеца, която бил градил с години и поради забраната да напуска
пределите на РБ пропуснал възможността да започне работа в чужбина, за
което се подготвял от много време; семейните, роднинските и социалните му
контакти били поставени под изключително напрежение - близки и приятели
ограничили контактите си с него по време на целия наказателен процес, някои
от тях и до сега.
Посочва също, че повдигнатото му обвинение било медийно
разгласено, от което изживял допълнителни негативни емоции, като посочва
конкретни публикации.
Поради това счита, че преживяното от него е в причинно следствена
връзка с повдигнатото му обвинение за умишлено престъпление и воденото
срещу него наказателно производство и като се позовава на съдебната
практика по определяне на дължимото му обезщетение предявява иска си в
посочения размер.
Ответникът не оспорва допустимостта на иска, предвид влязлото в сила
постановление за прекратяване на наказателното производство, но същото
доказвало само първия елемент от фактическия състав на отговорността по
ЗОДОВ - чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а ищецът следвало да докаже и
твърдените от него вреди, непосредствената им връзка с обвинението за
престъпление от общ характер, както и техния размер. Изложеното в исковата
молба въобще не обосновавало прекомерно заявения размер на обезщетение
от 50 000лв.
В исковата молба се поддържало, че наказателното производство,
продължило 2 години и 7 месеца било надхвърлило разумния срок, били
нарушени принципите за бърз и справедлив процес съгласно НПК и
разпоредбите на чл. 5 и чл. 6 от ЕКЗПЧ, но ищецът бил привлечен в
качеството му на обвиняем на 01.07.2017г и досъдебното производство срещу
него било прекратено на 18.10.2019г, т.е. продължило е около 2 години и 3
месеца. Това било в рамките на разумния срок, защото същото било с
фактическа и правна сложност, били повдигнати няколко обвинения,
привлечени в качеството на обвиняем били повече от едно лица и това
налагало извършване на множество процесуално-следствените действия,
3
поради което всички действия на Прокуратурата на Република България били
насочени към законосъобразното провеждане на досъдебното производство
като наблюдаващите прокурори действали изцяло в съответствие с
процесуалния закон.
Ответникът е оспорил и твърденията за настъпилите здравословни
проблеми за ищеца, за репутационни вреди, за проблеми с трудовата му
заетост и за негативни медийни публикации, поради липсва на причинна
връзка между тях и воденото наказателно производство. Допълва, че не е
предоставял неправомерно невярна информация за наказателното
производство и не можело да носи отговорност за начина, по който делото е
медийно отразено, отговорността за което носила съответната медия, позовава
се на съдебна практика. Воденото наказателно производство било с „висок
обществен интерес“ и поради това била предоставяна информация на медиите
с оглед правото на гражданите да бъдат информирани по въпроси с
обществено значение - чл. 39 - 41 от КРБ, чл. 10 от ЕКЗПЧОС.
Оспорва и твърденията на ищеца за преживени от него психо-
емоционални негативни преживявания, като било житейски логично в
известна степен той да понесе болки и страдания, но посоченото от него било
преекспонирано и не съответствало на реално понесените вреди, за
настъпването на които следвало да се вземе предвид, че ищецът бил осъждан.
Същите произтичали от задържане под стража на ищеца до 72 часа, след което
наложен „домашен арест“, заменен с „подписка“ и била наложена „забрана за
напускане пределите на Република България“. Задържането било за
изключително кратък период и вредите от него се определяли като част от
общо настъпилите, още повече, че всички наложени мерки били леки и за
непродължителен срок, без доказателства да са попречили на конкретно
пътуване.
Ответникът оспорва и всички твърдени от ищеца вреди, както и тези,
претърпени от трети лица, за които той не носел отговорност.
Оспорва иска и по размер, за определянето на който била формирана
многобройна и непротиворечива съдебна практика - обезщетението за вреди
по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ се определяло с оглед особеностите на всеки
конкретен случай и при преценка на конкретно установени обстоятелства,
като: тежестта на обвинението, продължителността на наказателното
производство, вида на мярката за неотклонение, броят и продължителността
на извършените процесуални действия с участието на пострадалия, данните за
психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца,
начинът, по който обвинението се е отразило върху него с оглед личността му
и неговия начин на живот, рефлектирало ли е върху професионалната му
реализация, общественото доверие към него и социалните му контакти,
отраженията в емоционалната му сфера, здравословното му състояние,
наличието на други висящи наказателни производства срещу пострадалия
през времетраенето на наказателния процес, съдебното минало и налични
4
предишни осъждания с оглед преценка личността на ищеца и интензитета на
негативните изживявания и др. - в този смисъл - ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11
от ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, Решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр. д.
№ 627/2016 г. на IV г. о. на ВКС, Решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. №
5257/2015 г. на IVn о. на ВКС, Решение № 61 от 28.04.2016 г. по гр. д. N?
4546/2015 г. на III г. о. на ВКС, Решение № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. №
871/2018 г. на III г. о. на ВКС и др. Обезщетението се определяло при спазване
критерия за справедливост в съответствие с чл.52 от ЗЗД, която не е
абстрактно понятие, а се извеждала от преценката на конкретни обстоятелства
– в хипотезата на вреди по чл. 2 ЗОДОВ от значение било как обвинението в
извършване на престъпление се е отразило върху здравето, личния живот,
чувствата, честта и достойнството на увредения. Основната функция на
обезщетението било да възмезди вредите, а не да е средство за обогатяване.
Претендираният размер на обезщетение бил завишен, без да отговаря на
претендираните вреди, на икономическия стандарт в страната, съгласно
Решение № 480/23.04.2013 г. по гр. дело № 85/2012 г., ВКС, 4-то ГО и на
съдебната практика по аналогични случаи, включително и тази на ЕСПЧ, още
повече, че постановлението за прекратяване на наказателното производство,
само по себе си, предоставяло морално обезщетение и компенсирало до
известна степен негативните последици от незаконното обвинение, така
Решение № 87/13.02.2009 г. по гр.д. № 5379/2007 г. на ВКС, IV г.о.
При извършеното оспорване на главния иск, оспорва по основание и
акцесорния иск и прави възражение за погасителна давност – началният й
момент бил 19.10.2019 г., денят, следващ деня на влизане в сила на
постановлението за прекратяване на наказателното производство, респ.
определението на съда, с което е потвърдено постановлението и от тази дата
започнала да тече 3-годишната погасителна давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД.
Оспорва като прекомерен и претендирания от ищеца като съдебна
разноски адвокатски хонорар, ако надвишава минималните размери по
Наредба № 1 за минималните адвокатски възнаграждения, тъй като делото не
се отличава с фактическа и правна сложност, а също иска от съда да приложи
практиката на Съда на Европейския съюз - Решение от 25.01.2024г. по дело С-
438/22 на СЕС.
По делото беше изискано и приложено в цялост приключилото
наказателно производство против ищеца и още две лица и същото се приложи
по настоящото дело. От него съдът установи, че правилно в исковата молба, в
хронологичен ред е проследено развитието му спрямо ищеца, започнало с
привличането му като обвиняем на 01.07.2017г и задържането му за срок от 72
часа за престъпление по чл. 199, ал. 1,т. 1 вр. чл.20, ал. 2 НК. С постановление
от 05.02.2019г наказателното производство било частично прекратено спрямо
ищеца в частта, че е извършил деянието като съучастник, а с постановление
13.09.2019г на ВрОП наказателното производство спрямо ищеца по ДП №
5
972/2017год. по описа на ОП – Враца било изцяло прекратено на основание чл.
243, ал.1, т.2 от НПК - поради недоказаност на деянието. Постановлението е
обжалвано от ищеца пред съда в частта по основанието за прекратяване и е
било потвърдено с определение № 511/18.10.2019 г. по ЧН дело № 438 по
описа за 2019г. на ОС – Враца, влязло в сила на 21.12.2019г. Това прави
наказателното производство спрямо ищеца незаконно смисъла на чл. 2, ал. 1,
т. 3 от ЗОДОВ, в който смисъл е и съдебната практика, като напр. Решение №
48 от 11.05.2022 г. по гр. дело № 1611/2021 г. на ВКС, IV г.о., а предявеният от
него иск за обезвреда по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ - допустим, за което и
ответникът не спори.
В съответствие с установеното съдът на първо място даде указания на
ищеца по уточняване на твърденията му и от него указанията бяха изпълнени
като заяви, че не предявява отделен иск за водено на наказателното
производство при неразумен срок и уточни претенцията си за законна лихва
върху обезщетението. Съдът разпредели и доказателствената тежест между
страните, като в съответствие с нея ищецът дължи да докаже твърденията си
за претърпени от него вреди в разултат именно на това производство, които са
в пряка причинна връзка от действията на ответника.
За установяването им по делото бяха изслушани свидетелски
показания – свидетелката С.Г.В., която живее на съпружески начала с ищеца,
вкл. към датата на задържането му и двамата имат две деца и свидетелят
П.Д.Ш., близък приятел на ищеца, с когото спортували. Двамата дават
показания за непосредствено възприетите от тях факти за това, че след
повдигане на обвинението, трудовото правоотношение на ищеца било
прекратено и за него това било голям шок, тъй като като със свидетелката В.
очаквали раждането на второто им дете и тя се нуждаела от неговата
подкрепа, вкл. и финансова, но такава липсвала, той се чувствал под стрес и
безпомощен и поради това се наложило тя да започне работа. Задържането на
ищеца станало известно на всички лица от близкия му кръг и на познатите му,
които дори и понастящем коментирали и си спомняли. Двамата свидетели
дават показания, че невъзможността ищецът да полага труд и да осигурява
семейството си се отразили негативно на психиката му, защото се налагало да
търси пари от познати, вкл. и от свидетеля Ш., но познатите му се отдръпнали
от ищеца, той се затворил, не контактувал и това продължавало и сега без той
да е възстановил предишния си начин на живот и контакти. Свидетелят дава
показания и че се е опитвал да помогне на ищеца да си намери работа, но след
като се разберяло за разследването не го наемали. Съдът кредитира
свидетелските показания като логични и последователни и като отговарящи
на приетите по делото писмени доказателства, конкретно по прекратеното
трудово правоотношение на ищеца със „ЗК ЛЕВ ИНС“ АД на дата на
03.07.2017г, видно от представената заповед от същата дата – това е
непосредствено след задържането му за 72 часа и поради това съдът намира,
че между двете съществува причинно-следствена връзка.
По отношение на воденото разследване, същото е било три лица, вкл.
6
ищеца, което представлява фактическа и правна сложност за разследващите
органи, но съдът установи, че извършваните от тях действията по разследване
са своевременни без да е налице забавяне, а още по-малко забавяне за
неразумен срок, от което за ищеца да настъпят по-голям размер от обичайните
вреди и негативни емоции. Извършеното задържане е за кратък, 72-часов
период, след което на 03.07.2017г с определение № 440 по ЧНД № 394/2017г
по описа на ОС – Враца спрямо ищеца е взета мярка за неотклонение
„домашен арест“, изменена в „подписка“ с постановление от 02.03.2018г на
ВрОП и отменена с постановление от 08.05.2019г. Макар на ищеца да е била
определена по-лека мярка за неотклонение е „домашен арест“, то същата е
засегнала ежедневието на ищеца съществено и то в момент, когато е очаквал
раждането на второ дете, като е бил в невъзможност ефективно да подпомага
семейството си и да осигурява необходимата финансова издръжка, която
съдът намира, че е довело, в този период, до по-силни от обичайните стрес и
негативни емоции за ищеца. От него не са представени доказателства в
подкрепа на твърдението му, че разследването му е попречило да започне
работа в чужбина.
По коментираното съдът намира, че доказаните от ищеца претърпени
вреди, които да са пряка и непосредствена последица от повдигнатото му
обвинение в извършване на тежко престъпление се състоят в повдигането на
обвинение и предприетите спрямо ищеца мерки по „задържане под стража“ за
72 часа и „домашен арест“, последната от които е препятствала ищеца да
полага труд и издържа семейството си, състоящо се от дете на две години и
новородено бебе, преживян стрес, безпомощност, отчуждение и затвореност ,
което продължава и към настоящия момент. Не се доказа по делото от страна
на ответника да е извършено разгласяване на разследването извън
изискването на обществения интерес за оповестяване на предприетите от
разследващите органи действия, а извършваните от трети лица интерпретации
на информацията и начинът по който същата да бъде доведена до знанието на
обществеността не могат да се поставят в отговорност на ответника, а на
съответната медия.
Определянето на конкретния размер на дължимо на ищеца парично
обезщетение, което да е справедливо по смисъла на чл.52 от ЗЗД, за
претърпените вредите, следва да се определи при спазване разрешенията на т.
II от ППВС № 4 от 23.12.1968г, т. 11 от ТР № 3/2005 год. по тълк. д. № 3/2004
г. на ОСГК и установените от трайната съдебна практика критерии, като съдът
дължи да извърши комплексна преценка всички обстоятелства, имащи
отношение към твърдените неимуществени вреди като личностните
характеристики на лицето, продължителността на проведеното наказателно
преследване, наложените принудителни мерки за неотклонение, интензитета и
продължителността на душевните болки, страдания и неудобства с оглед
тежестта и характера на обвинението, в което пострадалият е бил обвинен, а
също и да държи сметка за обществените представи за справедливост в
аспекта на съществуващите обществено-икономически условия на живот за
7
процесния период. От значение е обстоятелството, че ищецът е осъждан, но
следва да се отчете, че е за деяние, извършено от него непосредствено при
достигане на пълнолетие.
Във връзка с всичко посочено и като се съобрази и с обществено-
икономически условия на живот за процесния период в РБългария, съдът
намира, че за установените от ищеца вреди, които той доказа да е претърпял
като пряка и непосредствена последица от действията на ответника по
проведеното разследване следва да му определи обезщетение в размер на 10
000лв, като искът до разликата от 50 000лв, ведно със законната лихва, следва
да бъде отхвърлен като неоснователен. Така определеното обезщетение се
дължи от ответника ведно със законната лихва с начален момент три години
преди предявяване на иска, т.е. от 11.04.2024г, като за предходния период
претенцията е погасена по давност на основание чл.111, б.„в“ от ЗЗД,
направеното в който смисъл възражение на ответника е основателно.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на разноски,
съобразно уважената част от иска, вкл. разноски за адвокатско възнаграждение
пред настоящата инстанция, претендирано при условията на чл.38, ал.2 от
ЗАдв. При определянето му по размер съдът взе предвид размера на
адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/09.01.2004г за
възнаграждения за адвокатска работа и това, че делото беше разгледано и
решено в едно съдебно заседание, поради което следва да определи
възнаграждение в размер на 800лв, дължимо ответника. Съгласно
постановеното решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от
Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба №
1/09.01.2004г относно адвокатските възнаграждения не обвързва съда при
настоящото произнасяне.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на Д. С.
С., ЕГН ********** от гр. София сумата от 10000 лева, ведно със законната
лихва, начиная от 11.04.2021г до окончателното й изплащане, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди - преживените от Д. С. С. болки и
страдания от това, че е бил незаконно обвиненен в извършване на тежко
умишлено престъпление от общ характер по чл. 199, ал. 1, т. 1, вр. с чл. 20, ал.
от НК, производството по което е прекратено с постановление от 13.09.2019г
по пр. пр. 972/2017 г. по описа на ОП – Враца, ДП № 258/2017 г. на РУ на МВР
гр.Враца на основание чл.243, ал. 1, т. 2 от НПК поради недоказаност, влязло в
сила на 21.12.2019г, като ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на законна
лихва върху главница от 10 000лв за периода 18.10.2019г - 10.04.2021г,
8
включително, а също и иска за разликата от 10 000лв до пълния предявен
размер от 50 000лв, ведно със законната лихва, начиная от 18.10.2019г до
окончателното изплащане, като неоснователни.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България да заплати на адв.А.
П. П. от САК сумата от 800лв за адвокатско възнаграждение като
пълномощник на ищеца Д. С. С. пред настоящата инстанция.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред САС в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
9