Р Е Ш
Е Н И Е
№ ……………/ ……08.2020 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на десети юли през 2020
година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ЙОАНА ГЕНЖОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА въззивно гражданско дело
номер 7097
по описа за 2019
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 30333 от 04.02.2019
г., постановено по гр.д. № 60966/2018 г. на СРС, 41 състав, са отхвърлени
предявените от „Ч.Е.Б.” АД против „И.“ ЕООД, установителни искове с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК във вр. чл. 327 ТЗ и
чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.415 и чл.422 ГПК във вр. чл.86, ал.1 ЗЗД, за
признаване за установено между страните, че „И.“ ЕООД дължи на „Ч.Е.Б.” АД
сумата от 1 191,42 лева главница, представляваща цена за доставена електрическа
енергия с включени мрежови услуги в периода 10.01.2018 г. – 09.05.2018 г. за имот с административен адрес
гр.София, ул. „*******, вилна сграда, и клиентски номер 200075084166, и сумата
от 26,49 лева, представляваща лихва за забава, начислена за периода 01.03.2018
г. - 29.05.2018 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 13.06.2018 г. по ч.гр.д. № 36310/2018 г. по описа
на СРС, I ГО, 41 - ви състав. С решението съдът се е произнесъл и относно
разноските, като е осъдил ищеца да
заплати на ответника 300 лв. разноски в заповедното производство.
Решението
е обжалвано от ищеца „Ч.Е.Б.” АД с искане за отмяната му и уважаване
на исковете. Излагат се доводи за неправилност
извода на първоинстанционония съд относно липсата на идентичност на имота
собственост на ответното дружество и имота посочен в представените от ищеца документи,
като възразява, че събраните по делото писмени доказателства и ССчЕ
установявали, че страните се намирали в облгационони отношения именно за имота
на адрес София, ул. *******, вилна
сграда, за консумацията на ел.енергия, за който имот били сключени договорите,
редставени с исковата молба и за който имот са издадени представените от ищеца
фактури, за които ССчЕ се установявала, че процесиите фактури съдържали
необходимите реквизити, осчетоводени са по сметка 411 „вземания от
клиенти" като една обща сума, включени в дневника за продажби по ДДС, като
имало и постъпили плащания за предходен период с начало от 05.04.2010 г.
Изразява съгласие с извода по обжалваното решение че отношенията между страните
по спора се уреждали от ЗЕ и предвид качеството на потребител за небитови нужди
на ответното дружество, то правата му на собственост върху имота §1, т.43 ЗЕ не
се отразявали върху задълженията му. Възразява, че при липсата на отговор на
исковата молба, съдът не е имал правото да се произнася по разноски в полза на
ответника. Претендира разноските по делото съгласно списък по чл.80
от ГПК.
Въззиваемата страна – ответник „И.“ ЕООД оспорва жалбата с писмен отговор с доводите,
че решението не страда от сочения в жалбата пороци. Възразява, че още с
подаденото възражението по чл.414 от ГПК по заповедно производство -ч.гр.д. №
36310/2018 г. по описа на СРС, ГО, 41 състав, е заявил изрично, че оспорва
предявените искания в цялост, също и възникването и съществуването на паричните
вземания, съществуването на договорни отношения между представляваното
дружеството и „Ч.Е.Б.“ АД, направено и възражение за изтекла погасителна
давност, възражение за предявените от въззивника разноски, както и е направено
искане за присъждане на разноски в размер на 300 лева за адвокатски хонорар. Счита
че така направените възражения са в срок и с оглед разпоредбата на чл.422, ал.1
от ГПК. Възразява още по жалбата, че поделото не е доказано сключването на Договор
за доставка на ел. енергия между ответното дружество и „Ч.Е.Б.“ АД, а
представените такива от ищеца договори били само за присъединяване на обекти на потребители към
разпределителната електрическа мрежа по реда на чл. 20, ал. 5, т. 2 НПППЕЕПРЕМ,
който е прекратен след сключване на договор за прехвърляне на собствеността на
съоръженията за присъединяване на обекта. Моли жалбата да се остави без уважение, претендира
разноски за въззивната инстанция.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение е валидно, и допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и
съдът се е произнесъл съобразно предявената с исковата молба претенция. При произнасянето си по
правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР № 1/09.12.2013
г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното прилагане на
релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е
въведено като основание за обжалване.
Ищецът твърди, че между него и ответното дружество е възникнало облигационно правоотношение с предмет - доставка на ЕЕ до имот с
административен адрес гр.София, ул. „*******, вилна сграда, и клиентски номер
200075084166, регулирано от Общи условия за
продажба на елекртическа
енергия /ЕЕ/ на „Ч.Е.Б.” АД /ОУ/, които обвързват всички абонати
на основание чл.98а ЗЕ, без да е необходимо тяхното изрично приемане. Твърди да
е доставил на ответника до горепосочения имот ЕЕ в периода 10.01.2018 г. -
09.05.2018 г., но последният не заплатил дължимата за това цена в размер на 1
191,42 лева, за която били издадени фактури. Ответникът останал задължен за
лихва за забава в размер на законната лихва за периода 01.03.2018 г. -
29.05.2018 г. в размер на общо 26,49 лева. Иска признаване за установено в отношенията между
страните, че ответникът му дължи сумите по издадената на 13.06.2018 г. заповед
за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК.
Ответникът „И.“ ЕООД не е подал отговор на исковата молба в срока по чл.
131 ГПК, но с
подаденото в срок възражоение по чл.414 от ГПК в заповедното производство по ч.гр.д. № 36310/2018 г. на СРС, ГО, 41
състав , е оспорил да е налице облигационна връзка
помежду им с ищеца, направил е и възражение за погасяване с изтичане на предвидения в
закона давностен срок на правото на принудително изпълнение на вземането, кактто и искане за заплащане
наразноски по заповедното произцводство 300 лв. за адвокатска защита.
Първоинстанционният
съд е изложил фактически констатации и правни изводи, като е приел, че
ответното дружество е „небитов клиент“ и при липсата на доказателства да е сключил
договор с ищеца за доставка на ЕЕ за процесния имот или сделка за пренос на
потребената ЕЕ от съответната мрежа, за ползване на мрежата и за достъп до нея
съгласно чл.104 ЗЕ или договор за пренос на потребената електрическа енергия по
разпределителната мрежа, то исктъ е неоснователен, като не есчел извършени
плащания през периода, предхождащ процесния, като признание от товтеника, тъй
като не се установява тези плащания да са извърщени от ответното дружество.
Отделно от това е изложил мотиви, че не е сутатновена идентичност на имота по
исковата молба итози за който има данни да е собственост на ответника, нодори и
да е така, то в случая се изисква сключване на договор поради качеството на
ответника на небитов клиент/и при липсата на доводи, че имота е жилищен/ ,
какъвто не се установява по делото да е сключен, а сключените такива се
отнасяли до присъединявате към ел.разпределителната мрежа на имот. Приел е още,
че издадените от ищеца фактури, независимо от тяхното осчетодовяване при ищеца,
не се ползват с материална доказателствена сила за констатираните в тях права и
задължения, а формалната им доказателствена сила се отнася единствено до факта
на писменото изявление и неговото авторство, а заключението на ССчЕ също не
установявало действително извършена доставка на претендираното количество
енергия, тъй като вещото лице по нея е работило единствено въз основа на
изходящи от ищеца счетоводни документи - справка за издадени фактури,
извлечение от дневници на продажби и фактури. Така е счел, че при липсата на
сключен договор за доставка и продажба на ЕЕ, исковете са неоснователни и
подлежат на отхвърляне.
Изложените фактически констатации и правни
изводи в ожбалваното решение въззивният съд споделя изцяло и на основание чл.272 от ГПК препраща
изцяло към мотивите на първоинстанционното решение, без да е нужно да ги
повтаря.
В
допълнение и по наведените с въззивната жалба довод за неправилност на
решението, въззивният съд намира следното:
Направените
оплаквания с въззивната жалба за необоснованост относно фактите касае само
изводите на първоинстанционноия съд за липсата на идентичност на имота
собственост на ответното дружество и имота посочен в представените от ищеца
документи, и за липсата на доказателства за договор между страните, от който
произцтича задължениетона товетното дружество да заплати на ищеца цената на
доставената на посочения ад.адрес ЕЕ за исковия период, лесп. Лихвата за забава
върху дължимата главница.
При съвкупната преценка
на същите събрани по делото пред СРС доказателства, въззивнитя съд достигна до
същите крайни решаващи изводи за неоснователност на исковете.
Доказдателствата по
делото сочат, че ответното дружество е "небитов клиент" по смисъла на
разпоредбата на § 1, т. 33а. (Нова - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.) от ДР на ЗЕ, и действаща за исковия период, както и към момента,
в който е била изградена и въведена в експлоатация сградата на адм. Адрес
София, ул.*******, имаща смесен характер-жилищна сграда, възстановителен
център, кафене, ателиета и подземни гаражи, според удостоверението от
28.05.2015 г. на СО, ДОСК. Легалната законова дефиниция за "небитов
клиент" е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо
водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди.
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ "битов клиент" е
клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за собствени битови нужди. От анализа на двете дефинитивни разпоредби от ДР
на ЗЕ, както в отменената редакция на закона ( § 1, т. 42 и т. 43), така и в
действащата, следва че законодателят е използвал като критерии при дефиниране и
разграничаване на понятията: вида правен субект (физическо или юридическо
лице); нуждите, за които той ползва/купува енергия (битови - за домакинството
си, или небитови - по арг. на противното, такива които не задоволяват битови
нужди ). Определящи са нуждите, за които се ползва/купува енергия. Дефинираните
с двете обсъждани правни норми легални понятия, обаче не обхващат изчерпателно
всички възможни случаи в практиката.
В случая ответникът е
търговец, който по занятие извършва строителство и сделки с недвижими имоти,
според предмета му на дейност, и при осъществяване на своята дейност, а не при
задоволяване на битови нужди, той е придобил собствеността върху имот на
горепосочения адрес, като има данни по справката че част от имота е собственост
и на трети лица, спрямо които ответното дружество се явява продавач. Несъмнено
е, че ответното търговско дружество няма домакинство, няма собствени битови
нужди, при което не може да се счита за битов клиент.
В доказателствена
тежест на ищеца е да представи по делото писмен договор за продажба на ЕЕ, подписан
между страните, който да е действал през исковия период. В хода на
производството ищецът не е ангажирал доказателства в тази насока, поради което
този факт е останал недоказан. Приетите договори между страните се отнасят до
други отношения между тях, свързани с присъединяване на обекта към
ел.разпределителната мрежа, но не и за продажба на ЕЕ. Това налага извода, че
между страните в производството не е възникнала облигационна връзка по силата
на валидно сключен договор за продажбата на ЕЕ с небитов клиент, и искът за
дължимост на главница, и обусловеният иск за лихви се явяват неосноваелни.
Счетоводните записвания при ищеца не променят горния извод. топлинна енергия за стопански нужди, сключен
в изискуемата по чл. 149, т. 3 ЗЕ писмена форма.
Отделно от
изложеното, въззивният съд отчита, че събраните по делото доказателства не
сочат ответното дружество дали притежава някаква част от правото на собственост
върху изградената нова сграда на ул.*******притежава
през исковия период, при което не може да се направи извод, че отразеното в
представените от ищеца фактури се отнася именно до потребена ЕЕ за имот,
собствен на ответника. Справката за ответното дружество, представена от ищеца
пред СРС, сочи на вписвания на множество
рехвърлителни сдлески от ответното другжество на трети лица през 2011 и 2102 г.
, отнасящи се до мястото и отделни обекти в сграда на ул.*******, и не може да
се направи от нея извод, че част от тази сграда е собственост на товетното
дружество. Такъв извод не следва и от вписаните през 2018 г.-правно релевантен
период за спора, вписване на искова молба срещу ответното дружество, както и заличавания
на ипотеки и възбрани относно обекти на
същия адм.адрес със сочено задължено лице ответното дружество, доколкото тези
действия не удостоверяват притежаване на правото на собственост на ответното
дружество върху обекти в сграда на процесния адм.адрес през 2018 г. Не следва
обратен извод от отразеното вписване на възбрана на 23.11.2018 г., доколкото тя
се отнася първо до дворното място-поземлен имот пл.№ 674, а не за сграта, и
също не удостоверява право на собственост върху сграда.
Тъй като крайните
изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да се потвърди,
вкл. и относно разноските. Ответникът е
направил искане за разноски в заповедното още с възражението си по чл.414 от ГПК, при което такива му се дължат от ищеца поради отхвърляне на исковете, и
съгласно т.12 от ТР № 4/2014 г. по т.д.№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС ,
първоинстанционният съд правилно е осъдил ищеца да заплати сумата 300 лв.
разноски в заповедното производство, за което има изрично искане от ответника,
и при липсата на възражение за тяхната прекомерност, което да е направено до
приключване на устните прения пред СРС.
По разноските пред
въззивния съд:
Жалбоподателя-ищец
при този изход на спора пред въззивния съд, няма право на разноски по чл.78,
ал.1 от ГПК, а ответникът има право на разноски съгласно чл.78, ал.3 от ГПК, но
не в размер на исканите 350 лв., удостоверен разхода с договора за правна
защита с адв.Р. пред СГС, а предвид възражението на въззивника по чл.78, ал.5
от ГПК, съдът намалява размера на 100 лв.
Въззивният съд намира, че в случая може да определи размер и под
минимума по Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС / т.е. и под 300лв. в приложимата
редакция на Наредбата към датата на договора за правна помощ/, поради липсата
на фактическа и правна сложност на спора пред въззивния съд, както и поради наличие на практика в този
смисъл в решения на Съда на ЕС /напр. решение от 23.11.2017 г. по съединени
дела C 427/16 и C 428/16 , Решение от 05.12.2006 г. по съединени дела С 94/04 и
С 202/04 на голямата камара на CEO/ сочат на общ извод, че националната
юридсикция / съда в случая/ не е задължен да се съобразява с ограниченията,
наложени относно минималните размери на адв.възнаграждения, определени с акт на
адвокатско сдружение/ в случая с Наредба на ВАдвС/ и забраната съда да определя
възнаграждение под минимума, определен с такъв акт, както и че това
ограничаване „би могло да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар
по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС“ съгласно решението по т.1 от решение
от 23.11.2017 г. по съединени дела C 427/16 и C 428/16 на СЕС, първи състав по преюдициално
запитване, отправено от състав на Софиски районен съд. В същото решение се
сочи, че „Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните
условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на
легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е
необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели“. Като такива
легитимни цели би могло да се считат посочените в чл.36, ал.2 от ЗАдв-справедливостта
и обосноваността на възнаграждението на адвоката, както и тези посочени в
Решение № 9273 от 27 юли 2016 г. по административно дело № 3002 от 2015 г. на
ВАС, потвръдено с решение № 5485 от 2 май 2017 г. по административно дело №
1403 ОТ 2017 г. (обн. - ДВ, бр. 41 от 2017 г.) - гарантиране от държавата на
право на всеки гражданин на защита при нарушаване на техни права и законни
интереси, вкл. и във всички стадии на процеса - чл. 56 и 122 от Конституцията
на Република България, и на достъпа на
гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта
от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на
предоставяните услуги. Или за конкретния случай съдът следва да прецени дали
минималния размер на адвокатското възнаграждение по Наредбата отговаря на тези
цели и критерии: фактическа и правна сложност на спора, достъп до правосъдие,
качество на услугата, справедливост, и необходимост загубилата страна да понесе
поне значителна част от разноските на противната страна, направени за защита по
делото. При определяне на справедливия
размер в случая, при съобразяване и на изложеното по-горе относно липсата на
сложност на спора пред въззивния съд, и на легитимните цели, въззивният съд намира, че това следва да е минимума
по чл.25, ал.1 от Наредбата за правната помощ от 100лв. като друга нормативно
определена граница за възнаграждение за оказвана правна помощ за една съдебна
инстанция.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 30333 от
04.02.2019 г., постановено по гр.д. № 60966/2018 г. на СРС, 41 състав.
ОСЪЖДА „Ч.Е.Б.”
АД, ЕИК******, със седалище и адресна управление ***, „БенчМарк Бизнес център“
и съдебен адрес ***- адв.П.И., да заплати на„И.“ ЕООД, ЕИК: ******, със
седалище и адрес на управление ***, на основание чл.78, ал.3 и ал.5
от ГПК сумата 100/сто/лева разноски за за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.