№ 49
гр. София, 24.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи декември през две
хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Цветанка П. Младенова Павлова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско
дело № 20221800500587 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалби на „Д.Т.“ ЕООД и на Б. М. К. и „Ем Енд Ем
2018“ ЕООД срещу Решение № 260038/30.05.2022г. по гр.д. 267/2021г. на
Районен съд – гр. Своге в различни негови части.
Жалбоподателят „Д.Т.“ ЕООД обжалва решението в частта, с която
районният съд е отхвърлил предявения от дружеството иск срещу
ответниците Б. М. К. и „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД за солидарно заплащане на
имуществени вреди, настъпили поради осчетоводяване от страна на
ответниците на неистински фактури, които вреди се изразяват в установени с
Ревизионен акт № Р-04000620000-091-001/28.07.2020г. публични задължения
за ДДС за периода от 22.11.2018г. до 19.03.2020г. Твърди, че решението на
районния съд в частта, в която искът за сумата от 4617,10лв. е отхвърлен, е
неправилно, като неправилността произтича от необоснования извод, че от
неправомерно използвания данъчен кредит дружеството не е претърпяло
вреда, а вместо това неоснователно се е обогатило. Изтъква се, че
установените с Ревизионен акт № Р-04000620000-091-001/28.07.2020г.
нарушения са с различно основание, период на възникване и изискуемост,
като задължението, възникнало от постановения отказ за ползване на данъчен
кредит, е само едно от цялото множество и възлиза на общо 5938лв.
Установено било също несвоевременното включване на издадени от ищеца
фактури в дневниците за продажби (съответно справките – декларации по
ЗДДС) в данъчните периоди на издаването им. Неправомерно бил ползван
данъчен кредит в размер на 3225,95 лв. по фактури, включени в дневниците за
покупки и справките декларации по ЗДДС със стойности, които не
съответстват на стойностите, посочени в самите фактури, въз основа на което
1
са неправомерно отчетени разходи в размер на 16685,59лв. Част от
задълженията за ДДС пък били свързани с неначислен ДДС за извършени
продажби на товарен автомобил „Рено Мастер“ с рег. № ВР 6407 СА и лек
автомобил „Мерцедес Ц 180“ с рег. № ВР 9194 ВТ. Жалбоподателят твърди
също така, че първоинстанционният съд не е указал на ищеца да уточни, за
кои конкретни публични задължения се отнася претендираното обезщетение,
и, като е приел, че сумата от 4617,10 лв. касае именно обезщетяване за
задължение, възникнало по неправомерно ползван данъчен кредит по
фактурите, издадени от „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД, е нарушил принципите
както на служебното, така и на диспозитивното начало. Изтъква, че в
петитума на исковата молба изрично било посочено, че претендираното
обезщетение е за неправилно и невярно начисляване и деклариране на ДДС,
както и за използване на документи с невярно съдържание. Твърди, че
деянията са различни по вид, извършвани са през продължителен период от
време, а причинно- следствената връзка между тях и вредите е такава, че
вредоносният резултат е следствие от тях в съвкупност. Ето защо
жалбоподателят намира, че съдът е трябвало да се позове на констатираното в
ревизионния акт, чиято валидност, законосъобразност и влизане в сила е
потвърдил. Заявява още, че съдът е бил длъжен да изследва настъпването на
правопораждащия вземанията на ищеца фактически състав за всяко отделно
основание, на което са установени задължения за ДДС с процесния
ревизионен акт, и, като не го е направил, е допуснал съществено процесуално
нарушение.
На последно място, жалбоподателят оспорва извода на районния съд, че
осчетоводените неистински фактури не били предизвикали настъпване на
вреди за ищеца, а само са го обогатили неоснователно. Аргументира се, че
вредата следва от самия факт на издаване на процесните фактури, тъй като,
съгласно чл. 85 от ЗДДС, данъкът е изискуем от всяко лице, което го посочи
във фактура или известие по чл. 112. Излага доводи, че получател на
фактурите е „Д.Т.“ ЕООД, като за него е възникнало задължение за плащане
на начисления в тях ДДС. Отказаното с ревизионния акт ползване на данъчен
кредит по тези фактури не означавало, че „Д.Т.“ ЕООД е получило
неследваща му се облага, която е възстановило на държавата, защото
задължението за плащане на ДДС е останало в тежест на ищеца. Моли
решението да бъде отменено в обжалваната част и да бъде постановено друго,
с което искът за сумата 4617,10 лв. да бъде уважен.
Жалбата е изпратена на Б. М. К. и „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД за отговор,
но такъв не е депозиран.
Жалбоподателите - ответници Б. М. К. и „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД
обжалват решението в частта, в която са били осъдени да заплатят на ищеца
„Д.Т.“ ЕООД:
сумата от 2063,23лв. частично от 2083,33лв., представляваща
имуществени санкции, наложени на ищеца с НП № 535117-
F563141/03.09.2020г. поради лошо водено от ответниците счетоводство,
ведно със законната лихва върху сумата от 2063,23лв., считано от
07.01.2021г. до окончателното изплащане на вземането.
Сумата от 3500лв., представляваща имуществени санкции, наложени на
ищеца с НП № 535118- F563128/ 08.09.2020г. поради лошо водено от
ответниците счетводство, ведно със законната лихва върху сумата от
2
3500лв., считано от 07.01.2021г. до окончателното изплащане на
вземането.
Сумата от 500лв., представляваща имуществена санкция, наложена на
ищеца с НП № 483757-F518534/ 11.12.2019г. поради лошо водено от
ответниците счетоводство, ведно със законната лихва върху сумата от
500лв., считано от 07.01.2021г. до окончателното изплащане на
вземането.
Жалбоподателите твърдят, че в тези части първоинстанционното
решение е неправилно. Като основание за това сочат, че исковете относно
сумите, установени с наказателни постановления, не са с правно основание
чл. 82 във връзка с чл. 79, ал. 1, предложение последно от ЗЗД, тъй като в
случая не се твърдяла нито забава, нито неизпълнение, нито се претендирало
обезщетение за неизпълнение. Изтъкват, че искът е квалифициран от самия
ищец по чл. 45 от ЗЗД вр. чл. 49 от ЗЗД и, макар то да не е обвързващо,
районният съд е допуснал нарушение, квалифицирайки спора като
произтичащ от договорно неизпълнение, защото в конкретния случай такова
не се твърдяло. Правят извод, че е налице хипотезата на чл. 270, ал. 3 от ГПК,
поради което обжалваното решение подлежало на обезсилване, а делото
следвало да се върне на районния съд за произнасяне по действително
предявения иск.
При условията на евентуалност твърдят, че решението е неправилно
поради противоречие с материалния закон и необоснованост. Заявяват, че по
делото въобще не са установени договорните взаимоотношения и тяхното
съдържание, а недоказаността на претенцията се потвърждава от
обстоятелството, че ищецът не бил представил пълномощните, от чието
съдържание би могло да се установи съдържанието на правоотношението.
Сочат, че в исковата молба не се съдържали доводи за съществуващо
правоотношение между страните по договор за поръчка. Поради това, като се
произнесъл отвъд фактическите и правни рамки (т.е. отвъд претенцията за
непозволено увреждане), районният съд нарушил съдопроизводствените
правила, тъй като бил нарушил диспозитивното начало.
Излагат и съображения за необоснованост на постановения акт с
аргумента, че съдът не бил обосновал изводите си за наличие на основание да
бъде ангажирана отговорността на ответниците. Останало недоказано също,
че ответниците с фактическите си действия са били повод за издаване на
наказателните постановления, както и тяхната вина. Не било доказано и кое е
физическото лице, извършващо счетоводното обслужване от името на
дружеството. Твърдят също, че в случая нямало уговорена солидарна
отговорност между ответниците, а такава не произтича и от закона. Ето защо
жалбоподателите намират за неправилни изводите на районния съд, че
солидарността между тях произтича от разпоредбата на чл. 53 от ЗЗД.
Твърдят, че същата се отнася за деликт, и е неприложима за договорни
правоотношения, поради което солидарното осъждане на двамата ответници в
решението било неправилно. Молят, решението да бъде обезсилено, а
евентуално - отменено в обжалваната част, и да бъде постановено друго, с
което искът се отхвърля. Претендират разноски.
Жалбата на Б. М. К. и „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД е връчена на „Д.Т.“
ЕООД, което е представило отговор. В него изтъква, че решението е правилно
в обжалваната от ответниците част. Твърди, че, макар да се е отклонил от
3
дадената от ищеца правна квалификация, съдът се е произнесъл в рамките на
търсената защита, и не се е произнесъл по непредявен иск. Напротив, бил
изследвал фактическия състав, и, законосъобразно позовавайки се на чл. 53, е
достигнал до правилни правни изводи. Заявява, че твърденията му са били
доказани по основание и размер, Поддържа, че обстоятелството, че К. е
извършвала счетоводното обслужване, е доказано по безспорен начин, а
противоправността на поведението е била констатирана от данъчните
органи, като ревизионният акт представлява официален удостоверителен
документ за установените в него факти. Същият извод се подкрепял и от
ССЕ, и от показанията на разпитаната свидетелка. Посочил е, че
отговорността на Б. К. е на основание чл. 45 от ЗЗД в качеството на пряк
причинител на вредата, а на дружеството – по 49 от ЗЗД, за което били
събрани достатъчно доказателства. Моли, решението да бъде потвърдено.
С разпореждане № 1379/ 29.11.2022г. по гр.д. 587/ 2022г. по описа на
Софийския окръжен съд настоящият състав е дал указания на „Д.Т.“ ЕООД да
уточни исковата си молба. В изпълнение на разпореждането е постъпила
молба с вх. № 9024/13.12.2022г., в която се посочва, че от 22.11.2018г. до
12.09.2019г. счетоводството на дружеството е водено от Б. М. К. въз основа на
безсрочен неформален договор, сключен на 22.11.2018г., а през периода от
12.09.2019г. до 19.03.2020г. е фактически водено от нея, но вече по възлагане
от „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД. По предмета на договорите навежда твърдения
за неговата идентичност с предмета на пълномощните от 22.11.2018г. и
12.09.2019г. Заявява, че през първия процесен период плащания били
извършвани по сметката на Б., а през втория - по сметката на „Ем Енд Ем
2018“ ЕООД, за което за първи път пред въззивната инстанция са представени
извлечения от архиви на онлайн плащания на дружеството в полза на
ответниците. Уточнява също, че сумата в размер на 4617,10лв. е остатък от
частично погасените вреди по ревизионния акт и представлява отказан
данъчен кредит по фактури, които са включени в съответните дневници и
регистри без „да са налични в оригинал“.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят –
ищец „Д.Т.“ ЕООД, редовно призован, не се представлява.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд, жалбоподателите -
отвтеници „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД и Б. М. К. се представляват от адв. Ш.,
който изразява становище за недопустимост на производството с аргумента,
че ищецът не е изпълнил указанията по отстраняване на допуснатите
нередовности. Не бил уточнен и предметът на договорите.
Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира за
установено от правна страна следното:
Предмет на текущия инстанционен контрол е Решение №
260038/30.05.2022г., постановено по гр.д. 267/2021г. на Районен съд – гр.
Своге в цялост, който обхват е съобразен с двете въззивни жалби.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая съдът намира, че обжалваното решение е валидно, доколкото е
постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от
4
разгледалия делото съдия, който се е произнесъл в пределите на своята
правораздавателна власт.
ІІ. По допустимост
Същото е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за упражняване на правото на иск и са липсвали отрицателни
такива. Наистина, видно от мотивите на обжалваното решение и хипотетично
посочената възможност в определението от 01.11.2021г.,
първоинстанционният съд е квалифицирал част от претенциите като
деликтни, докато настоящият съдебен състав намира, че всички предявени
искове са на договорно основание. Това, обаче, не обуславя недопустимост на
обжалваното съдебно решение в съответната му част. Съгласно трайната
съдебна практика (Определение № 60840 от 26.11.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1910/2021г., III г. о., ГК, Решение № 71 от 23.02.2012 г. на ВКС по гр. д. №
594/2011 г., IV г. о., ГК, Решение № 67 от 25.02.2013 г. на ВКС по гр. д. №
170/2012 г., IV г. о., ГК, Решение № 199 от 23.10.2015 г. на ВКС по гр. д. №
369/2015 г., III г. о., ГК), неправилната правна квалификация не съставлява
произнасяне по непредявен иск (освен ако съдът се е произнесъл извън
определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита).
Предметът на спора се определя от наведените от ищеца като основание на
иска факти и от търсената от него защита. Затова, ако, въпреки
неправилността на правната квалификация, решението е в рамките на
заявените факти, въз основа на които ищецът е твърдял възникването на
процесното право, съдът не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл
недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя
неправилност на решението му. Такъв е и настоящият случай, тъй като
районният съд е разгледал именно заявените от ищеца фактически основания
на претенциите и е разпределил правилно тежестта за доказването им.
ІІІ. По същество
Делото е образувано по искова молба на „Д.Т.” ЕООД, в която се
твърди, че между дружеството и Б. К. имало сключен безсрочен неформален
договор за счетоводно обслужване, който бил изпълняван през периода
22.11.2018г. – 12.09.2019г. В деня на прекратяването на въпросния договор
бил сключен друг такъв със същия предмет, но с „Ем Енд Ем 2018” ЕООД и с
период на изпълнение 12.09.2019г. – 19.03.2020г., като по него работата
фактически отново била извършвана от Б. К., но вече по възлагане от „Ем Енд
Ем 2018”. „Д.Т.” ЕООД упълномощило всеки от съдоговорителите си за
извършване на изчерпателно изброени в пълномощните правни действия пред
трети лица, а дължимите плащания били извършвани по сметката на К. (по
време на действието на първия договор) и по сметка на ответното дружество
(по време на действието на втория договор). След извършена проверка от
данъчната администрация, били констатирани редица нарушения, а на
ищцовото дружество били издадени ревизионен акт, с който не било признато
право на данъчен кредит за сумата 4617,10лв., както и три наказателни
постановления, с които му били наложени имуществени санкции. Ищецът е
поддържал, че е претърпял вреди в размер на тези суми, като именно Б. К. ги
е причинила чрез действията си по невярно и неточно деклариране на
облагаеми доставки. След установените нейни пропуски, пълномощията във
връзка с двата договора били прекратени, а ищецът заплатил дължимите в
5
резултат от констатираните нарушения публични задължения. Според ищеца,
К. доброволно заплатила част от вредите, а в настоящото производство той
претендира незаплатения остатък. Обосновал е претенцията си с твърдението,
че тя била пряк причинител, а „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД отговаряло в
качеството си на възложител. Така, ищецът предявил следните искове срещу
двамата ответници:
За сумата 4617,10лв., представляваща остатък след частично погасяване
на вредите, възникнали с Ревизионен акт № Р-04000620000-091-
001/28.07.2020г. за отказан данъчен кредит за включени в дневниците
фактури, които не са налични;
За сумата 6063,23лв. - въз основа на НП 535117-F563141/03.09.2020г. в
размер на 2063,23лв. (частично от 2083,33лв.), въз основа на НП №
535118- F563141/08.09.2020г. в размер на 3500лв., и въз основа на НП №
483757-F518534/11.12.2019г. в размер на 500лв. (непогасен остатък от
1000лв.).
Районният съд е приел, че претенцията за вреди от ревизионния акт е за
непозволено увреждане, защото се основава на използването на документ с
невярно съдържание, а останалите претенции се основават на договорно
неизпълнение.
Както се посочи по- горе, настоящият съдебен състав намира първия
извод за неправилен, поради следните съображения.
Указания за разграничаване на договорната и деликтната отговорност
ВКС е имал повод да даде при постановяване на Тълкувателно решение №
4/29.01.2013г. по т.д. 4/2012г. на ОСГТК, Решение № 547 от 31.07.2010 г. на
ВКС по гр. д. № 1025/2009 г., IV г.о., ГК, Решение № 188 от 15.06.2012 г. на
ВКС по гр. д. № 1122/2011 г., III г.о., ГК, в които е застъпена тезата, че
договорна е отговорността за неизпълнение на задължение (неосъществяване
на очакван резултат) по съществуващо облигационно отношение между
страните, докато при деликта облигационната връзка възниква едва с
причиняването на вредата. Ако увреждането е в пряка връзка с пълното
неизпълнение, лошото или некачественото изпълнение на задълженията по
договор, то и отговорността, включително и обезщетението за изправната
страна, е следствие на договорното правоотношение.
Следователно, разграничителен критерий между договорната и
деликтната отговорност е видът на защитавания в съдебното производство
интерес: ако се защитава накърнен позитивен интерес на ищеца (т.е. интереса
му от изпълнение на договора, в резултат от което би се постигнала някаква
изгодна за него промяна в действителността), налице е договорна
отговорност; ако обаче се защитава негативния интерес на ищеца (т.е.
интереса му от предотвратяване на нежелани изменения в обективната
действителност и от запазване на първоначалното й състояние непокътнато),
е налице деликтна отговорност. В този смисъл е и правната теория
(Калайджиев А. „Облигационно право – обща част”, изд. „Сиби”, 2013г., стр.
402 - 403).
Друг теоретичен източник (Марков М. „Облигационно право.
Помагало”, изд. „Сиби”, 2014г., стр. 155) допуска възможността за
претърпяване на вреди от нарушен негативен интерес и при договорната
отговорност, но редом с това споделя виждането, че при деликтите
6
нарушеният интерес е винаги и само негативен.
Затова извод за вида на отговорността следва да се прави във всеки
отделен случай въз основа на фактическите твърдения и формулираните
претенции в исковата молба, доколкото спорното право се определя именно
от ищеца с основанието и петитума на предявения от него иск.
В конкретния случай, с оглед формулировката на исковата молба,
настоящият съдебен състав намира, че, с твърдяното сключване на договорите
с ответниците, за „Д.Т.” ЕООД е възниквало очакване за точно извършване на
определена работа съобразно уговореното в тях. Независимо от декларативно
посочената от ищеца правна квалификация на предявените искове по чл. 45 и
чл. 49 от ЗЗД, според него именно лошото извършване на работата от
ответниците (т.е. не според дължимото качество и при нарушение на
правилата за това) е довело до настъпване на всички процесни вреди. Така
изтъкнатото от ищеца несъответствие между дължимото и действителното
поведение на ответниците във връзка с изпълнение на релевирани от него
договори обосновава извод за нарушен позитивен интерес, в който случай
следва да се приеме, че отговорността е договорна. Следователно, всички
заявени от ищеца претенции имат договорен характер, което означава, че, за
уважаване на исковете, той трябва да докаже възникването на претендираните
договорни правоотношения и тяхното съдържание, изпълнението на
собствените си задължения, лошото изпълнение на длъжниците и тяхната
вина, настъпилите вреди, както и причинно- следствена връзка между вредите
и лошото изпълнение – така, както му е било надлежно указано с
определението от 01.11.2021г.
В случая ищецът не е доказал първата от горните кумулативно
изискуеми предпоставки, поради което е безпредметно обсъждането на
останалите.
Действително, обстоятелството, че между страните са били налице
валидни договори за счетоводни услуги, е отделено като безспорно с
Определение от 01.11.2021г. по гр.д. 267/2021г. на Районен съд – гр. Своге.
Следва да се има предвид, обаче, че, когато предмет на доказване е договор,
от значение е не просто самият факт на неговото сключване, а съдържанието
му, т.е. уговорените права и задължения, които са източник на правния спор.
В случая относно това съдържание има не съвпадащи, а противоречиви,
изявления на страните, поради което неговото доказване е в тежест на ищеца
на основание чл. 154, ал. 1 от ГПК - както е посочено и в доклада на делото.
По този въпрос той е твърдял, че предметът на договорите съвпада с
предоставените права съгласно посочените в исковата молба нотариално
заверени пълномощни. Такива пълномощни не са представени по делото.
Вместо това на л. 49 и 50 от първоинстанционното дело се откриват
нотариално заверени декларации от 19.03.2020г., с които управителят на
дружеството оттегля предоставените на Б. К. и „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД
пълномощни, с които упълномощава тези лица с изброените в декларациите
права. Тези декларации, обаче, не са годни да докажат нито съдържанието на
претендираните договори, нито учредяването на представителното
правоотношение, доколкото съдържат едностранни изявления на направилото
ги лице, на които законът не придава материална доказателствена сила. С
такава се ползва единствено обстоятелството, че посоченото лице се е явило
пред нотариус и е направило съответното изявление, но верността на
неговото съдържание е извън обхвата на нотариалната проверка. Поради това,
7
двете декларации не доказват съществуването на посочените от декларатора
пълномощни, а още по- малко – тяхното конкретно съдържание.
Отделно от това, дори да се приеме, че такива едностранни
упълномощителни сделки действително са били извършени, те са създали
само представителна власт, но не и задължение за упълномощените лица да
извършат описаните в пълномощното действия. Следователно,
неупражняването на тази представителна власт (или упражняването й по
начин, от който за ищеца за настъпили вреди) не съставлява неизпълнение на
договор, т.е. не подлежи на обезщетяване по реда на чл. 79, ал. 1, предл.
последно от ЗЗД, вр. чл. 82 от ЗЗД.
На последно място, дори претендираните от ищеца пълномощни да са
съществували и да са имали именно посочените в двете декларации
съдържания, последните не може да се квалифицират като договори за
счетоводни услуги, тъй като регламентират само технически действия по
представляване на дружеството пред многобройни държавни институции, без
да възлагат на упълномощените лица да изпълняват тези специфични
счетоводни дейности по смисъла на Закона за счетоводството (напр. текущо
счетоводно отчитане по чл. 3, съставяне на финансови отчети по чл. 17 и др.),
в резултат от които са настъпили процесните вреди.
Съдържанието на процесните облигациони правоотношения по
договори за счетоводни услуги между страните по делото не се доказва и от
заключението по допуснатата съдебно- счетоводна експертиза.
Обстоятелството, че в НАП има заявление, депозирано от Б. К. за подаване на
документи по електронен път от името на ищцовото дружество, не доказва
онзи съществен елемент от съдържанието на договорните правоотношения (а
именно – поетите конкретни задължения), нарушаването на който, според
ищеца, е довело до настъпване на процесните вреди. Като се има предвид, че,
съгласно твърденията на ищеца, вредите са произлезли от нарушаване на
правилата на данъчното и счетоводното законодателство, а не от мнимо
представителство, ирелевантно за изхода на правния спор е дали ответниците
са представлявали ищцовото дружество при подаване на документите.
Не съставляват доказателство в тази насока и показанията на св. Е.А. (л.
52 от първоинстанционното дело), която заявява, че е била отчетник
счетоводство при „Д.Т.“ ЕООД за периода от м. декември 2018г. до м. май
2020г., тъй като очертаното в тях фактическо разпределение на задачите
между свидетелката и ответницата К., вкл. консултиране и даване на
указания, не е доказателство за поети от последната задължения, нито за това,
че тя е извършвала съответните дейности именно по силата на договор.
Поради това, дори тълкувани в съвкупност с останалите доказателства по
делото, тези показания не доказват съдържанието на твърдените от ищеца
договорните правоотношения между него и ответниците.
Следователно, независимо от обявяване за безспорно съществуването
на договорни правоотношения между страните по делото, недоказването на
тяхното съдържание, вкл. конкретни задължения, чието лошо изпълнение се
релевира в настоящото производство като фактическо основание на
предявените искове, води до невъзможност да бъде ангажирана отговорността
на ответниците.
За пълнота на изложението съдът отбелязва, че дори да се приеме за
доказано съществуването на претендираното от ищеца съдържание на
договорните правоотношения, по делото не се доказа, че нарушенията, за
8
които са били издадени процесните наказателни постановления, респ. е
отказано ползване на данъчен кредит, са извършени именно от ответницата Б.
К. или от ответника „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД. По- конкретно, не се доказа, че
неотразяването на извършени доставки и неначисляването на ДДС е станало
по вина на ответниците и в резултат от техни конкретни действия или
бездействия. Още повече, че в наказателните постановления като място на
всички извършени нарушения е посочен гр. Враца, а ответниците, безспорно,
имат местожителство и седалище в гр. Своге.
Също така, по делото няма нито едно доказателство за това, че някое
действие по счетоводството на ищеца е било извършвано от втория ответник
(„Ем Енд Ем 2018“ ЕООД), нито за възлагане на такова действие от втория
ответник на първия ответник. Поради това няма основание за ангажиране на
отговорността на „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД, вкл. солидарната такава.
С оглед гореизложеното, исковете са неоснователни, поради което
следва да се отхвърлят. Тъй като този извод съвпада само частично с изводите
на районния съд, обжалваното решение следва да се потвърди в
отхвърлителната му част, и да се отмени в частта, с която ответниците са
били осъдени да заплатят на ищеца сумата от 2063,23лв. частично от
2083,33лв., представляваща имуществени санкции, наложени на ищеца с НП
№ 535117-F563141/03.09.2020г. поради лошо водено от ответниците
счетоводство, ведно със законната лихва върху сумата от 2063,23лв., считано
от 07.01.2021г. до окончателното изплащане на вземането; сумата от 3500лв.,
представляваща имуществени санкции, наложени на ищеца с НП № 535118-
F563128/ 08.09.2020г. поради лошо водено от ответниците счетводство, ведно
със законната лихва върху сумата от 3500лв., считано от 07.01.2021г. до
окончателното изплащане на вземането; и сумата от 500лв., представляваща
имуществена санкция, наложена на ищеца с НП № 483757-F518534/
11.12.2019г. поради лошо водено от ответниците счетоводство, ведно със
законната лихва върху сумата от 500лв., считано от 07.01.2021г. до
окончателното изплащане на вземането, като вместо това се постанови друго,
с което тези искове се отхвърлят.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане, в полза на
въззиваемите следва да се присъди пълния размер на направените от тях
разноски във въззивното производство, каквито се установяват в размер на
1321,26 лв. (от които 1200 лв. - адвокатско възнаграждение, и 121,26 лв. -
държавна такса).
Частичната отмяна на обжалваното решение налага преизчисляване на
разноските в първоинстанционното производство, като обжалваното решение
се отмени в частта, с която ответниците са били осъдени да заплатят такива
на ищеца, а вместо това ищецът бъде осъден да им заплати разликата до
пълния размер на претендираните от тях разноски. Наистина, ищецът е
направил възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
процесуалния представител на ответниците, но следва да се има предвид, че
всяка страна има право да избере такъв адвокат, за когото счита, че по най-
добър начин би защитил интересите й, като не може да се очаква, той
задължително да оценява труда си по минималните цени от НМРАВ.
Възможно и нормално е, с оглед предоставяното качество на услугата,
адвокатът да изисква по- високо възнаграждение за своя труд, в известни
9
граници. Според настоящия съдебен състав, с оглед актуалния стандарт на
живот в страната и определените минимални възнаграждения, такава граница
е 50% над размера, определен с цитираната по- горе Наредба, доколкото не
става въпрос за строго специфични казуси, респ. за уникална квалификация
на адвоката. В случая тази граница е 1275,61лв., т.е. е по- висока от реално
заплатеното възнаграждение от по 1000 лв. за всеки ответник, поради което
няма основание за неговото редуциране.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260038/30.05.2022г. по гр.д. 267/2021г.
на Районен съд – гр. Своге, В ЧАСТТА МУ, с която е отхвърлен предявеният
от „Д.Т.“ ЕООД иск за солидарно осъждане на ответниците Б. М. К. и „Ем
Енд Ем 2018“ ЕООД да заплатят на ищеца обезщетение за имуществени
вреди, настъпили поради осчетоводяване от страна на ответниците на
неистински фактури, които вреди се изразяват в установени с Ревизионен акт
№ Р-04000620000-091-001/28.07.2020г. публични задължения за ДДС за
периода от 22.11.2018г. до 19.03.2020г. в размер на сумата от 4617,10лв.
ОТМЕНЯ Решение № 260038/30.05.2022г. по гр.д. 267/2021г. на
Районен съд – гр. Своге, В ЧАСТТА МУ , с която Б. М. К. и „Ем Енд Ем
2018“ ЕООД са били осъдени да заплатят на ищеца „Д.Т.“ ЕООД:
сумата от 2063,23лв. частично от 2083,33лв., представляваща
имуществени санкции, наложени на ищеца с НП № 535117-
F563141/03.09.2020г. поради лошо водено от ответниците счетоводство,
ведно със законната лихва върху сумата от 2063,23лв., считано от
07.01.2021г. до окончателното изплащане на вземането.
Сумата от 3500лв., представляваща имуществени санкции, наложени на
ищеца с НП № 535118- F563128/ 08.09.2020г. поради лошо водено от
ответниците счетводство, ведно със законната лихва върху сумата от
3500лв., считано от 07.01.2021г. до окончателното изплащане на
вземането.
Сумата от 500лв., представляваща имуществена санкция, наложена на
ищеца с НП № 483757-F518534/ 11.12.2019г. поради лошо водено от
ответниците счетоводство, ведно със законната лихва върху сумата от
500лв., считано от 07.01.2021г. до окончателното изплащане на
вземането,
Сумата 1145,62 лв. – направени разноски по делото според уважената
част от исковете,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ исковете на „Д.Т.“ ЕООД с ЕИК *** за осъждане на Б. М.
К. с ЕГН ********** и „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД с ЕИК **** да му заплатят:
сумата от 2063,23лв. частично от 2083,33лв., представляваща
имуществени санкции, наложени на ищеца с НП № 535117-
F563141/03.09.2020г. поради лошо водено от ответниците счетоводство,
10
ведно със законната лихва върху сумата от 2063,23лв., считано от
07.01.2021г. до окончателното изплащане на вземането.
Сумата от 3500лв., представляваща имуществени санкции, наложени на
ищеца с НП № 535118- F563128/08.09.2020г. поради лошо водено от
ответниците счетводство, ведно със законната лихва върху сумата от
3500лв., считано от 07.01.2021г. до окончателното изплащане на
вземането.
Сумата от 500лв., представляваща имуществена санкция, наложена на
ищеца с НП № 483757-F518534/11.12.2019г. поради лошо водено от
ответниците счетоводство, ведно със законната лихва върху сумата от
500лв., считано от 07.01.2021г. до окончателното изплащане на
вземането.
ОСЪЖДА „Д.Т.“ ЕООД с ЕИК *** да заплати на Б. М. К. с ЕГН
********** и „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД с ЕИК **** сумата 1321,26 лв. –
разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „Д.Т.“ ЕООД с ЕИК *** да заплати на Б. М. К. с ЕГН
********** сумата 632,37 лв., представляваща разликата до пълния размер на
претендираните от К. разноски в първоинстанционното производство от 1000
лв.
ОСЪЖДА „Д.Т.“ ЕООД с ЕИК *** да заплати на „Ем Енд Ем 2018“
ЕООД с ЕИК **** сумата 632,37 лв., представляваща разликата до пълния
размер на претендираните от „Ем Енд Ем 2018“ ЕООД разноски в
първоинстанционното производство от 1000 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11