СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV „Д“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и първи ноември
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
мл.съдия: БИЛЯНА КОЕВА
при участието на секретаря Екатерина
Калоянова, разгледа докладваното от мл. съдия Коева
въззивно гражданско дело № 3497 по
описа за 2019 г. по описа на СГС и
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение № 19851 от 30.11.2016 г.,
постановено по гр. дело № 15868 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 85-и състав са
частично уважени предявените от „Т.С.“ ЕАД обективно кумулативно съединени
искове, предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК срещу Р. Й.К. и М.С.К., както
следва: признато е за установено, че ответниците дължат разделно /по ½
всеки от тях/ на „Т.С.“ ЕАД от следните суми: сумата 1282, 30 лв. – главница за
доставена в периода от м. 01.2012 г. до м. 04.2014 г., топлинна енергия в имот
с аб. № 363275, ведно със законната лихва за периода от 17.12.2014 г. до
изплащане на вземането, както и сумата 180,40 лв. лихва за забава върху
главното вземане, изтекла в периода 29.02.2012 г. до 06.10.2014 г., за които е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 12.01.2015 г. по гр.д. №
70232/2015 г. на СРС, III ГО, 85 с-в, като за разликата до пълните предявени
размери исковете са отхвърлени като неоснователни.
Недоволни от постановеното решение в
уважителната му част са останали ответниците, които в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК са подали въззивна жалба, в която се твърди, че решението е постановено в
нарушение на събраните по делото доказателства. Посочва се, че от неоспорената
СТЕ е видно, че за такъв блок от 11 етажа, топлинната енергия е определена
неправилно без да се посочват типа потребители – на магазини и жилищни
апартаменти. Въззивниците поддържат, че съдът неправилно е третирал въпроса за
погасителната давност. Искането към съда е да отмени първоинстанционното
решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК „Т.С.“ ЕАД и третото лице-помагач „Т.с.“
ЕООД не са подали отговор на жалбата.
Софийски градски съд, след като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните, съгласно
разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от фактическа и правна
страна:
Жалбата е подадена в срока
по чл. 259, ал. 1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните основания в жалбите.
Първоинстанционното решение е
валидно и допустимо. Не са допуснати и нарушения на императивни
материалноправни норми.
С разпоредбата
на чл. 269, изр. 2 ГПК, законодателят е регламентирал т. нар. ограничен въззив,
т. е. проверката за правилност, която въззивният съд се ограничава само до
релевираните с въззивната жалба доводи, като нормата е императивна, и предписва
на въззивния съд дължимо поведение, от което той не може да се
отклонява. Ограниченията, визирани в чл. 269, изр. 2 ГПК, се отнасят до
неправилността на обжалваното решение – тези пороци в дейността на първата
инстанция, които страната сочи като основания за обжалване на решението, са
свързани с обхвата на въззивната дейност по разглеждането на материалноправния
спор. Това означава, че в решаващата си по предмета на спора дейност въззивният
съд следва да се ограничи единствено до посочените в жалбата доводи за
неправилност и пороците, които са я причинили. Следователно, въззивният
съд е ограничен от посоченото в жалбата, когато разглежда и решава
материалноправния спор. Това ограничение не лишава обжалването от въззивния му
характер. То е израз на установеното от закона съотношение между принципите на
гражданския процес и в частност на диспозитивното и състезателното начало - от
една страна, и от друга - служебното начало и установяването на истината в
гражданския процес. Конкретните пороци на първоинстанционното решение и
изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя обуславят обхвата
на необходимите действия, които въззивният съд трябва да извърши, за да
поправи неправилните изводи и да ги замени с правилни, когато постановява
собственото си решение по спора.
Съобразно изложеното, въпросите
върху които се концентрира въззивното производство, въведени с въззивната жалба
на ответниците са – обстоятелството, дали правилно е определено разпределението
за топлинна енергия, предвид наличието на нежилищни обекти - магазини в
сградата и дали вземанията на ищцовото дружество са погасени по давност.
От приетата СТЕ и допълнителна СТЕ, чиито заключения съдът кредитира на
основание чл. 202 ГПК като пълни и компетентно изготвена се установява, че в
наличната документация на СЕС в Топлофикация има работен проект на вътрешно
отоплителна инсталация, съгласно който магазините на партерния етаж се
захранват от отделно отклонение от абонатната станция, но тази част от
инсталацията не е изградена и поради тази причина не се откриват партиди за
магазините. В допълнителната експертиза е посочено, че в общия обем на сградата
не са включени магазините от партера. Вещото лице е имало за задача по
допълнителната СТЕ да преизчисли
топлинната енергия отдадена за сградната инсталация за процесния имот,
преизчислена с включен обем на магазините. Съгласно заключението и след
корекцията дължимата стойност за процесния имот е 1585, 31 лв. В заключението е
посочено, че разликата в отоплението за процесния период, дължаща се на
коригирания обем на сградата е 23,30 лв. за връщане на ответника.
Доколкото съдът е присъдил сума в по-малък размер, като е съобразил
заключението на вещото лице по допусната СсЧе, неоснователни се явяват
оплакванията на въззивниците относно общия обем на сградата и наличието на
нежилищни обекти в същата.
Доводите за неправилна преценка на възражението за изтекла погасителна
давност също се явяват неоснователни,поради следните съображения:
Това възражение е било преклудирано, тъй като е релевирано след изтичане на
законоустановения 1-месечен срок за отговор на исковата молба (арг. чл. 133 ГПК, във вр. с чл. 131 ГПК). В константната практика на ВКС, формирана с
Решение, постановено по т. д. 1068/2010 г. по описа на ВКС, ТК, I о.,
постановени по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че „правото на ответника да
направи възражение за погасяване по давност на вземането, предмет на иска, се
преклудира с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 ГПК. Ако длъжникът в заповедното производство и ответник по установителния иск
по чл. 124, вр. чл. 415 ГПК се е позовал изрично на погасяване на вземането по
давност във възражението по чл. 414, ал. 1 ГПК, и това възражение е приобщено
към исковото производство, то съдът следва да се произнесе относно давността,
дори и ответникът да не е подал писмен отговор на исковата молба по чл. 131,
ал. 2 ГПК”. Ответниците нито във възражението срещу заповедта за изпълнение по
чл. 410 ГПК, нито в отговора на исковата молба са навели такова
правопогасително възражение.
Поради липса на други доводи относно правилността на решението на СРС във
въззивната жалба, дейността на въззивната инстанция е изчерпана.
Поради съвпадение на изводите на настоящата инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора, право на разноски на основание чл. 273 ГПК вр. чл.
78, ал. 3 ГПК има въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД, която претендира разноски за
юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че независимо от изхода на спора,
разноски на дружеството-ищец не следва да бъдат присъждани за въззивното
производство, доколкото не е осъществявано процесуално представителство и не е
подаден отговор на въззивната жалба.
На основание чл. 280, ал. 2 от ГПК и предвид цената на предявените искове настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски
градски съд
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19851 от 30.11.2016 г., постановено по гр. дело № 15868 по описа за 2016 г. на СРС, ГО, 85-и състав в обжалваната част.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач "Т.с." ЕООД.
Решението в необжалваната от ищеца отхвърлителна част е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.