Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 04.07.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Б състав, в публично
съдебно заседание на десети юни две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР
ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ: КАЛИНА
АНАСТАСОВА
МЛ.СЪДИЯ: СВЕТОСЛАВ
СПАСЕНОВ
при
секретаря Снежана Апостолова, като разгледа докладваното от съдия Анастасова в.гр.
дело № 3678 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по
чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С
Решение № 47732 от 10.10.2018 г. на СРС, ІІ ГО, 57 състав, поставено по гр.д.
56052/2017 г. по описа на СРС, са отхвърлени предявените от ЕТ „Ш.-М.Б.“, ЕИК *******срещу
„Р.С.“ ЕООД, ЕИК *******осъдителни искове с правно основание чл.361 ТЗ за заплащане
на сумата от 3060,00 лв., представляваща неплатено възнаграждение по
спедиционен договор № 17026/16.01.2017 г., за което е издадена фактура №
**********/26.01.2017 г., като ПОГАСЕН ЧРЕЗ ПРИХВАЩАНЕ с вземане, предмет на
възражение за прихващане заявено от „Р.С.“
ЕООД срещу ЕТ „Ш.-М.Б.“ с правно основание чл. 92 ЗЗД за сумата от 3 060.00
лв., представляваща неустойка за виновно неизпълнение на клауза „защита на
клиента“ по договор за спедиция № 17026/16.01.2017г. С постановеното решение е
отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно основание чл. 86 ал.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 15,33 лв., представляваща обезщетение за забавено
изпълнение на парично задължение за сумата от 3060,00 лв. и за периода
14.03.2017г. – 31.03.2017г.; на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да
заплати разноски в размер на 1177,50 лв. в полза на ответника.
В
срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба
от ищеца ЕТ „Ш.-М.Б.“. Излага доводи, че
решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, допуснато съществено
нарушение на съдопроизводствостени
правила и поради необоснованост. Изразено е становище, че неправилно СРС е
приел, че ищецът е извършил четиринадесет превоза за периода от 28.02.2017 г. –
24.03.2017 г. при пряко договаряне. Превозите били извършени след повече от месец
след изпълнението на заявка-договор № 17026 от 16.01.2017 г. на ответника и не
било налице пряко договаряне. Служителят на ищеца единствено бил предоставил
координати с цел евентуално сътрудничество. От това следвало, че не е била нарушена
клаузата „защита на клиента“ от заявка-договор № 17026 от 16.01.2017 г.,
съгласно която жалбоподателят нямал право да се свързва с получателя „БМТ Т.“
ЕООД.
В срока по чл.263,
ал.1 ГПК ответникът „Р.С.“ ЕООД е подал отговор на въззивната жалба, в който е
изразил становище за неоснователност на подадената въззивна жалба. Оспорил е
въззивната жалба, като просрочена с изложени доводи за пропускане на указания в
чл.259, ал.1 ГПК срок за въззивно обжалване на първоинстанционното решение. Излага
доводи, че постановеното решение е правилно, респ. жалбата е неоснователна.
Претендира разноски.
От страна на
ответника „Р.С.“ ЕООД е подадена частна жалба срещу Определение № 537801 от
18.11.2018 г. по гр.д. 56052/2017 г. по описа а СРС, 57 с-в., с което е
оставена без уважение молбата му за изменение на поставеното Решение № 47732 от
10.10.2018 г., в частта за разноските. В жалбата се посочва, че неправилно СРС
е присъдил разноските в тежест на ответника при положение, че исковете на ищеца
са изцяло отхвърлени, като неоснователни. Ирелевантно било основанието, на
което са отхвърлени исковете – в случая поради уважаване на съдебно предявеното
възражение за прихващане. Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК съдът не е следвало да
поставя разноските в тежест на ответника с оглед изхода на спора, а в тежест на
ищеца.
Ищецът в
производството и ответник по частната жалба - ЕТ „Ш.-М.Б.“ е подал отговор на частната
жалба, в който е изразил становище за нейната неоснователност.
Съдът, след като
обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно
производство по реда на чл. 235 от ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
По подадената въззивна жалба:
Производството пред
първата инстанция е образувано по предявена осъдителна претенция от ЕТ „Ш.-М.Б.“
срещу „Р.С.“ ЕООД, с правно основание чл.361 от ТЗ за заплащане на сумата от
3060,00 лв., представляваща незаплатено възнаграждение по изпълнен спедиционен
договор, както и с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗЗ за заплащане на сумата от
15,33 лв., представляваща обезщетение за забавено изпълнение на паричното
задължение за сумата от 3060,00 лв. за периода 14.03.2017г. – 31.03.2017 г.
В срока за отговор на
исковата молба ответникът оспорва предявените искове, като
неоснователни. Не оспорва, че е заявил превози, както и тяхното изпълнение от ищеца
и дължимото възнаграждение за това. Изложил фактически и правни твърдения, че ищецът
е нарушил клауза „защита на клиента“ по договора за спедиция № 17026/16.01.2017
г., съгласно която изпращачът няма право да се свързва с получателя „БМТ Т.“
ЕООД. Поради това, искът за заплащане на възнаграждение по изпълнен спедиционен
договор е неоснователен, тъй като от страна на ищеца е дължима неустойка за
неизпълнение на горепосочената клауза в размер на дължимото навло за процесния
превоз – сумата от 3060,00 лв. Становището е изразено във връзка с направеното възражение
за прихващане за сумата 3 060 лв., представляваща неустойка за
неизпълнение на горепосочената клауза.
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
С оглед наведеното от
„Р.С.“ ЕООД възражение за недопустимост на подадената от ЕТ „Ш.-М.Б.“ въззивна жалба,
съдът намира следното:
Обжалваното решение е
получено от ищеца на 18.10.2018 г., а видно от пощенско клеймо на плика, подадената
въззивна жалбата е изпратена на 01.11.2018 г., т.е. в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
При съобразяване указаното в чл. 62, ал. 2 ГПК, настоящият състав намира че ищецът
е спазил срокът по чл. 259, ал.1 ГПК за въззивно обжалване на
първоинстанционното решение. Възражението на ответника следва да бъде оставено
без уважение.
Настоящият състав
намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС е
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Страните не спорят и
пред първата инстанция са обявени за безспорни и ненуждаещи се от доказване в
отношенията между страните с доклада по делото на основание чл.146 ал.1 т.3-4
от ГПК следните обстоятелства: сключен спедиционен договор между страните по
делото, по който като ищецът като спедитор е изпълнил задълженията си да получи
стоката от местоназначението и товародателя, извършил е превоза и доставил стоката в местоназначението, издал
е фактура и CMR товарителница, които представил своевременно на възложителя
/ответника/, както и че до датата на предявяване на исковата молба не е
извършено плащане от ответника за уговорения размер на възнаграждението по
спедиционния договор в размер на 3060,00 лв.
В производството пред
първата инстанция е допусната, изслушана и приета съдебно-счетоводна
експертиза, чийто изводи настоящият състав кредитира по реда на чл.202 ГПК. Съгласно
констатациите на съдебната експертиза е установено, че процесната фактура е вписана
в счетоводството на ищеца и ответника, като не било отразено нейното заплащане.
Страните спорят за
въпросите предмет на направеното от ответника възражение за прихващане - дали е
възникнало вземането за неустойка за виновно неизпълнение на клауза „защита на
клиента по договор за спедиция № 17026/16.01.2017г. в полза на ответника, както
и дали е налице прихващане с вземането на ищеца, което да води до погасяване на
първото вземане в съответствие с правилата на чл.104 ЗЗД и дадените разяснения
с ТР от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 на ОСГТК.
Правилно
първоинстанционният съд е посочил определените от закона предпоставки, нужни за
да настъпи погасителния ефект на прихващането – идентичност на субектите,
еднородни вземания, активното вземане да е изискуемо и ликвидност. Видно от
представените по делото доказателства първоинстанционният съд правилно е
възприел, че фактическият състав на твърдяното прихващане е налице.
В проведеното
производство не е налице спор относно обстоятелството, че договорът за спедиция
е сключен между страните именно със съдържанието описано в заявка-договор №
17026 приложена към исковата молба, където изрично е вписана клауза „защита на
клиента“. Според последната, при установяване на директна връзка от страна на
превозвача с товародателя, спедитора има право на обезщетение за търговски щети
в размер на уговорения размер на възнаграждението за превозвача по договора.
Чрез събраните пред
първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност, както следва: препис на
хартиен носител на електронна кореспонденция/, констатации на ССчЕ, приета от
първата инстанция, както и показанията на свидетеля Д.В.по несъмнен начин се установява, че за
периода 28.02.2017г. – 24.03.2017г. ищецът е извършил 14 превоза с товародател „БМТ
Т.“ ЕООД при пряко договаряне. Чрез показанията на свидетеля Д.В.е установено,
че именно във връзка с изпълнение на превоза, възложен от ответника и изпълнен
от ищеца в края на м. януари 2017г., при товарене на стоката от ищеца, неговия
шофьор е оставил в търговския обект на „БМТ Т.“ ЕООД координатите на фирмата на
ищеца за пряка връзка с последния и извършване на превози. Това действие, както
е установено е довело до търговски отношения по повод превози, извършени от ищеца. От представената
кореспонденция се установява, че именно предоставените координати са послужили
за започване на търговските отношения, като са уговаряни условията, при които
ще бъдат извършвани превозите.
При така
установеното, настоящият състав намира за доказано в производството, че ищецът
е нарушил клаузата – „защита на клиента“, поради което възражението за прихващане,
като установено по основание и размер с предмет вземане за неустойка за нарушаването
на горепосочената клауза, се явява основателно.
Спорното активно
вземане на ответника като установено по основание и размер е довело до
прихващане с вземането на ищеца и ефектът на прихващането ще се прояви след
влизане в сила на съдебното решение. Според дадените разяснения с Тълкувателно
решение от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 на ОСГТК, когато насрещното вземане, с
което се прихваща, е спорно /неликвидно/, т. е. негов предмет е едно спорно
право, за което съдът се произнася със сила на пресъдено нещо /чл. 298, ал. 4 ГПК/, ефектът на прихващането ще се прояви след влизане в сила на съдебното
решение. В случая при разрешаване на спора и постановяване на атакуваното
решение, СРС правилно е приложил разпоредбата на чл.104 ЗЗД и дадените
разяснения с ТР от 09.12.2013 г. по т.д. 1/2013 на ОСГТК.
В подадената въззивна
жалба не са изложени доводи в частта на постановеното решение, с което е
отхвърлен като неоснователен предявеният иск по чл.86, ал.1 ЗЗД. Според
указаното в чл. 269, изр. 2 ГПК въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата.
При правилно
установена фактическа обстановка от СРС досежно неустановяване момент на
получаване от ответника на фактурата, издадена от ищеца и копие от CMR
товарителницата, надлежно заверени и потвърдени от получателя на стоката,
правилен и законосъобразен е изводът на първата инстанция, че претенцията по
чл.86, ал.1 ЗЗД е недоказана и съответно – неоснователна.
Поради съвпадане
изводите на двете инстанции с оглед установените фактически констатации,
постановеното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде
потвърдено.
По подадената частна жалба:
Ответникът е
депозирал молба за изменение на постановеното решение в частта за разноските. С
обжалваното определение съдът оставил без уважение искането, тъй като искът е
отхвърлен като погасен чрез съдебно прихващане. Така към момента на предявяване
на исковете ищецът е имал интерес да подаде исковата молба, респ. ответникът е
дал повод за завеждане на делото и не е признал иска.
Предмет на частната
жалба е съдебен акт, обжалването на който е изрично предвидено в разпоредбата на
чл. 248, ал. 3, изр. 2 ГПК. Частната жалба е подадена в законоустановения срок,
от легитимирано лице, против акт на съда, подлежащ на обжалване, поради което е
процесуално допустима.
Разгледана по
същество частната жалба е неоснователна.
Следва да се приеме,
че са налице предпоставките на чл.103 и 104 ЗЗД. В случая волеизявлението за
прихващане е направено във висящо съдебно производство, поради което
възражението за прихващане е допустимо, дори когато вземането не е изискуемо,
нито ликвидно. Такова становище възприема ВКС и в решение № 113 постановено по
гр. дело № 1274/2013 г. на ВКС, ГК, II гр. д., което се споделя от настоящия
състав. В него са разграничени хипотезите на материалноправно прихващане
по чл.103, ал. 1 ЗЗД и на съдебното
прихващане като насрещно възражение срещу вземането на ищеца по иска за
погасяване на двете вземания до по-малкото от тях. Прието е в решението, че в
тази хипотеза на съдебно прихващане погасителния ефект настъпва, след като
влезе в сила решението, тъй като от този момент вземането става ликвидно и
безспорно. По въпроса за предпоставките за съдебно компенсация на насрещни
вземания, настоящият състав съобрази съдебната практика на ВКС, обективирана в
следните решения:
С решение № 696 от 07.07.2004
г. по гр. дело № 1911/2003 г. на ВКС, ТК, постановено по отм. ГПК, е прието, че
съдебното прихващане погасява насрещните вземания занапред, а не от деня на
възражението за прихващане. Становището е аргументирано с разпоредбата на чл. 221,
ал. 2 ГПК отм., съгласно която силата на пресъдено нещо на съдебното решение се
разпростира и върху вземания, предявени с възражението за прихващане.
Вземането, предявено в процеса с възражение за прихващане, става ликвидно дори
да е било спорно, тъй като занапред получава качеството на "присъдено нещо".
Това становище е възприето и в решение № 225 от 28.05.2011 г. по т. д. №
631/2010 г. ВКС, II т. о., постановено по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В
решението са разгледани предпоставките за прихващане, като са разграничени
хипотезите на прихващане в материалноправен аспект - чл.103, ал.1 ЗЗД, и на съдебна компенсация,
като е изразено принципното становище, че във всички случаи за настъпване на
ефекта на компенсацията /прихващането/ - погасяване на насрещните вземания за
пари или за еднородни и заместими вещи е до размер на по-малкото от тях. Прието
е, че от гледна точка на процесуалното право евентуалното възражение за
прихващане е процесуално действие за защита срещу иска, при което за разлика от
материалноправното възражение, съдебната компенсация погасява насрещните
вземания занапред. Поради това без значение за допустимостта му е дали
компенсационното правоотношение е настъпило преди или след предявяването на
иска, тъй като ефектът на прихващането ще се прояви след установяване с влязло
в сила решение на съществуването на насрещните вземания и на тяхната
изискуемост - чл. 298, ал. 4 ГПК, аналогичен на чл. 221 ГПК отм. Фактическият
състав на правото да се извърши прихващане по
чл. 103, ал. 1 ЗЗД включва: съществуването на две действителни вземания/
задължения/; вземанията да са насрещни; двете вземания да имат за предмет пари
или еднородни и заместими вещи; вземането на страната, която прихваща /
активното вземане/ да е изискуемо и ликвидно. Ликвидно е вземането, по което
няма спор между страните по материалното правоотношение, както и установеното с
влязло в сила съдебно решение вземане. Поради изложеното СРС е приел, че
предявеният иск следва да бъде отхвърлен, поради извършеното съдебно прихващане
на вземането на ищеца към ответника в размер от 3060.00 лева, с вземането на
ответника към ищеца в размер 3060.00 лева.
СГС счита, че
обжалваното решение е валидно и допустимо, а по същество е законосъобразно, поради
което следва да бъде потвърдено. СГС споделя изцяло съображението на СРС в
мотивите на обжалваното решение, поради което препраща към тях на основание
чл.272 от ГПК. Прихващането извършено от СРС е законосъобразно и е в
съответствие с актуалната съдебна практика.
С оглед така
изложените съображения, искането на ответника за изменение на постановеното
решение в частта за разноските, които в случая са възложени на него, съдът
намира за неоснователно. С поведението си ответникът е дал повод за завеждане
на иска, а съдебно предявеното възражение за прихващане има действие за в
бъдеще.
С оглед на тези изводи
подадената частна жалба следва да бъде оставена без уважение.
По разноските:
С оглед изхода на
спора, в полза на жалбоподателя не следва да бъдат присъдени разноски. Такива
се следват, на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на въззиваемата страна.
Ответникът по жалбата
претендира 1 200 лв. – разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. В
съдебно заседание е направено искане по чл. 78, ал. 5 ГПК с оглед прекомерност
при съобразяване предмета на спора. Съгласно чл.7, ал. 2, т. 2 Наредба № 1 за
минималните размери на адвокатските възнаграждения при материален интерес 3 075,33
лв. минималното адвокатско възнаграждение е в размер на 445,27 лв. При преценка
действителната фактическата и правна сложност на настоящото дело, съдът счита,
че претендираното възнаграждение за адвокатско възнаграждение е прекомерно с
оглед определения минимален размер. СГС намира, че адвокатско възнаграждение
следва да бъде намалено до сумата 446.00 лв.
На
основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК настоящето решение е окончателно.
По изложените
съображения, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 47732 от 10.10.2018 г., поставено по
гр.д. 56052/2017 г., по описа на СРС, ІІ ГО, 57 състав.
ОСЪЖДА ЕТ „Ш.-М.Б.“, ЕИК *********, да заплати на „Р.С.“
ЕООД, ЕИК **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 446.00 лв.
-разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
ОСТАВЯ без уважение
подадената частна жалба от „Р.С.“ ЕООД, ЕИК *******срещу Определение № 537801
от 18.11.2018 г. по гр.д. 56052/2017 г. по описа а СРС, 57 с-в., с което е
оставена без уважение молбата му за изменение на поставеното Решение № 47732 от
10.10.2018 г., в частта за разноските.
Настоящото решението
е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.