№ 94
гр. Варна, 31.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Жасмина Ив. Райкова
като разгледа докладваното от Цвета Павлова Въззивно гражданско дело №
20223100502301 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
С решение № 79/16.05.2022 год., постановено по гр.д. № 1218/2021 год., ДРС – 4-ти
състав е приел за установено по предявения от „Теленор България“ ЕАД /с ново
наименование „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД/, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, жк. Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6 срещу Щ. Г. С., ЕГН:
********** иск дължимостта на сума в размер на 450.07 лева и е отхвърлил предявения от
„Теленор България“ ЕАД /с ново наименование „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД/, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, жк.Младост 4, Бизнес парк
София, сграда 6 срещу Щ. Г. С., ЕГН: ********** иск за признаване на установено, че Щ. Г.
С. дължи на ищеца сума в размер на 374.42 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на
договор за далокосъобщителна услуга, начислена по фактура № **********/15.07.2019 год.,
като неоснователен, като е присъдил и разноски съобразно уважената част от иска.
Недоволен от горното решение е останал ищеца, който обжалва постановеното
решение в отхвърлителната му част като неправилно и постановено в нарушение на
материалния закон. Конкретните оплаквания са свързани с извода на съда, че договорите за
мобилни услуги не са прекратени надлежно като се позовават на неоспорените по
съдържание Общи условия към договорите, към които подписаното от потребителя
съглашение препраща. Излага се, че в разпоредбата на чл.19 б от същите изрично е
1
предвидено правото на прекратяване на договора при неплащане на падеж на дължимата
сума, която уговорка тълкувана в съвкупност с чл.19 д е равнозначна на разваляне без
предизвестие. Сочи се, че сама по себе си цитираната разпоредба не създава значително
неравновесие в правата и задълженията между страните и респективно не е неравноправна,
като в допълнение операторът нееднократно е уведомявал абоната за неплатените по
договора задължения. Навеждат се и оплаквания срещу извода на съда относно
прекомерността на претендираната неустойка. Твърди се, че при уговорен краен срок на
договора и изначално уговорен праг на неустойката в размер на трикратния размерна
стандартните месечни абонаменти, заплащането й не е прекомерно високо и необосновано
високо и със същата се постигат основните й присъщи цели. Излагат се доводи и за
дължимост на сумите от 268.90 лева и 130.00 лева, представляващи отстъпките за двата
мобилни телефона по сключените два договора, които не следва да се ползват от ответника
при условие, че съставляват преференциални цени при сключен абонамент от 24 месеца.
Настоява за отмяна на решението и постановяване на друго по същество на спора, с което се
уважи предявения иск в претендирания размер, ведно с присъждане на разноски.
В срока по чл.263 ГПК, насрещната страна не депозира писмен отговор.
В проведеното открито съдебно заседание, въззивникът, не се явява и не се
представлява.
Въззиваемата страна, редовно призована, не изразява становище по съществото на
спора.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбите и отговорите, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените
въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа
реквизитите на чл.236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното
искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението
са допустими.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1 изр.второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в
жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за
нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване /ТР №1/2013 г. на ОСГТК/.
Предмет на образуваното първоинстанционно производство е установяване
дължимостта на вземане в общ размер на сума в размер на 450. 07 лева, представляваща
2
дължими и незаплатени месечни абонаментни такси за потребление на мобилни услуги, по
договори с абонатен номер №*********, за които са издадени фактури №
**********/15.03.2019 год., № **********/15.04.2019 год. и №**********/15.05.2019 г. за
периода от 15.02.2019 г. до 14.05.2019 г., ведно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на заявлението по реда на чл. 410 от ГПК до окончателното плащане на
сумата, както и сума в размер на 374.42 лева, представляваща неустойка за предсрочно
прекратяване на договорни абонаменти.
Не е налице спор между страните относно наличието на облигационно
правоотношение по договор за мобилни услуги от дата 27.12.2018 г. за ползване на мобилен
номер +359********* и договор за мобилни услуги от дата 23.01.2019 г., за мобилен номер
+359*********, а и същото се установява от представените пред първоинстанционния съд
доказателства, както и не е спорна изправността на ищеца по делото.
Позовавайки се на потребителска закрила, първостепенният съд е приел, че
претендирата неустойка за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги е
неравноправна, поради което е отхвърлил иска в тази си част.
И доколкото настоящият състав е сезиран с жалба на ищеца, предмет е именно
решението в отхвърлителната му част, като вън от приложението на императивни правни
норми, въззивният съд е обвързан с оплакванията във въззивната жалба.
Съгласно легалното определение на чл. 92, ал. 1 ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без
да е нужно те да се доказват. Нейната основна цел е да стимулира страните по
правоотношението към точно изпълнение на поетите с договора задължения като същата
изпълнява няколко основни функции – обезпечителна, обезщетителна, а по волята на
страните може да изпълнява и наказателна или санкционна функция.
С ТР № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. Общото събрание на търговска колегия на
ВКС посочи критериите, по които следва да се извърши разграничението между
„прекомерната“, от една страна, и „нищожната“ или „екзорбитантна“ неустойка, от друга.
Посочено е, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите
нрави трябва да се прави за всеки конкретен случай към датата на сключване на договора и
ако към този момент е установено, че единствената цел, за която неустойката е уговорена,
излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, то същата
ще бъде нищожна. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради
накърняване на добрите нрави, а се преценява към момента на неизпълнение на договора,
чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Клаузата за неустойка ще
бъде нищожна като противоречаща на морала, само когато това следва от самия текст на
клаузата (например уговорена неустойка за милиони за незначителна по стойност главница),
а не от обстоятелства, които настъпват впоследствие. Освен това, преценката за нищожност
на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен
случай, като се използват няколко критерия, като например – естеството и размера на
задължението, което обезпечава, нейния вид – компенсаторна или мораторна,
3
съотношението между нейния размер и очакваните от неизпълнението на задължението
вреди.
Изхождайки от горепосочените принципни положения и съобразявайки характера на
претендираната неустойка като компесаторна такава, дължима при установеното
неизпълнение на процесния договор, съдът преценява като основателни оплакванията на
ищеца.
Безспорно, при така установеното прекратяване на договора възникват вредите, чието
компенсиране е уговорено с процесната неустойка, тъй като се поражда основанието за
обезщетение за накърнения негативен интерес на кредитора. В случая на типичен договор с
продължително изпълнение и фиксиран срок, този интерес се измерва само с частта от
липсващото договаряне до края на срока. Размерът на предвидимите за доставчика на
услугата вреди обаче съвсем не е измерим с неполучената до края на срока престация от
клиента, тъй като тя представлява позитивен интерес и би била оправдана само ако и
доставчика продължава да престира услугата и поддържа достъпа на потребителя до
мрежата ненакърнен. Вредите за нарушен негативен кредиторов интерес се пораждат след
заличаване на договарянето, при което участниците в него губят както очакваното
изпълнение, така и задължението сами да престират обещано поведение.
В конкретния случай, видно от договора и противно на изложеното от
първоинстанционния съд, неустойката е ограничена до трикратния размер на стандартните
месечни абонаменти, увеличена със стойността на ползваната стойност на отстъпките от
абонаментните планове и разликата между стандартната цена на ползваното устройство,
който размер е съобразен с постигнато споразумение с КЗК в началото на 2018 год. Така
уговорената неустойка удоволетворява негативния кредиторов интерес, изразяващ се в
пропускането на обвързване с друг клиент при по-изгодни тарифи в сравнение с тези
предлагани на новите клиенти, търсещи услуги след прекратяването и компенсира
справедливо предвидимите вреди за доставчика.
Налага се извода, че така договорената клауза не излиза извън пределите на
нравствената допустимост и придадените й по закон функции, отговаря на изискването за
добросъвестност и не води, поради изложеното по-горе, до значително неравноправие
между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя.
Поради различните правни изводи, постановеното решение следва да се отмени и
постанови друго, с което се уважи предявения иск и в тази му част.
Предвид изхода от спора, в тежест на въззиваемия следва да се присъди
допълнително сумата от 115.80 лева, представляващи разлика между пълния размер на
сторените пред първоинстанционния съд разноски и присъдените такива от ВРС и сумата от
93.10 лева – разноски в заповедното производство. Разноски за въззивното производство не
следва да се присъждат предвид липсата на обективирано във въззивната жалба искане за
това.
Воден от горното, СЪДЪТ
4
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 79/16.05.2022 год., постановено по гр.д. № 1218/2021 год. на
ДРС – 4-ти състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от предявения от „Теленор
България“ ЕАД /с ново наименование „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД/, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, жк.Младост 4, Бизнес парк София, сграда 6
срещу Щ. Г. С., ЕГН: ********** иск за признаване на установено, че Щ. Г. С. дължи на
ищеца сума в размер на 374.42 лева – неустойка за предсрочно прекратяване на договор за
далокосъобщителна услуга, начислена по фактура № **********/15.07.2019 год., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, постановена
по ч.гр.д. № 596/2021 год. на ДРС, като неоснователен,
И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Щ. Г. С., ЕГН: **********, *******************
дължи на „Теленор България“ ЕАД /с ново наименование „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД/,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, жк.Младост 4, Бизнес парк
София, сграда 6 сумата от 374.42 лева, представляваща компесаторна неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за далокосъобщителна услуга, начислена по фактура №
**********/15.07.2019 год., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК, постановена по ч.гр.д. № 596/2021 год. на ДРС.
ОСЪЖДА Щ. Г. С., ЕГН: **********, ******************* ДА ЗАПЛАТИ на
„Теленор България“ ЕАД /с ново наименование „ЙЕТТЕЛ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД/, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, жк.Младост 4, Бизнес парк
София, сграда 6 сумата от 115.80 лева, представляващи разлика между пълния размер на
сторените пред първоинстанционния съд разноски и присъдените такива от ВРС и сумата от
93.10 лева – разноски в заповедното производство.
В останалата необжалвана част, решението е влязло в законна сила.
На основание чл.280, ал.2 ГПК, РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5