Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 12.06.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на десети
май през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Алина Т.,
като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 12857 по
описа
за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
С
решение № 445405 от 06.07.2018
г., постановено по гр.д. № 16220/2017
г. на СРС, 56 състав, е признато за установено по предявени по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК, от „Т.Б.“ АД срещу В.Т.П., Л.Л.И., и А.В. Г., искове за установяване, че трите дължат на
банката солидарно парични суми по договор за кредит и поръчителство, така :
1/ че В.Т.П. дължи по договор за
банков кредит N 03 - 013 -
012/13.05.2009 г., сумите
както следва:
- на основание чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД във вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ сумата от
5220,78 лв., представляваща главница по договор за банков кредит N 03 - 013 - 012/13.05.2009 г. с падежи на вноските от 20.11.2011 г. до
20.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 17.11.2016 г. до
окончателното плащане, като е отхвърлен иска
за разликата над сумата от 5220,78 лв. до пълния предявен размер от 5602,07 лв.
и за падежи на вноските от 20.05.2011 г. до 20.10.2011 г. като погасен по
давност,
- на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД във вр.
с чл. 430, ал. 2 ТЗ сумата от 396,22 лв,, представляваща договорна възнаградителна
лихва по договор за банков кредит N 03 - 013 - 012/13.05.2009 г. с падежи на
вноските от 20.11.2013 г. до 20.05.2016 г., като е отхвърлен иска за разликата над сумата от 396,22 лв. до пълния
предявен размер от 1218,66 лв. и за падежи на вноските от 20.09.2011 г. до
20.10.2013 г. като погасен по давност,
- на основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД
сумата от 2474,93 лв., представляваща
договорна лихва за забава по договор за банков кредит N 03 - 013 -
012/13.05.2009 г. за периода от 20.11.2013 г. до 16.11.2011 г., като е отхвърлен иска за разликата над сумата
от 2474,93 лв. до пълния
предявен размер от 2985,45 лв. и
за периода от 20.10.2011 г. до 20.10.2013 г. като погасен по давност.
2/ че Л.Л.И., и А.В. Г. дължат като поръчители по договор за
поръчителство от 13.05.2009 г., при условията на солидарна отговорност с
кредитополучателя В.Т.П. по договор за банков кредит N 03 - 013 -
012/13.05.2009 г., сумите както следва:
- сумата
от 76,19 лв., представляваща
главница по договор за банков кредит N 03 - 013 - 012/13.05.2009 г. с падеж на
вноската - 20.05.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 17.11.2016 г.
до окончателното плащане, като са отхвърлени
исковете за главница за разликата до пълните предявени размери от
5602,07 лв. и за падежа на вноските от 20.05.2011 г. до 20.04.2016 г. по
отношение на всеки от поръчителите,
- сумата
от 0,57 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва по договор за банков кредит N
03 - 013 - 012/13.05.2009 г. с падеж на вноската – 20.05.2016 г., като са отхвърлени исковете за договорна възнаградителна лихва за разликата до пълните предявени
размери от 1218,66 лв. и за падежа на вноските от 20.09.2011 г. до 20.04.2016
г. по отношение на всеки от поръчителите,
- сумата
от 618,30 лв., представляваща
договорна лихва за забава по договор за банков кредит N 03 - 013 -
012/13.05.2009 г. за периода от 20.05.2016 г. 16.11.2016 г., като са отхвърлени
исковете за договорна лихва за забава до пълните предявени размери от
2985,45 лв. и за периода от 20.10.2011 г. до 20.04.2016 г. по отнощение на всеки от поръчителите.
С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските, като е
осъдил ответницата В.Т.П. да заплати на ищеца 109,94 лв., и 68,09 лв. разноски
за исковото и заповедното производства, ответницата А.В. Г. да плати на ищеца 9,27 лв. и
5,74 лв. разноски за исковото и заповедното производства, и съответно е осъдил банката-ищец да
заплати на ответницата
В.Т.П. 139,45 лв. и 97,45 лв. разноски в исковото и заповедното производства, на ответницата А.В. Г. да заплати 762,89 лв. и
533,09 лв., разноски в исковото и заповедното производства, и на ответницата Л.Л.И. да заплати 753,62 лв. и 527,35
лв. разноски в исковото и заповедното производства,
изчислени по компенсация според искането на тази ответница.
Срещу това решение е
подадена в срок въззивна жалба от ищеца „Т.Б.“ АДв частите, в които исковете са
били отхвърлени, с оплаквания за неправилност на решението в обжалваните части поради нарушения
на материалния закон и необоснованост, и искане да се отмени в тези части и
исковете да се уважат изцяло както са предявени. Оспорва изводите на съда в обжалваните
части, относно погасяване по давност на част от вземанията срещу
длъжника-кредитополучател В.П. , за които към датата на подаване на заявлението
по чл.417 от ГПК е бил изтекъл 5/3 годишния давностен
срок от падежа на месечните погасителни вноски по отношение на главницата и
лихвите. Счита, че за тези вземания - за главница и акцесорните
вземания за лихви, давността започва да тече от датата на падежа на главницата
по договора-20.05.2016 г. като краен срок за връщане на кредита, а не от датата
на всяка месечна погасителна вноска, и към датата на заявлението не е изтекла
нито кратката нито късата погасителна давност, и исковете са основателни в
предявения размер, вкл. и относно договорната лихва за просрочие
която се дължи с настъпване на падежа на кредита на 20.05.2016 г., в натрупания до тази дата размер
и става изискуема заедно с
главното вземане. Сочи, че банката като кредитор не се е възползвал от възможността, предвидена в договора при
неизпълнение да направи остатъка от кредита предсрочно изискуем (което е правна възможност, но не
и задължение), а е претендирала за
плащане целия непогасен размер на задължението по договора (в това число
непогасена към датата на падежа главница, както и начислените и непогасени
договорни лихви) от кредитополучателя и поръчителите след датата на настъпване на падежа
на кредита - 20.05.2016г.
процесния случай
изискуемостта на цялото задължение по
договора за банков
кредит настъпва именно на датата на падеж на кредита - 20.05.2016г.
По отношение задълженията на поръчителите оспорва извода на първоинстанционния
съд, че искът
спрямо тях е погасен поради изтичане на 6-месечния преклузивен срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД преди подаване на заявлението по чл.417 от ГПК от банката, като
несъобразен със закона и фактите по делото, които
сочели, че за началент момент,
от който започва да тече
шестмесечния преклузивен срок за поръчителите,
се считала 20.05.2016г. - датата на
падежа на кредита, а не датата
на падежа на всяка месечна
погасителна вноска , както е приле първоинстанционния
съд в исковото производство.
Въззиваемата страна-ответник В.Т.П.
оспорва жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.П.Х. с възраженията, че СРС е приложил правилно
материалния закон и института на погасителната давност.
Въззиваемите страна-ответници Л.Л.И., и А.В. Г. оспорва
жалбата с писмен отговор чрез пълномощник адв.И.Г., с
възраженията, че СРС е приложил правилно материалния закон и чл.147, алл1 от ЗЗД като е приел, че преклузивният срок на иска срещу
поръчителя тече от падежа на всяка отделна месечна погасителна вноска по
договора за кредит, а не от крайната дата на договора за кредит, като се
позовава на решение в този смисъл на ВКС № 83 от
26.05.2017 г. по т. д. №
50394/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС, което се различавало от обратна практика на ВКС
в по-стари решения по чл.290 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на
въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, а
в обжалваните отхвърлителни части и допустимо тъй
като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл съобразно
предявените с исковата молба претенции по реда на чл.422 от ГПК за същите
вземания , за които е подадено заявление по чл.417 от ГПК и издадена заповед за
изпълнение с разпореждане за незабавно такова, за солидарно осъждане на ответниците да заплатят сумите, посочени в заявлението и в
исковата молба. Налрице е съответствие между
заповедното и исковото производство по вида и размера на вземането и ответниците, като заповедта за изпълнение отговаря на заявленото със заявлението по чл.417 от ГПК вкл. по
отношение на длъжниците и солидарната им отговорност,
както са посочени в т.5, 5а и 5б от
заявлението/съответно на стр.2 и стр.3 от заявлението/.
При произнасянето си по правилността
на решението в останалата част,
съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от
ТР № 1/09.12.2013
г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен от релевираните
във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, както обаче следва и да провери правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е
да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна
преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и
правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на
страните.
Оплакванията по въззивната жалба се свеждат до прилагането на материалния
закон, отнасящ се до погасителната давност и преклузивния
срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД, като не се оспорват приетите за установени факти
по делото относно наличие на договорна връзка по договор за кредит между ищеца
и ответницата В.Т.П. и по договор за поръчителство
между ищеца и ответниците Л.Л.И., и А.В. Г. като обезпечаващ договора за кредикт
с първата ответница и относно размера на платеното и неплатено задължение по
договорите и др. правно значими факти
касаещи начин и срокове за плащане на задълженията по договорите.
По делото е установно,
вкл. и
от приетото по делото заключение по съдебно-счетоводната
експертиза,
която не е оспорва и която при преценката по чл.202 от ГПК въззивният
съд кредитира, че внесените от
кредитополучателя суми за погасяване на кредита възлизат на сумата в обш размер от 3037,00 лв., като с тази сума са погасени
месечните анюитетни вноски за периода от 20.06.2009 г.
до 20.09.2011 г. и частично за м. 11.2011 г., както и че са удържани такси за
обслужване на сметката в размер на 24,50 лв. Дължимите суми
по кредита към 17.11.2017
г. /датата на депозиране в съда на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК/ са: общо падежирали
и непогасени вноски по главницата - 5602,07 лв., възнаградителна
лихва 1218,66 лв., договорна лихва за забава - 2985,45 лв. за периода от
20.10.2011 г. до 16.11.2016 г.
С обжалваното решение не е
обсъждано дали са били налице основания за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем, и този довод по жалбата не следва да се обсъжда. Ответниците са направили възражение
за изтекла погасителна давност и първоинстанционният съд в обжалваното решение е приел правилно, че вземанията
за заплащане на главницата по
договора за кредит, се погасяват
с общата петгодишна давност по чл. 110 от ЗЗД, но
неправилно е приел, че тази 5 годишна давност започва да тече от падежа на
всяка от месечните погасителни вноски относно главницата, и е приел за погасени
по давност съответно вземанията на банката за главницата спрямо главния длъжник
В.П. за главниците по вноските с падежи на 20.05.2011, 20.06.2011, 20.07.2011,
20.08.2011, 20.09.2011, 20.10.2011 г. в размер на общо 381,29
лв. за тези падежи. Разсрочването на задължението на кредитополучателя да върне
заетата парична сума на части, не прави задължението
такова за периодични плащания, а е упражняване от страна на кредитора
на правото му да приеме
изпълнение на части (арг. от
чл. 240, ал. 1 и 4 от ЗЗД във вр.
с чл. 66 от ЗЗД). Разсрочването на главницата не превръща договора в такъв за периодични платежи,
а представлява частични плащания по него./
Р № 261/12.07.2011г. по гр.д. № 795/10г., IV г.о.
на ВКС, Р № 28/05.04.2012г. по гр.д. № 523/11г., III г.о.
на ВКС/. Изискуемостта на последната месечна вноска е настъпила на 20.05.2016г. съгласно чл.3.4 от договора за кредит, поради което петгодишния давностен срок изтича на 20.05.2021 г. Заявлението е подадено на 17.11.2016 ., с което
давността е прекъсната, поради което и вземането за главница не е погасено по давност. С оглед на изложеното в обжалваната част първоинстанционното решение следва да бъде
отменено и искът за главницата спряво
длъжника В.П. да се уважи и за сумата 381,29 лв. за вноските с падежи от 20.05.2011 г. до 20.10.2011 г. , със законата лихва от датата на заявлението до
плащането.
По отношение вземанията на
банката спрямо длъжника В.П. за лихви по договора за кредит-както възнаградителната лихва, така и договорната лихвата за
забава, въззивнитя съд споделя извода на първоинстанциониня съд, че са погасени по давност вземанията
за двата вида лихви по вноските с падежи до 20.10.2013 г., т.е. с падежи
настъпили 3 години преди 17.11.2016 г.-датата на подаване в съда на заявлението
по чл.417 от ГПК. Това е така, защото възнаградителната лихва
и договорната лихза за
забава/обезщетителна лихва/ се погасяват с тригодишна давност по аргумент от чл. 111, б.“б“ и б.“в“ от
ЗЗД. Както е посочено в ТР № 3/27.03.2019 г. по т.д.№ 3/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, по отношение изпълнението на парични задължения, законът/ЗЗД/ не
прави разграничение между видовете лихви- възнаградителна
или обезщетителна, договорна или законна, следователно
и по начина, предвиден в чл.111, б.“в“ от ЗЗД ще се погаси вземането на всеки
вид лихва, уговорен с договора за кредит, независимо от нейния характер -възнаградителна или обезщетителна,
договорна или законна, т.е. с изтичане на 3 години от изискуемостта, определена
с падежа н авсяка месечна погасителна вноска по
погасителния план към договора за кредит. Следователно погасени по давност са вземанията
за договорна възнаградителна лихва и за договорна
лихва за забава с падежи по месечните вноски до 20.10.2013 г. вкл., или от 20.09.2011 г. до 20.10. 2013 г. за
сумата общо 822,44 лв. за договорната възнаградителна
лихва, и от 20.10.2011 до 20.10.2013 г. за сумата 510,52 лв. за договорната неустоечна лихва. Дори и да се приеме, че за вземането на
договорна лихва за просрочие следва да се прилага
правилото на чл.114, ал.4 от ЗЗД, то с настъпване
падежа на всяка следваща погасителна вноска, размерът на неустойката
за неплатената предходна вноска вече може да
се счита за окончателно определен и поради това настъпва и изискуемостта на същата за този
период, от който според чл.
114, ал. 4
ЗЗД започва да тече и тригодишната погасителна давност. С исковата молба
банката кредитор е посочила по отношение исковете за двата вида лихви начален
момент за възнаградителната 20.08.2011 и за
неустоечната-20.09.2011 г., но доколкото с обжалваното решение съдът се е
произнесъл за период по всеки иск с 1 месец по късно- съответно отхвърли
исковете от 20.09.2011 и от 20.10.2011 г., то въззивният
съд не може да преодолее тази непълнота на първоинстанционното
решение в тези части по реда на въззивно обжалване
/ при липса на производство по реда на
чл.250 от ГПК/, и следва да потвърди решението в така произнесените и обжалвани
части като правилно, доколкото е в рамките на предявения период и размер на
иска и не се е налице свъхпроизнасяне от съда и е спазен чл.6 от ГПК.
Въззивният съд намира за
основателни оплакванията на въззивника-ищец за
неправилно приложение на чл.147, ал.1 от ЗЗД по исковете срещу поръчителите-ответници. Действително с посоченото в
отговора на въззивната жалба от тези две ответници решение № 83 от 26.05.2017 г. по т. д. №
50394/2016 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за момента, от който се брои 6-месечния срок по чл.147, ал.1
от ЗЗД, а именно от падежа на всяка месечна анюитетна
вноска по договора за кредит, и съответно се счита, че от същата дата
- падежа на вноската - започва да тече и шестмесечният
срок по чл.
147, ал. 1
от ЗЗД (който е преклузивен, прекратява поръчителството и за него съдът следи
служебно съгласно
т. 4б от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС), и ако кредиторът бездейства и не предяви иск срещу
главния длъжник в рамките на този
срок, с изтичането му се прекратява
задължението на поръчителя за плащането
на същата вноска. В този смисъл и първоинстанционнитя съд е приел, че след като заявлението
по чл.417 от ГПК в случая е подадено в съда на 17.11.2016 г., то към тази дата е бил изтекъл шестмесечният срок по отношение на
задълженията на кредитополучателя за заплащане
на месечни вноски за главница с падежи от 20.05.2011 г. до 20.04.2016
г., които са в общ размер от 5525,88 лв. / р. IV. от извлечението от счетоводните
книги на банката/, за заплащане на договорна
възнаградителна лихва в размер на 1218,09 лв.,
начислена за периода от 20.08.2011 г. до 20.04.2016
г., както и на договорна лихва за просрочие в размер
на 2367,15 лв.,
начислена за периода от 20.09.2011 г. до 20.04.2016 г. /вж. р. VI и VII от
извлечението
от счетоводните книги на банката/ . Така е приел, че е отпаднала отговорността на поръчителите за изпълнение
на главния дълг на кредитополучателя по процесния
договор за банков кредит за заплащане на така посочените сум и установителните искове срещу поръчителите в тази им част
следва да бъдат отхвърлени, и като последица от този извод не е обсъдил възраженията на ответниците
- поръчители за изтекла 5 - годишна погасителна давност по отношение на претендираната сума за главница и за 3 - годишна
погасителна давност по отношение на претендираните
суми за договорна възнаградителна лихва и за договорна лихва за забава.
Въззивинят съд не споделя този правен извод по приложението на чл.147, ал.1 от ЗЗД. Както вече бе посочено по-горе в
настоящето решение, разсрочването на
задължението на кредитополучателя да върне заетата парична сума на части, не прави задължението му такова за периодични плащания, и не превръща договора в такъв за периодични
платежи, при което
не може да се счита, че 6-месечният срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД започва да тече
от падежа на всяка месечна погасителна вноска по погасителния план уговорен с
договора за кредит. Както закона, така и съдебната практика, прави
разграничение между договора за кредит с разсрочено връщане на главницата/заетата
парична сума/, и договора за финансов лизинг. При договора за финнасов лизинг, поради препращане към задълженията на
наемателя, се приема, че плащанията на
лизингови вноски по договор за финансов лизинг имат характер на периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, при което погасителната давност
започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, съгласно чл.
114, ал. 1 ЗЗД, т.е. изискуемостта настъпва на датата на падежа, т. е. на
датата на всяко периодично задължение. Така съдебната практика приема, че от момента
на настъпване на изискуемостта на всяка отделна лизингова вноска започва да
тече срокът по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, като настъпването на изискуемостта на всяка
лизингова вноска е от значение и за определяне на началото на 6-месечният срок
по чл.147, ал.1 от ГПК при лизинговите вноски тече от падежа на всяка лизингова
вноска /така напр. решение № 89 от 31.07.2017 г. по т. д. № 907/2016 г., Т. К.,
ІІ т. о. на ВКС/. Тези решения обаче се явяват неприложими към договора за
банков кредит, доколкото разроченото връщане на
заетата сума не прави задължението периодично, както вече беше посочено по-горе
в настоящето решение. Ето защо въззивният съд приема, че в случая 6-месечния срок по
чл.147, ал.1 от ЗЗД започва да тече от последната дата на връщане на
главницата-20.05.2016 г., и от тази дата до подаване на заявлението по чл.417
от ГПК не са изтекли 6 месеца, при което искът по чл.422 от ГПК се счита
предявен в срока по чл.147, ал.1 от ГПК срещу поръчителите.
Съобразно
изложеното въззивният съд приема, доколкото е налице
задължение на длъжника-кредитополучател за главницата в размер на 5602,07 лв.,
че и ответниците-поръчители отговарят солидарно с
главния длъжник за същата сума за главницата, която не се доказа да е погасена
нито към 17.11.2016 г., нито към приключване на устните прения. Главницата,
подлежаща на връщане по договор за кредит, е дълг, чийто размер не се определя от
периода на ползване на паричната сума, вземането е едно и също, независимо дали
се претендира като обща сума или като сбор от месечни вноски - с настъпил или с
ненастъпил падеж. В исковото производство по чл.422 от ГПК съдът следва да
установи, дали вземането за главницата е изискуемо в търсения от ищеца размер
към датата на приключване на устните прения, както и да прецени, според
направени възражения от ответника-длъжник, дали не е налице основание за
погасяване на вземането/изцяло или частично, с изключение на удовлетворяване на вземането по реда на
принудително изпълнение по издадения изпълнителен лист по разпореждането за
незабавно изпълнение/, както е прието в ТР № 8/02.04.2019 г. по т.д.№ 8/2017 г.
на ОСГТК на ВКС. След като е налице
главен дълг-непогасена част от сумата по главницата по договора за кредит, в
размер на 5602,07 лв., което вземане не е погасено по давност, както бе
посочено по-горе в решението, то и поръчителите, спрямо които договорът за
поръчителство не се счита прекратен поради спаззване
на срока по чвл.147, ал.1 от ЗЗД, отговарят солидарно
с главния длъжник за тази сума, а не само за 76,19лв. за вноската от 20.05.2016
г.
По
отношение вземането на кредитора спрямо поръчителите за сумите за договорни
лихви- възнаградителна и за просрочие/неустоечна/, въззивният съд, на основание
чл.141 от ЗЗД приема, че те дължат солидарно по предявентите
искове за това, същите суми, като главния длъжник, които въззиният
съд, както и първоинстанционния съд, приема, че не са
погасени по давност, доколкото отговорността на поръчителя е като тази на
длъжника. Ето защо ответниците-поръчители Л.Л.И.,
и А.В. Г. дължат солидарно с ответника-главен длъжник В.П., сумата 369,22 лв. / а не
само 0,57 лв./ договорна възнаградителна лихва за периода на вноските от 20.11.2013 г. до 20.04.2016
г., и сумата 2474,93
лв. /а не само 618,30 лв./ договорна лихва за забава за периода 20.11.2013 г.
до 20.04.2016 г.
Това налага отмяна на решението в тези обжалавни
части, в които исковете срещу поръчителите са отхвърлени и уважаването им
спрямо поръчителите до тези размери и периоди. В останалите отхвърлителни
части исковете за лихви спрямо поръчителите над тези суми и периоди са неоснователни
и подлежат на отхвърляне, тъй като сумите над тези, и за периоди извън тези, се
считат погасени по давност поради изтичане на 3 год. от изискуемостта им преди
17.11.2016 г. по вече изложените
съображения по-горе в решението относно отговорността на главния длъжник.
По разноските: С оглед изхода на спора съдът
дължи преизчисляване на разноските дължими
в производството. В заповедното
производство разноските по чл.78, ал.8 от ГПК са определени на 196,12лв. за държавна
такса и 573,22 лв. юрк.възнаграждение, според
препращащата норма към ЗАДв и Наредба № 1/2004г. за
определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения. Към момента
на приключване на устните прения още пред СРС, е в сила вече изменената норма
на чл.78, ал.8 от ГПК с ДВ, бр.8/2017г., която препраща вече към Закона за
правната помощ и Наредбата за плащането на правната помощ, съобразно чл.26 от
която в заповедното производство възнаграждението е от 50 до 150лв.
Възнаграждението за защита от юрисконсулт по чл.78, ал.8 от ГПК се определя от
съда, независимо от наличието или липса на възражение от насрещната страна за
прекомерност, и в размерите според наредбата за правната помощ. Ето защо
разноските за заповедното производство за юрк.възнаграждение
следва да се намалят от 573,22лв. на
50лв., и общо стават 246,12 лв. От тях,
съобразно уважения размер на исковете, ответниците
дължат солидарно сумата 212,67 лв. Над тази сума не се дължат разноски за
заповедното производство.
В първоинстанционното
производство на ищецът е направил 196,12 лв. разноски за държавна такса, 250
лв. за възнаграждение за вещо лице, и се следват още 100 лв. за защита от
юрисконсулт предвид липсата на фактическа и правна сложност на спора, или общо 496,12
лв., от които съобразно уважения размер на исковете, ответниците
дължат солидарно сумата 428,68лв. За въззивната инстанция
ищецът е направил 182,86 лв. разноски за държавна
такса и му се следват още 100 лв. за защита от юрисконсулт предвид липсата на
фактическа и правна сложност на спора, или общо 282,86 лв., от които според обжалваемия
интерес и увмажената част от жалбата, ответниците му дължат солидарно сумата 260,66 лв.
Относно ответниците,
и предвид възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, направено
от ищеца, претендираните по 2500 лв.
адвокатско възнаграждение от всяка от тях в заповедното
производство, както и по 2500 лв. адвокатско
възнаграждение в исковото производство, се явяват прекомерни. Предвид факта,
че нито заповедното,
нито исковото производство, се отличват с фактическа и/или правна
сложност, адвокатското възнаграждение, претендирано от всеки от ответниците, следва да бъде
намалено до минималния размер, определен в чл. 7, ал. 7 във вр. с
ал. 2, т. 2 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, за заповедното производство - 573,22 лв., респ. до минималния размер, определен в чл. 7,
ал. 2, т. 3 от Наредба N 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и за исковото производство
- 820,31 лв., за всеки един от тях. Съответно
за въззивната инстанция, по същите съображения, претендираното от ответниците Л.Л.И. и А.В. Г. по 1500 лв. за адвокатско възнаграждение следва да
се намалят до минималните размери от по 820,31 лв., за всяка една от тях, от което, според изхода на въззивното производство и отхвърлените размери, ищецът им
дължи по 64,38 лв. Разноските за адвокатско възнаграждение на В.П. от 350лв.са
под минималния размер и не следва да се намалят, и от тях според изхода на въззивното производство, ищецът й дължи 272,15 лв.
Спорът е по
търговска сделка, всеки иск е с цена под 20 000лв. и решението няма
да подлежи на касационно обжалване. Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 445405
от 06.07.2018 г., постановено по гр.д. № 16220/2017 г. на
СРС, 56 състав, В ЧАСТИТЕ, в които са отхвърлени предявените по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК, от „Т.Б.“ АД срещу В.Т.П., Л.Л.И., и А.В. Г., искове за установяване, че трите дължат на банката
солидарно парични суми по договор за кредит и поръчителство, така :
1/ отхвърлени срещу В.Т.П. за главницата за разликата над сумата от 5220,78 лв. до пълния предявен размер от
5602,07 лв. и за падежи на вноските от 20.05.2011 г.
до 20.10.2011 г. като погасен
по давност,
2/ отхвърлени срещу Л.Л.И., и А.В. Г. за дължимост
като поръчители при условията на
солидарна отговорност с кредитополучателя В.Т.П. за главница за разликата
над 76,19 лв до пълните предявени
размери от 5602,07 лв. и за падежа на вноските от
20.05.2011 г. до 20.04.2016 г. по отношение
на всеки от поръчителите, за договорна възнаградителна лихва за разликата над 0,57 лв. до сумата 396,22 лв. с падежи на
вноските от 20.11.2013 г. до 20.04.2016 г., за договорна лихва за
забава за разликата над 618,30 лв. до
сумата 2474,93 лв. за периода от 20.11.2013 г. до 20.04.2016 г.,
КАКТО И ОТМЕНЯ посоченото решение
изцало в часттите за
разноските по чл.78, ал.1, ал.3 и ал.8 от ГПК за заповедното и за първоинстанционното производства, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО
по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК, по
предявените от „Т.Б.“ АД срещу В.Т.П., Л.Л.И., и А.В. Г., искове за установяване, че трите дължат на
банката солидарно парични суми по договор за кредит и поръчителство, че В.Т.П. дължи на „Т.Б.“
АД по договор за банков кредит
N 03
- 013 - 012/13.05.2009 г. И разликата над сумата от 5220,78
лв. до пълния предявен размер от 5602,07 лв. за главница и за падежи на вноските
от 20.05.2011 г. до 20.10.2011 г., и че Л.Л.И.
и А.В. Г. дължат на „Т.Б.“
АД като поръчители по договор за
поръчителство от 13.05.2009
г., при условията
на солидарна отговорност с кредитополучателя
В.Т.П. по договор за банков кредит
N 03 - 013 - 012/13.05.2009 г., и сумите както следва : за главница разликата над 76,19 лв до пълния предявен размери от 5602,07 лв. и за
падежа на вноските от 20.05.2011 г. до 20.04.2016 г., за договорна възнаградителна лихва за разликата над 0,57 лв. до сумата 396,22 лв. с падежи на
вноските от 20.11.2013 г. до 20.04.2016 г., и за договорна лихва за
забава за разликата над 618,30 лв. до
сумата 2474,93 лв. за периода от 20.11.2013 г. до 20.04.2016 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 445405 от 06.07.2018 г., постановено по гр.д. №
16220/2017 г. на СРС, 56 състав в останалите обжалвани отхвърлителни части по отношение на трите ответн ици.
ОСЪЖДА В.Т.П., Л.Л.И., и А.В. Г. да заплатят на „Т.Б.“ АД на основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК, солидарно,
сумата 212,67 лв. общо разноски за заповеднотопроизводство, сумата 428,68лв. разноски за първата инстанция, и сумата 260,66
лв. разноски за въззивната нистанция.
ОСЪЖДА „Т.Б.“ АД да заплати на основание чл.78,
ал.3 от ГПК на ответниците разноски както
следва: на В.Т.П. сумите 573,22 лв. разноски за заповедното производство, 820,31 лв. за първата инстанция и 350 лв.
за въззивната нистанция за
адвокатски възнаграждения, на Л.Л.И. и А.В. Г. съответно да заплати на всяка една по 573,22 лв. разноски за заповедното
производство и по 820,31 лв. за първата инстанция за адвокатско възнаграждение, и по 64,38 лв. за въззивната
инстанция за адвокатсто възвнаграждение.
Решението е окончателно
и не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.
280, ал. 3,
т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.