РЕШЕНИЕ
№
гр.София,
26.08.2024 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на пети
октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Ивета Антонова
Георги Кацаров
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 4
426 по описа за 2021 година и за да се произ-несе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение № 20009985 от 13.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 28 641/2020 г. по
описа на СРС, І ГО, 157 състав е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В.Г.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****на основание
чл.150 ЗЕ във връзка с чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 1 567,83,64 лева – главница,
представляваща цена на топлинна енергия, доставена за периода: м.10.2016 г. –
м.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение – 21.11.2019 г. до окончателното й изплащане;
на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата 23,94 лева – главница, представляваща
цена на услугата „дялово разпределение” за периода: м.10.2016 г. – м.04.2018
г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение – 21.11.2019 г. до окончателното й изплащане; на
основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 484,20 лева – законна лихва за забава върху главница за цена на топлинна енергия за периода
от 15.09.2017 г. до 12.11.2019 г., както и сумата 5,13 лева – законна лихва за
забава върху главница за цена на услугата за дялово разпределение за периода от
01.12.2016 г. до 12.11.2019 г., за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д.№ 66
952/2019 г. по описа на СРС, 157 състав, като в останалата им част исковете
относно цената за топлинна енергия за сумата над 1 567,83 лева до пълния
предявен размер и за периода от м.05.2016 г. до м.09.2016 г. вкл., за законна
лихва върху тази главница за сумата над 484,20 лева до пълния предявен размер
от 510,81 лева и за законна лихва върху главницата за цена на услугата за
дялово разпределение за сумата над 5,13 лева до пълния предявен размер от 6,11
лева са отхвърлени като неоснователни.
Със същия съдебен акт В.Г.К. е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД на основание чл.78,
ал.1 ГПК сумата 571,95 лева – разноски за исковото производство и сумата 87,46 лева – разноски за заповедното производство, а
„Т.С.“ ЕАД е осъдена да заплати на адвокат Н.К. на основание чл.78, ал.3 ГПК във
връзка с чл.38, ал.2 ЗДдв сумата 33,22 лева – адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено при участие на трето лице –
помагач на страната на ищеца „М.Е.” ООД, ***.
Така постановеното съдебно решение в частта, в която са
уважени предявените срещу него искови, е обжалвано от ответника В.Г.К. с твърдения,
че същото е неправилно и незаконосъобразно поради нарушение на материалния
закон и на съществени процесуални правила. Поддържа се, че могат да бъдат
споделени мотивите за исканията, изложени в решението поради липса на
достатъчно убедителни писмени доказателства, които да обосновават извод у съда
за дължимост на сумите; че неправилно СРС не се е съобразил с константната
съдебна практика за прилагане на тригодишната погасителна давност по чл.111, б.“в“ ЗЗД, претендирана още в заповедното производство, като не е ясно как и от кога
съдът изчислява погасителната давност; че периодичните задължения за цената на
топлинна енергия са възникнали с приключването на месеца, в който енергията е
доставяна и давността тече от следващия месец, както и че по силата на чл.119 ЗЗД с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него
допълнителни такива. Наведени са доводи и че ищецът няма основание да
претендира суми за дялово разпределение, тъй като последното се води от други
лице – фирма за дялово разпределение; че ищецът е трябвало да докаже датата, на
която възнаграждението за дялово разпределение е трябвало да бъде платено; че с
оглед неоснователността на главния иск, неоснователен е и акцесорният иск за
мораторна лихва. Относно претендираните лихви се сочи и че ищецът не е
ангажирал доказателства за датата на публикуване на сумите в сайта на
дружеството или по друг начин, респ. е установил изпадането в забава на
ответника за този период.
Молят въззивния съд да отмени решението на СРС в
обжалваната част и да отхвърли изцяло предявените срещу жалбоподателя искове
като неоснователни и недоказани. Претендира присъждане на направените разноски.
Ответникът по жалбата –
„Т.С.“ ЕАД,
*** в срока по чл.263, ал.1 ГПК не е подал отговор на въззивната жалба. С
молба, депозирана на 19.10.2022 г., е оспорил жалбата, която намира за
неоснователна, недоказана и несъответстваща на съдебната практика по подобни
въпроси. Претендира присъждането на разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца – „М.Е.” ООД, ***
не е взело становище по жалбата.
Първоинстанционното решение в частта, в която са
отхвърлени заявените от „Т.С.“ ЕАД претенции срещу ответника по реда на чл.422,
ал.1 ГПК не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийски градски съд като прецени доводите на страните и
събраните по делото до-казателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира за установено следното:
Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от
легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на
въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбата оплаквания, с изключение на
случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и
когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно
решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното
съдебно ре-шение е валидно и процесуално допустимо в обжалваната част, и че
случаят не попада във визираните в цитираното ТР на ОСГТК на ВКС изключения, поради
което съдът дължи произнасяне по правилността на решението с оглед изложените в
жалбата доводи.
Със заявление вх.№ 3084689 от 21.11.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е заявила пред СРС
искане за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК срещу В.Г.К. за сумите:
1 728,74 лева – главница, представляваща стойността на незаплатената
топлинна енергия за периода: м.05.2016 г. – м.04.2018 г., 23,94 лева –
главница, представляваща стойност за извършена услуга за дялово разпределение
за периода: м.10.2016 г. – м.04.2018 г.; 510,81 лева – лихва за забава върху
главното вземане за топлинна енергия за времето от 15.09.2017 г. до 12.11.2019
г. и 6,11 лева – лихва за забава върху главицата за дялово разпределение за периода:
01.12.2016 г. до 12.11.2019 г., касаещи топлоснабден имот – апартамент
№ 7, находящ се в гр.София, ж.к.„*****, абонатен
№ 210917.
На 27.11.2019 г. на „Т.С.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 466 952/2019 г. по описа на СРС,
ГО, 157 състав срещу посоченото лице за заявените суми и периоди, ведно със
законната лихва върху главниците, считано от 21.11.2019 г. до изплащане на
вземанията, като на заявителя са присъдени и направените в заповедното
производство разноски на стойност 95,39 лева, от които 45,39 лева – държавна
такса и 50,00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
На 11.12.2019 г. е депозирано възражение от длъжника В.Г.К. по чл. 414 ГПК, в което същият е оспорил дължимостта на вземанията по заповедта.
В срока по чл.415, ал.1 ГПК – на 03.07.2020 г. ищецът „Т.С.“ ЕАД е
предявил пред СРС искове за установяване съществуването на вземанията му по
издадената заповед.
При
условията на обективно кумулативно съединяване съдът е сезиран с положителни установителни
искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.79,
ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД за
признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от длъжника В.Г.К. главни и акцесорни вземания, за които по реда
на чл.410 ГПК е издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Оспорването
на вземанията от страна на длъжника с подаденото възражение по чл.414 ГПК,
обоснова и наличието на правен интерес в полза на ищеца от предявяване на установителния иск по чл.422 ГПК /в т.см. и
решение № 246/11.01.2013 г. по т.д.№ 1278/2011 г. на ІІ ТО на ВКС, решение №
89/02.06.2011 г. по т.д.№ 649/2010 г. на ІІ ТО на ВКС, решение № 171/24.04.2012 г. по
гр.д.№ 801/11 г. на ІV ГО на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и др./. В
тежест на ищеца е да установи в това производство – в качеството му на
кредитор, обстоятелствата, от които произтича вземането му, както и неговата
ликвидност, изискуемост и размер, а на ответника – фактите, които изключват или
погасяват това спорно право.
Настоящият съдебен състав като
обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, напълно
споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована дължимостта на
претендираните от ответника В.Г.К. вземания за цена на доставена топлинна
енергия за периода:
м.10.2016 г. – м.04.2018 г. вкл. и на цената на услугата дялово разпределение
за времето от м.10.2016 г. до м.04.2018 г. вкл., както и за обезщетение за
забава върху главницата за цената за топлинна енергия за периода: 15.09.2017 г.
– 12.11.2019 г., в присъдените
размери, изведени
при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на
релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК, препраща към тях. В допълнение към същите
съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:
Отношенията между доставчиците
и потребителите на топлинна енергия за исковия период са регламентирани в
Закона за енергетиката /ЗЕ/. Предвид установените в същия пра-вила, за да бъде
обвързано едно лице от договор за продажба на топлинна енергия с топлоп-реносно
предприятие при публично известни общи условия, същото следва да има качеството
на потребител/клиент на топлинна енергия за битови нужди.
Съгласно
нормата на чл.153, ал.1 ЗЕ – в редакцията, действаща след 17.07.20012 г., всички
собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда – етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за
дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за
топлинната енергия.
Следователно,
за да бъде определено едно лице като потребител/клиент на топлинна енергия за
битови нужди съгласно визираната законова уредба е необходимо да бъде устано-вено,
че същото е собственик или носител на вещно право на ползване върху имот, който
е присъединен към абонатна станция или нейно самостоятелно отклонение. Това
лице е задъл-жено да заплаща продажната цена за доставената и потребена
топлинна енергия на топлоснаб-дения обект и стойността на извършената услуга
„дялово разпределение”, респ. то встъпва в облигационни правоотношения с
ищцовото дружество – топлопреносно предприятие. В про-изводството безспорно е установено обстоятелството,
че ответникът е собственик на процесния недвижим имот съгласно представеното от
ищеца писмено доказателство: нотариален акт за дарение на недвижим имот № 146, том
ІІ, дело № 2601/22.06.2012 г. на нотариус М.И.,
рег.№ 260 на Нот.камара, неоспорен в процеса. Като
носител на вещното право на собственост върху процесния имот в исковия период В.Г.К. има качеството на клиент на топлинна
енергия за битови нужди за същия.
Договорното
правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия възниква между
топлопреносно предприятие и клиента по силата на закона – чл. 150 ЗЕ, без да е
необходимо изрично изявление на ответника – потребител/клиент, вкл. и относно
приемането на Общите условия, в който смисъл е и съдебната практика на ВКС,
обективирана в решение № 35/21.02.2014 г. по гр.д.№ 3 184/2013 г. на ВКС, ІІІ
ГО, постановеното по реда на чл.290 ГПК.
Нормата на
чл.150, ал.1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от топло-преносно
предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди, като постановява,
че тя се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда съдържанието на договора. Съгласно чл.150, ал.2, изр.2 ЗЕ Общите условия влизат в сила 30 дни след
първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от
клиентите. С оглед тази
нормативна уредба между главните страни по спора за процесния период е сключен
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни
общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР, публикувани във и
вестник „24 часа“ и вестник „19 минути“ – броя от 10.02.2014 г., в сила от
12.03.2014 г. и с решение
№ ОУ-01/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник „Монитор“ – броя от 11.07.2016
г., в сила от 11.08.2016 г. Разпоредбата на чл.150, ал.3 ЗЕ предоставя възможност за клиентите, които
не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия, които се отразяват в
допълнителни писмени споразумения. В дадената хипотеза ответната страна –
жалбоподател не твърди и не установява да е упражнила това нейно право срещу
Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г. и 2016 г., поради което настоящият
съдебен състав намира, че същият ги е приел.
В мотивите на Тълкувателно решение № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк.дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет – доставка на топлинна
енергия за битови нужди /чл.153, ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл.139,
ал.1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда – етажна собственост, се
осъществява по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в нормите на чл.139 – чл.148 ЗЕ и в Наредба
№ 16-334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването /обн. в ДВ бр.34/24.04.2007 г. с
посл. изм. и доп., отм. ДВ бр.25/20.03.2020 г., но действала в периода-предмет
на спора/. Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост по
силата на чл.142, ал.2 ЗE се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите, а нормата на чл.145, ал.1 от същия закон предвижда, че
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда – етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
Съгласно данните от представените: протокол
от проведено ОС на Етажната собственост с адрес: гр.София, ж.к.“**********от
22.04.2002 г., договор от 19.09.2002 г., както и документите за извършеното
дялово разпределение относно недвижимия имот – предмет на спора, неоспорени в
процеса, безспорно се установява, че сградата, в която се намира апартамент
№ 7, находящ се в гр.София, ж.к.„*****, абонатен
№ 210917, е била топлоснабдена и че жалбоподателят
е ползвал топлинна енергия в исковия период.
От представените документите, касаещи отчета и
разпределението на топлинната енергия в периода – предмет на въззивен контрол
за процесния апартамент, както и изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като пълна, обективна, обоснована, е установено и действителното
количество потребена енергия и нейната стойност, възлизаща на сумата 1 567,83
лева за времето от м.10.2016 г. до м.04.2018 г. вкл.
Неоснователни са доводите на
жалбоподателя относно недължимостта на вземането за дялово разпределение.
По силата на чл.22 от Общите условия на ищеца от 2014 г. и 2016 г.
дяловото разпределение на топлинна енергия се извършва възмездно от продавача
по реда на чл.61 и сл. от Наредбата за топлоснабдяването или чрез възлагане на
търговец, избран от клиентите на ЕС. Клиентите заплащат на продавача стойността
на услугата “дялово разпределение“, извършвана от избрания от тях търговец.
Съгласно чл.36 от Общите условия на „Т.С.“ ЕАД от 2014 г.и 2016 г.
клиентите заплащат цена на услугата „дялово разпределение“, извършвана от
избран от клиентите търговец, като стойността се формира от: цена за обслужване
на партидата на клиент, вкл. изготвяне на изравнителна сметка /ОУ от 2016 г./, цена
на отчитане уредите за дялово разпределение, а съобразно ОУ от 2016 г. – и цена
за отчитане на един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на
клиента и допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача, за отчитане
на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати. В
клаузата на чл.36, ал.2 от Общите условия от 2014 г. и 2016 г. е предвидено, че редът и начинът на заплащане на
услугата „дялово разпределение“ се определя от продавача, съгласувано с
търговците, извършващи услугата „дялово разпределение“ и се обявява по подходящ
начин на клиентите. С общите условия, одобрени от КЕВР, се урежда съдържанието
на договора за продажба на топлинна енергия между страните по него, който на
основание чл.20а ЗЗД има сила на закон за последните.
Предвид горните обстоятелства
ищецът се легитимира като субект, който е активно материално-правно легитимиран
да получи цената на извършваната услуга „дялово разпреде-ление“, като предвид
данните от изслушаната съдебно-счетоводна експертиза на вещото лице И.Г.за
процесния период от м.10.2016 г. до м.04.2018 г. плащане на същата не е извършвано.
По отношение на въпроса относно размера на това вземане за визирания период, настоящата
инстанция съобрази неоспореното в тази част заключение на приетата
съдебно-счетоводна експертиза, съгласно която цената на извършената услуга за
дялово разпределение възлиза на сумата 23,94 лева, както правилно е прието и в
атакуваното решение.
Неоснователни са наведените в жалбата оплаквания за неправилно
приложение на нормативната уредба относно института на погасителната давност.
Съгласно задължителните разяснения, дадени в
Тълкувателно решение № 3/18.05. 2012 г. по тълк.дело № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, вземанията на топлоснабдителните дру-жества са периодични по смисъла на
чл.111, б.„в“ ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на тригодишна
давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки
и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен
право-пораждащ факт – договор, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми,
независимо от това дали отделните пла-щания са с еднакъв или различен размер.
По силата на разпоредбата на чл.114, ал.1 ЗЗД
давностният срок започва да тече от момента, в който вземането е станало
изискуемо.
По
отношение на вземанията за главница,
представляваща стойността на доставена топлинна енергия за исковия период от м.10.2016
г. до м.04.2018 г. – предмет на обжалване, приложение намират Общите условия за
продажба на топлинна енергия от „Т.С.” ЕАД на клиенти за битови нужди в гр.София, одобрени с решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник
„Монитор“ от 11.07.2016 г., в сила от 11.08.2016 г. Съгласно чл.33, ал.1 и ал.2 от
Общите условия купувачите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за
топлинна енергия по чл.32, ал.1 и ал.2, съотв. стойността на фактурата по
чл.32, ал.2 и ал.3 за потребеното количество топлинна енергия за отчетния
период в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
От изложеното следва, че задължението на ответника по иска за заплащане на сумата за доставената
топлинна енергия за м.10.2016 г.– първият месец от претенцията за главницата,
разглеждана във въззивното производство, е с падеж: 15.12.2016 г. и от деня,
следващ тази дата, е започнала да тече погасителната давност за това вземане. На
основание чл.422, ал.1 ГПК искът за съществуване на вземането се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, в случая – 21.11.2019 г., поради което към този момент в обхвата на изтеклата
тригодишната погасителна давност не попада както вземането за главницата за м.10.2016
г., така и останалите главни вземания, представляващи стойност на доставената
топлинна енергия за разглеждания исков период до м.04.2018 г. вкл., последното
станало изискуемо на 15.06.2018 г.
По отношение на исковете по чл.422,
ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, касаещи главните вземания, представляващи стойността на дължимата се топлинна
енергия за времето от м.10.2016 г. – м.04.2018 г. вкл., съдебният състав на СГС
намира следното:
В ал.4 на клаузата на чл.33 от Общите условия от 2016 г. е предвидено, че продавачът начислява
обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по
чл.32, ал.2 и ал.3, ако не са заплатени в срока по ал.2, каквато е и дадената
хипотеза. С оглед датата на издаване на фактурата на база
изравнителните сметки за вземанията за периода от м.10.2016 г. - м.04.2017 г.
вкл. – 31.07.2017 г. 45-дневният срок за плащане изтича на 14.09.2017 г. и от
деня, следващ тази дата – 15.09.2017 г., потребителят е изпаднал в забава. За
следващия отоплителен сезон от м.05.2017 г. до м.04.2018 г. забавата относно
плащанията за главницата за реално потребеното количество топлинна енергия,
отразени във фактурата от 31.07.2018 г. е настъпила на 15.09.2018 г. От посочените моменти до претендирания краен период на разглежданото вземане
– 12.11.2019 г. размерът на последното, определен от изслушаната
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорена в процеса, възлиза общо на сумата 484,20
лева, съвпадаща с приетата в първоинстанционното производство.
Ирелевантно към въпроса относно изпадането на длъжника в забава е
обстоятелството дали дължимите се суми са публикувани в сайт на ищеца или по
друг начин. Както в действащата нормативна уредба към разглеждания момент, така
и в договора между страните, такова условие за настъпването на забавата не е
установено.
По отношение на заявената по реда на чл.422, ал.1 ГПК претенция по
чл.86, ал.1 ЗЗД, касаещи главницата за дялово разпределение за времето от м.10.2016 г. до м.04.2018 г. въззивният съд намира, че не са налице предпоставките за ангажиране на
отговорността на ответната страна по нея. Както бе посочено по-горе в клаузата на чл.36, ал.4 от Общите условия 2016 г. е предвидено, че редът и начинът на
заплащане на услугата „дялово разпределение“ се определят от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи същата, и се обявяват по подходящ начин на
клиентите, за които обстоятелства в хода на производството не са представени
никакви доказателства, с оглед на което не може да са обоснове извод за
наличието на договорен срок за престирането на цената на тази услуга между ищеца и ответника-клиент.
Съгласно разпоредбата на чл.84,
ал.2 ЗЗД, когато няма определен срок за изпълнение, какъвто е и даденият казус
относно заплащането на цената на услугата „дялово разпреде-ление”, длъжникът
изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. Поканата за запла-щане
има значение за определяне на началния момент, от който длъжникът изпада в
забава и ще дължи обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на законната лихва
върху дължимата се като главница сума. До приключване на производството пред
първоинстанционния съд ищцовото дружество не е ангажирало доказателства за
връчването на ответника на такава покана относно заплащането на стойността на
услугата за дялово разпределение до датата на подаване на заявлението,
съобразно което последният не е изпаднал в забава и не дължи на „Т.С.” ЕАД
обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД относно това главно задължение до момента на подаване
на исковата молба в съда.
Съобразно изложените мотиви искът
по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД относно
главницата за дялово разпределение се явява изцяло неоснователен, поради което решението
на СРС в обжалваната му част по отношение на тази уважена претенция следва да
бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което разглежданият иск
на това основание за сумата 5,13 лева, начислена за периода: 01.12.2016 г. – 12.11.2019
г. – да бъде отхвърлен.
Освен в посочената част първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта, с която ответникът В.Г.К. е осъден да заплати на ищеца разноски за заповедното производство за разликата над сумата 87,25 лева
и за исковото производство – над сумата 570,54 лева.
В останалата обжалвана част
решението е правилно и трябва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора в
патримониума на жалбоподателя е възникнало право на разноски по чл.78, ал.1 ГПК
съобразно уважената част от жалбата, но с оглед обстоятелството, че В.К. не е ангажирал доказателства за
извършването на разходи във въззивното производство присъждането на такива не
се дължи.
С
оглед изхода на спора и постановеното определение по чл.83, ал.2 ГПК, „Т.С.“
ЕАД на основание чл.78, ал.6 ГПК следва да заплати държавна такса по сметката
на Софийски градски съд съразмерно на уважената част от жалбата в размер на
0,10 лева.
За оказаната безплатна правна
помощ на пълномощника на жалбоподателя адвокат К. не следва да се присъжда
допълнително адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 Закона за адвокатурата
/ЗА/ за първоинстанционното производство, тъй като на същата е присъдено в
повече 0,04 лева от дължимото се такова съобразно изхода на делото.
На основание чл.38, ал.2 ЗА
съобразно уважената част от жалбата на адв.К. за въззивното производство се
дължи адвокатско възнаграждение в размер на 1,25 лева.
Разноски по чл.78, ал.3 ГПК не следва да се присъждат на въззиваемата страна – ищец „Т.С.“ ЕАД, която е
заявила искане за заплащане на юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с
отхвърлената част от жалбата на ответника. Във въззивното производство от
упълномощения от тази страна процесуален представител – юрисконсулт не са
извършени реално никакви процесуални действия, извън депозираната бланкетна молба,
с която единствено е заявено общо, немотивирано оспорване на жалбата.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 20009985 от 13.01.2021 г.,
постановено по гр.д.№ 28 641/2020 г. по описа на СРС, І ГО, 157 състав – в ЧАСТТА, с която е признато за
установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че В.Г.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК *****на основание чл.86, ал.1 ЗЗД сумата 5,13 лева – законна лихва за
забава върху главница за цена на услугата за дялово разпределение за периода от
01.12.2016 г. до 12.11.2019 г., за която е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по ч.гр.д. № 66
952/2019 г. по описа на СРС, 157 състав, както и в ЧАСТТА, с която В.Г.К., ЕГН ********** е осъден да заплати на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****на
основание чл.78, ал.1 ГПК разноски за заповедното производство за разликата над
сумата от 87,25 лева до сумата 87,46 лева и за разликата
над сумата от 570,54 лева до сумата 571,95 лева – разноски
за исковото производство, като вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****,
със седа-лище и адрес на управление:***, срещу В.Г.К., ЕГН **********, с адрес:
*** иск за признаване за установено на основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415,
ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД, че В.Г.К., ЕГН ********** дължи на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****сумата 5,13 лева, представляваща обезщетение
за забавено плащане за периода от 01.12.2016 г. до 12.11.2019 г. относно главното вземане за цена на услугата „дялово разпределение“,
дължима се за времето от м.10.2016 г. до 04.2018 г. вкл., за която е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 27.11.2019 г. по ч.гр.д.№ 66 952/2019 г. по описа на
СРС, 157 състав,
като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА
решение №
20009985 от 13.01.2021 г., постановено по гр.д.№ 28 641/2020 г. по описа на
СРС, І ГО, 157 състав в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****със седалище и
адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ по бюджетната сметка на Софийски градски съд на основание
чл.78, ал.6 ГПК сумата 0,10 лева
/нула лева и десет стотинки/ –
държавна такса съобразно уважената част на жалбата.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК *****със седалище и
адрес на управление:*** да ЗАПЛАТИ на адвокат Н.К. – Адвокатска колегия - гр.София, личен
номер **********, с адрес на кантората: гр.София, ул.“*****на основание
чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата сумата 1,25 лева /един лева и двадесет и пет стотинки/
–
адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението
е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на ище-ца: „МХ
Евлеко” ООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване
на основание чл.280, ал.3, пр.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.