Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 10.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на осми октомври през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 14299 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 07.03.2019г.,
постановено по гр.д. № 65433/2017г. на СРС, ГО, 143 състав, са уважени предявените
от „Т.С.” ЕАД срещу М.И.Т. обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответницата да заплати следните суми: сумата от 1 141, 78 лева - главница,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия в топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, жк “*****, за
периода от м.05.2014г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба; сумата от
228, 96 лева – обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва за
периода от 15.09.2014г. до 08.08.2017г.; сумата от 54, 76 лева – цена на
услугата дялово разпределение за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г. и сумата
от 12, 11 лева – обезщетение за забава върху главницата за дялово разпределение,
дължима за периода от 15.09.2014г. до 08.08.2017г.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника М.И.Т..
В жалбата, подадена лично от въззивницата, се навеждат оплаквания за неправилност на постановения съдебен акт поради
съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост
и нарушение на материалния закон. Поддържа се, че по делото не са представени
доказателства, установяващи по безспорен начин титулярството в правото на
собственост или на вещно право на ползване върху имота, поради което счита, че
не е пасивно материално легитимирана да отговаря по предявените искове.
Посочено е още, че при постановяване на
обжалваното решение съдът не е съобразил разпоредбите на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ и конкретно – нормата на чл. 62 от ЗЗП, съгласно която дори
и да се достави топлинна енергия на потребителя, то той не дължи нейното
заплащане, ако не я поръчал. В тази връзка се позовава и на §1 от ДР на ЗЗП,
според който при противоречие на този закон с други, предимство има ЗЗП. Въззивницата
твърди, че ищецът не е ангажирал доказателства, че насрещната страна е поръчала
топлинната енергия, поради което и не може да се направи извод, че тя дължи
заплащане на нейната стойност. На следващо място, в жалбата се поддържа, че
заключението на съдебно-техническата експертиза е изготвено само въз основа на
документи, които не са представени по делото и конкретно – свидетелства за
метрологична проверка на топломера в абонатната станция, отчетен картон за
показанията на общия топломер, протоколи за въвеждане в експлоатация на
абонатната станция, поради което изводите на вещото лице не следва да се
кредитират. Жалбоподателката навежда и съображения, че по делото не са представени
убедителни доказателства, обуславящи извод за основателност на претендираното
вземане. Счита, че в нарушение на правните принципи първоинстанционният съд е
приел, че само с факта на придобиване на собствеността и без никакво друго
действие от страна на физическото лице, последното е станало страна по договор
за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Излага твърдения, че до
подаването на молба-декларация за откриване на партида /т.е. сключване на
договор с новия собственик/ задължено лице за стойността на ползваната топлинна
енергия остава предходния собственик. Въпреки липсата на представена
молба-декларация за откриване на партида, съдът е приел, че между страните по
делото съществуват облигационни правоотношения, който извод е неправилен. На
следващо място, в жалбата се твърди, че не са ангажирани доказателства за
изправността на уредите, чрез които се извършва измерването на топлинната
енергия за процесния период. Това означава, че ищецът не е изпълнил свое
законово и договорно задължение да поддържа в изправност измервателните уреди
за топлинна енергия, поради което се препятства възможността да бъдат точно
измерени доставените количества топлинна енергия и съответно заплатена тяхната
стойност. Твърди се, че ищецът не е установил безспорност на претендираните
вземания по основание и размер, както и не е установил, че ответникът е изразил
съгласие с извършеното прихващане между сумите за връщане от изравнителните
сметки и начислените суми за топлинна енергия по фактури. Жалбоподателката сочи
още, че ищцовото дружество не било ангажирало доказателства за извършено
отчитане на индивидуалните разпределители или за пречки от абоната, поради
които е било възпрепятствано такова отчитане. Липсата на представени отчетни
документи правели безпредметни назначените по делото експертизи, тъй като
изводите на вещите лица се явяват необосновани. Оспорват се изводите на
първоинстанционният съд за дължимост на претендираното вземане за мораторна
лихва по съображения, че ищецът не е
доказал отправянето на покана за плащане на задължението по предвидения в
Общите условия ред за това. Изложени са и съображения за неправилност на
решението на СРС и в частта, в която ответницата е осъдена да заплати цена за
услугата дялово разпределение, тъй като тази услуга е предоставяна от трето за
спора лице. По тези съображения е направено искане за отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на друго, с което предявените
искове да се отхвърлят.
По делото е постъпила въззивна жалба и от процесуалния
представител на ответницата, в която са изложени подробни съображения за
недължимост на акцесорното вземане по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Конкретно се
поддържа, че ищецът не е доказал настъпване на изискуемостта на задълженията по
предвидения в чл. 33 от Общите условия ред – чрез публикуване на фактурите в
интернет сайта на ищцовото дружество. Заявено е, че се поддържа релевираното в
първоинстанционното производство възражение за погасяване на вземането по
давност.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор
на въззивната жалба от “Т.С.” ЕАД. В хода на висящото производство е взето
становище за неоснователност на въззивната жалба.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ и
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Във въззивната жалба е релевирано оплакване за необоснованост
на изводите на СРС относно наличието на облигационно правоотношение между
страните по договор за продажба на топлинна енергия, тъй като ищецът не е
ангажирал доказателства за титулярството в правото на собственост върху
процесния имот. Настоящият съдебен състав счита оспорването за неоснователно по
следните съображения:
По делото са приети писмени доказателствени средства,
които обсъдени в тяхната съвкупност обосновават еднозначен извод, че
ответницата е собственик на топлоснабдения имот. С молба-декларация от
30.09.1993г., ответницата М.И. Късметска, в качеството на абонат на откритата
партида, е поискала от ищцовото дружество да бъде изключено отоплението в
жилището, находящо се на адрес гр. София, жк “Вълчо Иванов” /сегашен жк “Света
Троица”/, бл. *****, за срок от един отоплителен сезон. Видно от извършеното
отбелязване върху молбата-декларация, отоплението и топлата вода в жилището е
затапено на 01.10.1993г. С акт от 13.05.1997г., изготвен от служител на ищеца и
подписан от ответницата, е констатирано, че на 08.05.1997г. в процесния имот е
извършена проверка и препломбиране на отоплението и топлата вода в цялост. Представени
са и талони за отчет на уреди за дялово разпределение за сезон 2014/2015г. и
сезон 2015/2016г., неоспорени от ответницата, които са подписани от абоната М.И.
Късметска. Доколкото тези частни документи не са оспорени от техния автор и в
приложение на нормата на чл. 180 от ГПК, следва да се приеме, че изявленията в
тях са направени от лицето, посочено за техен автор. Предвид обстоятелството,
че с тях са удостоверени неизгодни за издателя обстоятелства, те се ползат с
доказателствена сила срещу техния издател. Същите обстоятелства се установяват
косвено и от данните, съдържащи се в писмо от СО, Дирекция “Общински приходи”,
отдел “Общински приходи – Възраждане”, в което е удостоверено, че процесният
недвижим имот е деклариран по реда на ЗМДТ от М.И.Т. въз основа на договор за
покупко-продажба № ДИ-03-784/17.02.1988г., сключен с Димитровски Районен
народен съвет, както и с оглед вписванията по персоналната партида на
ответницата в Служба по вписванията – гр. София, съдържаща данни за вписана
възбрана върху топлоснабдявания имот по искане на частен съдебен изпълнител,
извършено на 23.07.2013г. Удостоверените от общинската администрация и от
длъжностното лице в Служба по вписванията факти не са оспорени от ответницата,
включително и относно обстоятелството, че същата е страна по договор за
покупко-продажба от 1988г. в качеството й на купувач на имота. Ответницата не
твърди, нито установява, че се е разпоредила с правото на собственост или
вещното право на ползване върху топлоснабдения имот, нито, че към исковия
период е предоставила имота на трето лице за временно ползване въз основа на облигационно
правоотношение. Ето защо на етапа на въззивното производство съдът следва да
изходи от установеното в първоинстанционното производство обстоятелство относно
титулярството в правото на собственост върху процесния имот в патримониума на
ответницата. С оглед изложеното се налагат следните правни изводи:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При
постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и правен субект, различен
от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР
публично известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето
ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред
на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от
17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В конкретния случай се налага извод, че е установено
принципното съществуване на облигационно правоотношение между страните за
процесния период, произтичащо от презюмиран договор за продажба на топлинна
енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия, а ответницата М.И.Т. дължи
заплащане на стойността на ползваната услуга. Касае се за договор при публично
обявени общи условия по реда на ЗЕ, по който жалбоподателят, като собственик на
топлоснабден имот в сграда в режим на етажна собственост, се явява страна по
силата на посочената по-горе законова разпоредба. В този смисъл наведените във
въззивната жалба съображения относно правната характеристика на заявлението за
откриване на партида са неотносими към предмета на конкретния правен спор.
Съобразно действащата нормативна уредба, ответникът се
явява заварен потребител на топлинна енергия за битови нужди. Предвид елемента
на административно регулиране, установен в нормата на чл.153, ал. 1 от ЗЕ,
съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по
продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството дали ответникът реално е
ползвал топлинна енергия е без значение – достатъчно е да е собственик на
жилище в топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. При това те
остават такива дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни
тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната норма на чл.
153, ал. 6 от ЗЕ остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.
Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени
от ДКЕВР, които обвързват ответниците дори и без да са ги приели изрично
съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ и доколкото не се
твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ – няма
твърдения, нито данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.
По изложените съображения се налага извод за неоснователност на възраженията на
ответниците за липса на пасивна материална легитимация по предявените искове.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Неоснователни са релевираните във въззивната жалба доводи за противоречие на разпоредбите на ЗЗП и ЗЕ, и свързаното с тях съображение за приложение на нормата на § 1 от ДР на ЗЗП, според която при противоречие на разпоредби на два закона се прилагат тези, които осигуряват по-висока степен на защита на потребителите, т.е. в случая ответницата счита, че приложение следва да намерят нормите на ЗЗП. В конкретния случай жалбоподателката се позовава на разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от ЗЗП, съгласно която се забранява доставката на стоки, както и на вода, газ, електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставянето на услуги на потребител срещу заплащане без искане от негова страна, а според ал. 2 от същата разпоредба, при доставка на стоки, както и на вода, газ, електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставяне на услуги, които не са поръчани от потребителя, той не е длъжен да възстанови стоката и не дължи заплащане на стоката или услугата на този, който я е изпратил или предоставил. Направеният от съда извод за неприложимост на правилото по чл. 62, ал. 2 от ЗЗП се основава на задължителните разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2016г., ОСГК, съгласно които за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда - етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62 във връзка с § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите.
Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната
енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово
разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната
енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна
енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/,
като според чл.145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
Количеството на
доставената в процесния имот топлинна енергия се установява от изготвените от фирмата за дялово разпределение
изравнителни сметки за потребената топлинна енергия в процесния имот, които не
са оспорени от ответницата. В същите са посочени резултати от изравняването за
исковия период. Неоспорени са и приложените талони за отчети на уреди за дялово
разпределение за процесния период, които са подписани от абоната без забележки.
В този смисъл наведените от жалбоподателката възражения за неизвършено отчитане
на индивидуалните разпределители, както и за несъставянето на отчетни
документи, са неоснователни. В посочените документи е отразено, че показанията
на топлинните разпределители в имота за отоплителните
сезони през исковия период са „нула“. Ищцовото дружество е начислявало топлинна
енергия за битово горещо водоснабдяване, както и за топлинна енергия, отдадена
от съществуващата в имота щранг-лира.
Обстоятелството колко точно количество топлинна
енергия е доставено в сградата и в жилището на ответника е от значение единствено
към доказването на размера на иска, като евентуалната недоказаност на този
размер не може да доведе до отхвърлянето му съгласно чл. 162 ГПК. В случая
количеството на доставената в цялата сграда топлинна енергия е отчетено от
общия топломер, който според представените писмени доказателства отговаря на метрологичните изисквания е
годно средство за търговско измерване.
От заключението на приетата и неоспорената от страните
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като обосновано и компетентно,
се установява, че за исковия период – м.05.2014г. до м.04.2016г., начислената
сума /след въвеждане на данните от изравнителните сметки/ за потребена топлинна
енергия за процесния имот е в размер на 744, 12 лева, а за дялово разпределение
- в размер на 54, 76 лева. В заключението е посочено, че за отоплителен период
м.05.2013г. до м.04.2014г. е издадена на 31.07.2014г. обща фактура,
установяваща задължение на ответника за сума в размер на 397, 66 лева, която е
включена като част от главницата, претендирана по исковата молба. Настоящият
съдебен състав счита, че ищцовото дружество е установило качеството си на
кредитор по спорното вземане до размер на сумата от 744, 12 лева, която според
приетото заключение на съдебно-счетоводната експертиза представлява неплатената
за исковия период главница. Неоснователна е претенцията за присъждане и на
сумата от 397, 66 лева по издадената на 31.07.2014г. обща фактура, тъй като същата
представлява вземане на ищцовото дружество за период, който не е заявен като
процесен в настоящото производство, а именно – за периода от м.05.2013г. до
м.04.2014г.
Ответницата не е релевирала възражение за погасяване
по давност на спорните вземания в преклузивния срок по чл. 133, вр. чл. 131 от ГПК, поради което заявеното за първи път във въззивното производство
правопогасяващо възражение е несвоевременно въведено в процеса и не следва да
се разглежда от въззивния съд.
По изложените съображения първоинстанционното решение
следва да се отмени в частта, в която е уважен предявеният иск с правно
основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за разликата над сумата от 744,
12 лева до пълния предявен размер от 1 141, 78 лева, като се постанови ново
решение, с което исковата претенция в посочената част да се отхвърли.
По отношение на възражението, че ответникът не е
пасивно легитимиран да отговаря за цената на услугата дялово разпределение,
съдът намира следното:
Всички дейности и обществени отношения, свързани с
топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването и осъществяването
на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според чл.
139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм., ДВ, бр. 74 от 2006г./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012г./
отговорността за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия се
възлага само на топлопреносните предприятия, като те могат да извършват
дейностите по дялово разпределение самостоятелно или чрез възлагане на
търговците, вписани в публичния регистър по чл.
139а ЗЕ. Начинът на определяне на цената за услугата "дялово
разпределение на топлинната енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това – от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна
енергия, а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на
клиентите в сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено
лице, да сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на
плащане на услугата дялово разпределение.
Съгласно чл. 13, ал. 1, т. 1 от Общите
условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД *** от
2008г., както и чл. 22, ал. 2 и чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите условия за продажба
на топлинна енергия за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, одобрени с Решение №
ОУ-02/03.02.2014г. на ДКЕВР, потребителите /клиентите/ заплащат на доставчика
както сумите за потребление на топлинна енергия, така и сумите за извършване на
услугата “дялово разпределение” от избрания от тях търговец, като
стойността й се формира от: 1/. цена за обслужване на партидата на клиента,
включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/. цена за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и
3/. за отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от
търговеца дати се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от
продавача. Редът и начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача, съгласувано
с търговците, извършващи услугата и се обявява по подходящ начин на клиентите.
По делото са приети изготвените от
“НЕЛБО” ЕАД индивидуални справки за отопление и топла вода за процесния имот, както
и документи за главен отчет на водомерите, съдържащи данни за дяловото
разпределение на топлинната енергия за исковия период. Тези документи не са
оспорени от ответника и въз основа на същите се установява, че в топлоснабдения
имот е извършвана услугата дялово разпределение за целия процесен период, поради
което претенцията за заплащането й е установена в своето основание.
Ответницата не е релевирала възражение за погасяване
по давност на спорните вземания в преклузивния срок по чл. 133, вр. чл. 131 от ГПК, поради което заявеното за първи път във въззивното производство
правопогасяващо възражение е несвоевременно въведено в процеса и не следва да
се разглежда от въззивния съд.
По изложените съображения се налага извод за
неоснователност на възраженията на ответниците за липса на основание за
ангажиране на имуществената им отговорност за цената на извършената услуга
дялово разпределение. Размерът на вземането е определено въз основа на приетото
и неоспорено заключение на съдебно-счетоводната експертиза, което възлиза на
сумата от 54, 76 лева.
По изложените съображения претенцията за заплащане на
цена за услугата дялово разпределение е основателна в пълен размер. Като е
достигнал до същите крайни изводи първоинстанционният съд е постановил правилно
решение, което следва да бъде потвърдено в посочената част.
По исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Ищецът претендира обезщетение за забава върху
главницата за топлинна енергия и цена за услугата дялово разпределение,
начислена за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г., като твърди, че ответникът
е в забава от 15.09.2014г. Съгласно действалите към исковия период Общи условия за продажба на топлинна енергия
за битови нужди от “Т.С.” ЕАД ***, в сила от 12.03.2014г., месечната дължима
сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз основа на
определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в
сградата-етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1, а след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми
за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването
им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи
условия. Изравнителният резултат води до възникване на ново вземане в полза на
топлопреносното предприятие, когато начислените прогнозни месечни вноски са в
по-малък размер от стойността на действително доставеното количество топлинна
енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че
задълженията за месечни вноски /прогнозни или равни/ възникват след изтичането
на съответния месец, през който е доставена топлинна енергия – всяка доставка
поражда вземане за месечна вноска, респ. задължението за заплащане на цената на
услугата дялово разпределение – след нейното осъществяване /изготвянето на
индивидуалната справка за отопление и топла вода/. Публикуването на ежемесечните
фактури, отразяващи месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява
по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя
искането си /поканата/ за изпълнение и изпълнението на задълженията зависи от
волята на кредитора, т.е. той решава кога да поиска изпълнение. По отношение на
задължението за заплащане на услугата дялово разпределение следва да бъде
посочено допълнително, че страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение на това задължение, поради което следва
да се приеме, че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора
– чл. 84, ал. 2 от ЗЗД,
По делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил поставен в забава по
отношение на задълженията за заплащане на цената на доставената топлинна
енергия по предвидения в чл. 33, ал. 1 от Общите условия ред. Не са ангажирани
доказателства за поставяне на ответника в забава и по отношение на задълженията
за заплащане на цената за предоставената услуга дялово разпределение през
процесния период, поради което и при приложение на неблагоприятните последици
от правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да се приеме,
че релевираните претенции по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД се явяват неоснователни и
подлежат на отхвърляне.
Като е достигнал до други изводи, първоинстанционният
съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено в посочените
части.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в
полза на въззивницата следва да се присъдят сторените във въззивното
производство разноски, съразмерно на уважената част от въззивната жалба, които
възлизат на сумата от общо 24, 37 лева за държавна такса.
В полза на адв. Д.Ч. – процесуален представител на въззивника,
следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38,
ал. 2 от ЗА, определени според чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, съразмерно на уважената
част от въззивната жалба, които възлизат на сумата от 146, 90 лева.
Въззиваемото дружество е
претендирало разноски и такива се дължат съразмерно на отхвърлената част от
въззивната жалба, които възлизат на сумата от 55, 57 лева - юрисконсултско
възнаграждение, определено по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 25, ал. 1
от Наредба за заплащането на правната помощ.
С оглед изхода на спора, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено и в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на
“Т.С.” ЕАД съдебни разноски за сумата над 272, 29 лева общо.
В полза на ответницата следва да се присъдят сторените
в първоинстанционното производство съдебни разноски, дължими съразмерно на
отхвърлената част от исковете, които възлизат на сумата от 199, 93 лева за
адвокатско възнаграждение съобразно представения договор за правна защита и
съдействие и списък на разноските по чл. 80 от ГПК.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и предвид цената на
предявените искове, настоящото решение е окончателно.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 58982
от 07.03.2019г., постановено по гр.дело № 65433/2017г. по описа на СРС, ГО, 143 състав, в частите, в които са уважени предявените
от “Т.С.” ЕАД срещу М.И.Т. искове, както следва: в частта по иска с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
150 от ЗЕ за разликата над сумата от 744, 12 лева до пълния претендиран размер
от 1 141, 78 лева /за сумата от 397, 66 лева/; в частта, в която са уважени предявените обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата
от
228, 96 лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия в
размер на законната мораторна лихва за периода от 15.09.2014г. до 08.08.2017г.
и за заплащане на сумата от 12, 11 лева – обезщетение за забава върху
главницата за дялово разпределение, дължима за периода от 15.09.2014г. до
08.08.2017г., както и в частта, в която ответницата е осъдена да заплати на “Т.С.” ЕАД съдебни разноски в първоинстанционното
производство за сумата над 272, 29 лева /общо за държавна такса, за
възнаграждение за вещо лице и за юрисконсултско възнаграждение/ и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от “Т.С.” ЕАД, с ЕИК *****, седалище и адрес
на управление *** Б срещу М.И.Т., ЕГН **********,*** иск с правно основание чл.
79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за заплащане на сумата от 397, 66 /триста
деветдесет и седем лева и 66 ст./ лева /представляваща разликата между дължимата сума от 744, 12 лева до пълния претендиран размер от 1 141, 78 лева/, представляваща стойност на доставена топлинна енергия
за топлоснабден имот, находящ
се в гр. София, жк “Света Троица“, бл. *****, абонатен номер 275503, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба –
15.09.2017г. до окончателното изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявените от “Т.С.” ЕАД, с ЕИК *****, седалище и
адрес на управление *** Б срещу М.И.Т., ЕГН **********,*** обективно
кумулативно съединените искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
заплащане на следните суми: за сумата от 228, 96 /двеста двадесет и
осем лева и 96 ст./ лева – обезщетение за забава върху главницата за топлинна
енергия в размер на законната мораторна
лихва,
дължимо за периода от 15.09.2014г.
до 08.08.2017г. и за сумата от 12, 11 /дванадесет лева и 11 ст./ лева –
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху главницата за
дялово разпределение, дължимо за периода от 15.09.2014г. до 08.08.2017г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 58982 от 07.03.2019г., постановено по гр.дело № 65433/2017г. по описа на СРС, ГО, 143 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, с ЕИК *****, седалище и адрес на
управление *** Б да заплати на М.И.Т., ЕГН **********,***, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК, сумата от 199, 93 /сто деветдесет и девет лева и 93 ст./ лева – съдебни разноски в първоинстанционното
производство, както и да заплати на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК
сумата от 24, 37
/двадесет и четири лева и 37 ст./ лева –
съдебни разноски за държавна такса във въззивното производство.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, с ЕИК *****, седалище и адрес на
управление *** Б да заплати на адвокат Д.Й.Ч., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността – гр.
София, ул. „*****, партер, на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2
от ЗА, сумата от 146, 90 /сто четиридесет и шест лева и 90 ст./ лева –
адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално представителство на М.И.Т.
по в.гр.д. № 14299/2019г. по описа на СГС, ГО, II А въззивен състав.
ОСЪЖДА М.И.Т., ЕГН **********,*** да заплати на “Т.С.” ЕАД, с
ЕИК *****, седалище и адрес на управление *** Б, на основание чл. 273, вр. чл.
78, ал. 8 от ГПК, сумата от 55, 57 /петдесет и пет лева и 57
ст./ лева – съдебни разноски
във въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.