Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 13 февруари 2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 06.02.2019 г. в състав:
Марина ГЮРОВА
при участието
на секретаря Миланова и прокурор Наков, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 5442/18 г., намери за установено следното:
Делото е в СГС по глава
ХХІ от НПК след въззивна жалба на адв. О.К. (САК) - служебен защитник на подс. А.Т.М., с която
се оспорва правилността на постановената от СРС (НО, 1 с.) присъда от 29.03.2018
г. по н.о.х.д. № 13436/15 г. С нея подс. М. е бил признат за виновен за
причинена на частния обвинител С.С. средна телесна повреда по чл. 129, ал.2 НК
(избиването на зъби, без които се затруднява дъвченето и говоренето) и наказан
с три месеца лишаване от свобода, отложени с 3-годишен изпитателен срок по чл.
66 НК.
Жалбата, поддържана от
подсъдимия и неговия защитник в откритото заседание пред СГС, е с искане по чл.
336, ал.1, т.3 НПК и с развити в нейното допълнение оплаквания за неправилна
оценка на доказателствата, довела до грешни изводи по фактите. Отправени са
упреци, че първоистанционният съд е игнорирал без мотиви показанията на свидетелите
Р., Г., П. и С.М.; че е основал присъдата си единствено на показанията на пострадалия
и разказа му как е бил ударен от подс. А.М.; че е пренебрегнал данните за
причинена на самия подсъдим средна телесна повреда при възниквалия конфликт, и
то – именно от ч.о. С., за което последният е осъден с влязла в сила присъда по
н.о.х.д. № 6460/15 г. на СРС (НО, 11 с.); за лаконичност на изготвения от СРП
обвинителен акт, водеща до невъзможност да се установи как точно е било
извършено процесното деяние.
И прокурорът при СГП, и частният
обвинител С.С. пледират, че жалбата е неоснователна, а присъдата – правилна.
Въззивният съд намери, че
следва да потвърди оспорваната присъда.
Основната насоченост на
жалбата е за начина, по който прокурорът е предявил, а първоинстанционният съд
е установил инкриминираните факти, пренебрегвайки влязлата в сила осъдителна
присъда по н.о.х.д. № 6460/15 г. на СРС (НО, 11 с.) за причинена от ч.о. С.
спрямо подс. А. М. средна телесна повреда в разгара на процесния скандал. Това
оплакване следва да бъде разгледано приоритетно, защото то касае формулирания
от СРП предмет на доказване по делото, изяснените в негова подкрепа факти,
тяхната съвместна логическа оценка и в крайна сметка – засяга изводите за
приложимия материален закон.
Обвинителният акт е ясен
и непротиворечив. В него деянието е описано с изискуемите по чл. 246, ал.2 НПК
реквизити (време, място, начин, пострадало лице и т.н.) и квалифицирано като
умишлено причинена на ч.о. С. от подс. М. средна телесна повреда. Това е била
волята на държавното обвинение и въпросите защо прокурорът не е посочил, че в
хода на разразилия се скандал пострадалият също е проявил физическа агресия към
подсъдимия (във връзка с която е постановена и горецитираната присъда) стоят
извън пределите на съдебния контрол. Суверенно право на преценка прокуратурата
е имала и по отношение на това дали да раздели случаите в отделни досъдебни
производства, или да ги обедини в общо дело, ако това би допринесло за
правилното изясняване на фактите. Ето защо, Районният съд правилно е изоставил
критиките си към проявения от СРП подход и се е насочил към основната си задача
„…да се произнесе по обвинението, с което е сезиран“ и да „…формира вътрешното
си убеждение по релевантните факти само и единствено въз основа на
доказателствените източници, събрани по настоящото дело…“ (мотиви по н.о.х.д. –
л. 167). Нещо повече, постановяването на противоречиви съдебни актове в
наказателния процес не е въздигнато в такъв по степен на сериозност порок,
който да налага взаимна отмяна на присъдите (както напр. следва да се процедира
по силата на чл. 303, ал.1, т.4 ГПК), защото наказателният съд (за разлика от
гражданския) има право на автономна преценка на фактите около деянието,
неговата наказуемост и вината на дееца (по аргумент от чл. 413, ал.2 НПК).
Първоинстанционното дело
е било решено при наличие на всички необходими доказателства. Фактите са
изяснени правилно и доколкото въззивният съд не намери основание да се
отклонява от тях, ще маркира само обстоятелствата, които имат пряко
съставомерно значение. Във вечерните
часове на 03.08.2014 г. подс. А.М. гостувал заедно с брат си (св. С.М.) на св.И.П.,
който организирал празненство в къщата си в гр. София, ж.к. „Факултета“, ул. „********Около
23.30 ч. в двора на посочената къща влязъл от съседния имот ч.о. С.С., който
имал подозрения, че братът на подсъдимия – св. С.М., е отнел мобилния му
телефон. Между свидетелите М. и С. възникнал скандал по повод кражбата на
телефона, в хода на който се намесил подс. А.М.. Последният ударил няколко пъти
с юмрук в лицето пострадалия С.С., с което му причинил травматични увреждания,
съставляващи средна телесна повреда – счупване на коронката на втори горен
десен зъб, съчетано с изкълчване на първи горен десен зъб и довело до трайно
(за повече от 30 дни) затруднение на дъвченето и говора.
Изследвайки фактите,
Районният съд е проследил доста по-подробно хронологията на събитията, вкл. и
техните несъставомерни аспекти, но това се е налагало, за да се разгледа
цялостното поведение на подсъдимия и частния обвинител, които след 19.30 ч. на
процесната дата на практика са били в две паралелни компании, празнуващи в
съседни имоти. Проблемът е относим повече към оценката на доказателствата,
отколкото към преценката кои обстоятелства са пряко релевантни, защото всички
установени и разпитани лица, намирали се в двете обособени групи на празнуващи,
са дали противоречиви показания. Така са били поставени немалки препятствия
пред издирването на обективната истина, които обаче първата инстанция е
преодоляла с прецизен анализ на отделните пасажи от показанията, с убедителни
мотиви коя част от тях кредитира и коя – не, както и чрез съпоставка между
отделните свидетелски твърдения и житейската логика на събитията.
Обстоятелствата, свързани
с времето и мястото на инцидента, не се предмет на оспорване във въззивната
жалба, поради което не се налага същите да бъдат преразглеждани. Несъгласието
на защитата касае механизма на самото деяние и изводите на първата инстанция,
че нападател при него е бил подс. М., а пострадал – частният обвинител С..
Въпросните изводи обаче, не са голословни, а обосновани с тази част от
свидетелските показания, която аргументирано е била кредитирана като достоверна.
Основна роля е изиграл разказът на самия пострадал (л.18 от н.о.х.д.), който е описал влизането си в
имота на св. П., възникналото пререкание със св. С.М. и намесата на брат му –
подс. А.М., последвана от проявената физическа агресия. Тук СРС е подложил на внимателна проверка
казаното от частния обвинител, съпоставяйки го както с резултатите от приетата СМЕ
(л.123 от н.о.х.д. и л. 26-29 от д.п.), така и с версията на притеклите се на
помощ на пострадалия свидетели А.И.(л.19 и сл. от н.о.х.д.) и С.М.(л.122-гръб
от н.о.х.д.), като последният дори е възприел нанасянето на ударите в лицето на
С.. Давайки вяра на показанията на частния обвинител като очевидец на деянието,
на практика първата инстанция е привнесла в делото преки доказателства за
начина, по който са протекли събитията. Проявеният подход не е довел до
изопачаване на фактите или голословно игнориране на изнесените от другата група
свидетели (Р., Г. и С.М. – л. 110 и сл. от н.о.х.д.) обстоятелства. Разказите и
на трите посочени лица са били внимателно съпоставени и така в тяхното
съдържание е било констатирано вътрешно противоречие, което възпрепятства
безусловното им кредитиране. Основателно е направило впечатление и положението,
че описвайки инцидента в двора на ул. „*******, свидетелите Р., Г. и Ст. М.
пропускат спомените си за ролята на подс. А.М. във възникналия сблъсък и
свеждат същия само до първоначалния спор за телефона между ч.о. С. и св. М. и
намесилите се впоследствие множество лица. Те не съобщават и нищо за забелязани
по лицето на пострадалия травматични увреждания, което е най-малкото странно,
предвид тяхното обективно наличие вследствие на конфликта.
СГС прецени, че следва да
отклони като неоснователни и претенциите във въззивната жалба срещу правната
квалификация на инкриминираното деяние. То правилно е било оценено като средна
телесна повреда по чл. 129, ал.2 НК (избиване на зъби, без които се затруднява
дъвченето и говоренето), при това – причинена с пряк умисъл за този вид
травматично увреждане (като се вземат предвид интензитетът на описаните удари,
тяхната последователност и локализация). Експертните медицински изводи, че в
случая се касае за „счупване на коронката на втори горен десен зъб“ и за
„изкълчване на първи горен десен зъб“ не разколебават застъпената правна
квалификация, защото тя е била изцяло съобразена с тълкуването на този
юридически признак в т.11 от П-3/79-Пл., третиращо загубата, счупването или
разклащането на зъби като форми на „избиване“, затрудняващо дъвченето и говора,
когато „…се е отразило чувствително върху тяхната нормална функция“. Няма и
повод спрямо подс. М. да бъдат прилагани някои от облекчените квалификации на
средната телесна повреда по чл. 132 НК, нито изключващия обществената опасност
на деянието институт на неизбежната отбрата (чл. 12 НК), защото факти в тази
насока нито са били съобщени от разпитаните пред СРС свидетели, нито установени
чрез други доказателствени средства.
Първата инстанция е
индивидуализирала наказанието към неговия минимум по размер – 3 месеца
„лишаване от свобода“. При липсата на
протест или жалба на частния обвинител срещу така определените параметри нито е
необходимо, нито възможно СГС да обсъжда ревизирането му в тежест на подсъдимия
М., независимо, че се констатира проявено незаслужено снизхождение. Така
например, освен пряко инкриминираната средна телесна повреда, на пострадалия С.
са били причинени и други - странични,
макар и несъставомерни - травми, които не са били отчетени като отегчаващи
обстоятелства. Решението спрямо подс. М. да се приложи институтът на условното
осъждане (чл. 66 НК) и продължителността на минимално определения изпитателен
срок (3 години) също не следва да бъдат ревизирани, тъй като – от една страна –
с тях е осигурен максимален толеранс спрямо дееца и в същото време – липсва
насрещно оплакване, с което по реда на чл. 337, ал.2, т.2 НПК да се иска отмяната
им.
Закономерна последица от
осъждането на подс. М. е и начинът, по който първата инстанция е процедирала
при присъждането на разноските и доколкото нейните изводи се споделят напълно, е ненужно тяхно преповтаряне.
Във връзка с всичко
изложено дотук, въззивният съд прецени, че следва да остави в сила обжалваната
пред него присъда, поради което и на основание чл. 338 НПК, СГС, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда от 29.03.2018 г. по н.о.х.д.
№ 13436/15 г. на СРС (НО, 1 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: