РЕШЕНИЕ
№ 1240
гр. Пловдив, 30.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско дело
№ 20245300501886 по описа за 2024 година
Производство по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
Образувано по въззивна жалба, подадена от „Енерджи“ ЕООД, ЕИК *********,
чрез пълномощника по делото адвокат Н., против Решение №1923 от 29.04.2024 г.,
постановено по гр.д.№3761 по описа за 2023 г. на Районен съд- Пловдив, XV гр.с., в
частта с която жалбоподателят е осъден да заплати на Р. Н. С., ЕГН **********, на
основание чл. 128, т. 2 КТ, следните суми: сума в общ размер от 10 079,30 лева, от
която: 1702,38 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за периода от месец
август 2021 г. до месец октомври 2021 г.; 2852,65 лева – трудово възнаграждение в
нетен размер за периода от м. ноември 2021 г. до м. март 2022 г.; 4910 лева – трудово
възнаграждение в нетен размер за периода от м. април 2022 г. до м. ноември 2022 г.;
614,27 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за м. декември 2022 г., както и
сумата от 1270,88 лева, от която: 780 лева – основно трудово възнаграждение в брутен
размер за месец януари 2023 г. и 490,88 лева – основно трудово възнаграждение в
брутен размер за периода от 01.02.2023 г. до 17.02.2023 г.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за неправилност и
необоснованост на първоинстанционното решение, като постановено в нарушение на
материалния закон и съдопроизводствените правила. Искането към въззивния съд е за
неговата отмяна в обжалваната част и постановяване на ново по същество на правия
спор, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени. В случай че исковата
претенция е основателна, се иска да бъде уважено направеното в отговора на исковата
молба възражение за прихващане. Претендира разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна Р. Н. С., ЕГН **********, чрез адвокат Д., с който оспорва
1
въззивната жалба като неоснователна. Моли се първоинстанционното решение да бъде
потвърдено. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Производството пред РС е образувано по иск с правна квалификация по чл.
128, т. 2 Кодекс на труда/КТ/,предявен от Р. Н. С. срещу „Енерджи“ ЕООД за
заплащане на сумата в общ размер от 12 980 лева, представляваща сбор от следните
суми: 3250 лева – неплатено трудово възнаграждение за периода от месец август 2021
г. до месец декември 2021 г.; 8340 лева – неплатено трудово възнаграждение за
периода от месец януари 2022 г. до месец декември 2022 г.; 1390 лева – неплатено
трудово възнаграждение за месец януари 2023 г. и месец февруари 2023 г. Ищецът В
исковата молба твърди, че е полагал труд при ответното дружество по силата на трудов
договор, като е заемал длъжността „***“ до дата 17.02.2023 г., когато със Заповед №
181/17.02.2023 г. трудовото му правоотношение било прекратено на основание чл. 326,
вр. с чл. 328, ал. 1, т. 12 Кодекс на труда. Ищецът навежда доводи, че не е получил
полагащото му се трудово възнаграждение в общ размер от 12 980 лева за периода от
месец август 2021 г. до месец февруари 2023 г.
Ответникът оспорва предявения иск по основание и размер. Признава факта, че
между страните по делото е съществувало трудово правоотношение, което е било
прекратено. Оспорва твърденията на ищеца, че не му е платено трудово
възнаграждение за посочените периоди. Твърди се, че претендираните като
неизплатени трудови възнаграждения не съответстват на действителния размер, тъй
като в исковата молба са описани трудовите възнаграждения в брутен размер.
Поддържа се, че нетният размер на трудовото възнаграждение за периода от месец
януари 2021 г. до месец декември 2022 г. включително възлиза на сума в общ размер
от 10 079,30 лева и същото е изплатено изцяло, в брой. По отношение на претенциите,
касаещи месеците януари и февруари 2023 г. се навеждат доводи, че в посочения
период ищецът е бил в неплатен отпуск, поради което възнаграждение не му се
дължи. Посочва се, че от Р. С. били получени служебни аванси на обща стойност от
3971,50 лева в периода 04.08.2021 г. – 29.08.2022 г. Същите били изплатени на ищеца
от ответното дружество срещу подписани от С. разходни касови ордери. Ответникът
твърди, че получените като служебни аванси суми не са му възстановени от ищеца
нито са представени пред работодателя оправдателни документи за разходването им по
служба, поради което счита, че същите са дължими от ищеца. Прави възражение за
прихващане на установеното за дължимо нетно трудово възнаграждение с получените
от ищеца като служебни аванси суми, възлизащи на сума в общ размер от 3971,50
лева.
Страните не спорят за обстоятелствата, които се установяват и от събраните по
делото доказателства, че на 01.11.2004 г. между страните е сключен трудов договор №
0129, по силата на който ищецът е назначен на длъжността „***” по безсрочно трудово
правоотношение на пълен работен ден при 40- часова работна седмица. С
допълнително споразумение № 178/02.01.2014 г. към трудов договор №
2
0129/01.11.2004 г. страните са постигнали съгласие за смяна на заеманата от Р. С.
длъжност, а именно: „***“.
Със заповед № 181/17.02.2023 г. издадена от ответното дружество трудовият
договор на ищеца е прекратен на основание чл. 326 КТ, вр. с чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ,
считано от 18.02.2023 г.
Видно от допълнителни споразумения към трудовия договор от 01.11.2004 г.
размерът на работната заплата на ищеца е изменян при промяна на минималната
работна заплата за страната. От допълнителните споразумения, касаещи исковия
период се установява, че със същите е изменян размерът на основното месечно
трудово възнаграждение на ищеца, както следва: с допълнително споразумение от
04.01.2021 г. е уговорен размер от 660 лева; с допълнително споразумение от
31.03.2022 г. е уговорен размер от 710 лева; с допълнително споразумение от
03.01.2023 г. е уговорен размер от 780 лева.
От приетите по делото писмени доказателства се установява, че със Заповед №
523/31.01.2023 г., издадена от работодателя – ответник на основание чл. 160 КТ, се
разрешава на Р. Н. С. неплатен отпуск от 21 работни дни за периода 03.01.2023 г. –
31.01.2023 г., като в заповедта е отразено „самоотлъчка“. Със Заповед №
532/17.02.2023 г., издадена от работодателя на основание чл. 160 КТ, се разрешава на Р.
Н. С. неплатен отпуск от 13 работни дни за периода 01.02.2023 г. – 17.02.2023 г., като в
заповедта е посочено „по искане на работника“.
От заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза, което
съдът изцяло възприема като компетентно и обосновано, се установява, че
начисленото брутно трудово възнаграждение на ищеца за периода от месец август
2021 г. до месец декември 2022 г. възлиза на сума в общ размер от 12 989,17 лева. При
извършена проверка на ведомостите за заплати на ответното дружество, вещото лице е
установило, че след приспадане на законоустановените удръжки за фондовете ДОО,
НЗОК, ДЗПО и ДДФЛ за сметка на работника, остава нетна сума за получаване в общ
размер от 10 079,30 лева. В таблица 1 от заключението са отразени начислените от
работодателя суми по месеци (за процесния период) за трудови възнаграждения и
осигурителни вноски. От същата се установява, че начислените суми за основна
работна заплата на ищеца са, както следва: от месец август 2021 г. до месец март 2022
г. – в размер от по 660 лева; от месец април 2022 г. до месец ноември 2022 г. вкл. – в
размер от по 710 лева; за месец декември 2022 г. – в размер от 112,11 лева, като в
графа „платен годишен отпуск“ за м. декември е начислена сумата 666,05 лева. В
таблица 1 е посочено и начисленото нетно трудово възнаграждение на ищеца, както
следва: за месеците август, септември и октомври 2021 г. – в размер от по 567,46 лева;
за месеците ноември и декември 2021 г. и януари, февруари и март 2022 г. – в размер
от по 570,53 лева; за месеците от април до ноември 2022 г. вкл. – в размер от по 613,75
лева; за месец декември 2022 г. – в размер от 614,27 лева. За месеците януари и
февруари 2023 г. не е начислено трудово възнаграждение, като в тази връзка
експертизата е установила, че въз основа на Заповед за неплатен отпуск № 523 за
периода 03.01.2023 г. –31.01.2023 г. е посочено „самоотлъчка“ и Заповед за неплатен
отпуск № 532 за периода 01.02.2023 г. – 17.02.2023 г. е посочено, че е „по искане на
работника“. Вещото лице е установило, че в представените ведомости за заплати
липсва положен подпис за получена сума от Р. Н. С. за трудови възнаграждения за
исковия период. Отразено е, че от счетоводството на ответното дружество не са
представени разходни касови ордери за изплатени трудови възнаграждения на ищеца
за периода от месец август 2021 г. до месец февруари 2023 г. В счетоводството на
3
ответното дружество са отразени плащания на суми на ищеца като служебни аванси,
които за периода от месец август 2021 г. до месец декември 2022 г. възлизат на сума в
общ размер от 3971,50 лева. Предоставените суми не са възстановени от ищеца.
Липсват представени разходооправдателни документи за изразходването им.
С обжалваното решение районният съд е приел, че ищецът е полагал труд по
трудовото правоотношение при ответното дружество за процесния период, като е
достигнал до извода, че липсват доказателства работодателят да е изплатил
дължимите на ищеца трудови възнаграждения за исковия период. Поради това е
уважил така предявения от ищеца иск.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл. 269, изр. 1 ГПК съдът намери, че същото е валидно и
допустимо, поради което на основание чл. 269, изр. 2 ГПК следва да бъде проверена
неговата правилност съобразно посоченото в жалбата, като се следи служебно и за
спазването на императивните материалноправни норми – т. 1 от ТР № 1/9.12.2013 г. на
ОСГТК, ВКС.
Пред настоящата инстанция не са събрани нови доказателства по същество на
спора, поради което съдът постановява акта си на базата на събраните такива пред
първоинстанционния съд. След преценка им, въззивният съд изцяло възприема
фактическата обстановка установена от районният съд, която се подкрепя от
събраните по делото писмени доказателства. Споделят се и изводите на районният съд
за начина, по който следва да се ценят събраните по делото доказателства, както и
правните изводи, които те обосновават, поради което същите не следва повторно да
бъдат анализирани, а на основание чл.272 ГПК да се препрати към мотивите на
първоинстанционния акт.
По направените оплаквания във въззивната жалба и доводи в отговора на
въззивната жалба, въззивният съд намира следното:
В нормата на чл. 128 КТ е установено по императивен начин основното
задължение на работодателя да изплаща на работника (служителя) уговореното в
трудовия договор възнаграждение като насрещна престация за предоставената и
използвана работна сила на служителя. При предявен иск по чл. 128 КТ в тежест на
работника (служителя) е да докаже, че претендираното от него неизплатено
възнаграждение действително е било уговорено с работодателя и че е престирал
реално уговорената работа, доколкото от тези положителни факти именно работникът
черпи изгодни правни последици, а в тежест на работодателя е да докаже, че
дължимото възнаграждение действително е било изплатено. В случая положителният
факт за наличие на трудов договор и престиране на работна сила за периода от месец
октомври 2021 г. до 17.02.2023 г. са обстоятелства, установени по делото. Тези факти
се установяват по безспорен начин от приетите по делото писмени доказателства-
Трудов договор № 0129/01.11.2004 г., Допълнително споразумение № 178/02.01.2014 г.
към Трудов договор № 0129/01.11.2004 г., допълнителни споразумения от 04.01.2021 г.,
31.03.2022 г. и 03.01.2023 г., както и на извънсъдебните признания на ответника
работодател, който е начислявал във ведомостите за заплати на трудови
възнаграждения на ищеца.
4
Досежно приетите по делото Заповед № 523/31.01.2023 г. и Заповед №
532/17.02.2023 г., издадени от работодателя –ответник, съдът намира следното. В
Заповед № 523/31.01.2023 г. е посочено, че се разрешава на Р. Н. С. неплатен отпуск от
21 работни дни за периода 03.01.2023 г. – 31.01.2023 г., като в заповедта е посочено
„самоотлъчка“. В Заповед 532/17.02.2023 г. е посочено, че се разрешава на Р. Н. С.
неплатен отпуск от 13 работни дни за периода 01.02.2023 г. – 17.02.2023 г., като в
заповедта е посочено „по искане на работника“. И в двете заповеди като основание за
издаването им е посочен чл. 160 КТ.
Разпоредбата на чл. 160, ал. 1 КТ предвижда, че работодателят по искане на
работника или служителя може да му разреши неплатен отпуск независимо от това,
дали е ползвал или не платения си годишен отпуск и независимо от
продължителността на трудовия му стаж. Фактическият състав на процедурата по
разрешаване на ползването на отпуск включва поискването му от работника и
писменото му разрешаване от работодателя- чл. 173 вр. чл. 160 КТ. Според чл. 154, ал.
1 ГПК, в тежест на ответника е да докаже наличието на посочените по-горе
предпоставки от фактическия състав на ползването на отпуск. Следва да се посочи, че
действително, съгласно заключението на ССЕ в счетоводството на ответника е
отразено, че ищецът е бил в неплатен отпуск през посочените периоди. Записванията в
счетоводството имат малка доказателствена стойност по отношение на изгодните за
ответника факти, тъй като самите записвания имат характера на частни
свидетелстващи документи, изходящи от ответника и неносещи подписа на ищеца,
поради което не могат да му се противопоставят. Отделно от това, счетоводните
записвания имат вторичен характер. По делото липсват доказателства, от който да
може да се направи извод, че ищецът е подал молба за ползване на неплатен
отпуск.Поради това настоящият съдебен състав намира, че ищецът не е подал молба
за ползване на неплатен отпуск, съответно не се е породил фактическия състав на
ползване на отпуск, поради което твърденията на ответника за ползван от ищеца
отпуск остават недоказани.
Гореизложеното мотивира извода, че за периода от 03.01.2023 г. до 17.02.2023
г. ответникът дължи заплащане на ищеца на уговореното трудово възнаграждение.
По делото липсват доказателства страните да са уговорили дължимостта на
трудовото възнаграждение да е в зависимост от постигането на определен резултат.
Поради това от страна на ответника не е оборена установената в чл. 8, ал. 2 КТ
презумпция и съдът приема, че ищецът е изпълнявал добросъвестно трудовите си
задължения за процесния период, включително задължението си да престира работна
сила.
Константната съдебна практика приема, че трудовият договор е особен вид
5
възмезден договор, което се обуславя от съдържанието на основните насрещни
престации по него - от страна на работника/служителя - предоставяне на работодателя
на работната си сила, а от страна на работодателя - заплащане на трудово
възнаграждение, представляващо цената на работната сила /в този смисъл решение №
171 от 10.07.2013 г., постановено по гр. д. № 843/2012 г. по описа на ВКС, IV Г. О., Г.
К., постановено по реда на чл. 290 ГПК/. Работникът/служителят е длъжен да
изпълнява работата, за която се е уговорил, и то точно и добросъвестно, съобразно
предвиденото в чл. 124 и чл. 125 КТ, като работодателят му дължи уговореното
трудово възнаграждение за извършената работа /чл. 128 от КТ/. При непрестиране на
работната сила право на трудово възнаграждение съществува само в случаите, когато
това не се дължи на виновно поведение на работника/служителя, а именно: при
неизпълнение на трудовите норми /чл. 266, ал. 1 КТ/, при престой и производствена
необходимост /чл. 267 КТ/, при производство на некачествена продукция /чл. 268, ал. 3
КТ/. На следващо място въззивният съд намира да посочи, че лошото изпълнение на
трудовите задължения от работника, или непълното им изпълнение -изпълнение само
на част от задълженията, включени в трудовата функция на работника, няма за
последица недължимост на уговореното между страните трудово възнаграждение.
Трудово възнаграждение се дължи в уговорения размер, като за работодателя е налице
правната възможност да ангажира във връзка с неточното изпълнение на трудовия
договор от работника дисциплинарната отговорност на последния, включително като
го уволни дисциплинарно.
С решение № 89/29.03.2013 г. по гр. д. № 558/2012 г., IV г. о., решение №
746/5.01.2011 г. по гр. д. № 727/2009 г., IV г. о., решение № 141/30.11.2010 г. по гр. д. №
2715/2008 г., II г. о. на ВКС, решение № 258/03.11.2017 г. по гр. д. № 1007/2017 г., IV г.
о. на ВКС и др., постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разрешения които се
споделят от настоящия състав, като е прието, че съгласно чл. 270, ал. 3 КТ
изпълнението на произтичащото от писмения трудов договор парично задължение за
изплащане на дължимото трудово възнаграждение се удостоверява с подписа на
работника или посочено от него лице във ведомостта, в разписка, както и в документ
за банков превод по влог на работника. Посочва се, че ведомостта и платежното
нареждане са също нарочно съставени документи, удостоверяващи плащане и когато
законът урежда изискване за доказване на определени обстоятелства с писмен
документ, това не изключва възможността съответните обстоятелства да бъдат
доказани със случаен документ, както и допустимостта на други доказателствени
средства, каквито са съдебното и извънсъдебното признание, веществените
доказателства, заключения на вещи лица и др.
В разглеждания казус от приложените по делото разчетно-платежни ведомости
на работодателя е видно, че за процесния период в графата на името на ищеца липсва
положен подпис. От заключението на ССчЕ се установява, че във ведомостите за
заплати липсва положен подпис за получена сума от Р. С. за трудови възнаграждения
6
за разглеждания период, като от счетоводството на ответното дружество не са
представени разходни касови ордери за изплатени трудови възнаграждения на ищеца
за периода от месец август 2021 г. до месец февруари 2023 г. От заключението на
вещото лице по приетата пред ПдРС ССчЕ се изяснява, че трудовите възнаграждения
на всички работници/служители на „Енерджи“ ЕООД, с изключение на Р. С., са
изплащани от разплащателната сметка на дружеството по банков път, чрез преводи по
сметките на работниците. В списъците за преводи на работни заплати не се съдържа
името на Р. Н. С.. Основанието, от което работодателят извлича възраженията си е
заплащането на трудовото възнаграждение, поради което в негова тежест е да го
докаже в производството. Представената служебна бележка от 21.02.2023 г. за трудови
правоотношения, изплатени през 2022 г., от която е видно, че облагаемият доход на
ищеца за 2022 г. възлиза на сумата от 9268,48 лева, не обосновава друг извод,
доколкото нарочно съставеният за това документ – разчетно - платежните ведомости не
са подписани от ищеца. Неподписването на ведомостите от С., който факт се признава
от ответника в отговора на исковата молба, при съответни твърдения на работодателя,
че сумите за трудовото възнаграждение са изплащани на ищеца без последният да се е
подписвал във ведомостта, не може да бъде възлагано в отговорност на работника.
Съобразно чл. 154, ал. 1 ГПК изцяло в тежест на ответника е да докаже, че е
изпълнил задължението си за изплащане на процесните трудови възнаграждения за
исковия период. В конкретния случай въззивната инстанция намира, че по делото не се
установява, ответникът да е извършил плащания за дължимите трудови
възнаграждения в полза на ищеца по законоустановените за това начини по чл. 270, ал.
3 от КТ лично на работника по ведомост или срещу разписка, или по писмено искане
на работника на влог в посочената от него банка. Нормата е императивна и съставлява
една от гаранциите за изплащането на трудовото възнаграждение. Същевременно, тя
въвежда писмената форма за доказване изпълнението на задължението на
работодателя. Във всички случаи заплащането на работната заплата следва да се
документира по надлежния ред, поради което и на основание чл. 164, ал. 1, т. 3 и т. 4
ГПК свидетелски показания за установяване на това обстоятелство са недопустими.
Поради това настоящият съдебен състав намира, че не следва да се обсъждат
свидетелските показания на Г. З. и Д. В. в частта досежно изплащането на суми в брой
от страна на ответника на ищеца, тъй като не са налице предпоставките на чл. 164, ал.
2 ГПК съгласие на страните или изключенията по чл. 165 ГПК.
В случая доказателства за заплащането на претендирата сума не са
ангажирани.
Конкретния размер на дължимото трудово възнаграждение за процесния
период е определен от вещото лице по допусната ССчЕ.
Видно от заключение на съдебно-счетоводната експертиза, приета неоспорена
7
от страните и кредитирана от съда, в счетоводството на „Енерджи“ ЕООД са
представени разходни касови ордери и разписки за предоставени суми на Р. С. като
служебни аванси, както и отчети по журнал на операциите по счетоводна сметка 422
„Подотчетни лица“ партида Р. Н. С. и сметка 421 „Персонал“. По счетоводна сметка
422 „Подотчетни лица“ – Р. Н. С. са осчетоводени предоставени аванси в общ размер
от 7 089,68 лева в периода от 01.07.2020 г. до 29.08.2022 г. Посочено е, че за
предоставените суми липсват авансови отчети от ищеца, както и разходни документи
за използване на паричните средства. Вещото лице е посочило, че в счетоводството на
„Енерджи“ ЕООД, с предоставените суми в общ размер на 7089,68 лева, са прихванати
дължимите трудови възнаграждения. В счетоводството на ответника са отразени
плащания на суми на ищеца като служебни аванси, които за периода от месец август
2021 г. до месец декември 2022 г. възлизат на сума в общ размер от 3971,50 лева, с
която сума ответникът прави възражение за прихващане.
Работодателят не може да извърши извънсъдебно прихващане на суми, които
дължи за трудово възнаграждение с негови насрещни неликвидни вземания, освен в
случаите по чл. 272 КТ. Прихващане на неликвидни вземания може да се извърши в
гражданския процес, когато искането е направено своевременно. То настъпва занапред
- след установяване на съществуването на насрещното вземане и неговата
изискуемост, с влизането в сила на съдебното решение.
Също така не може да бъде отречена възможността на работодателя да
извърши съдебно прихващане с дължимите от служителя суми – подлежащите на
връщане като платени при начална липса на основание в този смисъл и решение № 295
от 18.06.2012 г. по гр. д. № 251/2012 г. на ВКС, IV г. о., съгласно което е допустимо
извършване на съдебно прихващане с вземания на работодателя срещу служителя,
като в случай че работодателят прихваща срещу вземания за трудово възнаграждение,
това може да стане само със секвестируемата част от дължимото на служителя трудово
възнаграждение.
Правната норма на чл. 272, ал. 2 КТ предвижда, че общият размер на
месечните удръжки не може да надвишава размера, установен с Гражданския
процесуален кодекс. Разпоредбата на чл. 446, ал. 1, т. 1 ГПК предвижда, че ако
изпълнението е насочено върху трудовото възнаграждение или върху друго каквото и
да е възнаграждение за труд, както и върху пенсия, чиито размери са над минималната
работна заплата, може да се удържа само: 1. ако осъденото лице получава месечно
възнаграждение в размер между минималната работна заплата и двукратния размер на
минималната работна заплата – една трета част, ако е без деца, и една четвърт част,
ако е с деца, които издържа; 2. ако осъденото лице получава месечно възнаграждение в
размер между двукратния размер на минималната работна заплата и четирикратния
размер на минималната работна заплата – една втора част, ако е без деца, и една трета
част, ако е с деца, които издържа; 3. ако осъденото лице получава месечно
възнаграждение в размер над четирикратния размер на минималната работна заплата –
8
горницата над двукратния размер на минималната работна заплата, ако е без деца, и
горницата над два пъти и половина размера на минималната работна заплата, ако е с
деца, които издържа. Съгласно чл. 446, ал. 2 ГПК месечното трудово възнаграждение
по смисъла на чл. 446, ал. 1 ГПК се определя, след като се приспаднат дължимите
върху него данъци и задължителни осигурителни вноски. В случая, съгласно
отразеното в таблица 1 от приетата пред ПдРС съдебносчетоводна експертиза,
трудовото възнаграждение на ищеца след приспадане на нормативно установените
удръжки е, както следва: за месеците август, септември и октомври 2021 г. – в размер
от по 567,46 лева; за месеците ноември и декември 2021 г. и януари, февруари и март
2022 г. – в размер от по 570,53 лева; за месеците от април до ноември 2022 г. вкл. – в
размер от по 613,75 лева; за месец декември 2022 г. – в размер от 614,27 лева.
Минималният размер на работната заплата за страната, който е относим към исковия
период, е следният: съгласно ПМС № 331/26.11.2020 г. в периода 01.01.2021 г. –
31.03.2022 г. минималната работна заплата е в размер на 650 лева; съгласно ПМС №
37/24.03.2022 г. в периода 01.04.2022 г. – 31.12.2022 г. е в размер на 710 лева; съгласно
ПМС № 497/29.12.2022 г. в периода 01.01.2023 г. – 31.12.2023 г. е в размер на 780 лева.
С оглед горното, за процесния период трудовото възнаграждение на ищеца по смисъла
на чл. 446, ал. 2 ГПК е в размер под минималната работна заплата и върху него не
могат да се правят удръжки. Размерът на минималната работна заплата е абсолютно
несеквестируем и гарантиран на работника или служителя. В този случай е без
значение дали ищецът има деца, които издържа. Този факт би бил релевантен
единствено, ако нетното трудово възнаграждение на ищеца е в размер над
минималната работна заплата, тъй като тогава то би било частично секвестируемо. С
оглед изложеното, работодателят не е могъл да прави удръжки от дължимото на ищеца
трудово възнаграждение и същото не е породило погасителен ефект.
Същото се отнася и до заявеното от ответника съдебно прихващане със сумата
от 3971,50 лв. дължима от работника като платена без основание. Същото е
недопустимо да бъде извършено, тъй като работодателят иска да прихваща срещу
вземания за трудово възнаграждение, което е несеквестируемо.
Първостепенният съд като е достигнал до същия правен извод и е уважил
предявения иск с правна квалификация по чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата в
общ размер от 10 079,30 лева (десет хиляди и седемдесет и девет лева и тридесет
стотинки), от която: 1702,38 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за периода
от месец август 2021 г. до месец октомври 2021 г.; 2852,65 лева – трудово
възнаграждение в нетен размер за периода от м. ноември 2021 г. до м. март 2022 г.;
4910 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за периода от м. април 2022 г. до
м. ноември 2022 г.; 614,27 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за м.
декември 2022 г. и в общ размер от 1270,88 лева (хиляда двеста и седемдесет лева и
осемдесет и осем стотинки), от която: 780 лева – основно трудово възнаграждение в
9
брутен размер за месец януари 2023 г. и 490,88 лева – основно трудово
възнаграждение в брутен размер за периода от 01.02.2023 г. до 17.02.2023 г е
постановил правилен и законосъобразен съдебен акт в тази част, който следва да бъде
потвърден на основание чл. 272 от ГПК.
При този изход на делото въззивникът следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемия направените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 950 лева.
Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд,VII граждански състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №1923/29.04.2024 г. постановено по гр.д.№ 3761/
2023 г. по описа на Пловдивски районен съд – XV гр.с. в частта, в която „Енерджи“
ЕООД, ЕИК ********* е осъдено да заплати на Р. Н. С., ЕГН **********, на основание
чл. 128, т. 2 КТ, следните суми: сума в общ размер от 10 079,30 лева (десет хиляди и
седемдесет и девет лева и тридесет стотинки), от която: 1702,38 лева – трудово
възнаграждение в нетен размер за периода от месец август 2021 г. до месец октомври
2021 г.; 2852,65 лева – трудово възнаграждение в нетен размер за периода от м.
ноември 2021 г. до м. март 2022 г.; 4910 лева – трудово възнаграждение в нетен размер
за периода от м. април 2022 г. до м. ноември 2022 г.; 614,27 лева – трудово
възнаграждение в нетен размер за м. декември 2022 г., както и сумата в общ размер от
1270,88 лева (хиляда двеста и седемдесет лева и осемдесет и осем стотинки), от която:
780 лева – основно трудово възнаграждение в брутен размер за месец януари 2023 г. и
490,88 лева – основно трудово възнаграждение в брутен размер за периода от
01.02.2023 г. до 17.02.2023 г.
В необжалваната част, Решение №1923/29.04.2024 г. постановено по гр.д.№
3761/2023 г. по описа на Пловдивски районен съд – XV гр.с., е влязло в законна сила.
ОСЪЖДА „Енерджи“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Р. Н. С., ЕГН
**********, сумата от 950 лв. (деветстотин и петдесет лева) направени разноски във
въззивното производство.
Решението подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280 от ГПК, пред Върховния
касационен съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10