Р Е Ш Е Н И Е
№ 811
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско въззивно
отделение – девети състав, на единадесети август две хиляди и двадесета година, след публично
съдебно заседание на двадесет и осми юли
2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретар Пенка
Георгиева, след като разгледа докладваното от председателя въззивно гр. дело № 934 по описа за 2020 година, за да се произнесе, приема
следното:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство Областна Дирекция на МВР ****, с която изцяло се обжалва решение № 840 от 09.03.2020 г. на Районен съд - Пловдив, постановено по гр. дело № 14144 от 2019 г., на VІІІ гр. с., с което са уважени изцяло предявените обективно съединени осъдителни искове, с правно основание чл. 140 , във връзка чл. 261 от КТ, във връзка с чл. 178, ал. 1, т. 3, чл. 187, ал. 5, т. 2 и чл. 179 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД, като са присъдени съответно разноски, съответно изхода на спора.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че обжалваното решение е необосновано и неправилно, издадено в противоречие с материалния закон и се моли изцяло да бъде отменено и да бъде решено делото по същество, като се отхвърлят предявените искове. В тази насока се сочи, че решението е постановено при неправилно прилагане на материалния закон, а именно - прилагане на чл. 9, ал. 2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, приета с ПМС № 4 на МС от 17.01.2007г., специална спрямо ЗМВР, като в тази насока се сочи, че изобщо не бил обсъден фактът, че ищецът е държавен служител, по чл.142, ал.1, т.1 от Закона за министерството на вътрешните работи, като видът и условията на заплащане на възнаграждения и работно време на държавните служители в МВР били уредени в глава XV, раздел VII на ЗМВР от 2006г. и на глава VII, раздел VI и VII на ЗМВР от 2014г.
Счита се, че изложения от съда мотив, за приложението на чл. 9, ал. 2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата, а именно: ,,...с оглед разпоредбата на чл.9, ал.2 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата от 2007г., приложима в конкретния, случай предвид характера й на специална норма по отношение на ЗМВР и Наредба № 8121з-776/29.07.2016г. за неуредените от тях случаи, положеният от ищеца нощен труд е следвало да бъде приравнен на дневен с коефициент 1,143 и съответно - да бъде допълнително заплатен този приравнен на дневен положен от ищеца нощен труд“, напълно противоречи на действащото законодателство, най-малко противоречи на Закона за нормативните актове. В тази насока жалбоподателят счита, че Законът за МВР е специален спрямо НСОРЗ, а не обратното, както е приел първоинстанционният съд. Сочи се, че съгласно чл. 187, ал. 9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с Наредба на министъра на вътрешните работи. Заявява се на второ място, че дори на съдът да е приел исковете за основателни то би следвало да обсъди още един момент, а именно, че в настоящият случай става въпрос за положен нощен труд, а претенцията е да бъде платено допълнително възнаграждение за него, поради което за часовете нощен труд би следвало да е платено възнаграждение като за часове дневен труд, т.е. основно възнаграждение. Прави се разсъждение, че за да се получи увеличение, каквото се дължи за нощния труд, се прави преизчисление чрез коефициента по чл. 9, ал. 2 от НОСРЗ и от полученото се вади базата преди преизчислението и разликата се плаща също като дневен труд, а не при завишена с 50 % ставка. Казано по друг начин - преизчислението с коефициента се прави, за да се определи база за заплащане на допълнително възнаграждение при прилагане на дневната ставка. Сочи се, че това се налага, защото няма два вида ставки - дневна и нощна. Има една ставка - дневната, за това нощния труд се превръща в дневен и разликата между преизчислените дневни и действителните нощни часове, която всъщност се явява увеличение, се възмездява чрез прилагане на дневната ставка. Ако се увеличи и ставката + 50 %, ще се получи второ увеличение, за каквото няма основание в закона. Поради това се счита, че дори първоинстанционният съд да е приел, че исковете са доказани по основание, то остава въпросът дали те са доказани по размер. В тази насока се заявява, че в процесното решение мотиви в тази насока не са изложени. Акцесорните искове за мораторната лихва, според жалбоподателя, също се явяват недоказани по начина, по който са изчислени върху завишената главница. В тази насока се правят разсъждения по същество и се цитират съдебни решения.
На трето място във въззивната жалба се сочи, че дори и след като съдът е приел исковете за основателни, то би следвало да обсъди и още един момент, а именно - за периода от 01.01.2018 г. – до 17.07.2018 г. дали е действала еднаквата по степен норма на чл. 9г (нов - ДВ, бр. 41 от 2017г.) от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, съгласно която отработените часове от работника или служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени съгласно чл.9б от Наредбата, се отчитат за извънреден труд по реда на чл. 149 КТ пред Инспекцията по труда без превръщане на нощните часове в дневни. В тази връзка се сочи, че с отмяната на този текст, в сила от 17.07.2018г. това ограничение е отпаднало. При сумирано изчисляване на работното време обаче отработените часове, фактически отработените часове, към които се прибавят часовете, получени след превръщане на нощните часове в дневни с коефициент 1,143, се сочи, от жалбоподателя, се определят в края на отчетния период и се съпоставят с работните часове при нормална продължителност на работното време за същия този период. Правят се разсъждения по същество. В тази насока се цитира и съдебна практика.
По гореизложените обстоятелства се моли да бъде отменено като неправилно решението на Районен съд Пловдив, и да бъде постановено ново, с което да бъдат отхвърлени предявените искове, както за главницата, така и за мораторната лихва, като недоказани по основание и размер, или недоказани само по размер, алтернативно същите да бъдат отхвърлени за периода от 01.01.2018 г. до 17.07.2018 г. Прави се при условията на евентуалност възражение за прекомерност, като се иска да бъдат намалени разноските на другата страна за адвокатско възнаграждение до размера на минималното възнаграждение по Наредба № 1 от 2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатски възнаграждения.
Претендирт се направените по делото разноски, включително и за юрисконсултско възнаграждение. Не се ангажират нови доказателства по въззивното дело.
С писмен отговор на въззивна жалба от страна на П.М.Ф., ищец в първоинстанционното производство, чрез адв. Р.Г., се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба, като се излагат доводи във връзка с направените в същата оплаквания, като се моли да бъде потвърдено изцяло решението на Районен съд Пловдив, като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за настоящата инстанция. Нови доказателства не се сочат, в отговора на въззивна жалба.
В с.з. пред въззивния съд от юриск. П. се поддържа въззивната жалба; оспорва се отговора на въззивна жалба. Допълнително по въззивното дело е постъпила писмена защита от ОД на МВР-**** чрез пълномощника юриск И.П..
В с.з. пред въззивния съд от страна на адв. Г. се поддържа отговора на въззивната жалба, която се оспорва. Допълнително по въззивното дело е постъпила писмена защита от адв. Г., пълномощник на въззиваемия П.М.Ф..
Въззивният състав на ПдОС след като констатира, че въззивната жалба е допустима – подадена от надлежна страна- ответник в първоинстанционното производство, в законния срок по чл. 259 ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на обжалване валидно и допустимо решение на районния съд, разгледа въззивната жалба по същество.
Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна, поради следното:
Производството по делото е образувано по
предявени от П.М.Ф. *** обективно съединени искове по чл.178, ал.1,т.3 във
връзка с чл.187, ал.5, т.2 ЗМВР и чл.86 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за
положен извънреден труд след
преобразуване на нощния към дневен такъв за периода 01.02.2017г. –
27.08.2019г., ведно с мораторната лихва за забава. Не е спорно по делото, че
ищецът е полагал труд по служебно правоотношение с ответника при сумирано
изчисляване на работното време на 12- часови дневни и нощни смени.
С обжалваното решение районният съд е уважил предявения иск за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд, прилагайки нормата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ от 2007г по установен в съдебно-счетоводната експертиза размер.
Въззивният съд след като взе предвид оплакванията във въззивната жалба, както и становището на въззиваемата страна, след преценка на приложените по делото доказателства, намира, че даденото разрешение от първоинстанционния съд по предявените искове за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд е при правилно субсидиарно приложение на НСОРЗ. С разпоредбата на чл.176 ЗМВР брутното месечно възнаграждение на държавните служители в МВР се състои от основно месечно възнаграждение и допълнителни възнаграждения, сред които съгласно чл.178, ал.1, т.3 от Закона е възнаграждението за извънреден труд. С разпоредбата на чл.187, ал.9 на министъра на вътрешните работи се определя редът за организацията и разпределението на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън работното време, режимът на дежурство и др. През процесния период, за който се претендира възнаграждение за извънреден труд – м.02.2017г. – м.08.2019г. действат съответните Наредби №№ 81213-592 /25.05.2015г. и 81213-776/ 29.07.2016г., в които не е уредена изрична регламентация относно преобразуването на часовете, положен нощен труд с определен коефициент, така както това изрично е уредено с разпоредбата на чл.31, ал.2 на отменената Наредба № 8121з-407 /11.08.2014г. При липса на изрична законова регламентация следователно се следва субсидиарно приложение на разпоредбите на чл.9, ал.3 НСОРЗ, която се явява подзаконов нормативен акт в приложение на Кодекса на труда, към който кодекс изрично препраща разпоредбата на чл.188, ал.2 ЗМВР относно ползващите се със специална закрила полагащи нощен труд за времето от 22.00 ч. до 06.00 ч. държавни служители. Обратното тълкуване е незаконосъобразно и би довело до поставяне на държавните служители в системата на МВР в неравностойно положение спрямо останалите държавни служители, както и спрямо останалите работници и служители по трудово правоотношение, които получават допълнително възнаграждение за извънреден труд. В тази насока е налице също съдебна практика на ВКС относно субсидиарното приложение на друг закон при липса на изрично уредено заплащане в ЗМВР, /Решение № 311/ 08.11.2019г. по гр.д.№ 1144/ 2018г./, което се явява в съответствие с основен правен принцип за равенство и недопускане на дискриминация, закрепена в чл.6 от Конституцията и чл.14 ЕКЗПЧОС. До нарушение на този правен принцип би се стигнало, ако се възприеме за основателен доводът на жалбоподателя, че в случая не е налице законова празнота, а целенасочено уеднаквяване с регламентацията на Наредбата №8121з-776/ 29.06.2016г. относно начина на изчисляване и отчитане на работното време и с цел по-голяма яснота по отношение на работното време и положения труд извън установеното работно време.
Относно размера на предявените искове следва да се приеме, че същите са уважени при съобразяване с установените по делото данни относно броя на часовете нощен труд, положени от ищеца за процесния период и следващото му се възнаграждение при приравняването на часовете нощен труд на дневен труд с коефициент 1,143, съобразно депозираното заключение на вещото лице по назначената по делото ССчЕ, неоспорено и от двете страни по делото, прието и от съда като компетентно и обосновано изготвено.
Предвид изложените съображения въззивният съд приема, че въззивната жалба е неоснователна, а обжалваното решение на първоинстанционния съд като правилно следва да бъде изцяло потвърдено.
Поради неоснователност на въззивната жалба, и по арг. от чл. 78 ал.1 ГПК на въззиваемата страна се следва присъждане на адвокатско възнаграждение, платимо от жалбоподателя, в размер, посочен в представения договор за правна защита и съдействие, в размер на 420 лева; за което е представен и списък за разноските по чл.80 ГПК. Размерът на това възнаграждение не се явява прекомерен, тъй като е налице писмен отговор на въззивната жалба, явяване на пълномощник на въззиваемата страна в открито съдебно заседание, допълнително депозирана по въззивното дело писмена защита.
Решението на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280 ал. 3 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на
основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 840 от 09.03.2020г. постановено по гр.д.№ 14144/ 2019г. на Пловдивски районен съд – VIII гр.с., с което се ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – гр. ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, представлявана от Директора Й. Д. Р., ДА ЗАПЛАТИ НА П.М.Ф., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, Адвокатско дружество „К., Д. и партньори“, адв. Р.Г., СУМАТА 1 551, 76 лева, представляваща допълнително възнаграждение за 1 805, 8 часа нощен труд, приравнени на дневен труд с коефициент 1, 143, положен през периода 01.02.2017 г. - 27.08.2019 г., ЗАЕДНО С МОРАТОРНА ЛИХВА върху тази сума за периода от датата на падежа на всяко едно вземане – първо число на месеца, следващ последния месец от тримесечието, в който е бил полаган нощният труд, 30.08.2020 г. В РАЗМЕР ОБЩО НА 178, 21 лева, ЗАЕДНО СЪС ЗАКОННАТА ЛИХВА върху главницата, НАЧИНАЯ ОТ 30.08.2019 г., ДО окончателното й изплащане, КАКТО И направените разноски за производството по делото В РАЗМЕР НА 420 лева, А в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд – гр. Пловдив – 112, 07 лева ДТ и 100 лева депозит за ССЕ.
ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР – гр. ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, представлявана от Директора Й. Д. Р., ДА ЗАПЛАТИ НА П.М.Ф., ЕГН **********, със съдебен адрес:***, Адвокатско дружество „К., Д. и партньори“, адв. Р.Г., сумата от 420 /четиристотин и двадесет/ лева, договорено и заплатено адвокатско възнаграждение по въззивното дело.
РЕШЕНИЕТО на въззивния съд е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2/