№ 3795
гр. София, 11.07.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Георги Стоев
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20221100510269 по описа за 2022 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от „С.“ ЕООД, ищец пред СРС, срещу
решение № 20048449 от 18.07.2022 г. по гр.д.№ 57940 по описа за 2020 г. на
СРС, Второ ГО, 79-ти състав, с което са отхвърлени предявените от ищеца,
въззивник, искове по чл.422, ал.1 вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.535, вр.чл.485
ТЗ, за признаване за установено, че „Д.С. И.“ ЕООД и О. П. Д. дължат
солидарно на „С.“ ЕООД, сумата от 4 839,12 лв., представляваща задължение
по запис на заповед от 08.01.2018 г. с падеж 09.01.2018 г., издаден от „Д.С.
И.“ ЕООД и авалиран от О. П. Д., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението по чл.417 ГПК- 05.02.2020 г. до окончателното
плащане, за която сума е издадена на 12.02.2020 г. заповед за изпълнение по
чл.417 ГПК по ч.гр.д.№ 5813 по описа за 2020 г. на СРС, 79-ти състав.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното от СРС, решение. Сочи, че решението било противоречиво –
веднъж съдът приемал, че ответника не оспорва наличието на каузално
правоотношение по договора за наем от 10.02.2014 г. и записа на заповед от
1
08.01.2018 г., а след това приемал, че ценната книга не обезпечавала всички
задължения по този договор, а само тези по допълнителното споразумение.
Сочи, че СРС бил тълкувал стеснително чл.15 от договора; съгласно
последния, записа на заповед обезпечавал всички задължения на наемателя.
Това се установявало и от т.2 на допълнителните споразумения между
страните. Тези споразумения ставали неразделна част от договора за наем,
който бил рамков договор. Твърди се, че единственото оспорване, което били
направили ответниците, било това във връзка с допълнителното споразумение
от 08.01.2018 г. Останалите доказателства не били оспорени. Наред с това
СРС правилно бил разпределил доказателствената тежест между страните.
Ответниците следвало да докажат връщане на предоставеното им под наем
оборудване и заплащане на наем, което те не били сторили. Самите ответници
не оспорвали ползването на оборудването. Сочи, че размера на задълженията
на ответниците бил установен с представените и неоспорени фактури.
Неправилен бил извода на СРС, че щом записът на заповед бил с дата
08.01.2018 г., съвпадаща с тази на допълнителното споразумение, то ценната
книга обезпечава само оборудването по това споразумение и на стойност
4 839,12 лв. за която сума бил издаден записа на заповед. На практика цената
на иска би била в размер на 7 258,68 лв., тъй като и двете дружества били
регистрирани по ЗДДС. Неправилно СРС бил приел, че ищеца е неизправна
страна по договора, тъй като не бил върнал записа на заповед. В случая
оборудването по споразумението от 08.01.2018 г. било върнато едва на
12.01.2018 г. като за наемната цена за този период била издадена фактура на
31.01.2018 г., представена като доказателство по делото. Стойността на тази
фактура била платена на 30.03.2018 г. при падеж на 05.02.2018 г. Това
означавало, че ответниците също са неизправна страна. В този смисъл СРС
неправилно бил изтълкувал волята на страните. Самото решение било
постановено въз основа на неприети по делото доказателства. По този начин
бил накърнил правото на защита на ищеца е не бил издирил обективната
истина.
Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и да
постанови друго, с което да бъдат уважени така предявените искове.
Претендират се разноски.
По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответниците пред
2
СРС-„Д.С. И.“ ЕООД и О. П. Д.. Не се претендират разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 02.08.2022 г.
Въззивната жалба е подадена на 16.08.2022 г. /по пощата/.
Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
С решението, постановено от СРС и което се обжалва, предявените от
въззивника /ищец / искове не са били уважени; следователно налице е правен
интерес от обжалване.
Въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка съдът приема, че обжалваното
решение е постановено в допустим процес и е валидно:
За издадената на 12.02.2020 г. по ч.гр.д.№ 5813 по описа за 2020 г. на
СРС, 79-ти състав заповед за изпълнение на парично задължение въз основа
на документ по чл.417 ГПК длъжниците са били уведомени на 13.08.2020 г.
от ЧСИ С.Я. /л.55-57 от заповедното производство/.
На 24. 08.2020 г. е подадено възражение по чл.414 ГПК от всеки един от
длъжниците като длъжникът е оспорил вземането като се твърди, че ценната
книга обезпечава задължение по договор за наем на строително оборудване от
10.02.2014 г. и допълнително споразумение от 08.01.2018 г. Сумата посочена
в записа на заповед в размер на 4839, 12 лв. представлявала стойността на
предоставеното под наем оборудване като обезпечение в случай, че същото не
бъде върнато или бъде унищожено. Това се потвърждавало и от представения
приемо-предавателен протокол и фактурата от 31.01.2018 г., което
задължение било заплатено на 30.03.2018 г., както и бил издаден фискален
бон. Представени са и като писмени доказателства, описаните във
възражението документи.
С оглед представените с възраженията документи, с определение №
187500 от 31.08.2020 г. СРС на основание чл.420 ГПК е спрял
принудителното изпълнение.
3
С молба от 23.11.2020 г. заявителят е уведомил СРС, че е предявил иск
по чл.422, ал.1 ГПК за установяване на вземанията по заповедта за
изпълнение.
С разпореждане от 28.05.2021 г. СРС като е констатирал, че вече е била
подадена искова молба, е дал указания на заявителя изрично да заяви дали я
поддържа.
За тези указания заявителят е уведомен на 04.06.2021 г.
С молба от 01.07.2021 г. заявителят е уведомил СРС, че поддържа
исковата молба, предявена на 23.11.2020 г.
По доводите във въззивната жалба:
С оглед доводите във въззивната жалба спорно по делото е дали записа
на заповед от 08.01.2018 г. обезпечава всички задължения на наемателя по
договора за наем на оборудване от 10.02.2014 г. или само тези по
допълнителното споразумение от 08.01.2018 г., както и дали ответниците са
изправна страна по спора.
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че
сключеният между страните договор за наем от 10.02.2014 г. има характер на
рамков договор като се е позовал на чл.1 от същия, съгласно който за
индивидуализиране на строителното оборудване по вид, елементи,
наименование, количество, единична цена, стойност, наемни периоди и др. се
подписва допълнително споразумение към договора по образец –
Приложение № 1 към договора. В случая по делото били представени три
броя допълнителни споразумения към договора за наем от 10.02.2014 г.,
съответно от 08.01.2018 г., от 21.12.2018 г. и от 05.04.2019 г., както и приемо-
предавателни протоколи към всяко едно от тях. Така представените
доказателства установявали практиката в отношенията между страните по
спора – действително, с всяко споразумение страните били уточнявали
конкретните условия във връзка с предмета на наема, които конкретни
условия не били заложени в договора за наем. СРС е приел за безспорно
установената връзка между договора за наем и записа на заповед от
08.01.2018 г. Като се е позовал на доказателствата по делото, вкл. тези
представени от ответниците по заповедното производство, както и като
тълкувал волята на страните, СРС е достигнал до извода, че процесната ценна
книга обезпечава само задълженията по допълнителното споразумение от
4
08.01.2018 г. В подкрепа на тази теза било и посоченото в т.4 от всяко едно от
допълнителните споразумения. Наред с това датите на записа на заповед и
допълнителното споразумение съвпадали – 08.01.2018 г.; съвпадала и
стойността – 4 839, 12 лв. В подкрепа на тази теза била и издадената фактура
от 31.01.2018 г., която също била предмет на споразумението от 08.01.2018 г.
От данните по делото се установявало, че стойността по тази фактура – 318,72
лв. с ДДС и представляваща наемна цена на същото оборудване, била
заплатена от ответника /наемател/ на 30.03.2018 г. като към фактурата бил
представен касов бон на същата стойност. По делото не се твърдяло, че
оборудването не е върнато от страна на наемателя, след приключването на
ползването за периода от 08.01.2018 г. до 12.01.2018 г. Това означавало, че
ответника е изправна страна по договора. Според СРС неизправна страна бил
ищеца, който не бил изпълнил задължението си по чл.15, ал.5 от договора да
върне записа на заповед на наемателя. Наемодателят бил използвал оригинала
на ценната книга за снабдяване със заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
Останалите споразумения от 21.12.2018 г. и 05.04.2019 г. са приети от СРС за
ирелевантни по спора.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция споделя
мотивите на СРС поради което по арг. от чл.272 ГПК същите следва да се
считат и за мотиви на настоящето решение.
Какви са задълженията на съда в хипотезата на чл. 20 ЗЗД относно
тълкуване волята на страните по сключен договор са дадени разяснения в
решение № 67/30.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 1843/2013 г. на II т.о., решение
№ 105/30.06.211 г. на II т.о. на ВКС по гр.д. № 944/2010 г., решение №
202/13.07.2012 г. по гр. д. № 680/2011 г. на I г.о. на ВКС, решение №
220/31.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6126/2013 г. на IV г.о. и др. В същите е
посочено, че съда, който следва да се произнесе за съществуването, съответно
правата и задълженията на страни по договор, трябва да установи вида на
същия. Той се определя от действителното му съдържание -действителната
обща воля на страните. Във всички случаи на спор относно точния смисъл и
действителното съдържание на постигнатото общо съгласие и целените с
договора правни последици, съдът е длъжен да отговори аргументирано каква
е действителната воля на страните. Отделните уговорки се ценят с оглед
систематичното им място в договора и във връзка едни с други, като всяка
една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта
5
му, обичаите и практиката и добросъвестността. Съдът, ведно с това,
преценява обстоятелствата, при които е сключен договора, както и
поведението на страните преди и след сключването му.
Въззивната инстанция намира, че точно по начина визиран в трайната
съдебна практика на ВКС е процедирал първоинстанционния съд- обсъдени
са клаузите на договора, впоследствие сключените допълнителни
споразумения, приемо-предавателни протоколи и фактури.
Не се спори по делото, а и от самия въззивник се признава, че договора
за наем на оборудване от 10.02.2014 г. е рамков договор, както и, че страните
са в трайни търговски отношения. Това се подкрепя както от посоченото в
чл.1 от договора, съгласно който страните подписват допълнително
споразумение по образец- Приложение № 1 към самия договор, в което
конкретизират оборудването, което се отдава под наем, така и от
представените три броя допълнителни споразумения. Съгласно ал.2 от чл.1 от
договора, страните могат да съставят и подписват повече от едно
допълнително споразумение, виж л.9 от исковото производство, където е
представен договора за наем от самия ищец. По делото са представени 3
допълнителни споразумения, както и приемо-предавателни протоколи за
предаване на вече конкретизираното с тях оборудване.
Действително, в чл.15, ал.1, т.3 от договора е посочено, че
задължението се обезпечава със запис на заповед. Настоящата инстанция
намира, че в подкрепа на тезата на СРС, е визираното в ал.3 на чл.15 от
договора, а именно, че „условията при които се предоставят гореописаните
обезпечения, са посочени в съответното допълнително споразумение към
договора“, т.е. всяко обезпечение касае конкретното допълнително
споразумение.
Самите допълнителни споразумения и приемо-предавателните
протоколи са представени с исковата молба. С последната са представени и
фактурите за наем, виж л.16 и следв. от исковото производство. Връщането на
оборудването от страна на наемателя се признава от самия
въззивник/наемодател по рамковия договор/, както и заплащането на наемната
цена. Последното се установява и от представения с фактурата от 31.01.2018
г. /л.25 от заповедното производство/ фискален бон, удостоверяващ и
плащането на сумата ведно с ДДС.
6
Противно на соченото от въззивника, представените с исковата молба
от самия него, писмени доказателства, са приети с определението от
08.02.2022 г., което обективира и доклада по чл.140 ГПК. С последния е
приобщено и заповедното производство.
С оглед характера на производството по чл.422, ал.1 ГПК същото
представлява продължение на производството по чл.417 ГПК.
Видно от отразеното в съдебния протокол, съставен за публичното
съдебно заседание, състояло се на 28.04.2022 г. страните не са имали
доказателствени искания.
При това положение съдът намира, че не са допуснати сочените от
въззивника нарушения на процедурата по събиране на доказателствата по
делото.
Въззивната инстанция намира, че СРС е изяснил спора от правна и
фактическа страна при обстоен и съвкупен анализ на събраните по делото
писмени доказателства и е достигнал до правилни правни изводи.
Поради съвпадане на крайните изводи първоинстанционното решение
като правилно ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора на обжалваното решение е правилно и в частта
за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника разноски не се следват.
Въззиваемите не претендират разноски, а и такива не са сторени.
Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20048449 от 18.07.2022 г. по гр.д.№
57940 по описа за 2020 г. на СРС, Второ ГО, 79-ти състав, изцяло.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
7
арг. от чл.280, ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8