Р
Е Ш Е Н И Е
№ ……
гр. София, …..09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско
отделение, II-г въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети
май две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: РОЗАЛИНА БОТЕВА
мл.
с-я: ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от председателя гр.д. № 3940/2021
г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С решение от 17.12.2020 г., постановено по
гр. д. № 46869/2019 г. на СРС, I ГО, 171 състав, е
отхвърлен предявеният от Ч.Д.Д. срещу „Б.ДСК“ АД отрицателен установителен иск
с правна квалификация чл. 439 ГПК, за признаване на установено, че ищецът не
дължи на ответника парични суми, за които е издаден изпълнителен лист от 11.11.2011
г. по гр. д. № 43552/2011 г. на СРС, 40 състав, и които представляват: главница
по договор за кредит от 31.10.2008 г. в размер от 13355,75 лв., ведно със
законна лихва върху главницата от 13.10.2011 г. до изплащането, лихва за забава
за периода 10.02.2011 г. – 12.10.2011 г. в размер от 2689,67 лв., както и
разноски по делото в размер от 520,91 лв. С оглед изхода на спора и на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК съдът е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски
в размер от 100 лв.
Срещу решението е подадена въззивна жалба
от ищеца в първоинстанционното производство. Счита решението за недопустимо, а
по същество за неправилно и незаконосъобразно. Поддържа, че районният съд
следвало служебно да констатира нередовност на исковата молба и да даде
указания на ищеца да насочи иска си към надлежен ответник, съответно при
неизпълнение да отхвърли иска като недопустим. Съдът постановил противоречиво
решение, предвид това, че изложил мотиви, касаещи допустимостта на иска и го
отхвърлил, без да го разглежда по същество. По отношение на основателността на
иска твърди, че задължението по изпълнителния лист било погасено по давност,
което се установявало от приобщените доказателства. За вземанията по листа било
образувано изпълнително дело, в рамките на което последното валидно действие било
извършено на 12.06.2013 г., съответно давността за тях изтекла на 12.06.2018 г.
Ищецът не бил уведомен за извършената цесия и към предявяване на иска за него
съществувал правен интерес да насочи претенцията си срещу този, в чиято полза е
издаден изпълнителният лист. Ответникът бил страна в твърдяното правоотношение,
поради което делото следвало да продължи между първоначалните страни и да
завърши с уважаващо иска решение. Моли съда да обезсили решението като
недопустимо, евентуално да го отмени като неоснователно.
От страна на ответника е постъпил отговор на
въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в която са изложени съображения
за нейната неоснователност. Поддържа, че ищецът бил уведомен за извършената
цесия преди предявяване на иска, а ответникът имал интерес от постановяване на
решение в негова полза, с което конкретният правен спор между страните щял да
бъде прекратен. Счита, че вземането по изпълнителния лист не било погасено по
давност, тъй като в изпълнение на наложен запор в периода 29.08.2012 г. –
27.11.2019 г. постъпвали суми от трудовото възнаграждение на длъжника, за което
били направени отбелязвания на гърба на изпълнителния лист. Така всяко
постъпление представлявало реализиране на изпълнителния способ и прекъсвало
погасителната давност. Моли решението на СРС да бъде потвърдено и да му бъдат
присъдени разноските.
С разпореждане от 28.06.2021 г. съдът е насрочил
делото за разглеждане в открито съдебно заседание, като е констатирано, че не
са заявени доказателствени искания от страните пред въззивната съдебна
инстанция.
За да отхвърли предявения отрицателен установителен
иск, районният съд е приел, че искът е допустим, тъй като сумата по
изпълнителния лист не била събрана в цялост. Приел, е че ответникът е прехвърлил
вземането си към ищеца на „О.Ф.Б.“ ЕАД, за което обстоятелство ищецът е бил
надлежно уведомен от предишния кредитор. По тази причина ответникът вече не бил
страна по твърдяното материалноправно отношение, съответно искът срещу него не
бил основателен.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Съдът намира обжалваното решение за валидно и
допустимо. По отношение на допустимостта следва да се отбележи, че в
Определение от 18.10.2016 г., постановено по т.д. 1819/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., е
прието, че от значение за допустимостта на иска по чл.439 ГПК е твърдението на
ищеца, че не е бил редовно уведомен за извършената цесия между първоначалния
кредитор и взискателя-ответник, сключена след влизане в сила на изпълнителното
основание. Касае се за новонастъпил факт, с който се отрича материалноправната
легитимация на ответника, конституиран като взискател. В случая в исковата
молба, както и във въззивната жалба са изложени именно твърдения, че Ч.Д. не е
бил надлежно уведомен от първоначалния си кредитор за прехвърляне на вземането
на последния. Установяването на този факт е било в състояние да рефлектира
върху дължимостта на процесното вземане, поради което искът е се явява
допустим, а постановеното по него решение – валидно.
По отношение правилността на решението във връзка с
наведените във въззивната жалба оплаквания по съществото на спора настоящият
състав на въззивния съд намира следното:
При така установеното от фактическа страна изводът на
районния съд за неоснователност на предявения иск се явява правилен като краен
резултат. В случая изходящото от цедента уведомление за сключения на 12.07.2012
г. е приложено към отговора на исковата молба и е достигнало до длъжника, като
това обстоятелство представлява надлежно съобщаване на цесията и прехвърлянето
поражда действие спрямо цедирания длъжник. Поради промяната на активната страна
в правоотношението искът правилно е бил отхвърлен като основателен. Въззивникът,
ищец по иска пред районния съд, е поръчител, а не главен длъжник по вземането
по изпълнителния лист за главница и лихви. По тази причина следва да се приеме,
че чл. 99, ал. 3 ЗЗД не предвижда неговото уведомяване като задължителна
предпоставка за прехвърляне на вземането, а преминаването на личното
обезпечение към цесионера, т.е. на акцесорното правоотношение с поръчителя, е
законова последица на цесията, съгласно чл. 99, ал. 2 ЗЗД.
От друга страна въззивният съд приема, че вземанията
на кредитора по изпълнителния лист срещу въззивника не са погасени по давност.
Предмет на специалния отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439,
ал. 1 от ГПК е съдебно признаване между страните, че след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание, са настъпили такива факти, които погасяват изпълняемото право,
предмет на изпълнението. Един от тези правопогасяващи факти е изтичането на
погасителна давност относно подлежащите на принудително изпълнение вземания.
В конкретния случай давността за вземанията по
изпълнителния лист от 11.11.2011 г. издаден срещу Ч.Д., в качеството му на
поръчител по договор за кредит от 31.10.2008 г., по който е образувано изп. д. № 20128440400312 срещу въззивника е започнала да тече с влизането в сила на
съдебното изпълнително основание – подлежащата на изпълнение заповед по чл. 417 ГПК от 11.11.2011 г., издадена по гр. д. № 43552/2011 г. на СРС, ГО, 40 състав.
С разпореждане от 27.02.2012 г. съдебният изпълнител е наложил запор върху
вземанията на Ч.Д. за трудово възнаграждение, като в рамките на това изпълнително
действие по делото редовно са постъпвали парични суми в периода 04.07.2012 г. –
28.04.2020 г., съгласно удостоверенията на гърба на посочения изпълнителния
лист. Когато изпълнителният способ се реализира чрез плащане от трето лице
(напр. при наложен запор върху вземания на длъжника, включително за трудово
възнаграждение, както е в случая), всяко плащане също изгражда предприетия
изпълнителен способ и препятства перемирането на делото или изтичането на
давността за вземането.
Ето защо и поради съвпадане изводите на двете съдебни
инстанции обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има
въззиваемият, който претендира такива в размер от 300 лв., които следва да му
се присъдят.
По изложените мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение от 17.12.2020 г.,
постановено по гр. д. № 46869/2019 г. на СРС, I ГО, 171 състав.
ОСЪЖДА Ч.Д.Д., ЕГН **********, със съдебен адрес: ***, оф. 43, да заплати на „Б.ДСК“ АД,
ЕИК ********със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лева,
представляваща разноски за въззивното производство.
Решението е постановено при участието на „О.Ф.Б.” ЕАД,
ЕИК ********като трето лице-помагач на страната на „Б.ДСК“ АД.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ по реда и
условията на чл. 280 ал. 1 ГПК в едномесечен срок от съобщаването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.