Р Е Ш Е Н И Е
№ 22.04.2019 г. гр. Ямбол
В И
М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ЯМБОЛСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, на втори април 2019 година в публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РОСИЦА СТОЕВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КАЛИНА ПЕЙЧЕВА
2. ТОНКА МАРХОЛЕВА
секретар П.
У.
като
разгледа докладваното от мл. съдия Мархолева вгд № 91 по описа за 2019 г. и за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството пред Ямболски окръжен съд
е образувано по въззивна жалба на И.Г.М.
с ЕГН ********** с адрес *** против Решение №56/22.01.2019 г., постановено по
гр.д. № 2396/2018 г. по описа на ЯРС, с което първоинстанционният съд е
отхвърлил изцяло ищцовата претенция срещу „ДИНАМО ИН” АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление: гр.Ямбол, ж.к.”Индустриален”, представлявано от
С. Д. Я. за сумата от 51 300лв., представляваща неизплатено трудово
възнаграждение за периода 01.06.2013 г. - 31.05.2018 г., като неоснователен.
С въззивната жалба
решението на ЯРС се атакува изцяло в отхвърлителната му част с твърдения, че е недопустимо
и неправилно. Конкретни доводи за недопустимост не са изложени. Твърди се, че
пред първоинстанционния съд е била представена справка за актуалното състояние
на всички трудови договори, вписани на името на ищеца в НАП от 08.06.2018 г.,
където изрично бил вписан и непрекратен трудов договр с "Динамо Ин"
АД. Сочи, че видно от справката бил
посочен код за длъжността му по КИД (2008) - 311 и по НКПД - 2132, които
отговаряли на главен експерт информационно обслужване / Специалисти по
производството, селското и горското стопанство/. Длъжностната му характеристика
не изисквала непрекъснато позициониране на едно място, което му позволявало към
процесния период да изпълнява няколко
длъжности, без да нарушава КТ. Изтъква, че поради голямата отдалеченост във
времето, не пазил екземпляр от трудовия договор, но справката от НАП била
достатъчно доказателство за наличието му. Заявена е претенция за присъждане на
сторените по делото разноски. Доказателствени искания не са направени.
Въззиваемата страна „ДИНАМО ИН” АД не е намерено на
обявения в търговския регистър адрес, поради което съобщението е счетено за
връчено на основание чл. 50, ал. 2 от ГПК. В срока по чл. 263 ГПК от ответното
дружество не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба.
В съдебно заседание въззивникът И.М. не се явява, като
е депозирал молба, с която е заявил искане на делото да бъде дадено ход в
негово отсъствие, като му бъдат присъдени сторените на втора инстанция
разноски.
Въззиваемото „Динамо ИН“ АД също не изпращат
представител в съдебно заседание.
След съвкупна преценка на събраните от
първоинстанционния съд доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
Доказателствата, представени пред първата инстанция,
се изчерпват с една единствена Справка актуално състояние на всички трудови
договори вписани на името на И.Г.М.,*** на 08.06.2018 г. От последната се
установява, че ищецът, настоящ въззивник, има вписани два трудови договора,
сключени с „Динамо ИН” АД гр.Ямбол:
-
първият от
04.08.2003г., прекратен на 05.11.2003г. с код по Националния класификатор на
професиите и длъжностите – 2132, отговарящ на подгрупа „Специалисти в селското,
горското и рибното стопанство“, включваща 17 броя длъжности (лесоинженер,
агроном, лесничей и др.);
-
вторият от 10.11.2003г., с вписан същия код по
НКПД, без отбелязване да е прекратен с основна заплата от 855 лв., процесното
трудово възнаграждение по който се претендира за период от 01.06.2013 г. до
31.05.2018 г.;
За
процесния период видно от представената Справка от НАП са действали още два
трудови договора – първият с работодател „Полимери инвест“ АД, гр. Девня, с
вписана дата на сключване 04.10.2011 г. с основна заплата 597 лв. и вторият с
работодател Сдружение Българо-Туркменистантска Индустриално търговска палата –
гр. София, сключен на 25.05.2015 г., прекратен на 24.07.2015 г. с основна
заплата 1 913 лв.
Окръжен съд–Ямбол, като взе предвид становищата на
страните и техните възражения, прецени събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност и в съответствие с правомощията си,
регламентирани в чл. 269 ГПК, намира следното от правна страна :
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок,
предвиден в чл. 259, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от
съответните надлежни страни, имащи право и интерес от обжалване, поради което е
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269, изр.2 ГПК и задължителните указания
по приложение на нормата, дадени с т.1 на ТР № 1 от 09.12.2013 г., при
произнасянето си по правилността на обжалваното съдебно решение въззивният съд
е ограничен до релевираните в жалбата оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила и на материалноправните норми, както и до проверка за
правилно прилагане на императивни материалноправни норми, дори ако тяхното
нарушение не е въведено като основание за обжалване.
При преценка по същество - атакуваното решение се
прецени за правилно, съотв. въззивнта жалба за неоснователна, поради следните
съображения:
На общо основание и по смисъла на чл.128, т. 2 от КТ
работодателят е длъжен в установените срокове да плаща трудовото възнаграждение
за извършената работа. Посочената разпоредба гарантира на работниците и
служителите при полагането на труд да получат договореното между тях и
работодателя възнаграждение по трудов договор. Правото на работниците или
служителите да получат възнаграждение за положения от тях труд е задължение за
техния работодател, като при неизпълнение на това задължение се поражда и
потестативното право да се претендира от съда осъждане на работодателя за
заплащането на възнаграждение.
Правилно и изчерпателно първоинстанционният съд е
указал на ищеца по делото, че нему принадлежи доказателствената тежест да
установи положителните факти в процеса, от които черпи изгодни за себе си
правни последици, а именно: 1. че претендираното от него неизплатено трудово
възнаграждение действително е било уговорено с работодателя; 2. че то е било част
от съдържанието на трудовото правоотношение и 3. че е престирал реално
уговорената работа.
Дали и доколко работникът изпълнява трудовите си
задължения точно и добросъвестно подлежи на доказване и то е в тежест на
страната, която от тези факти извлича изгодни за себе си правни последици - чл.
154, ал. 1 ГПК, приложен точно от съда (в този см. Определение №161/28.02.2017
по дело №4116/2016 на ВКС). По правилата на гражданския процес, главното
доказване (онова, за което страната носи доказателствена тежест) трябва да бъде
винаги пълно: да създаде абсолютна достоверност - сигурно убеждение на съда в
истинността или неистиннността на съответното фактическо твърдение; само
насрещното доказване може да се задоволи да бъде непълно. Ако страната не се
справи с доказателствената тежест, дори да съществува вероятнтост, но не и
несъмненост, то в резултат на последиците от разпределението на
доказателствената тежест в гражданския процес, за съда този факт или
обстоятелство не се е осъществило, ако трябва да се установи настъпването му,
съответно се е осъществило, ако трябва да се установи липсата му. В конкретния
случай при отсъствие на всякаква процесуална активност от страна на ищеца да
ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си, че е полагал труд за
ответното акционерно дружество; че този труд е бил полаган дистанционно или на
работно място, различно от седалището на работодателя, следва да се приеме
липса на пълно и главно доказване на претенцията за изплащане на дължимо
трудово възнаграждение. Нито са представени преки, нито дори и косвени
доказателства, които да водят на индиция за наличие на странични обстоятелства,
които преценени в съвкупност с другите доказателства да служат за установяване
на основния факт – полагане на труд по твърдяното трудово правоотношение. Както
вече беше посочено работодателят дължи възнаграждение само за реално положен
труд. Без доказателства за реално извършена от работника работа през процесния
период – трудово възнаграждение не му се дължи (арг. от Решение № 376 от
21.11.2011 г. по гр. дело № 329/2011г. на ВКС, с което на въпроса за
дължимостта от страна на работодателя на трудово възнаграждение на работника е
прието, че наличието само на сключен
трудов договор не е достатъчно за да възникне задължение за работодателя да
заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът да полага труд и
фактически да осъществява трудовата си функция). Ищецът се е ограничил
единствено с твърдения – че е полагал труд в сградата на „Топлофикация Ямбол“
ЕАД (за което не са ангажирани свидетелски показания); че е получавал задачи по
пощата, телефона, електронната поща (без да е предстевено дори едно извлечение
от документ, удостоверяващ възлагане/изпълнение на задача или някакъв вид
електронна кореспонденция с въпросния работодател). Последицата от правилата за разпределение на доказателствената
тежест е, че за съда е осъществено само онова фактическо твърдение, което той
може да приеме за безспорно установено въз основа на събраната по делото
съвкупност от доказателства, което както вече бе изяснено, не може да се приеме
за твърдяното от ищеца полагане на непрекъснат дистанционен труд.
Освен това правилно първоинстанционния съд е
отбелязъл, че за процесния период, за който се претендира неизплатено трудово
възнаграждение от „Динамо ИН“ АД, ищецът има вписани по справката си още два
трудови договора, сключени с работодатели със седалище в гр. Девня и гр. София.
Действително Кодекса на труда позволява паралелното действие на повече от един
трудов договор при друг работодател за един и същи период от време (чл. 111 от КТ т. нар. „външно съвместителство“), но при наличието на строго определени
изисквания (напр. за ненадвишаване на
общо 48 ч. седмично работни часове, изрично съгласие от втория работодател и
т.н., като никъде не става дума и за трети работодател), за което в случая
също липсват представени доказателства. Независимо от гореизложеното и противно
на извънпроцесуалната житейска логика е ищецът за период от 01.06.2013 до
31.05.2018 г., пет години, да продължава да полага труд и да изпълнява
дистанционно поставените задачи от неговия работодател, при положение, че не
получава дължимото му трудово възнаграждение. Поради това настоящият състав
намира, че ЯРС правилно е намерил претенцията за недоказана, поради което
правилно е отхвърлил иска за сумата от 51 300 лв. за неизплатени трудови
възнаграждения.
При този изход на спора, ответната страна има право да
му бъдат присъдени направените от него разноски пред първата и въззивната
инстанция, но поради липса на искания за извършени такива, последните не се
дължат.
Водим от изложеното, Я О С
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение №56/22.01.2019 г., постановено по гр.д. №
2396/2018 г. по описа на ЯРС.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 вр. с чл.
284 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.