Р Е Ш Е Н И Е
№ 254
гр. Русе, 07.11.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РУСЕНСКИ
ОКРЪЖЕН СЪД,
търговско отделение, в публично заседание на тридесет и първи октомври през две
хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИЛВИЯ ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЪШЪЛ ИРИЕВА
ЗОРНИЦА ТОДОРОВА-МЛ.С.
при
участието на секретаря Ева Димитрова, като
разгледа докладваното от съдия ИРИЕВА в.т.д.
№ 318 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл ГПК.
С
решение № 1033 от 07.06.2019г., постановено по гр.д. № 8240/2018г. по описа на
Русенски районен съд е отхвърлен иска на „П." ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.К., ул.“***
представлявано от управителя Г. К. П. против „Г. К. 1" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление:
гр. Русе, област Русе, община Русе, ул. „*** представлявано от Г. М. Г. иск по
чл. 82 от ЗЗД за сумата от 962.21 лева, представляваща преки и непосредствени
вреди от неизпълнението, като неоснователен.
Срещу решението е подадена въззивна
жалба от „П."
ЕООД, в която се излагат
доводи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния
закон и необоснованост. Твърди се, че РРС неправилно е определил правната
квалификация на иска, като е преценил от изложената фактическа обстановка, че е
сезиран с искане по реда на чл.78 ал.1 от ГПК за присъждане на разноски по
обезпечителното и изпълнителното производство, въпреки изложените твърдения в
исковата молба, че се търси възмездяване на претърпени имуществени вреди от
неточно изпълнение на договорни задължения по реда на чл.79 вр. чл.82 ЗЗД.
Излага съображения, че въззиваемата страна е изпълнила задължението си по
договора за търговска продажба на гуми за заплащане на продажната цена едва
след предприемане на съдебните действия, описани в исковата молба, за защита на
имущественото право от страна на ищеца, като разноските за съдебно дело за
обезпечаване на бъдещ иск и тези за образуване и водене на изпълнителното
производство са пряка и непосредствена последица от поведението на въззиваемата
страна, и са могли били предвидими при възникване на договорните отношения.
Също се твърди, че разноските не биха били сторени, ако правото на въззивника
да получи продажната цена не е било накърнено. Излагат се съображения, че
неправилно РРС е приел, че тъй като е предявен иск за разноски в
обезпечителното производство, не е компетентен да се произнесе, а това следва
да се осъществи от съда допуснал обезпечението, поради отпадане на правния
интерес от предявяване на обезпечения иск, с оглед извършеното плащане на
главното задължение. Твърди се също, че
са неправилни изводите на РРС, че разноските в изпълнителното производство
следва да се съберат от съдебния изпълнител, наложил запорите на банковите
сметки, на осн. чл.40 ГПК, тъй като според въззивника с налагането на запорите
на банковите сметки, притежавани от въззиваемата страна, се изчерпват
правомощията на съдебния изпълните и изпълнителните способи. Сочи се, че е
налице правен интерес от разглеждане на иска с правно основание чл.82 ЗЗД,
който е основателен предвид изложените факти и е подкрепен с убедителни писмени
доказателства.
С въззивната
жалба се иска обжалваното решение да бъде отменено и да бъде постановено друго,
с което предявеният иск да бъде уважен. Претендират се и направените в
първоинстанционното и въззивното производство разноски.
В срока по чл.263 ал. 1 от ГПК не е постъпил
отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна. В с.з. упълномощеният й
представител счита, че обжалваното решение е правилно и моли да бъде
потвърдено.
Въззивната жалба е подадена в
законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима и като такава, следва да се разгледа
по същество.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При изпълнение правомощията си по чл.269 ГПК
настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение правилността му, по наведените от въззивната страна
доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение,
настоящият състав приема от фактическа страна следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по иск с
правно основание чл. 82 от ЗЗД вр. чл.327 ал.1 от ТЗ.
Страните не спорят, а и
от представените по делото писмени доказателства се установява, че са били в договорни отношения по повод сключен неформален договор за
търговска продажба на гуми и др., като за извършената продажба, била издадена
фактура с описани марки, количества и партидни номера: - №
**********/06.03.2018г., на стойност 1890.24лв. с ДДС, с падеж 05.04.2018г. Не
се спори, че договорът се считал за сключен към датата на издаване на данъчната
фактура- 06.03.2018г., като бил уговорен 1-месечен отложен падеж на плащане,
след настъпването на който въззиваемата страна не изпълнила своето задължение -
да заплати уговорената между страните цена на стоки и услуги, в уговорения
срок. По описаната фактура били извършени плащания в размер само на 296.96 лева
на 30.04.2018г., а дължимият остатък по фактурата възлизал на 1593.28 лева. Във връзка с обезпечаване
вземането си „П." ЕООД се снабдил с Обезпечителна заповед № 712 от 12.10.2018г., издадена от РС - Нови
Пазар по Определение № 712/12.10.2018г., постановено по ЧГД № 1375/2018г., по
описа на НПРС. Въз основа на издадената Обезпечителна заповед, на 17.10.2018г.
било образувано и изпълнително дело № 2212 от 2018г. по описа на ЧСИ И.Х., с
рег. № ***, с район на действие Окръжен съд Русе, с оглед осъществяване на
допуснатата обезпечителна мярка „запор върху банкови сметки" на
въззиваемата страна. На същия ден - 17.10.2018г. от страна на ЧСИ Н. М. имало
предприети действия по привеждане в сила на допуснатата обезпечителна мярка и били
изпратени съобщения за налагане на запор на банкови сметки, адресирани до
„Обединена Българска Банка" АД, „Райфайзенбанк България" ЕАД и
„ДСК" ЕАД. Запорните съобщения били отразени в деловодствата на банките на
18.10.2018г. След извършване на изброените действия от страна на „Г. К. 1"
ЕООД били направени парични плащания, на каса, в брой, по следния начин: 1. 17.10.2018г.
- 218.00 лева, 2. 22.10.2018г.-192.00 лева, 3. 24.10.2018г.-183.28 лева, 4.
01.11.2018г.- 300.00 лева, 5. 05.11.2018г.- 500.00 лева, 6. 16.11.2018г.-200.00
лева.Общият размер на плащанията бил 1593.28 лева и представлявал пълният размер на остатъчното главно
задължение по сключения между страните неформален договор за търговска продажба
от 06.03.2018г. По образуването и воденето на обезпечителното и изпълнителното
производство въззивника платил следните суми: 40 лева - Държавна такса за
образуване на производство по обезпечение на бъдещ иск - Районен съд Нови
пазар; 360.00 лева - Адвокатско
възнаграждение за представителство в производство по обезпечение на бъдещ иск; 117.30 лева - Такса образуване на
изпълнително дело и извършване на изпълнителни действия по Тарифа за таксите и
разноските към ЧСИ И.Х.; 444.91 лева -
Адвокатско възнаграждение за образуване и водене на Изпълнително дело № 2212 по
описа на ЧСИ И.Х., с рег.№ ***, или общо сумата от 962.21 лева. Тази сума въззивника претендирал в
първоинстанционното производство като имуществени вреди от неизпълнение от страна
на "Г. К. 1" ЕООД на задължението му в договорения срок по сключен
неформален договор за търговска продажба на стоки и извършване на услуги от 06.03.2018г.,
извън платените и описани по - горе 1593.28 лева, които представлявали пряка и
непосредствена последица от неизпълнението и които са могли да бъдат предвидени
към момента на пораждането му. Тази фактическа обстановка е установена и от
районния
За
да отхвърли исковата претенция районния съд приел, че искът с правно основание чл.82 от ЗЗД, с който
е сезиран, е за обезщетение при неизпълнение на
договорно задължение и обхваща претърпяната загуба и пропусната полза,
доколкото те са пряка и непосредствена последица от неизпълнението и са могли да
бъдат предвидени при пораждане на задължението, като отговорността по чл. 82 от ЗЗД е обусловена от настъпването на вреда, която да е в причинна връзка с
неизпълнението. Приел още, че договорната отговорност за обезщетяване на
вредите от неизпълнението е ограничена до преките и предвидими вреди, както и
че претендираната като претърпени загуби от неизпълнението сума в размер на
962.21 лева, по същество представлява заплатени разноски по допускане на
обезпечение на бъдещ иск пред РС Нови пазар и разноски по образувано
изпълнително дело във връзка с обезпечението, които макар да са направени във връзка с неизпълнение на
договорното задължение от страна на въззиваемата страна, не са вреди по смисъла
на чл. 82 от ЗЗД, а представляват разноски по гражданско и изпълнително дело,
по които ищецът е имал възможност да поиска тяхното присъждане. Тези мотиви на
районния съд напълно се споделят от въззивната инстанция.
На първо място от тях следва, че РРС е
разгледал и се е произнесъл по иск с правно основание чл.82 от ЗЗД, за обезщетение,
изразяващо се в претърпени вреди от неизпълнение на договорно задължение, какъвто
е бил предявен с исковата молба, поради което неоснователни се явяват
възраженията във въззивната жалба, че районният съд се е произнесъл по искане
за разноски по реда на чл.78 ал.1 от ГПК. Обстоятелството прието от РРС, че
вредите, претендирани от въззивника на практика се явяват разноски по други
дела, по които не следва да се произнася с решението си, представляват правни
изводи на съда, с които е аргументирана неоснователността на претенцията и е
напълно законосъобразна дейност на съда, която е задължителен елемент от
решението при произнасяне по същество на спора, предвид разпоредбата на чл.236
ал.2 от ГПК.
На следващо място настоящият състав изцяло
споделя изложеното от РРС, че предявената сума от 962.21 лева не се явява вреда по смисъла на чл.82 от ЗЗД, макар и разходите
да са направени във връзка с неточното изпълнение на задължението от
въззиваемата страна. Това е така, тъй като при наличие на валидни договорни отношения,
отговорността на страните по него може да бъде само на договорно
основание. Претендираните вреди не са в пряка причинна връзка с договорното неизпълнение и не би могло да
бъдат предвидени при възникване на договорното задължение, още повече, че се
касае за неизпълнение на парично
задължение в уговорения срок, от което с оглед на естеството му, длъжникът не
може да бъде освободен по смисъла на чл.81 ал.2 от ЗЗД. За разлика от преките и
предвидими вреди по чл.82 ЗЗД, вредата на кредитора при неизпълнение на парично
задължение е предположена от законодателя предвид на естеството на паричното
задължение – чл.81 ал.2 ЗЗД, по отношение на което не може да настъпи
невъзможност за неизпълнение и се проявява само със забава на длъжника.
Законовата регламентация, че при забава в изпълнението на парично задължение се
дължи законната лихва, има за цел обезщетяване на вредите от неплащане на
паричната сума, независимо от начина на евентуалното й оползотворяване. Този
извод се налага и от правилото на чл.86 ал.1 изр.2 ЗЗД, а именно, че за
действително претърпените вреди в по-висок размер от законната лихва,
кредиторът може да иска обезщетение съобразно с общите правила, т.е по реда на
чл.82 ЗЗД.
Такива вреди от забавено
изпълнение, изразяващи се в законната лихва или вреди, в по-висок размер от
законната лихва, въззивникът не е претендирал с исковата молба, въпреки, че се
е позовал на нормата на чл.82 ЗЗД. Тя не е общо правило, което урежда
кръга на подлежащите на обезщетяване вреди. Според ТР № 4 от 29.01.2013 г. по тълк. д. № 4/2012г. на
Върховен касационен съд този текст изразява норма, която визира
границите на гражданската отговорност при имуществените вреди. Обезщетение за неизпълнение на договорното
задължение се дължи само ако данните по делото сочат, че неизпълнението на
паричното задължение в срок има за пряка и непосредствена последица увреждането
на изправната страна. Това са вредите, настъпили като
безусловен или закономерен резултат от неизпълнението и които нормалният и
здрав човешки разум би трябвало да допусне при пораждане на задължението. Подобни обстоятелства в случая не са налице. В настоящата хипотеза
въззивникът
е реализирал едно свое процесуално право да инициира обезпечителното
производство на бъдещ иск, по което е направил разноски в общ размер на 400 лв.,
включващи д.такса в размер на 40лв. за образуване на производството и
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в размер на 360лв.
Безспорно, при поискване от страна на въззивника и представяне на съответните
доказателства, отговорността за тези разноски е следвало да се понесе от въззиваемата
страна, но при условията на предявен обезпечен иск и уважена претенция на
въззивника със съдебното решение, тъй като отговорността за разноски е
акцесорна, обективна и безвиновна – загубилата страна я понася. Тази
отговорност, макар да е със санкционен характер за загубилата спора страна, не
е отговорност за вреди и обхваща само действително направените разходи на изправната
страна. Както правилно е отбелязъл РРС, тази отговорност е обусловена преди
всичко от неоснователно предизвикания правен спор от страната, срещу която е
постановено решението и чиито правни твърдения са отречени със съдебното
решение, респ. то не е в нейна полза, като и в този случай се преценява дали
страната е дала повод за завеждане на делото и дали е признала иска. В тази
връзка следва да бъдат споделени изводите на районния съд, че решаващият съд по
съществото на спора дължи произнасяне и за разноските в обезпечителното
производство, които се определят в зависимост от основателността на иска, ако
същите бъдат заявени в исковото производство, които изводи на РРС са подкрепени
и със съдебна практика- т.5 от ТР по т.д. №6/20112г. на ОСГК на ВКС и Определение № 98/05.02.2010 г.по ч. т. дело
№ 8 по описа за 2010г. на ВКС, ІІ ТО. Правилно в тази връзка
първоинстанционния съд е посочил, че постановките на цитираното ТР са
неприложими в случая поради погасяване на задължението в пълен размер, с оглед
на което е отпаднал правния интерес от предявяване на обезпечените искове, но е
породен такъв за сезиране на съда, допуснал обезпечението, да се произнесе и по
сторените в производството пред него разноски, което въззивникът не е сторил.
По отношение на останалата част от
претендираните от въззивника вреди, включващи:117.30 лева - такса образуване на изпълнително дело и извършване на
изпълнителни действия по Тарифа за таксите и разноските към ЧСИ И.Х. и 444.91 лева - адвокатско
възнаграждение за образуване и водене на Изпълнително дело № 2212 по описа на
ЧСИ И.Х., с рег.№ ***, или общо 562.21лв., настоящият
състав счита, че също не може да бъде ангажирана отговорността на ответника за
тяхното заплащане в настоящото исково производство. Освен, че не представляват
вреди от неточното изпълнение на договорното задължение на въззиваемата страна
и не са в причинно- следствена връзка с неизпълнението, но за така направените
от въззивника разноски законодателят е предвидил специален ред за тяхното
събиране, а именно в рамките на образуваното изпълнително производство. В
това производство въззивникът в качеството на взискател е имал правната
възможност да заяви пред ЧСИ претенция за тяхното събиране от длъжника. Разпоредбата
на чл.79 ал.1 т.1 от ГПК урежда чия е отговорността за разноски, в случай на
прекратяване на изпълнителното дело, поради плащане от длъжника. След като в изпълнителното производство
въззивникът не е предявил искането си за направените от него разноски и същите
не са събрани от ЧСИ в това производство, се преклудира възможността му да ги
претендира на посоченото с исковата молба правно основание по чл.82 ЗЗД. Районният
съд също е достигнал до този правен извод, аргументирайки се и с формираната
съдебна практика на ВКС, съгласно която разноски, понесени в обезпечително
производство, са тези по обезпечаване на бъдещи искове или в хода на висящо
исково производство, докато в останалата част /по налагане на допуснатите
обезпечителни мерки/ това са разноски по изпълнителното дело, които следва да
се съберат чрез съдебния изпълнител/, предвид на което тези мотиви на РРС следва да бъдат споделени от въззивния съд.
По изложените съображения и съвкупен
анализ на доказателствата по делото, въззивният съд счита, че предявеният иск
за сумата от 962,21лв., представляващи обезщетение за претърпени имуществени
вреди от неизпълнение на договорно задължение, се явява неоснователен и следва
да бъде отхвърлен. Решението на РРС е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено.
В тежест на въззивника по правилата
на чл.78 ал.3 ГПК са разноските във въззивното производство, но тъй като въззиваемата
страна не е претендирала разноски, такива не следва да й се присъждат.
Воден
от горните мотиви, Русенски окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1033
от 07.06.2019г., постановено по гр.д. № 8240/2018г. по описа на Русенски
районен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: