№ 186
гр. Ловеч, 01.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, I СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
Членове:ПОЛЯ ДАНКОВА
ПЛАМЕН ПЕНОВ
при участието на секретаря ЕЛЕНА ПЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от ПОЛЯ ДАНКОВА Въззивно гражданско дело
№ 20244300500318 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид:
Подадена е въззивна жалба № 1702/19.03.2024 г. от „Ти би ай
Банк“ЕАД-София против съдебно решение №58/27.02.2024 г. по гр.д.
№764/2023 г. на Тетевенски районен съд. Моли атакуваният съдебен акт да
бъде отменен като неправилен, постановен при нарушение на процесуалните
правила и да бъде отхвърлен като неоснователен предявения иск. Посочва, че
са неверни фактическите изводи на районния съд относно размера на
погасителните вноски, плащанията на потребителя и дължимите обратно суми
от кредитора. Обсъжда се действието на чл. 22 във вр. с чл. 11 от ЗПК и се
изтъква, че първоинстанционният съд е смесил неправилно понятията
„Разходи по кредита“ които са включени в ГПР и „изчисляване на
ГПР“.Посочва се, че очакванията на районния съд да има ясно разписана
методика на формиране на ГПР са необективни нямат законово основание .
Анализира се приложението на чл. 19,ал.1 от ЗЗД и чл. 11, ал.1, т.19 от ЗПК и
се твърди, че в процесния договор са описани ясно и разбираемо разходите по
кредита, които потребителят следва да заплати.Разсъждава се относно
уговореното заплащане на застрахователните вноски и желанието на
кредитополучателят да сключи застраховка покрити рискове. Твърди се, че не
следва чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК да се тълкува разширително и се посочва, че е
1
неправилно заключението на съда относно таксата „оценка на риска“. Моли
да бъде отменен съдебния акт от 27.02.2024 г. ида бъде постановено друго
съдебно решение, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
Постъпил е отговор на въззивната жалба №2263/15.04.2024 г. от М.
М.,в която посочва, че въззивната жалба е изцяло неоснователна и
немотивирана. Посочва, че на въззивника е ясно, че не са верни твърденията
относно съществуване на невъзможност и липса на законово изискване за ясно
разписване на методиката на формиране на ГПР. Твърди се, че правилно
районният съд е приел, че договорът е недействителен. Моли атакуваното
съдебно решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
За въззивника, редовно призован, в съдебно заседание не се явява
представител.
Въззивникът ,редовно призован не се явява и не изпраща
представител.
Настоящата инстанция съобрази представените доказателства по
гражданско дело №764/2023 г. на Тетевенски районен съд,и приема за
установени следните фактически обстоятелства:
С решение №58/27.02.2024 г. по гр.д. №764/2023 г. Тетевенски
районен съд е прогласил за недействителен на основание чл.26.ал.1 ЗЗД във с
чл.22 ,вр. с чл.10а ,вр. с чл.11,19 от ЗПК във вр. с чл.143 от ЗЗП договор за
потребителски кредит№ 70010***** от 14.11.2019г, сключен между М. А. М.
ЕГН ********** от *** с „ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД, ЕИК *********, гр. София,
п.к. 1421 р-н Лозенец, ул. Димитър Хаджикоцев №52-54, представлявано от В.
А. Г., А. Ч. Д., Н. Г. С., Л. Т.. С цитираното решение е уважен искът с правно
основание чл. 55 ал.1 от ЗЗД и осъдено „ТИ БИ АЙ Банк” да заплати на М. А.
М. сумата от 727 лв.в едно със законната лихва от датата на подаване на иска
05.10.2023г до окончателното изплащане на вземането , като до пълния
претендиран размер от 1319,71лв / а именно за 592,71 лв./ искът е отхвърлен.
Съдебният акт №58/27.02.2024 г. по гр.д. №764/2023 г. на Тетевенски районен
съд е атакуван в изцяло и при проверка на въззивната инстанция е валиден и
допустим. След преценка на представените доказателства по делото съдът
счита, че съдебното решение е правилно.
Между „ТИ БИ АЙ Банк” –кредитодател и М. А. М.-
кредитополучател е сключен договор за потребителски кредит №70010*****
на 14.11.2019г. за кредит, възлизащ на 1300 лв , платим на 24 вноски, всяка в
размер 109,16 лв. Договорът закредит е по вид –потребителски кредит за общо
ползване. Уговорено е в чл. 7.1 от договора заплащане на такса за оценка на
2
риска -212,10 лева вкл. в дължимите месечни вноски по погасителния план ,
застрахователна премия-467,53лв., , лихвен процент с който се олихвява
предоставения кредит 28,49 % . Посочената обща сума по кредита в договора
е 2619,71 лв. като е изготвен погасителен план.Страните са договорили по чл.
10 ГПР от 49,51%, както и лихва при просрочение по чл. 9.4 в размер на
законна лихва –ОПЛ + 10 пункта.
Съдът възприема като обосновано и компетентно защитено
заключението на съдебно-счетоводната експертиза № 752/06.02.2024 г. и
съобразява фактическите си изводи с нея.
М. М. е заплатил по договора за кредит на 26.11.2019 г. сумата от 2027
лв. . С тази сума възивникът е погасил съответно главници 1979,63лв -1300лв
размер на отпуснатия заем , 212,10лв за оценка на риска ,467,53лв
застрахователна премия, договорна лихва от 47 лв., други-0,37лв. По договор
некоректно е вписан годишния процент на разходите възлизащ на 49,51 %,
посочен в договора , тъй като реално е преизчислен в размер на 50.21 % .При
осъщественото включване на главница от 1300лв ,еднократна такса от 8,84лв./
212,10лв/24м./+застраховка 19,48 лв /467,53/24лв /, договорна лихва 28,49% за
договорения срок на ползване 14.11.2019г. до 15.11.2021г .годишния процент
на разходите достига 92.79 %. Вещото лице не е могло да даде заключение за
реалния годишен процент на разходите.
Договорът за потребителски кредит е реален, възмезден – за
предоставената парична сума кредитополучателя дължи възнаграждение,
каузален – за действителността му е нужно основание и формален. Исковите
претенции следва да възникнат от действителна правна сделка, поради което
ищецът – въззивник следва да докаже сключването на договора за
потребителски кредит и предоставяне на паричните средства.
М. М. е получил кредит в размер на сумата 1300 лева, а е заплатена от
длъжника сумата 2027 лева, в която е включена „такса оценка на риска“ и
застрахователна вноска. Съгласно представения договор изастраховка на
кредитополучатели/информационен документ за застрахователен продукт/
застрахователната премия е в размер на 467.53 лева-604.80 лв. бива платен
директно на застрахователя, посочен в застрахователния сертификат – чл. 7.2
от договора и е включен в размера на погасителните вноски. Превеждането на
застрахователната премия е едно от условията за усвояване на кредита, видно
от съдържанието на чл. 7.2 текста му „Условия за усвояване на кредита.
Въззивният съд е сезиран с два кумулативно обективно съединени
иска- отрицателен установителен иск по чл. 26 от ЗЗД за недействителност на
договора за кредит от 14.11.2019 г. и иск за реституция на дадено по нищожен
договор с правно основание чл. 34 от ЗЗД във връзка с чл.55,ал.1,пр.първо от
ЗЗД –за заплащане на сумата 727 лева/ до който размер се развива въззивното
производство/,недължимо платена сума по нищожен договор със законна
лихва от завеждане на исковата молба до окончателно изплащане на
вземането.
3
Първият иск по чл. 26 от ЗЗД е за нищожност на договора за кредит
поради нарушение на закона- ЗЗП и ЗЗД,ЗЗП. Въззиваемият е заявил
претенция за установяване на недействителност на сделка и поискалаправните
последици, а именно връщане на даденото по такава нищожна сделка / не
дължимо при относителна недействителност на сделката/. Искът за
установяване пълна недействителност на сделка е отрицателен установителен
иск с правно основание чл. 26 от ЗЗД. Съдът намира ,че вторият иск е с правно
основание чл.55,ал.1 от ЗЗД във вр. с чл. 34 от ЗЗД за реституция на даденото
по нищожен договор. В такъв смисъл не се касае до самостоятелен иск по чл.
55, ал.1, пр.първо от ЗЗД, който изключва предявяването на отрицателния
установителен иск, а до искова претенция обвързана с произнасянето по иска
по чл. 26 от ЗЗД. Облигационната претенция по чл. 34 от ЗЗД във връзка с чл.
55,ал.1,пр.първо от ЗЗД произтича от неоснователно разместване на
престации между страните по нищожната сделка и от уважаването на главния
иск по чл. 26 от ЗЗД за нищожност на сделката. Реституцията,т.н.
възстановяване на даденото предполага признаване на сделката за нищожна и
даването на облага. Тя може да касае връщане на парични средства, но и
вещи-2а от Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. №
4/2014 г., ОСГК. Може в хипотезата на чл. 57,ал.2 от ЗЗД да се дължи
равностойност на вещта, както и да обхваща не само това, което е получено,
но и добивите от него от момента на получаването без да е необходима
покана. Произнасянето по връщане на полученото по договора от съда е при
сезиране по облигационен иск, но не и служебно. Това е осъдителен иск, като
реституцията не може да бъде завявана с възражение и е специален случай на
неоснователното обогатяване при получено без основание.Този иск изключва
иск за обезщетение за вреди и се погасява с общата петгодишна давност. По
допустимост на иска с правно основание чл. 26 от ЗЗД и обективно
съединяване с иск по чл. 34 от ЗЗД е формираната съдебна практика-
определение № 188 от 6.06.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 5116/2021 г.
,определение № 631 от 3.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 543/2022 г.,която
настоящия състав споделя.
Следва да се отбележи, че длъжникът има качеството потребител,
защото се претендира вземане по договор за потребителски кредит по смисъла
на чл. 9 от ЗПК. Съдът следва служебно да провери дали договора съдържа
неравноправни клаузи тъй като тези клаузи не са обвързващи за потребителя,
предвид действието на член 6, параграф 1 от Директива 93 / 13 ЕИО на
Съвета, Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити за отмяна на
Директива 87/102/ ЕИО на Съвета и на Директива 2011/90/ЕС на Комисията от
14 ноември 2011 г. за изменение на част II на Приложение I към Директива
2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета.
Съдът приема, че не е спазена разпоредбата на чл. 10, вр. чл. 11, ал.1, т.11
от ЗПК- договорът за потребителски кредит да е сключен по ясен и разбираем
начин и да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя,
4
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Съществува обективна невъзможност за кредитополучателя да
направи извод при плащане на погасителна вноска в размер на 109.16 лева
каква част от главницата, от лихвата и от застрахователната вноска се
погасява.В чл. 11.2 са посочени единствено датите на падеж на вноските и
техния общ размер от 109.16 лева месечно.
Към 14.11.2019 г. -датата на сключване на процесния договор -.
разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК предвижда максимален размер на годишния
процент на разходите до пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В дефинитивния термин „общ
разход по кредита за потребителя“ въведен с § 1 от ДР на ЗПК са включени
всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси и
възнаграждения за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователни премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Задължението за плащане на застрахователна премия и такса
„ангажимент“ в условията на договора за потребителски кредит заобикалят
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Те водят до увеличаване цената на кредита
и това увеличаване не е обявено по надлежния ред на потребителя като
лихвен процент и разходи по кредита. Годишният процент на разходите реално
надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва - 50 %, определен
в чл. 19, ал. 4 от ЗПК, поради което и на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, тези
клаузи в договора са нищожни.
В актуалната практика на СЕС- Решение от 17 януари 2023 година
C‑379/21с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267
ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 17 юни 2021 г., постъпил
в Съда на 17 юни 2021 г. е постановено ,че националната юрисдикция,
сезирана със заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение — когато длъжникът потребител не участва в производството до
издаването на тази заповед — е длъжна служебно да остави без приложение
неравноправна клауза от договора за потребителски кредит, сключен между
този потребител и съответния продавач или доставчик, на която се основава
част от предявеното вземане. В подобна хипотеза тази юрисдикция разполага
с възможността да отхвърли частично това заявление, при условие, от една
страна, че съответният договор може да продължи да действа без каквито и да
било други изменения, допълнения или поправки, което посочената
5
юрисдикция следва да провери, и от друга страна, че претенциите,
произтичащи от тази клауза, могат да бъдат разграничени от останалите
претенции в заявлението. В такава насока е от и решение 30 юни 2022 година
По дело C‑170/21 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд (България) с акт от 15 март
2021 г.- Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл,
че макар тази разпоредба да задължава националния съд, сезиран със
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, да
изведе всички последици, които съгласно националното право произтичат от
констатирането на неравноправния характер на клауза в договор за
потребителски кредит, сключен между потребител и продавач или доставчик,
за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза, посочената
разпоредба по принцип не задължава този съд служебно да извърши
прихващане между плащането, направено въз основа на посочената клауза, и
останалата дължима сума по договора, при условие обаче че са спазени
принципите на равностойност и ефективност.
На основание чл. 22 от ЗПК при нарушаване на изискванията на
конкретни разпоредби от закона договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените норми са и тези по чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – за определяне на годишния процент на разходите.
Следователно посочените клаузи на процесния договор за кредит като
нищожни не пораждат правно действие и договорът за кредит се явява
недействителен на основание чл. 22 във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК във вр.
чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. При действия на чл. 23 от ЗПК когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност по кредита, без да дължи лихва или други разходи по
кредита. По представената съдебно-счетоводната експертиза се установява,
че въззиваемият е извършил плащания общо в размер на 2027 лева и
следователно той е внесъл недължимо платени сумата- 212.10 лева –такса
оценка на риска и сумата 467.53 лева-застрахователна премия. От друга
страна размерът на лихвата за забава е начислен върху целия размер на
месечната вноска, която включва и застрахователна премия, т.е. дължимия
размер е по-малък от присъдения. Следва само да се посочи, че във всеки
казус при произнасяне на заповедния съд в исковото производство, той дължи
произнасяне при съобразяване на конкретните факти относно плащанията на
длъжника и отражението им върху исковите претенции/ вкл. чрез надлежно
формулиране на задачите на съдебно-счетоводната експертиза/. Този извод е
мотивиран от приложението на т.9 от Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014
година по т.д. 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Постановката на цитираното
Тълкувателно решение №4 от 18.06.2014 е, че в исковото производство
съществуването на вземането се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес,вкл. и за факти настъпили след подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
При горните мотиви въззивната инстанция приема, че атакуваното
6
съдебно решение №58/27.02.2024 г. по гр.д. №764/2023 г. Тетевенски районен
съд е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
Съдът намира ,че следва да присъди съдебно-деловодни разноски в
размер на сумата 400 лева за въззивна инстанция на адв. Л. А.. М. М. е
упълномощил дв. Л.А. по пълномощно от 11.05.2022 г. за представителство
пред съдилищата и следователно проц.представител има представителна
власт за въззивна инстанция. С договор за правна помощ страните на
договорили на 02.10.2023, че адв. А. ще представлява въззиваемия безплатно
на основание чл. 38,ал.1,т.2 във вр. с чл. 38,ал.2 от ЗА. Съдът преценява, че за
въззивна фаза М.М. е представил писмен отговор-1 и 1/2 стр. и молба от
24.06.2024 г.-1стр.,които са лаконични . Проц.представител не се явявал в
открито съдебно заседание, същевременно спорът не е с фактическа
сложност,цената на исковете не е висока и следва да бъде определено
възнаграждение на адв. А. от 200 лева за всеки от двата иска.
Воден от горните мотиви съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно, съдебно решение
№58/27.02.2024 г. по гр.д. №764/2023 г. Тетевенски районен съд.
ОСЪЖДА,на основание чл. 38, ал 1, т. 2 от „ ТИ БИ АЙ Банк” ЕАД,
ЕИК *********, гр. София, п.к. 1421 р-н Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“
№52-54 да заплати на адв. Л. И. А. от САК сумата от 400 лева
/четиристотин лева/ съдебно-деловодни разноски за въззивна инстанция
по банкова сметка в ОББ“АД-София, IBAN: BG 17 UBBS **************,
титуляр :адвокат Л. И. А..
Решението не подлежи на касационно обжалване на основание чл.
280,ал.2 от ГПК по цена на иска.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7