РЕШЕНИЕ
№ 2174
гр. Пловдив, 27.11.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXVІІІ състав, в публично
съдебно заседание на първи октомври през две хиляди и двадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЛАДИМИР ВЪЛЧЕВ
при секретаря Петя Добрева, като разгледа административно
дело № 1491/2020 година по описа на
Пловдивски Административен съд, докладвано от председателя, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производство по реда на чл.145 и сл. от АПК, във вр. с чл.
118 от КСО.
Образувано е по жалба на И.Й. К., ЕГН**********,
с адрес *** против Решение №Ц2153-15-38 от 05.06.2020г. на Директора на ТП на
НОИ гр. Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна жалбата и срещу
Разпореждане №151-00-8375-3 от 20.02.2020г. на Ръководителя за осигуряването за
безработица при ТП на НОИ гр. Пловдив за отказ за отпускане на парично
обезщетение за безработица.
С жалбата се навеждат доводи за
незаконосъобразност на административния акт поради противоречие с
материалноправните разпоредби и съществено нарушение на
административнопроизводствените правила. Иска се отмяна на атакувания
административен акт и връщане на преписката за ново разглеждане. Редовно
призован, в съдебно заседание не се явява. Не се явява и процесуалния му
представител адв.Д.-М., която в писмено становище поддържа жалбата и дава
становище по същество на спора, с което счита, че определящ признак за
отпускане на обезщетение за безработица е постоянното местопребиваване на
жалбоподателят, което от м.08.2019г. е на територията на Р България. В тази
връзка оспорва извода на административният орган, че жалбоподателят се е
поставил под юрисдикцията на друга компетентна служба по заетостта от държава-
членка на ЕО и с оглед на това да и бъде отказвано поисканото обезщетение. Иска
се отмяна на решението. Претендира сторените в производството разноски.
Ответникът по жалбата – Директорът на
ТП на НОИ гр. Пловдив, редовно призован, се представлява от юрисконсулт П., който
оспорва жалбата като неоснователна и ангажира писмени доказателства. По
същество на спора в писмено становище счита издадения административен акт за законосъобразен
и постановен при правилно приложение на административно производствените
правила. Моли жалбата да бъде отхвърлена. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Съдът, като се запозна със събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, прие за установено
следното от фактическа страна:
Административното производство е
започнало по заявление на жалбоподателят вх.№151-00-8375/29.10.2019г. с искане
за отпускане на парично обезщетение за безработица. Към него е била приложена
Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65
ал.2 от Регламент /ЕО/ №883/2004 и Заявление за удостоверяване на осигурителни
периоди от друга държава- членка на ЕС. Самият
заявител е посочил, че последното му трудово правоотношение е с
работодател във ФР Германия, като то е прекратено от 01.08.2019година. Посочил
е, че е получил обезщетение за оставане без работа и парично обезщетение за
безработица, в която връзка приложил и документи. При извършената проверка от
административният орган е било възприето, че е налице необходимост да се получат
удостоверителни документи от Федералната агенция по труда на ФР Германия
относно удостоверяване
на осигурителни периоди, доход и причина за прекратяване на трудовото
правоотношение на И.К.. Същите били изискани с писмо изх. № 3209-15-490# 1/04.11.2019г.,
а отговор бил получен с вх. №3209-50-521 #1/11.02.2020г., в едно с приложени
удостоверения чрез структурирани
електронни документи /съкр.СЕД/ U002 и U004. От техният
анализ административният орган по заетостта установил, че те съдържат описание
период на последна трудова заетост на жалбоподателя в Германия от 17.02.2016г.
до 31.12.2017г. вкл. с получаван брутен доход за периода в размер на 24313,04
евро и трудова заетост за времето от 01.07.2018г. до 31.07.2019г. вкл. с получаван
брутен доход за периода в размер на 29982,94 евро. Посочена била и причина за
прекратяване на трудовото правоотношение на К.– „уволнение от работодателя“. В
получения СЕД U002, т. 14 Федералната агенция по труда
на Германия била посочила, че на лицето
е осигурено обезщетение за безработица съгласно параграф 136 СК III, код на
плащанията 7002, с начало на правото от 01.08.2019г. с продължителност 180 дни.
От така получената информация бил направен извод, че същата се е поставила на
разположение на службите по заетостта в държавата-членка на ЕО, където последно
е упражнявала трудова дейност, от която служба и е отпуснато обезщетение за
безработица, изплащането на което е започнало. Ето защо на основание
чл. 54ж, ал.1 и във връзка с чл. 65, ал.2 от Регламент №883/2004 на ЕС, с Разпореждане
№ 151-00-8375-3 от 20.02.2020г. на Ръководител осигуряване за безработица при
ТП на НОИ-Пловдив на жалбоподателя е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО с мотиви, че лицето се е поставило
на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, на чието
законодателство за последно е било подчинено и има отпуснато парично
обезщетение за безработица по нейното законодателство. Недоволно от него И.К. го обжалвала с
жалба вх.№Ц1012-15-40/07.05.2020г. пред горестоящият административен орган. С
процесното Решение от 05.06.2020година Директор на ТП на НОИ-Пловдив отхвърлил
жалбата, като в мотивите си приел, че с нея не се оспорва извода на органа по
осигуряване за безработица, че и е отпуснато обезщетение от Агенцията по труда
в Саарбрюкен, Германия, в която връзка е
представила и доказателства. Според бил единствено въпросът дали във връзка с
прекратената регистрация в службите по заетостта на държавата по последна заетост
/в случая Германия/ и прекратеното в тази връзка изплащане на обезщетение, в
предвид заявеното от нея желание да продължи да бъде изплащано в България, тя
има право на това. В тази връзка се позовал на разпоредбите на чл.64, §1 б.а-г
от Регламент /ЕО/ №883/2004г., който според него урежда подобен трансфер на
отпуснато обезщетение за безработица между държави – членки на ЕО при
определени условия, които жалбоподателят не е изпълнил. Органът е
приел, че няма пречка лицето да се възползва от правото на обезщетение по
законодателството на държавата по последна заетост и да поиска обезщетение от
държавата по пребиваване, но за целта е следвало да поиска износ на германското
обезщетение, преди да се завърне в България, и неизпълнението на това условие е
основание за отказ на обезщетение по българското законодателство.
От така прпиетите обстоятелства направил извод, че липсва възможност да бъде
отпуснато ново парично обезщетение за безработица от страната по последно
местопребиваване. Недоволен от това произнасяне жалбоподателят инициирал и
настоящото съдебно производство.
Горната фактическа обстановка съдът
възприе по категоричен и несъмнен начин от
събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства:
административната преписка по обжалвания административен акт, постъпила с вх.№9396/25.06.2020г
по опис на съда.
При така възприетата фактическа обстановка,
съобразно събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът направи следните правни
изводи:
Жалбата е подадена в рамките на
предвидения за това процесуален срок и от лице, имащо правен интерес от
оспорването, поради което същата е допустима. Разгледана по същество, жалбата е
основателна поради следните за това съображения:
Съгласно
изискванията на чл. 168, ал.1 от АПК, при служебния и цялостен съдебен контрол
за законосъобразност, съдът извършва пълна
проверка на обжалвания административен акт относно валидността му, спазването
на процесуалноправните и материалноправните разпоредби по издаването му и съобразен
ли е с целта, която преследва законът.
Така оспореното
решение е издадено от материално и териториално компетентен орган (арг. от чл.
117 от КСО). Спазена е предписаната от закона писмена форма, то съдържа
реквизитите по чл. 59, ал.2 от АПК, вкл. фактически и правни основания и не са налице основания за неговата нищожност.
По отношение на съответствието му с
административно производствените правила, съдът съобрази следното: Конкретните
доводи на жалбоподателя за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените
правила при издаването на оспорения акт,
свързани с местопребиваването му към момента на подаване на заявлението, настоящият
състав намира за основателни. В нарушение на
чл. 35 и чл. 36 от АПК административният орган не е съобразил, че
индивидуалният административен акт се издава, след като се изяснят фактите и
обстоятелствата от значение за случая, като следва доказателствата да се
събират служебно, да се проверят и преценят от него. Административният орган е
издал процесното решение, без да е извършил цялостна проверка на спорните в
случая обстоятелства и по-конкретно на релевантните в случая такива, отнасящи
се до исканото обезщетение за безработица. Не
се спори между страните, че К. е подала до германската институция заявление за обезщетение
за безработица на 01.08.2019г., за което
са представени както релевантни писмени доказателства, така и в т.10 от подаденото заявление – декларация за
отпускане на парично обезщетение за безработица вх.№151-00-8375/29.10.2019г.. То се потвърждава и от изискана
информация и доказателства във връзка с твърденията на оспорващия, че е заявил
пред компетентната германска институция, че не желае да получава обезщетение в
Германия, а в България (Удостоверение за отписване от
02.08.2019г. с надлежен превод на бълг. език). Същевременно
от административният не е изяснено обстоятелството, посочено от него като установено по официален документ СЕД
U002, дали действително след като е изплатено обезщетение за
безработица на заявителя от службите по заетостта в Германия за периода
01.08.2019г.., то К. няма право на повече обезщетения от компетентната
германска институция. Още повече, че в приложеният документ е
посочено, че отпускането на обезщетението за безработица е за 180 дни. Неясно е
дали цялата сума е изплатена еднократно или това е обезщетение само за периода
01.082019г., като в последствие изплащането му ще продължи в компетентна служба
на друга държава – членка на ЕС. Още повече, че това обстоятелство води до извод, че
компетентната институция за изплащане на последващите обезщетения е тази по
пребиваване на лицето, в случая – ТП на НОИ Пловдив, съгласно
приложимото българско законодателство. Допуснатите от органа нарушения на
административно-производствените правила са съществени, защото при събирането
на относимите писмени доказателства актът можеше да е с позитивно за оспорващия
съдържание.
Оспореното
решение е постановено и при неправилно прилагане на относимите материално
правни норми. Съдебният контрол за материална
законосъобразност на оспорения административен акт, следва да обхване преценката
налице ли са установените от компетентния орган релевантни юридически факти
(изложени като мотиви в акта) и доколко същите се обхващат от нормата,
възприета като правно основание за неговото издаване, съответно – следват ли се
разпоредените с акта правни последици. Между страните по делото не се спори, а
и доказателствата сочат, че жалбоподателят е бил трудово зает за периода от 17.02.2016 г. до 31.12.2017 г. вкл и от 01.07.2018г. до 31.07.2019г. вкл. по трудов
договор с осигурител във Федерална Република Германия и
в периода на трудова заетост е бил осигуряван, както и че трудовото
правоотношение с германския му работодател е било прекратено на 31.01.2016 г.
поради "уволнение от работодателя". Според
данните по делото през месец октомври 2019г. жалбоподателят се е завърнал
в България, регистрирал се е съгласно
приложен документ за самоличност по постоянен адрес ***.2019г., като преди това на 29.10.2019г. се е регистрирал в Агенция по
заетостта. Неизяснено е обстоятелството, дали
това е станало в 7-дневен срок от завръщането си в страната. Не се спори и по
обстоятелствата, че при изплатено еднократно обезщетение на
01.082019г., на следващият ден е подадено заявление за отписване пред
Федералната агенция по заетостта на Германия, като не е заявила износ на обезщетението си за Република България с ПД
U2, а е поискал издаването на образец ПД U1 за получаваните осигурителни доходи и вноски. На практика,
това еднократно плащане и липсата на заявяване на износ на обезщетението преди
напускането на страната по последна заетост са посочени от административният орган като липса на основание за получаване на парично обезщетение от България. Именно това са и спорните въпроси
по делото – кои разпоредби от относимите европейски регламенти са приложими към
оспорващия, коя е компетентната страна за изплащане на обезщетение за
безработица в случая и оттам има ли той право на обезщетение по българското
законодателство, с оглед приетото от административния орган.
В тази връзка съдът съобрази, че Р България е
част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за
координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза,
като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на
осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални
рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява
размера на обезщетенията и т. н.. Същевременно разпоредбите
на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от
всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при
прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила
и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и
на Съвета от 29.04.2004г. за координация на системите за социална сигурност /в сила от 01.05.2010г./, както и в
Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г.
за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004.. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът
се прилага пряко, т.е. съдържащите се в него правила, като нормативни
разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави-членки
(чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и
администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат
приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.
Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 разпоредбите му се прилагат към
всички законодателства (по смисъла на чл. 1, б."л") относно
посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т. ч. и
относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б."з").
Не съществува и спор по
делото, че И.Й.К. е гражданин на Република България,
респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което
намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 (чл. 2 от Регламента). С Регламент (ЕО) № 883/2004 са
въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на
координацията на системите за социална сигурност на държавите членки.
Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и
обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:
определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на
периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По
отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на
приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва
да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия
е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения
от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна
държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са установени
в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Съгласно разпоредбата
на чл.61 от Регламент
(ЕО) № 883/2004, компетентната институция на държавата членка, чието
законодателство поставя придобиването, запазването, възстановяването или
продължаването на правото на обезщетения за безработица в зависимост или от
завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост
зачита, доколкото е необходимо, периодите на осигуряване, заетост или
самостоятелна заетост, завършени съгласно законодателството на всяка друга
държава членка, като завършени съгласно прилаганото от нея законодателство. В
чл.65 от Регламент(ЕО) № 883/2004, озаглавен "Безработни лица, които са
пребивавали в държава-членка, различна от компетентната държава" и
съгласно §1 от същия, лице, което е безработно частично или през различни
периоди и което, по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице, е живяло в държава-членка, различна от компетентната,
се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта
в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със
законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в
тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на
компетентната държава-членка. По силата на разпоредбата на чл. 65, §2, изр.
първо от Регламент (ЕО) № 883/2004, напълно безработно лице, което по време на
последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Изречение второ на чл.65, §2 дава право на
напълно безработно лице като допълнителна мярка да се постави на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е
осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Понятието
"държава-членка, в която пребивава", трябва да се ограничи до
държавата, в която работникът, макар и да е бил зает в друга държава-членка,
продължава своевременно да пребивава и където също се намира центърът на
интересите му (Решение на Съда от 17.02.1977 г. по дело С 76-76 Silvana di
Paolo vs. Office national de l'emploi). Легалната дефиниция на понятието
"пребиваване" се съдържа в чл.1, §3, б."й" от цитирания
Регламент – мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място на обичайно
пребиваване на лицето се определя съгласно чл.11, §1 от Регламент (ЕО) №
987/2009 (регламента по прилагането),
като водещи са центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна
оценка на наличната информация относно релевантните факти – продължителността и
непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки,
семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и
доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на
упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се
упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл.11, §2 от Регламента по
прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на
обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което произтича от
горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на
лицето. В настоящият
случай държавата- членка по пребиваване към момента на подаване на
заявлението безспорно е България, в която И.К. според
събраните писмени доказателства се е завърнала през
м. 10. 2019г., в която е
регистрирала настоящ и постоянен адрес през
м. декември 2019г. и се е поставил на разположение на службите по заетост. Разпоредбата на чл.65,
§5 б."а" от Регламент (ЕО) № 883/2004 регламентира
коя институция следва да изплаща в тази случаи
обезщетенията за безработица. Съгласно
нея безработното
лице по първото и второто изречение на §2 получава обезщетения в съответствие
със законодателството на държавата-членка по пребиваване както ако спрямо него
се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като
заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от
институцията по пребиваване. След като
няма спор и е безспорно установено, че от м.10.2019г. държавата -членка по
пребиваване на жалбоподателят е Р
България, като именно нейната институция е компетентна да предостави
от тази дата обезщетения за безработица.
На практика,
когато лице, постоянно пребивавало и пребиваващо на територията на България,
след като е работило в друга държава-членка от ЕС, се регистрира като
безработно в териториалното поделение на Агенцията по заетостта в България, се
счита, че то е осъществило правото си на избор и компетентно по отношение
отпускането и изплащането на паричното обезщетение за безработица е
териториалното поделение на Националния осигурителен институт по адрес на
лицето. Направеният в обратният смисъл извод от
административният орган е незаконосъобразен и в противоречие със събраните доказателства. Същевременно в чл. 65, § 5 б."б" е уредена хипотезата,
при която на работник (без да е пограничен работник) са били отпускани
обезщетения за сметка на компетентната институция на държавата-членка, на чието
законодателство е бил подчинен. В този случай при завръщането си в
държавата-членка по пребиваване първо получава обезщетения в съответствие с
член 64, като получаването на обезщетения в съответствие с буква „а“ се спира за
периода, през който той получава обезщетения съгласно законодателството, на
което последно е бил подчинен. За да
бъде обаче приложима разпоредбата на чл.64 озаглавена „безработни
лица, които отиват в друга държава-членка“,
то жалбоподателят е следвало, на първо място да има отпуснато обезщетение от
германската служба за конкретен период, и на второ място да е заявило
"износ" на обезщетението си, отпуснато от ДЧ по последна заетост (чл.
55 от Регламент (ЕО) № 987/2009). В този случай се прилагат разпоредбите на чл.64
от основния регламент. В настоящият казус обаче тези разпоредби не са приложими, тъй като те касае съвсем различна хипотеза, свързана с временно
напускане на територията на държавата- членка /И.К. да е напуснала Германия и да е отишла в България само, за да търси
работа, но с намерение по-късно да се завърне
в Германия/, нито е заявил износ на
обезщетение от германската институция, което да получава в България. По делото
не са представени никакви доказателства, че на оспорващия е отпуснато
обезщетение от германската институция за период след 01.08.2019г. или че той има такова право по германското
законодателство. Напротив, този въпрос е бил обследван в
административното производство и е намерил решението си в Уведомление за
одобрение на клиентски номер 555D241052/10.09.2019г. с превод на български език, където е посочено като причина
за временното одобрение за обезщетение на 01.08.2019г. отпадане на наличността. Същевременно
безспорно е изясненото обстоятелство, че от 29.10.2019г. държава- членка по пребиваване на лицето е България, нейните
институции са компетентни да изплатят исканото обезщетение, като в случай, че то следва да се получава в Германия, необходимо е лицето да отиде в последната страна да търси работа
и преди това да изиска документа по чл.55 от Регламент (ЕО) № 987/2009 от
компетентната българска институция, т.е. да поиска "износ" на
обезщетението си от България в Германия.
На следващо
място, фактът на получаване на обезщетение за безработица за кратък период от
институцията на държава - членка по последна
заетост, не е основание за отказ на обезщетение за последващ период от държава- членка по пребиваване. Нито една разпоредба на Регламент
(ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 не изключва правото на едно лице на
обезщетение за безработица от държавата-членка по пребиваване, след като то е
получило частично обезщетение от държавата-членка по последна трудова заетост. Тези направени изводи от административният орган са несъвместими с Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) №
987/2009. Така Съдът на Европейския съюз многократно в съдебната си практика се е произнесъл относно достъпа до социални обезщетения. В този смисъл е и Решение от 08.07.1992 г. по дело
C-102/91 Doris Knoch vs. Bundesanstalt fьr Arbeit. В последното изрично е застъпено, че работник,
различен от пограничен работник, който е напълно безработен и е пребивавал на
територията на държава-членка, различна от компетентната по време на последната
му трудова заетост, не губи право на обезщетенията за безработица в съответствие
с законодателството на държавата-членка, в която пребивава или се връща, поради
факта, че преди това е получил обезщетения за осигуряване при безработица от
институцията на държавата-членка, на чието законодателство последно е било
подчинен. Задължение на компетентната институция на държавата- членка по пребиваване е да приспадне от периода на
придобиване на обезщетения за безработица дните, през които са получени
обезщетения съгласно съответното законодателство. Следователно приложимото европейско право не
забранява на безработното лице да поиска и получи първо обезщетения в
държавата, в която последно е бил нает на работа, и впоследствие в държавата, в
която пребивава, като последното в никакъв случай не може да е основание за
отказ лицето да реализира правото си да получи полагащото му се обезщетение.
При определяне на периода следва единствено да се приспадне периодът, в който
вече е било получено обезщетение, т.е. такова да се отпусне от 29.10.2019 г., а
размерът на това обезщетение не е предмет на настоящото производство и следва
да се определи от органа в съответствие с приложимото европейско и българско
законодателство.
На следващо място съдът е длъжен да отбележи,
че съгласно чл.6, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004, при различия в становищата
на институциите или органите на две или повече държави-членки относно
определянето на приложимото законодателство, спрямо заинтересованото лице
временно се прилага законодателството на една от тези държави-членки. В случая
безспорно има такива различия. При наличието на
такъв спор, в цитираната разпоредба е определено приоритетното законодателство
на държава- членка, което следва
временно да се прилага, а именно: на първо място законодателството на
държавата-членка, където лицето в действителност упражнява дейност като заето
или самостоятелно заето лице, при положение че тази дейност се упражнява само в
една държава-членка (б."а" – неприложима в случая); на следващо място
законодателството на държавата-членка на пребиваване, където заинтересованото
лице упражнява част от своята дейност, или където лицето не е заето или
самостоятелно заето – буква "б", приложима в случая, тъй като жалбоподателят трайно пребивава в България и не е заето
лице. В съответствие с горното и съгласно чл.6, § 2 от регламента, когато има
различия в становищата на институциите или органите на две или повече
държави-членки относно това коя институция следва да предостави паричните
обезщетения, съответното лице, което би могло да претендира за обезщетения, ако
нямаше спор, има право предварително да получава обезщетенията, предвидени в
законодателството, прилагано от институцията по мястото му на пребиваване. Следователно
българската институция, като такава по мястото на
пребиваване на лицето, е следвало до
решаване на спора да приложи чл.6 от Регламент (ЕО) № 883/2004 и най-малкото да
изплаща предварително обезщетение за безработица на И.К. съгласно българското законодателство до разрешаване
на спора, а не да постановява директно отказ. В тази връзка следва да се подчертае, че
административният акт е постановен и в противоречие с целта на закона за
солидарност при социалните фондове. Този извод е в съответствие с едно от
основните съображения (№ 1 от преамбюла на Регламент № 883/2004), че правилата
за съгласуване на националните системи за социално осигуряване се вписват в
рамките на свободното движение на лицата и следва да допринасят за подобряване
на жизнения им стандарт и условията за наемане на работа. Целта на чл.65 от Регламента
е да гарантира обезщетенията за безработица на работниците мигранти при
най-благоприятните условия за търсене на нова заетост. Тази цел не би била
постигната, ако заинтересованото лице, след като първоначално се е възползвало
от обезщетения (и то за много кратък период) в държавата-членка, под чието
законодателство последно е било подложено, на това основание бъде лишено от
право на обезщетения от компетентната институция на държавата-членка, в която
пребивава. Ето защо на база извършената
служебна проверка по чл.168, ал.1 от АПК за законосъобразност на оспореното
решение, настоящият съдебен състав констатира, че то е
издадено в нарушение на административнопроизводствените правила, в противоречие
с приложимите материалноправни разпоредби, а оттук и с целта на закона. По
изложените съображения съдът намира, че жалбата се явява основателна и
доказана, а оспореното с нея решение следва да бъде отменено като
незаконосъобразно. На основание чл. 173, ал.2, предл.3
от АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на Директора на ТП на НОИ
Пловдив за ново произнасяне по заявлението
на жалбоподателя, като мотивите на настоящото решение относно тълкуването и
прилагането на закона следва да се считат за задължителни указания за
административния орган при постановяване на акта му.
При този изход
на спора и предвид претенцията за присъждане на направените по делото разноски,
на жалбоподателя следва да се присъдят сторените по делото разноски.. Същите са поискани своевременно, доказани са по
основание и размер, заплатени са изцяло и в брой в размер на 300.00/триста/ лева,
представляващи адвокатски хонорар по ДПЗС № 37866/22.06.2020 г., като същото е съобразено с разпоредбата на чл. 8, ал.2,
т.2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от
горното и на основание чл. 172, ал.2, предл.2 и чл. 173, ал.2, предл.3 от АПК, Съдът,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ по жалба
на И.Й. К., ЕГН**********, с адрес *** против Решение №Ц2153-15-38 от 05.06.2020г.
на Директора на ТП на НОИ гр. Пловдив, с което е отхвърлена като неоснователна
жалбата и срещу Разпореждане №151-00-8375-3 от 20.02.2020г. на Ръководителя за
осигуряването за безработица при ТП на НОИ гр. Пловдив за отказ за отпускане на
парично обезщетение за безработица като
незаконосъобразно.
ИЗПРАЩА
административната преписка на Директора на ТП на НОИ –град Пловдив за ново произнасяне съобразно указанията по
тълкуването и прилагането на закона, дадени с мотивите на настоящото решение.
ОСЪЖДА ТП на НОИ Пловдив да заплати на
И.Й. К., ЕГН**********, с адрес *** направените по делото разноски в размер на 300.00 (триста) лева за адвокатско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред ВАС на РБ в четиринадесетдневен срок от съобщението до
страните, че е изготвено по реда на Глава ХII АПК.
СЪДИЯ: