Решение по дело №60/2025 на Административен съд - Смолян

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).

Образувано е по жалба от Р. И. М., [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], [улица], чрез адв. Н. Е. Т., АК-[област], с адрес за призоваване: [населено място], [улица], против Решение № 1040-20-26/05.03.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставено в сила Разпореждане № 202-02-392-3/18.07.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място], съдържащо отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл. 54ж ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и във връзка с чл. 11, &[Наименование]; 3, буква „а“ и чл. 65, &[Наименование];2 от Регламент (ЕО) 883/2004.

В жалбата се твърди, че оспореното решение е немотивирано и незаконосъобразно, постановено в нарушение на закона. Според жалбоподателя директорът на ТП на НОИ - [населено място] е направил неправилен извод, че Р. И. М. няма право на парично обезщетение за безработица в [държава]. Не се спори, че държавите, в които Р. И. М. е осъществявал трудова дейност, са В. и [държава], както и че държавата по последната му заетост е [държава], но местопребиваването му е в [държава]. Затова счита, че на основание член 65, &[Наименование]; 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Моли да се отмени оспореното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за парично обезщетение за безработица и преписката се върне на административния орган за ново произнасяне.

В съдебно заседание, жалбоподателят Р. И. М., редовно призован, не се явява и не се представлява. В постъпила по делото молба надлежно упълномощеният му процесуален представител адвокат Т. поддържа жалбата. Излага съображения за незаконосъобразност на оспорваното решение и моли същото да се отмени и преписката се върне на административния орган за ново произнасяне, както и да се присъдят направените съдебни разноски, включително и заплатения адвокатски хонорар.

Ответникът по жалбата - Директора на ТП на НОИ - [населено място], редовно призован, не се явява и не се представлява. В постъпила по делото писмено становище надлежно упълномощеният му процесуален представител юрисконсулт Ч. оспорва жалбата. Излага съображения за законосъобразност на оспорваното решение, с което е оставено в сила разпореждането за отказ за парично обезщетение за безработица и моли жалбата срещу него да се отхвърли като неоснователна. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на жалбоподателя.

Смолянският административен съд, в настоящия съдебен състав, като взе предвид оплакванията в жалбата, становищата на страните и обсъди доказателствата по делото в тяхната съвкупност, прие следното:

Със заявление от 20.11.2023 г., подадено в дирекция „Бюро по труда“ - [община], жалбоподателят Р. М. е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ). В последствие на 07.12.2023 г. същият е подал заявления за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС със структуриран електронен документ (СЕД) U002 - В. и [държава]. Поискано е удостоверяване на три периода във В. - от 26.05.2021 г. до 22.10.2021 г., от 09.05.22 г. до 24.02.2023 г. и от 27.05.2023 г. до 15.10.2023 г. и удостоверяване на период във [държава] за времето от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г., като това е и последната му заетост.

С Разпореждане № 202-02-392-1/04.12.2023 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място], образуваното производство по отпускане на парично обезщетение за безработица е спряно, до получаване на потвърждение/отговор от компетентната институция (КИ) на друга държава - членка на ЕС или на държава, с която [държава] има международен договор за придобития осигурителен стаж и осигурителен доход на жалбоподателя.

На 19.12.2023 г. е изпратено искане (U001CB) до КИ на [държава] за издаване на СЕД U017 за периода от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г. На 28.12.2023 г. е изпратено искане за информация за заплатата (U003) до институцията на [държава] за издаване на СЕД U004 за периода от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл..

На 18.03.2024 г. са постъпили от КИ на [държава] СЕД U0017 и СЕД U004. Със СЕД U017 е удостоверен осигурителен период за времето от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл. и основание за прекратяване на последната заетост - „Дата на изтичане на договора“. Със СЕД U004 е удостоверен период на доход от заетост за времето от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл. в размер на 305,28 евро и брой отработени часове - 26,5 часа.

На 19.12.2023 г. е изпратено искане за осигурително досие (U001) до КИ на В. за издаване на СЕД U002 за периодите от 26.05.2021 г. до 22.10.2021 г. вкл., от 09.05.2022 г. до 24.02.2023 г. вкл. и от 27.05.2023 г. до 15.10.2023 г. вкл.. На 20.02.2024 г. е постъпил от КИ на В. СЕД U002, с който е удостоверен непрекъснат осигурителен период за времето от 26.05.2021 г. до 15.10.2023 г. вкл..

На 20.02.2024 г. е изпратен до КИ на В. СЕД Х012 - изясняване на съдържанието, като е посочено, че лицето е заявило три периода на заетост с прекъсвания между тях, а се удостоверява един непрекъснат период на заетост и е направено искане да се преразгледа СЕД U1002 и да се вземат под внимание заявените периоди и СЕД U001.

На 25.06.2024 г. са постъпили от КИ на В. СЕД Н001 и СЕД U002. Със СЕД U002 са удостоверени три осигурителни периоди - за времето от 26.05.2021 г. до 22.10.2021 г. вкл., от 09.05.2022 г. до 24.02.2023 г. вкл. и от 27.05.2023 г. до 15.10.2023 г. вкл..

С Разпореждане № 202-02-392-2/09.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място] е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица.

С Разпореждане № 202-02-392-3/18.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място] е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица. Изложени са следните мотиви:

„Съгласно чл. 65, §2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, обезщетенията за безработица се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. Член 61 от Регламент (ЕО) № 883/2004 предвижда сумиране на периоди на осигуряване и заетост, осъществени в съответствие със законодателството на която и да е друга държава-членка, ако работникът е завършил последно периоди на осигуряване или заетост в съответствие със законодателството, по силата на което се търси обезщетението за безработица. На държавите-членки е позволено да изискват минимален осигурителен период, за да вземат предвид периодите в държавата по предходна заетост. Правило е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата на последната заетост, която е и компетентната държава. Регламентът предвижда възможност за изместване на тази принципна компетентност към държавата по пребиваване по време на последната заетост, когато тя е различна, по съображения, че през периода на последната заетост лицето е запазило тесни връзки с държавата по пребиваване, където се завръща след края на заетостта, съответно в тази държава има по-голяма вероятност да намери нова работа. Поради тези съображения, регламентът установява критерии за определяне на държавата по пребиваване, като я определя като държавата, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност (в този смисъл и трайната практика на СЕС, т. 19, дело С-76, т. 9, дело С-76/76). В случая е налице заетост във В. в периодите от 24.06.2016 г. до 28.12.2016 г. включително, от 12.02.2017 г. до 18.10.2017 г. включително, от 02.06.2018 г. до 21.11.2018 г. включително, от 22.01.2019 г. до 23.10.2019 г. включително, от 30.12.2019 г. до 25.10.2020 г. включително, от 26.05.2021 г. до 22.10.2021 г. включително, от 09.05.2022 г. до 24.02.2023 г. включително и от 27.05.2023 г. до 15.10.2023 г. включително (преди и след края на преходния период по смисъла на Споразумението за оттегляне) и заетост във [държава] от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г. включително, която заетост във [държава] се явява и последна заетост за лицето, като от 19.10.2017 г. до 18.02.2018 г. включително и от 26.10.2020 г. до 25.04.2021 г. включително на г-н М. е изплатено парично обезщетение за безработица в [държава] (на основание заетостта във В.). От 01.01.2002 г. до настоящия момент липсва трудово-правна връзка на лицето с [държава], лицето не е търсило и не е упражнявало трудова дейност в [държава]. От тази гледна точка, [държава] се явява държава по престой в периода между трудовата дейност на лицето във В. и във [държава]. Видно от декларацията за пребиваване, съгласно критериите по чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, през периода на последната заетост във [държава], съпругата на г-н М. е живяла в [държава], няма деца до 18 години, преобладаваща част от роднините на г-н М. са живели в [държава], разполага с постоянно жилище в [държава], плащал е данъци върху доходите от последната си заетост в държавата по последна заетост - [държава], живял е под наем във [държава] и не се е завръщал в [държава]. От събраните доказателства и налични данни, предвид на гореизложеното, при липса на трудово-правна връзка на лицето с [държава] от 01.01.2002 г. до настоящия момент, въпреки, че преобладаваща част от роднините на г-н М. живеят в [държава], което е логична последица от произхода им и разполага с постоянно жилище в [държава], по отношение на г-н М., за държава по пребиваване през периода на последната заетост във [държава] от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г. включително не може да се квалифицира [държава], като се отчита и обстоятелството, че фактически липсва намерение от страна на трудово-активно лице за установяване в [държава] и упражняване на трудова дейност по българското законодателство. Следователно, на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, §2 и §5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004, [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.“

С жалба вх. № 1012-20-120/09.12.2024 г. жалбоподателят Р. И. М. е обжалвал Разпореждане № 202-02-392-3/18.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място], като с Решение № 1040-20-2/07.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ - [населено място] жалбата е оставена без разглеждане и е прекратено административното производство по случая.

Решение № 1040-20-2/07.01.2025 г. на директора на ТП на НОИ - [населено място] е обжалвано от жалбоподателя по съдебен ред, като с Определение № 142/04.02.2025 г., постановено по адм. д. № 9/2025 г. по описа на Административен съд - гр. [област] същото е отменено и е върната административната преписка на ръководителя на ТП на НОИ - [населено място] за произнасяне по същество на спора.

С Решение № 1040-20-26/05.03.2025 г., което е предмет на обжалване в настоящото производство, Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е оставил в сила Разпореждане № 202-02-392-3/18.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място] и е отхвърлил депозираната срещу него жалба от Р. И. М. като неоснователна.

За да остави в сила Разпореждане № 202-02-392-3/18.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място] и отхвърли жалбата, директорът на ТП на НОИ - [населено място] въз основа на получения СЕД U017 е приел, че от КИ на В. са потвърдени осигурителни периоди на жалбоподателя Р. М., както следва: - от 24.06.2016 г. до 28.12.2016 г. вкл.; - от 12.02.2017 г. до 18.10.2017 г. вкл.; - от 02.06.2018 г. до 21.11.2018 г. вкл.; - от 22.01.2019 г. до 23.10.2019 г. вкл.; - от 30.12.2019 г. до 25.10.2020 г. вкл., като в периода от 28.10.2018 г. до 27.10.2023 г. вкл. са налице няколко прекъсвания. Приел е, че жалбоподателя М. в петгодишния период от 28.10.2018 г. до 27.10.2023 г. вкл. е придобил във В. осигурителни периоди, както следва: - от 02.06.2018 г. до 21.11.2018 г. вкл.; - от 22.01.2019 г. до 23.10.2019 г. вкл.; - от 30.12.2019 г. до 25.10.2020 г. вкл.; - от 26.05.2021 г. до 22.10.2021 г. вкл.; - от 09.05.2022 г. до 23.02.2023 г. вкл.; - от 27.05.2023 г. до 15.10.2023 г. вкл., като по законодателството на [държава] е придобил осигурителен период от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл.

Директорът на ТП на НОИ [населено място] е приел, че е налице прекъсване в трудовата дейност на жалбоподателя във В. и [държава], както следва: - от 22.11.2018 г. до 21.01.2019 г. вкл. - 2 месеца.; - от 24.10.2019 г. до 29.12.2019 г. вкл. - 2 месеца и 6 дни; - от 26.10.2020 г. до 25.05.2021 г. вкл. - 7 месеца.; - от 23.10.2021 г. до 08.05.2022 г. вкл. - 6 месеца и 16 дни.; - от 24.02.2023 г. до 26.05.2023 г. вкл. - 3 месеца и 3 дни; - от 16.10.2023 г. до 23.10.2023 г. вкл. - 8 дни. Приел е, че жалбоподателя Р. М. е получавал парично обезщетение за безработица в [държава], през периодите, както следва: - от 19.10.2017 г. до 18.02.2018 г. вкл.; - от 26.10.2020 г. до 25.04.2021 г. вкл. През първият период на прекъсване над шест месеца на трудовата дейност във В. (от 26.10.2020 г. до 25.05.2021 г. вкл.) М. е получавал парично обезщетение за безработица в [държава] за времето от 26.10.2020 г. до 25.04.2021 г. вкл. Административният орган е приел, че тъй като от КИ на В. и КИ на [държава] е потвърдено, че през периода от 28.10.2018 г. до 27.10.2023 г. вкл. Р. М. е осъществявал осигурена трудова дейност по тяхното законодателство, като е придобил няколко осигурителни периоди и тази трудова дейност е продължила общо над пет години, може да се направи заключение, че пребиваването на Р. М. не е на територията на [държава] и НОИ не е компетентна институция по отношение на произнасянето по правото на парично обезщетение за безработица на Р. М.. Приел е, че съгласно данните от информационната система на НОИ, същият не е осигуряван по българското законодателство след 31.12.1996 г. Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че на 13.05.2024 г. е подал заявление в Дирекция „Бюро по труда“ - [населено място], с което е декларирал започване на трудова дейност с начална дата 16.05.2024 г., като на 14.05.2024 г. е напуснал територията на [държава] през ГКПП „Аерогара [област]“, което обстоятелство потвърждава, че М. няма трудово-правна връзка с [държава] не само до края на заетостта във В. и [държава], но и за времето след края на заетостта във [държава] (след подаване на заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица на 20.11.2023 г.). Приел е, че предвид липсата на трудово-правна връзка на Р. М. с [държава], се обосновава извод, че центърът на жизнените интереси не е в [държава], съответно пребиваването не е в [държава]. Поради изложеното, директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че българската осигурителна институция в лицето на НОИ не е компетентна да предостави парично обезщетение за безработица на Р. М. и правилно е постановен отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица. Приел е, че за да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по българското законодателство (т.е. НОИ да е компетентна институция), следва по време на последната си заетост като заето или самостоятелно заето лице, Р. М. да е пребивавал на територията на [държава]. През периода на последните пет години (от 28.10.2018 г. до 27.10.2023 г. вкл.) и през периода на последната заетост за времето от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл. във [държава], същият нито е осъществявал дейност при прилагане на българското законодателство, нито е пребивавал на територията на [държава] по смисъла на регламентите в областта на социалната сигурност.

Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че периодите на заетост във В. и последния период във [държава] са във времето от пет години (от 28.10.2018 г. до 27.10.2023 г. вкл.), преди прекратяване на последната заетост, което обосновава наличието на дълготрайна и стабилна трудово правна връзка с други държави и липсата след 31.12.1996 г. на трудово правна връзка с [държава], затова [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на обезщетение за безработица по българското законодателство. Приел е, че жалбоподателят е живял във В. за дълъг период от време и за кратко във [държава], като е осъществявал и трудова дейност във В. и [държава], които факти сочат на трайно (обичайно) установяване извън [държава]. Органът е приел, че Р. М. няма деца до 18 години и че фактът, че преобладаващата част от роднините на жалбоподателя се намират в [държава], както и разполагането с постоянно жилище в [държава], не променя извода, че чл. 11, § 3, б. „а“ от същия регламент) върху държавата по пребиваване. За да е налице такава хипотеза текстът на нормата изисква напълно безработното лице, какъвто безспорно е жалбоподателят, по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице да е пребивавал в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, като в случая компетентната държава не е [държава]. При това положение, не може да се приеме, че завръщайки се в [държава] жалбоподателя се е завърнал в държавата си по пребиваване, защото след приключване на заетостта, Р. М. се завръща в държавата си по произход, но не и по пребиваване. След подаване на заявление за отпускане на ПОБ на 20.11.2023 г. М. отново напуска на 14.05.2024 г. [държава], като декларира започване на трудова дейност и не са налични данни да работи в [държава]. Директорът на ТП на НОИ - [населено място] е приел, че с оглед на това обосновано е прието, че в случая приложение намира не разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, а нормата на чл. 64 от същия регламент, касаеща безработните лица, които имат право на обезщетение от компетентната държава-членка, като се поставят на разположение на службите по заетостта на тази друга държава-членка. Приел е, че законосъобразно и правилно в оспорваното разпореждане, позовавайки се на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, правилно е прието, че не българската държава е държавата на пребиваване и от там, че българската институция не е компетентна да предостави парично обезщетение за безработица. Органът е приел, че в случая са събрани достатъчно доказателства, с които е установено, че [държава] не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство. Приел е, че по последното прекратено трудово правоотношение във [държава] е поискано издаване на СЕД U017 и СЕД U004, като е получен СЕД U017, в който е посочено, че лицето е придобило осигурителен период през времето от 24.10.2023 г. до 27.10.2023 г. вкл. Административният орган е приел, че съгласно данни по чл. 5, ал. 4, т. 1 от КСО, подавани с декларация образец № 1 е установено, че за Р. М. за периода след 31.12.1996 г. до момента на издаване на разпореждането липсват подадени данни от осигурители в [държава], т.е. лицето не е извършвало трудова дейност в [държава], за която да е подлежало на задължително осигуряване по чл. 4 и/или чл. 4а от КСО. Приел е, че в случая се доказва по категоричен начин, че [държава] не е държава на пребиваване за Р. М. и че когато по време на последната заетост (в случая във [държава]) държава на пребиваване не е [държава], следва да бъде отказано отпускане на парично обезщетение за безработица, защото компетентна държава по отношение на отпускане на паричното обезщетение за безработица не е [държава] (респективно НОИ).

Решението на директора на ТП на НОИ - [населено място] е получено лично от жалбоподателя Р. М. на 10.03.2025 г., видно от приложеното на л. 42 от делото известие за доставяне.

Жалбата срещу решението е подадена по пощата на 14.03.2025 г., директно пред Административен съд - гр. [област].

Установява се от показанията на разпитаните по делото свидетели Д. (б. на ж.) и Т. (з. на ж.), че жалбоподателят Р. М. има наследствено жилище, което се намира в [населено място] и автомобил. Същият всяка година ходи за няколко месеца в А. и след това се завръща в [населено място]. Семейството му се намира в [населено място]. [семейно положение] е, има две деца - дъщеря и син, които също са в [населено място]. Причината за пребиваване в чужбина е, че няма работа, няма доходи и поради това се налага да работи в чужбина, за да издържа семейството си. Преди това е ходил в [държава], сега е във В.. В [държава] е работил различни неща.

При така установеното, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата е подадена в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО от надлежна страна, следователно е процесуално допустима.

При разглеждането й по същество, съдът взе предвид следното:

Оспореното Решение № 1040-20-26/05.03.2025 г. на директора на ТП на НОИ - [населено място] и оставеното в сила Разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място], са издадени от оправомощени по закон органи, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила.

Съгласно изискванията на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за форма на административния акт, той следва да съдържа фактически и правни основания за издаване.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане са мотивирани, тъй като в тях са изложени конкретни фактически и правни основания за издаването им.

Оспореното решение и оставеното в сила разпореждане, обаче, са издадени при неправилно приложение на материалния закон, предвид следното:

Спорът по делото е правен и се свежда до това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица по отношение периода, през който жалбоподателят е работил по трудово правоотношение на територията на [държава].

[държава] е част от Европейския съюз - такава част е била през времето, през което жалбоподателят е работил във [държава], както и [държава] е държава-членка на ЕС. Всички държави-членки са длъжни да прилагат европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Всяка държава-членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на Европейския съюз обаче, определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б. „з“).

Безработицата, представлява предвиден от чл. 2, ал. 1 от КСО задължителен осигурителен риск, който при настъпването причинява невъзможност за осигуреното лице да се издържа от доходи от полагане на труд. В случая доколкото последната трудова заетост на жалбоподателя (за който няма спор, че е български гражданин) е била във [държава], относимите правни норми във връзка с координация на системите за социална сигурност между [държава] и [държава] са в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на схемите за социална сигурност.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 20.11.2023 г., поради което при преценка основателността на претендираното от Р. М. право, приложение намира посочения по-горе Регламент № 883/2004. В чл. 2 от него се сочи, че се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. [държава] е част от Европейския съюз и съответно е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г. разпоредбите му са приложими към всички законодателства (по смисъла на чл. 1, параграф „л“) относно обезщетение за безработица, доколкото Р. М. е посочил, че последната му заетост е във [държава] и същата е прекратена, считано от 28.10.2023 година.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.

В случая от значение е тълкуването и прилагането на термина „пребиваване“. Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, §3, б. „й“ от посочения Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“, последният дефиниран като „временно пребиваване“.

Настоящият съдебен състав не споделя изложените мотиви от административния орган по отношение приетото място на „обичайно пребиваване“ на жалбоподателя.

В периода на заетост във [държава] жалбоподателят действително не е бил на територията на [държава], но това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, респективно не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за „обичайно пребиваване“.

Към момента на подаване на заявлението на 20.11.2023 г. няма спор, че жалбоподателят Р. М. е напълно безработно лице. Същият е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно - във [държава]. Безспорно се установява, че след прекратяване на заетостта си, жалбоподателят не продължава да пребивава във [държава], нито се е върнал в тази държава-членка, на чието законодателство за последно е бил подчинен, съответно същият не се е регистрирал (т.е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост), дерегистрирал се е във [държава], регистриран е с постоянен адрес в [държава], където се е завърнал трайно и където обичайно пребивава, в наследствено жилище. Р. М. е [семейно положение], има две деца, които са в [населено място]. Причината за пребиваване в чужбина е, че няма работа, няма доходи и поради това се налага да работи в чужбина, за да издържа семейството си.

При така установеното съдът намира, че обичайното пребиваване на жалбоподателя е в [държава], а пребиваването му във В. и във [държава] има характер на временно (за периода на заетост), а не на обичайно такова, по смисъла на член 1, букви „й“ и „к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004. Оттук следва, че приложимото законодателство е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателя, на която държава той е и гражданин, а именно - законодателството на [държава], съответно [държава] се явява компетентна държава. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Безспорно е установено за жалбоподателя, че е налице завършен период на заетост с прекратен трудов договор в съответната държава-членка на Европейския съюз и изразено намерение за пребиваване в [държава] на български гражданин, съответно има подадена Декларация относно определянето на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, ал. 2 от Регламент ЕО № 883/2004г., така че заявлението за отпускане на обезщетение следва да бъде разгледано по същество със зачитане на осигурителния стаж и доход при определяне на обезщетението в държава-членка на Европейския съюз. Претендираното парично обезщетение за безработица от Р. М. следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е практиката на Върховния административен съд, изразена в Решение № 2695/22.02.2019 г. по адм. дело № 3077/2018 г. по описа на ВАС и Решение № 10291/03.07.2019 г. по адм. дело № 15067/2018 г. по описа на ВАС.

По изложените съображения съдът намира, че жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ - [населено място], с което е оставил в сила Разпореждане № 202-02-392-3/18.07.2024 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - [населено място] е основателна и следва да бъде уважена.

Тъй като естеството на административния акт не позволява решаването на въпроса по същество от съда, на основание чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на директора на ТП на НОИ - [област], за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за административния орган при постановяване на акта му.

При този изход на делото и с оглед своевременно направеното от пълномощника на жалбоподателя искане за присъждане на разноски, съдът намира, че на жалбоподателя следва да се присъдят разноски по производството. Действително направените от жалбоподателя разноски са в общ размер на 510 лв., от които 10 лв. заплатена държавна такса за разглеждане на делото и 500 лв. заплатено адвокатско възнаграждение за един адвокат. От ответната страна е направено възражение за прекомерност, което съдът намира за неоснователно. Съдът, като взе предвид разпоредбата на чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, която предвижда възнаграждение в размер на 500 лв. за дела по Кодекса за социално осигуряване, намира, че изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. не е прекомерно. Предвид изложеното, следва да се присъдят разноски в общ размер 510 лв., платими от ответната страна.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2, предл. трето от АПК, Смолянският административен съд

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ Решение № 1040-20-26/05.03.2025 г. на Директора на ТП на НОИ - [населено място], и оставеното в сила Разпореждане № 202-02-392-3/18.07.2024 г., издадено от ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - [населено място], по оспорването на Р. И. М..

ИЗПРАЩА преписката на административния орган за ново произнасяне по Заявление вх. № 202-02-392/20.11.2023 г. от Р. И. М., при което следва да се имат предвид съдържащите се в мотивите на настоящия съдебен акт задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на Национален осигурителен институт [населено място] да заплати на Р. И. М., [ЕГН], с адрес: [населено място], [община], [улица], разноски по делото в размер на 510 лв. (петстотин и десет лева).

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 119, във връзка с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ от КСО.