П Р И С Ъ Д А

 

Номер                                          27.02.2018 година                              град Хасково

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

Хасковският окръжен съд                                                              наказателен състав

На двадесет и седми февруари                    две хиляди и осемнадесета година

В публичното заседание в състав :

          

                         Председател: Боряна Бончева

                         Съдебни заседатели:1. Д.Д.     

      2. С.Д.

Секретар Стефка А.

Прокурор Павел Жеков

като разгледа докладваното от Председателя н.о.х. дело № 976 по описа за 2016 година

 

П Р И С Ъ Д И :

 

ПРИЗНАВА подсъдимия С.С.П., роден на *** година в гр. Ардино, живущ ***, български гражданин, българин, със средно образование, неженен, неосъждан, работи в Хлебозавод „Тимс“, ЕГН ********** ЗА ВИНОВЕН в това, че на 02.07.2013г., в землището на  с. Рогозиново, общ. Харманли на път III - 769, на около 2 км. и 800 м. след разклона за с. Рогозиново, общ. Харманли в посока с. Доситеево, общ. Харманли, при управление на моторно превозно средство– товарен автомобил “Мерцедес Спринтер 312 Д” с ДК № **** нарушил правилата за движение по пътищата, а именно: чл. 20, ал. 2 от ЗДвП - "Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с … характера и интензивността на движение, … за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението", чл. 25 ал.1 от ЗДвП „Водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, … в частност за да премине в друга пътна лента, …преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение, и по непредпазливост причинил смъртта на * А. Д с ЕГН ********** ***, като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия,  поради което и на осн.чл.343а ал.1 б. „б“ вр. чл. 343, ал. 1, б “в”, вр. чл. 342, ал. 1 вр.чл.55 ал.1т.2б.“б“.от НК му НАЛАГА НАКАЗАНИЕ „ПРОБАЦИЯ“ със следните пробационни мерки:„задължителна регистрация по настоящ адрес, с периодичност два пъти седмично” и „задължителни периодични срещи с пробационен служител”, двете с продължителност от по 1 (една) година и 6 (шест) месеца, като на основание чл. 304 от НПК го ОПРАВДАВА частично по първоначално повдигнатото обвинение по чл. 343, ал. 1, б “в”, вр. чл. 342, ал. НК.

На осн. чл. 343г от НК НАЛАГА на подсъдимия С.С.П. със снета по- горе самоличност, наказание "ЛИШАВАНЕ ОТ ПРАВО ДА УПРАВЛЯВА МПС" за срок от 1 /една/ и 6 / шест / месеца.

На осн. чл. 189, ал.3 от НПК ОСЪЖДА подсъдимия С.С.П. със снета по- горе самоличност, да заплати в полза на бюджета на МВР сумата от 2564,88лв. направени по делото разноски само на досъдебното производство и 366,11лв. в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на ОС-Хасково .

 Присъдата подлежи на обжалване и протест пред АС – Пловдив, в 15-дневен срок от днес.

 

 

Председател:                              

Съдебни заседатели:1.

                           

                                  2.

 

                                    

            

 

МОТИВИ

 

към Присъда № 27 от 27.02.2018 г., постановена по НОХД № 976 по описа за 2016 г. на Окръжен  съд – Хасково

 

         Съдебното производство е образувано по внесен от Окръжна прокуратура – Хасково обвинителен акт против С.С.П., ЕГН: **********,***, по обвинение за това, че на 02.07.2013 г. в землището на с. Р., Община Х., в посока с. Д., Община Х., при управление на моторно превозно средство – товарен автомобил „Мерцедес Спринтер“ 312 Д с ДК № ******* нарушил правилата за движение по пътищата, а именно чл. 20, ал. 2 ЗДвП – „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с характера и интензивността на движение,… за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението“ – чл. 25, ал. 1 ЗДвП, „Водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра,… в частност за да премине в друга пътна лента,… преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде за участниците в движението, които се движат преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение“ и по непредпазливост причинил смъртта на Г.А.Д., ЕГН: **********,*** – престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК.

         Съдебното производство премина по общия ред.

         Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково поддържа обвинението във вида, в който е повдигнато. Акцентира върху механизма на настъпилото ПТП – подсъдимият изчаквал преминаването на по-опасното препятствие в лицето на насрещно движещият се автомобил, вследствие на което се оказал много близо до каруцата и сблъсъкът бил неизбежен. Вследствие на удара и многобройните действащи сили пострадалият изпаднал от каруцата, при което получил множество телесни увреждания. Избраната от подсъдимия скорост, макар и разрешена за движение извън населено място, се оказала несъобразена, защото същият неправилно преценил скоростта на всички участници в движението – скоростта на своя собствени автомобил, на насрещно движещия се автомобил и на каруцата, за да се разминат безопасно. Опасността възникнала в момент, в който подсъдимият решил да извърши маневрата изпреварване с несъобразена скорост. Експертизата сочела, че произшествието не би възникнало, ако подсъдимият е предприел изпреварване на разстояние най-малко 47-48 м преди каруцата, а това е станало на 11-12 м преди нея, когато сблъсъкът вече бил неизбежен. Опасността не възникнала в момента на сблъсъка, а преди това, когато подсъдимият решил да предприеме немотивирано изпреварване в сложна транспортна ситуация. Пострадалият Д. починал от увреждания и травми, причинени от процесното ПТП, като причинната връзка се установявала от приетата по делото съдебномедицинска експертиза. Обосновава се тезата, че твърдението на подсъдимия за подплашване на коня не се доказвало, а дори и да било възможно, то не се намирало в причинна връзка с произшествието. Механизмът на последното сочел на несъобразена скорост при изпреварване, което поставило подсъдимия в невъзможност да я извърши безопасно. Предлага се наказанието „лишаване от свобода“ да бъде определено при условията на чл. 54 НК и ориентирано към минимума, като изтърпяването му бъде отложено съгласно чл. 66 НК. Иска се налагане и на наказание „лишаване от право да управлява МПС“.

         Повереникът на частния обвинител, адв. Т., смята, че основните въпроси от предмета на доказване са намерили отговор в приетите по делото експертизи. Ударът категорично бил реализиран в дясната лента за движение и настъпил отзад, в ляво на каруцата. Според него, версията за подплашване на коня била защитна теза на подсъдимия. Това се доказвало от факта, че липсвало навлизане на каруцата в лявата лента за движение и ударът бил отзад, а не отстрани – ако имало рязка промяна на траекторията в ляво поради подплашване от страна на коня, тогава каруцата щяла да застане под определен ъгъл и ударът нямало да бъде в задната част. Настъпилата смърт се явява в пряка причинна връзка с произшествието, като от заключението на комплексната експертиза се установявало, че ако не е имало травма, нямало е да настъпи и смъртта. Отправя се искане за произнасяне на осъдителна присъда, като по отношение на наказанието се присъединява към изложеното от представителя на държавното обвинение.

         Производството по делото е протекло в отсъствие на частния обвинител А.Г..

         Според защитника на подсъдимия, адв. Ч., установените в хода на съдебното следствие факти и обстоятелства не доказвали безспорно вината на неговия подзащитен. Поставя се акцент върху местоположението на каруцата, посочено в обвинителния акт, според който тя се завъртяла в отрицателна посока. При център на тежестта в средата и удар отзад, предметът се завъртал в положителна посока. Към момента на съприкосновението системата „каруца – кон“ не била успоредна на посоката на движение, а била отклонена поне на 30 градуса. Това се подкрепяло и от показанията на свидетелката А. относно положението на коня веднага след удара, което подкрепяло тезата, че конят се е подплашил. Изтъква се, че смъртта на пострадалия Д. е настъпила както от възрастта му, така и от небрежното медицинско лечение, осъществено в гр. Харманли и гр. Хасково. Допълнително значение оказало залежаването на пострадалия и неполагането на грижи от страна на неговите роднини. Смъртта се явявала не пряка и непосредствена последица, а вторична последица от залежаването. Отправя се искане за признаване на подсъдимия за невиновен.

         Подсъдимият П. в своя защита заявява, че се придържа към казаното от защитника му. В последната си дума отправя искане да бъде оправдан.

Съдът като прецени събраните по делото гласни, писмени и веществени доказателства, приема за установено от фактическа страна следното:

През лятото на 2013 г. подсъдимият С.П. работел като **** в търговското дружество „****“ ***, ЕИК *****, седалище и адрес на управление гр. **., ул. *** № ****. Основните му задължения се свеждали до разнасяне на хляб и тестени изделия с цел зареждане на различни търговски обекти в района на гр. Х. и прилежащите му села. За нуждите на извършваната работа работодателят предоставил на П. за ползване и управление собствен на дружеството товарен автомобил (товарен бус) марка и модел „Мерцедес Спринтер“ 312 Д с ДК № *****. С тази цел работодателят предоставил на П. и пълномощно (л. 25, том I ДП).

На 02.07.2013 г., около 11:00 часа, П. извършвал обичайния си курс за разнасяне и зареждане с хляб в района на гр. Х. с управлявания от него товарен автомобил. Отправил се към с. Д., Община Х., за да достави и последното останало му количество хляб. Движел се по път III – 769 и подминал разклона за с. Р., като продължил към с. Д.. Пътят бил сух, прав, с асфалтово покритие и включвал платно за двупосочно движение, като движението се осъществявало при нормална видимост. В участъка от пътя на около 2 км и 800 м след разклона за с. Р., подсъдимият приближил движещо се пътно превозно средство пред него, представляващо каруца, теглена от кон. Каруцата се управлявала от пострадалия Г.А.Д. (на *** години). В момента на приближаването управляваният от П. товарен автомобил и каруцата се движели в дясната лента на платното за движение. Подсъдимият имал намерение да изпревари каруцата, но в лентата за насрещно движение се появил лек автомобил „Опел Астра“, управляван от свидетелката Д.А.. Появата на лекия автомобил не позволила на П. да извърши веднага изпреварване, поради което той продължил да се движи в дясната лента и значително скъсил дистанцията между него и каруцата, управлявана от пострадалия. Подсъдимият управлявал товарния автомобил със скорост около 78 км/ч. След като лекият автомобил в другата пътна лента отминал, П. предприел изпреварване, намирайки се на разстояние от около 11-12 м от каруцата. При предприемане на изпреварването каруцата с впрегнатия в нея кон се отклонила леко наляво, като се движела с много ниска скорост – около 3,6 км/ч. Поради близкото разстояние между товарния автомобил и каруцата, както и несъразмерната разлика в скоростта на всяко едно от превозните средства, П. не съумял да извърши правилно предприетото от него изпреварване, при което последвал сблъсък на предната дясна част на товарния автомобил със задната лява част на каруцата. В резултат на удара пострадалият Д. залитнал и паднал на пътното платно, каруцата се изместила напред и настрани, а впрегнатият в нея кон се освободил от сбруята и юздите, като побягнал изплашено в неизвестна посока. Веднага след удара подсъдимият задействал спирачната система и спрял товарния автомобил на известно разстояние пред каруцата, за да не пречи на преминаващите превозни средства и за да избегне евентуален друг пътен инцидент. Притеснен от случилото се, подсъдимият слязъл от товарния автомобил и отишъл до пострадалия Д., като му помогнал да се изправи, задавайки му въпроси дали е наред и има ли някакви оплаквания. Междувременно, свидетелката А., която управлявала лекия си автомобил в лявата пътна лента и вече била отминала на известно разстояние, в огледалото за обратно виждане видяла, че товарния автомобил ударил каруцата, при което на пътното платно се разхвърчали дървени части. А. спряла колата си, слязла и отишла да види какво става. Заварила пострадалия да седи на земята, с охлузвания по челото и да се оплаква. Заедно с подсъдимия, А. помогнала на Д. да се изправи, след което се обадила на тел. 112 и повикала помощ. На получения сигнал се отзовал медицински екип на ЦСМП – гр. Харманли и полицейски автопатрул, в който участвали свидетелите М.С. и Д.Ч.. Непосредствено преди пристигането на медицинския екип и полицейските служители с помощта на неустановено по делото трети лица каруцата била преместена от позицията, в която се установила след удара, и положена на на друго място, близо пътното платно, а товарният автомобил останал на известно разстояние пред нея. Свидетелите С. и Ч. взели мерки за запазване на местопроизшествието и регулиране на движението. Съставили акт за установяване на административно нарушение на подсъдимия П.. Веднага след произшествието от пострадалия била взета кръвна проба, която показала, че не се установява наличието на употреба на етилов алкохол. Пристигналият на място медицински екип на спешна помощ при ЦСМП - Харманли откарал пострадалия първоначално до МБАЛ – Харманли, където бил консултиран и му била направена рентгенова снимка, след което се преценило, че следва да бъде откаран за лечение в МБАЛ – Хасково. След като разбрал, че пострадалият е транспортиран до лечебното заведение, П. *** и при пристигането си в болницата разговарял със свидетеля П., който първоначално приел и прегледал Д.. От разговора П. научил, че пострадалият има травма на ключицата и за нейното обездвижване е необходимо да се закупят медицински консумативи. П. закупил консумативите от близката аптека и ги предоставил на пострадалия. След като бил изписан от МБАЛ – Хасково, Д. бил транспортиран до дома си в с. Р., Община Х.. Започнал период на възстановяване. Тъй като Д. не се чувствал добре, през по-голямата част от времето лежал в дома си. За него и съпругата му, която също имала здравословни проблеми, се грижела свидетелката С.Н. – почиствала, помагала в обслужването на Д. и съпругата му, носела храна и други продукти.  След известно време, от продължителното залежаване Д. получил рани по седалището и гърба (т.нар. „декубитални рани“), които започнали да гноясват и да се инфектират. Наложило се отново да бъде изпратен на лечение в МБАЛ – Харманли, където постъпил на 24.07.2013 г. След постъпването му там раните от залежаването били обработени, но по време на преглед, извършен от свидетелката д-р О. се констатирало, че общото здравословно състояние на пострадалия изобщо не е добро. Д. бил изписан на 31.07.2013 г. и отново върнат в дома си в с. Р., но на следващия ден починал.  

Съдът приема, че гореописаната фактическа обстановка се изяснява по несъмнен и категоричен начин въз основа на събраните по делото доказателства: обясненията на подсъдимия С.П.; показанията на свидетелите Д.П., В.К., М.С., Д.Ч., Д.А., П.П., Е.Ш., Г.Г., Д.С., Я.Ч., К.С., Д.Д. – С., Н.Н., К.Й., А.О. – П., С.Н., Г.К., В.С., С.Н. и А.Г. (частен обвинител, чиито показания са приобщени по реда на чл. 281, ал. 5 и ал. 7 вр. ал. 1, т. 3 НПК); приетото по делото заключение на съдебно-химическа експертиза, изготвена от вещото лице Д.Х.; приетите по делото заключения на първоначална  и допълнителна съдебно-автотехнически експертизи, изготвени от вещото лице С.П.; приетите по делото заключения на съдебно-медицинска експертиза на труп и съдебно-медицинска експертиза по писмени данни, изготвени от д-р Х.Е.; приетото по делото заключение на комплексна съдебно-медицинска автотехническа експертиза на вещите лица С.М., д-р С.С., д-р И.Б., д-р Г.Б. и д-р Д.М.; приетото по делото заключение на допълнителна комплексна съдебно-медицинска и автотехническа експертиза; приетите по делото писмени доказателства в хода на съдебното производство; приобщените като доказателства по реда на чл. 283 НПК писмени материали по ДП № 61/2014 г. по описа на ОСлО – Хасково при ОП – Хасково.  

Фактическата обстановка е изведена след обстоен анализ на събраните доказателства, като настоящият съдебен състав кредитира само онези от тях, за които се установява, че се подкрепят от цялостната доказателствена съвкупност по делото и не съдържат противоречия, неясноти и неточности. Съществено значение имат онези доказателства, с които се установява каква е била траекторията на движение на всяко едно от превозните средства; какви са били параметрите на движение (скорост, спирачен път, видимост); какви маневри са били предприети от тях; дали маневрите им са били съобразени с пътната обстановка и с изискванията на правилата за движение; какво е било естеството на съприкосновението между превозните средства и в кои контактни точки; механизмът на произшествието и на настъпилия вредоносен резултат; по какъв начин е протекъл причинно-следствения процес между отделните събития и действията на всеки един от участниците в движението при така създалата се пътна обстановка.

Последователността от събитията, описани в гореизложената фактическа обстановка, се установява чрез взаимосвързания анализ на отделните доказателства, доколкото те са относими към отделните етапи от развитието на произшествието.

         Обясненията на подсъдимия С.П. и показанията на свидетелката Д.А. като доказателствени средства отразяват преки впечатления относно движението на превозните средства непосредствено преди инцидента, момента на самото произшествие и непосредствено след това, но с различен интензитет на възпроизвеждане на възприятията.

         Обясненията на подсъдимия представляват същевременно и защитно средство в рамките на съдебното следствие, поради което настоящият състав кредитира само онези от тях, които се потвърждават от останалата доказателствена съвкупност. По-конкретно съдът не кредитира обясненията на подсъдимия относно скоростта, с която е управлявал товарния автомобил „Мерцедес Спринтер“ 312 Д и разстоянието, от което е започнал да извършва маневрата изпреварване. П. твърди, че се е движел с не повече от 50-60 км/ч и че е започнал да извършва маневрата на разстояние от около 50 – 100 метра преди движещата се пред него каруца. В тази насока съдът цени изцяло констатациите на приетите по делото първоначална и допълнителна съдебно-автотехническа експертиза, както и комплексната експертиза (коментирани подробно по-долу), съгласно които в момента на сблъсъка товарният автомобил се е движел с около 78 км/ч и е започнал да извършва маневрата изпреварване на разстояние около 11 – 12 метра преди каруцата. По отношение на скоростта не без значение е и факта, че експертизите не са установили наличието на спирачен път, т.е. няма данни за намаляване на скоростта до твърдените от подсъдимия параметри и към момента на първоначалното съприкосновение между товарния автомобил и каруцата първият се е движел с тази скорост, с която се е движел още от момента, в който е възприел движещия се пред него обект. Твърденията на П. за скоростта и разстоянието при изпреварване съставляват негова защитна теза, която допълнително може да се отдаде и на естествен дефицит на субективните възприятия в момента на реализиралата се пътно-транспортна ситуация, която се е развила в рамките на относително кратък времеви интервал, не позволяващ да бъдат отчетени детайлни подробности от всички аспекти на произшествието. Нито естеството на установените следи от инцидента, нито пораженията върху двете превозни средства, нито цялостният механизъм на произшествието позволяват да се възприемат твърденията на П. в тази насока.   

         Съдът подложи на внимателен анализ твърденията на подсъдимия относно подплашването на коня и изместването на каруцата. Този въпрос се явява спорен в рамките на цялото производство. Обясненията на П. в тази насока не са еднозначни. Общото между тях е, че той винаги описва поведението на коня като „подплашване“. Различията се проявяват относно промяната в местоположението на каруцата и момента на самия удар. Първоначално П. заявява: „…Конят се подплаши от птицата и когато тръгнах да изпреварвам каруцата, конят влезе направо пред буса и нямаше как да го избегна - или трябваше да обърна буса, или нямаше как да не се ударя в него…“ (л. 139 от делото). Впоследствие той описва случилото се така: „…В същия момент, когато стана ударът на колата в каруцата и падането на човека, не съм гледал как се е случило. Аз видях, че както бях тръгнал да изпреварвам, конят се подплаши и ми засече пътя. Просто нямаше време за реагиране…“ (л. 140 от делото). Съгласно първото описание след като се е подплашил впрегатното животно се е отклонило толкова встрани, че според подсъдимия „конят влезе направо под буса...”. Съгласно второто описание обаче подсъдимият твърди, че конят само е засякъл пътя му, но в момента на удара „на колата в каруцата и падането на човека” самият П. не е гледал как се е случило. Двете твърдения са противоречиви, тъй като първото от тях дава конкретно описание на поведението на коня и неговото траектория при подплашването му, а второто от тях е равносилно на признание, че подсъдимият не е имал ясни визуални възприятия как точно се е случило всичко. За да се разреши това противоречие, следва да се изхожда от констатациите на автотехническите експертизи, свидетелските показания и обективните находки на мястото на произшествието. Ако се приеме, че конят е влязъл „направо под буса...”, това би означавало, че при инициираният удар между двете превозни средства, е следвало да се установят значителни поражения не само по тях двете, но и по самия кон, който неминуемо би пострадал при подобен удар. От обясненията на подсъдимия П., показанията на свидетелката А., показанията на свидетеля В.С. (който е намерил и е върнал коня след инцидента) и разясненията на вещото лице С.М. при приемането на комплексната съдебномедицинска и автотехническа експертиза, се установява, че конят не е имал никакви поражения и липсват каквито и да било данни в тази насока. От друга страна, мястото на първоначалното съприкосновение между двете превозни средства и цялостният механизъм на произшествието водят до извода, че в момента на удара е имало известно отклонение на каруцата в посока наляво. Това отклонение обаче не е било от такова естество, че системата „кон – каруца” да препречи изцяло пътя на товарния автомобил, нито е било такова, че конят и каруцата да навлязат в по-голямата част от площта на пътната лента за насрещно движещите се превозни средства. Отклонението не е било и такова, че да доведе до физическото засягане на коня – липсва съприкосновение между него и товарния автомобил. Следователно, при изключването на тези възможности, следва да се приеме, че непосредствено преди момента на удара и в момента на самия удар конят се е отклонил леко в посока наляво, което е довело и до изместване в същата посока на теглената от него каруца, което съставлява елемент от цялостния механизъм на произшествието. След изместването на каруцата подсъдимият не е съумял да вземе необходимите мерки за избягване на удара, тъй като и товарният автомобил в този момент също е започнал своето отклонение наляво с цел извършване на маневрата изпреварване.

         За съда е невъзможно да установи обаче конкретната причина за поведението на коня. Както се посочи по-горе, подсъдимият през цялото време описва това поведение като „подплашване” и дава своето обяснение за причината: „...В същото време идваше тир от гр. С. посока гр.  Х. и тази птица, поне аз така си го обяснявам, сигурно се подплаши от движението от тира. Има ограждения и птицата беше на един бетонов кол и като тръгна да излита, конят се подплаши и тръгна пред мен” (л. 140 от делото). Твърденията за излитаща голяма птица близо край път, която е подплашила коня, се повтарят няколко пъти от подсъдимия (включително и по време на досъдебното производство). Тези твърдения обаче са изолирани и не се потвърждават от нито едно от останалите доказателства. Свидетелката А., която преминава в този момент с колата си, също не си спомня да е имало движение на тир или излитане на птица. В показанията си тя възпроизвежда думите на пострадалия Д., който в този момент лежал на земята: „...Аз не съм видяла, че конят се е подплашил, така чух от възрастния човек, аз вече се бях разминала с микробуса и каруцата” (л. 148 от делото). Показанията й обаче отрязават не преки впечатление, а препредават думите на починалия. Ето защо съдът не възприема обясненията на подсъдимия за причината, повлияла върху поведението на коня (излетяла птица покрай пътя). От друга страна, дали поведението на коня наистина е представлявало „подплашване”, т.е. неочаквана реакция на някаква опасност или на друг страничен фактор, или пък просто необяснимо, импулсивно движение при сравнително равномерен ход, е без съществено значение за фактологията по делото – безспорно е, че конят се е отклонил леко наляво, повлиявайки по този начин и движението на каруцата, като е ирелевантно дали това се е дължало на „подплашване” или на друга причина.

         На същата плоскост не следва да се кредитират и твърденията на П. относно характера на коня – че бил „много агресивен и плашлив”. Подобни твърдения не могат да бъдат проверени по никакъв начин и представляват само неясна и непотвърдена информация за нрава на животното, получена от неизвестни за делото източници.        

         Съдът кредитира изцяло обясненията на подсъдимия относно действията му след веднага след произшествието и оказването на помощ на пострадалия. П. обяснява, че след удара е преместил буса малко по-надолу, за да избегне евентуални затруднения при движението на други превозни средства: „...След случилото се не оставих буса от левия край, а го оставих от дясно, за да може, ако идва кола отсреща, да могат да видят буса. Не слязох от буса, а бусът от самата инерция си го спрях и го оставих от дясно” (л. 140 от делото). Така се изяснява и местоположението на превозните средства, което не е било същото както в момента на самия удар. След като премества товарния автомобил на известно разстояние, подсъдимият веднага отива да види какво е състоянието на пострадалия. Впечатленията му са преки и отразяват първоначалното физическо състояние на Д., който е бил контактен и в съзнание: „...Пострадалият беше в адекватно състояние, беше ядосан на коня и го псуваше в същия момент... Човекът имаше охлузвания по главата. Беше седнал на земята на пътя и псуваше коня... На място възрастният човек се оплака, че го боли рамото. Единствено се държеше за ръката и каза, че го боли ръката. Аз го попитах дали му има нещо, някъде другаде – ръка, крак. Каза само, че единствено ръката го боли много. Мисля, че беше дясното рамо...” (л. 140 от делото). Последното отбелязване се потвърждава по-късно и от поставената в МБАЛ – Хасково диагноза – счупена ключица. Очевидно, още в първите моменти от инцидента пострадалият Д. е изпитвал силни болки именно в резултат счупването на ключицата. 

         Както се посочи, съдът кредитира обясненията на П., че е оказал помощ на пострадалия, впоследствие е отишъл до МБАЛ – Хасково, интересувал се е от здравословното му състояние, купил му е медицински консумативи за обездвижването на ключицата и го е посещавал в дома му. Тези действия на подсъдимия очертават съществен елемент от обективната страна на деянието, тъй като П. е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия съобразно конкретната обстановка. Намесата на медицинския екип и транспортирането на Д. в МБАЛ – Хасково са естествено продължение на положените от страна П. усилия да окаже необходимото съдействие в случая.

         Допълнително значение за изясняване на пътно-транспортната обстановка имат и обясненията на подсъдимия относно особеностите на пътното платно: „...На мястото на събитието пътят е широк едно платно и половина, не е две платна. Ако приемем, че каруцата се движи в дясно, ще има място между моя автомобил и каруцата. Не знам точно колко място, не мога да предположа. Пътят е доста широк, могат да се разминат две коли, отстрани има банкет, трева, не е тесен път, не трябва някой да спре, за да се размине... В моята посока за движение, встрани от пътя по принцип е равно навсякъде” (л. 140 от делото). Тези обяснения следва да се допълнят от констатациите на първоначалната и допълнителната автотехническа експертиза, основани на протокола за оглед на меспроизшествието, съгласно които пътното платно е предвидено за двупосочно движение с широчина 5.70 м, а пътният участък е бил сух, прав и хоризонтален. Отбелязването на подсъдимия, че в този участък пътят е широк „едно платно и половина, а не две платна” е доста условно. В действителност, става дума за пътно платно с двупосочно движение, поради което с основание може да се приеме, че са били обособени достатъчно ясно две пътни ленти за движение в различните посоки. Важно е изявлението на П., че в този участък при движение на каруцата в дясно има достатъчно място за преминаване на неговия автомобил, като пътят е толкова широк, че „могат да се разминат две коли...” – това уточнение косвено указва извода, че не са съществували обективни препятствия, свързани с особеностите на пътното платно, за нормалното извършване на маневрата изпреварване. 

         Показанията на свидетелката А. спомагат за изясняването на важни моменти в развитието на инцидента, но при внимателното изясняване на действително възприетите от свидетелката факти, с оглед на изминалия дълъг период от време. А. се движи с управлявания от нея лек автомобил „Опел Астра” в пътната лента за насрещно движение в посока от с. Д. към гр. Х., като се разминава с товарния автомобил на подсъдимия П. и каруцата, управлявана от пострадалия. В момента на самото разминаване тя обръща малко внимание на двете превозни средства. Въпреки това свидетелката си спомня твърде важен детайл от пътната обстановка – когато преминава покрай каруцата, забелязва, че тя се движи в нейната пътна лента: „…В момента, когато се разминавах с каруцата, тя си беше в нейното платно, в нейната част от пътя. Не знам точно къде, но беше в нейната лента…“ (л. 146 от делото). Това обстоятелство се твърди от свидетелката още на досъдебното производство и става повод за назначаване на допълнителната автотехническа експертиза по делото, то се поддържа в същия вид и на съдебното следствие, поради което съдът го кредитира изцяло. Неговото значение е пряко свързано с гореизложените констатации относно „подплашването“ на коня и изместването на теглената от него каруца. Както вече се подчерта, съдът приема, че безспорно е имало отклонение в движението на коня в посока наляво, което е довело и до изместване на каруцата, но това изместване не е било толкова съществено, че да доведе до преминаване на коня и каруцата в друга пътна лента. Тези изводи се подкрепят и от обсъдените по-долу констатации на експертните заключения.

           Едва след като А. отминава на известно разстояние, в огледалото за обратно виждане тя забелязва сблъсъка между товарния автомобил и каруцата: „...Разминахме се с водача на буса и после видях в огледалото, че нещо стана с коня и затова спрях. Това помня. Друго не знам. Видя ми се в огледалото, че нещо става. Видях, че човекът падна от каруцата и каруцата малко се разхвърча...” (л. 146 от делото). Заслужава да се отбележи, че от положението на свидетелката не е било възможно да възприеме пряко самият удар между двете превозни средства – на практика, тя е с гръб към случващото се и гледа в огледалото за обратно виждане, а в момента на самият удар товарният автомобил на подсъдимия П. се е намирал в такова положение, че е закривал със задната си половина по-голямата част от сблъсъка, който е иницииран отпред. Този дефицит на зрителни възприятия при А. е отразен и в показанията й: „...Не видях как са се разминали бусът и каруцата. Не помня дали бусът отиде пред каруцата...” (л. 146 от делото). Това означава, че А. няма ясни впечатления за начина, по който П. е извършил изпреварването, нито за самия удар – нейното внимание е привлечено, едва когато вижда да се разхвърчават дъски от задната част на каруцата: „...Вярно е, че не съм видяла самия удар между буса и каруцата. Видях само отзад, че се разхвърчаха дъските на каруцата, но не видях да са се ударили... В огледалото освен дъските, друго нищо не съм видяла...” (л. 148 от делото). От друга страна, обаче, се установява едно нейно уточнение относно слуховите й възприятия, заявявайки: „Не съм чула силен звук от спирачки” (л. 146 от делото). Това отбелязване кореспондира и с приетите по делото експертизи, които не са установили наличието на спирачен път. Свидетелката също не е възприела някакво намаляване на скоростта на товарния автомобил, макар и само да се разминава с него.    

         Внимателно следва да се ценят показанията на А. относно упоменатото вече „подплашване” на коня. Първоначално тя заявява: „Помня за случая само, че конят се подплаши... Видях, че конят се подплаши и спрях колата, за да видя какво става, беше през деня...” (л. 146 от делото). Впоследствие, тя твърди противоположното: „...Първо пострадалият беше легнал, после стана. Не помня какво каза. Каза, че конят се е подплашил, сам той си го каза...”, както и уточнението: „...Аз не съм видяла, че конят се е подплашил, така чух от възрастния човек, аз вече се бях разминала с микробуса и каруцата... Не казвам, че съм видяла подплашването на коня. Аз чух, че конят се е подплашил от възрастния човек, не съм го видяла...” (л. 148 от делото). От тези две противоречиви твърдения, съдът приема второто от тях – свидетелката не е видяла изобщо „подплашване” от страна на коня. Дори обосновано може да се приеме, че тя изобщо не обърнала внимание на поведението на коня непосредствено преди и в момента на самия сблъсък. Това следва от собствените й твърдения, че вижда само разхвърчаването на дъски в огледалото за обратно виждане, т.е. след като самият удар е бил вече иницииран, а твърдяното „подплашване” на коня следва да се е случило малко преди това. Още повече, че от позицията си в отминаващата кола тя няма как да е видяла поведението на коня, тъй като е останала с гръб към него – разгледани в тяхната последователност, най-близо до нея се е намирал товарният автомобил, след това каруцата и най-накрая е конят, който тегли каруцата. Следователно, тя заявява, че конят се е подплашил не въз основа на своите лични възприятия, а въз основа на казаното от пострадалия, като възпроизвежда неговите думи.

         Показанията на А. от досъдебното производство са прочетени на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 и т. 2, предл. 2-ро НПК. Поставя се акцент върху местоположението на каруцата непосредствено след сблъсъка. Съдът кредитира изцяло в тази част показанията на А. от досъдебното производство. Малко след като свидетелката е спряла лекия си автомобил, отишла е до мястото на удара и е помогнала на подсъдимия да изправят пострадалия на крака, до тях са спрели неустановени по делото лица, които са помогнали за преместването на каруцата. Това обяснява защо при пристигането на полицейските органи местопроизшествието не е било запазено в първоначалния му вид. 

         Показанията на А. спомагат и за установяването първоначалното състояние на пострадалия веднага след сблъсъка. В тази част показанията й напълно кореспондират с обясненията на подсъдимия: „...Човекът от каруцата изглеждаше нормално, имаше само малко кръв на главата, но иначе си говореше... Човекът го видях легнал на платното с гръб към асфалта, изцяло легнало тяло на асфалта и имаше малко кръв по главата, беше съвсем малко изцапан с кръв на челото...” (л. 146 от делото) и уточнява:„...Аз и момчето (подсъдимият – б.м.) помогнахме на пострадалия да се изправи... Аз като отидох, дядото беше легнал на земята. Като отидохме при него, дядото започна да се изправя и седна, поседя малко и ние му помогнахме да стане прав...” (л. 148 от делото). Следователно, видимите увреждания на пострадалия са се свеждали до открита рана на главата (обясненията на П. са по-подробни, както вече се посочи, тъй като той споменава, че Д. се е оплакал и от болка в ръката, което впоследствие намира своето медицинско обяснение в счупената ключица). Общото състояние на Д. към този момент не е било толкова влошено, което намира своето обяснение във факта, че в първите моменти от произшествието очевидно получените травматични увреждания все още не са проявили своят пълен ефект поради скоростта на протичане на физиологичните процеси. От друга страна, А. потвърждава, че П. се е притекъл на помощ и двамата заедно с него са помогнали на пострадалия да се изправи и да изчака пристигането на линейката. По този начин обстоятелствата относно оказаната от подсъдимия помощ се потвърждават изцяло. 

         Показанията на свидетелите М.С. и Д.Ч. са еднопосочни и безпротиворечиви и разкриват обстоятелства, свързани с произшествието непосредствено след като се е случило. Те се отзовават на подадения сигнал на тел. 112 за ПТП и пристигат на място. Свидетелят С. също така е съставител на акт за установяване на административно нарушение и констативен протокол № 22 за пътно – транспортно произшествие с пострадали лица (на л. 8 – 9, том I от ДП). Към момента на пристигането им пострадалият Д. вече е откаран от пристигналият екип на ЦСМП – Харманли, поради което те нямат преки впечатления какво е било състоянието му и какви са били получените от нето травматични увреждания. На местопроизшествието С. и Ч. заварват само подсъдимия П. и двете превозни средства. Отразеното в АУАН и констативния протокол административно нарушение на Закона за движение по пътищата е описано като „неспазване на достатъчна дистанция” от страна на товарния автомобил, вследствие на коепо последния застига и удря отзад каруцата, управлявана от пострадалия Д.. Свидетелят С. и приел, че с тези свои действия П. е нарушил чл. 23, ал. 1 ЗДвП. Така описаното административно нарушение има отношение само за административно-наказателната отговорност на подсъдимия П. и по никакъв начин не влияе върху преценката за съставомерността на деянието, механизма на произшествието и извършените от него други нарушения на Закона за движение по пътищата, обуславящи наказателната му отговорност. Относно местоположението на товарния автомобил и каруцата непосредствено след инцидента съдът установи противоречия в показанията на свидетелите С. и Ч., което наложи на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 от НПК прочитане на дадените от тях показания на досъдебното производство в описаната част. И двамата свидетели потвърждават казаното от тях пред разследващия орган, поради което съдът кредитира изцяло именно тази част от показанията на досъдебното производство – при пристигането им на място те са установили, че и двете превозни средства са разположени в отдясно на пътното платно, като товарният автомобил се е намирал на известно разстояние пред каруцата, която е била зад него, преместена спрямо първоначалното си местоположение от неустановени по делото лица.

         Показанията на свидетелите С.Н., Г.К., В.К., Д.П. и Д.Г. – С. са относими към оказването на първа медицинска помощ и приемането за изследвания на пострадалия непосредствено след самия инцидент. От тях се извличат първоначално установените оплаквания и травматични увреждания на Д..  

         Свидетелите Н. и К. са служители при ЦСМП – Харманли и участват в състава на медицинския екип, пристигнал с линейка на мястото на произшествието. Още на този първоначален етап от оказване на медицинска помощ Н. е поставил временна диагноза „Contusio Scapulae“ на ключицата: „…Това е предварителна наша диагноза, която не е окончателна, а ориентировъчна. Описана е контузия на скатула - плешката отзад и контузия на главата. Това е моята предварителна диагноза, която след това в хода на лечението може да се промени. Това е без да има снимки, само един първичен преглед“ (л. 228 от делото). Както се установява по-късно, предварителната диагноза, макар и ориентировъчна, се оказва вярна и се потвърждава от лекуващите лекари в МБАЛ – Хасково. Въпреки получената травма, Н. си спомня, че пострадалият е имал добър неврологичен статус, намирал се е в съзнание, ориентиран за дата и час, за място и време, т.е. като се изключат болките в рамото и ръката, Д. като цяло е показвал добро общо състояние в първите часове след инцидента. Н. си спомня, че е извикал консултация с хирург и терапевт – в тази насока показанията му съвпадат с тези на свидетеля К., който си припомня, че в качеството си на хирург е консултирал пострадалия. Твърденията на Н. относно физическото състояние на Д. се допълват от показанията на свидетеля К., който заявява: „ … Пострадалият беше в такова състояние, че не можеше да ходи. Беше контактен, говореше, но не помня какво е казал. Не ми е правило впечатление да има затруднение в говора или дишането“ (л. 229 от делото). Показанията на К. се кредитират изцяло от съда.

         От показанията на свидетеля К. става ясно, че същият има бегли впечатления още от първото постъпване на пострадалия Д. след произшествието на 02.07.2013 г. В с.з. са прочетени дадените от него показания на досъдебното производство, при което той заявява: „…На 02.07.2013 година имам бегъл спомен, че видях такъв човек след ПТП, който изпратихме в гр. Хасково. След 20 дни пак видях този човек при приемането… За втори път го видях на 24.07.2013 година. Нямам спомен защо не съм го споменал при разпита си на досъдебното производство…“ (л. 144 от делото). Макар и това обстоятелство да не е отбелязано на досъдебното производство, съдът приема, че свидетеля К. е видял пациента в деня на катастрофата, като в останалата си част показанията от досъдебното производство не са в противоречие с показанията на свидетеля относно второто приемане за лечение на 24.07.2013 г. Всъщност, първото приемане не е било същинско приемане за лечение, тъй като К. уточнява, че веднага след като са установили естеството на травмата, са пренасочили пациента към МБАЛ – Хасково, т.е. контактът на К. с пострадалия Д. е бил максимално кратък, което се отразява и на оскъдните свидетелски показания в тази насока: „…Имам смътен спомен. Беше доведен пациентът след ПТП с болки в областта на ключицата, но не си спомням точно лява или дясна беше, без някакви други оплаквания. Пациентът беше в съзнание. Поради тази фрактура, тъй като при нас нямаме ортопед-травматолог, го изпратихме в ортопедично отделение в гр. Хасково... След ПТП пациентите се довеждат в Спешна помощ и от там викат нас за консултация, защото ние си имаме такова разположение и спрямо случая викат консултант. Мисля, че тогава в Спешна помощ аз извърших консултацията. С прегледа беше установена фрактура - болката в ключицата…“ (л. 143 от делото). Ето защо, участието на К. е било сведено само до обикновена медицинска консултация, а не до предприемане на същински действия по обработка и лечение на полученото травматично увреждане. Подробности относно травмата на дясната ключица се извличат от показанията на свидетеля Д.П. (обсъдени по-долу). Значително по-подробни са показанията на К. относно второто постъпване на Д. в МБАЛ – Харманли на 24.07.2013 г. Свидетелят изцяло поддържа казаното от него на досъдебното производство, поради което съдът кредитира показанията му пред разследващия орган, които се допълват от дадените в с.з. При второто постъпване в болница К. е ангажиран с декубиталните рани на пострадалия. В тази връзка той уточнява, че са извършени стандартни изследвания, като изключва възможността счупването на дясната ключица по някакъв начин да се е отразило върху лечението на раните от залежаването: „…Специално счупванията няма да дадат отражение върху резултатите от рутинните изследвания, направени на 24.07.2013 г.„ (л. 144 от делото). Но по въпроса за крайният летален изход свидетелят е категоричен: „…Не е възможно раните от залежаването да доведат до този фатален край, тъй като те са по-повърхностни, изрязват се и се лекуват, но тук вече в случая е възможно пациентът да си е имал и заболяване, сърдечна недостатъчност. Тези рани болят при почистване и затова се прави с местна анестезия“ (л. 144 от делото). Впоследствие тези негови показания се допълват и от констатациите на комплексната експертиза по делото относно причината за смъртта. Интерес представлява и отбелязването на К. относно болковите усещания на пациент, който е получил счупвания на ключицата и ребрата в една и съща половина на тялото: „…Възможно е, ако човекът има счупване на дясна ключица и счупени ребра в дясно, да не разграничи болката от двете счупвания, тъй като боли цялата област“ (л. 144 от делото). Това отбелязване обяснява частично защо в първите моменти след произшествието Д. се е оплаквал предимно от болки в ръката и рамото, а не конкретно в областта на ребрата – налице е смесване на болковите усещания, които според медицинската практика могат и да не бъдат разграничени от субективната гледна точка на самия пациент.

         Какво се е случило с пострадалия след приемането му МБАЛ – Хасково, може да се установи от показанията на свидетелите Д.П. и Д.Г.. П. се занимава основно с фрактурата на ключицата, като си припомня, че на Д. е била направена имобилизраща (обездвижваща) превръзка и е оставен за наблюдение в отделението за срок от 24 часа, за да се проследи дали няма да се получи оток от превръзката. Тъй като такъв не е бил констатиран, на следващата сутрин Д. е изписан от болничното заведение. П. заявява, че по време на прегледа не е установена гръдна травма: „…Ортопедът е до там - фрактура на крайник, фрактура на ключица, относно счупванията. Гръдна травма и такива неща не са обект на ортопедия и той е нямал такива неща. Те са обект на хирургия…“ (л. 141 от делото). При прегледа П. се е ръководил изцяло от представената му първична документация за състоянието на  Д.: „Пациентът дойде при нас с рентгенова снимка и констативен лист от Бърза помощ, че има счупена ключица. Пациентът идва с този консултативен лист, оплаква се от ключица и му е направена имобилизираща превръзка. Той идва на самостоятелен ход. Като няма друго оплакване, аз се ограничавам само в тази диагноза за счупена ключица“ (л. 142 от делото). П. допълва показанията на К., че в при едновременна фрактура на ключица и ребра от една и съща страна болката не винаги може да бъде разграничена в първите моменти след получаване на травмата: „При счупване на ребра от десния край, ако е от страната на ключицата, болката може да се комбинира със счупената ключица, но по принцип ребрата не дават толкова болка, колкото дава посттравматичната  невралгия, която идва няколко дни след травмата. Болките започват фактически от контузията на нерва“ (л. 142 от делото). Концентрирането основно върху ключицата донякъде се обяснява и поради липсата на други оплаквания от страна на пострадалия: „…в случая е възможно да е имало и увредени ребра, но там вече се прави снимка на гръдна половина, но пациентът не е съобщавал за такива неща“. По отношение на твърдението, че П. не си спомня идването на подсъдимия в МБАЛ – Хасково и дали последният се е интересувал от състоянието на пострадалия, съдът приема, че липсата на спомен се дължи на изминалия дълъг период от време и отдава приоритет на обясненията на подсъдимия в тази част.

          Още докато при отвеждането на пострадалия от спешния медицниски екип в МБАЛ – Харманли му е извършено образно изследване, като е направена рентгенограма на дясна клавикула, торакса и черепа (л. 193 от делото). За разчитане на рентгеновите снимки след транспортиране на пострадалия в МБАЛ – Хасково е била извикана свидетелката Д.Г.. По отношение на рентгеновите снимки на гръдния кош (торакса) тя уточнява: „Травми на 2-ро, 3-то, 4-то, 5-то, 6-то, 9-то и 10-то ребро по клинична линия не биха могли да са предпоставка за настъпване на смърт. Принципно при рентгенова снимка на гръден кош не винаги може да се прецени дали има счупени ребра, защото има много фактори, които влияят на качеството на рентгенова снимка“ (л. 226 от делото). Г. подчертава, че в данните от назначеното образно изследване не е упоменато травма на ребрата, което означава, че същата е останала извън обсега на разчитането: „Колегата е описал, че има травматични изменения, но не е упоменал ребра и че няма травма на бял дроб. Описана е рентгенография на бял дроб, на черен дроб и на дясна ключица, фрактура на ключицата. Описани са травматични изменения на лицевата графия на белия дроб, но не е уточнено точно, обикновено е когато са счупени ребрата“ (л. 226 от делото). При предявяване на рентгенова снимка, находяща се на л. 43, том II от ДП, свидетелката отрича да е извършвала разчитане на тази снимка, поради което за нуждите на делото съдът не цени приложената като доказателство снимка. Единственото уточнение, което е направено за други констатации извън фрактурата на ключицата, касае отбелязването за установена от свидетелката друга фрактура – „фрактура крурис декстра“ (л. 119, том I от ДП). Според Г.,  „фрактура крурис декстра“ означава фрактура на двете кости на дясна подбедрица. Няма данни за взети мерки след разчитането на този резултат от образното изследване.

         Показанията на другата група медицински специалисти, разпитани като свидетели по делото, са относими към второто постъпване за лечение на пострадалия Д. в МБАЛ – Харманли на 24.07.2013 г. по повод на получените рани от залежаване (т.нар. декубитални рани). Това са свидетелите Н.Н., К.Й. и А.О. – П..

         Свидетелят Н. описва общото физическо състояние на пострадалия негативно, въпреки че конкретният повод за постъпване са декубиталните рани: „…Пациентът е приет на 24.07.2013 година в увредено общо състояние, което означава тежко, недобро общо състояние. Описал съм: гръден кош – симетричен, чисто везикуларно дишане, двустранно; сърдечно-съдова система – ритмична; корем – на нивото; локалният му статус е влажна некроза с големина около 10-12 см. в седалищна област с гноевидна секреция. Това по принцип се получава от залежаване, от продължително лежане“ (л.227 от делото). Прегледът на гръдния кош и на дишането обаче не са довели до установяване на видими проблеми с белия дроб, като единствените констатации са за чисто везикуларно дишане двустранно, което не е дало основание за различни медицински изводи.

         Свидетелят Й. е участвал в изготвянето на епикризата, в която е описано състоянието на пациента, изследванията и предприетото лечение: диагноза „флегмона глутеи билат“, в. инфекц глутеи билатералис; придружаващи заболявания ХИБС и ХЗСН; изход на заболяването – тежко общо състояние; липсват болки в раната; оттокът по крайниците персистира, раната гранулира и епителизира, оскъдно секретира, афебрилен; изписва се за домашно лечение и се насочва към ОПЛ за наблюдение по желание на близките (л. 72, том I  ДП).

         Свидетелката А.О. в качеството си на вътрешен лекар е била извикана от д-р Й. за консултация по повод на установеното общо тежко състояние на пострадалия. Тя е консултирала Д. на два пъти – на 24.07.2013 г. и на 29.07.2013 г. По време и на двете си посещения свидетелката е предписала медикаментозна терапия – дигоксин, фурантрил, кислород, спиронолактон, фраксипарин. При второто си посещение обаче О. е заварила пострадалия във влошено състояние – тахидиспнея, отпуснат, унесен, кръвно налягане 140 на 90, с галопен ритъм, което се явявало по-тежката форма на сърдечна недостатъчност, отоци в белия дроб и крайниците, белодробен и периферен застой, дихателна недостатъчност, хипостатъчна пневмония (т.нар. застойна пневмония от продължителното залежаване на болния). Към медикаментите е добавен и дилакор, но крайната прогноза на свидетелката е била „песима“, т.е. с немного добър очакван край, което се обяснява от нея с увреденото общо състояние поради сърдечна и белодробна недостатъчност. Тази прогноза е дадена на 29.07.2013 г. – само три дни преди смъртта на пострадалия на 01.08.2013 г., което означава, че още към този момент вече са започнали да се проявяват окончателно последиците от получените травматични увреждания, които при първото постъпване на Д. в МБАЛ – Хасково на 02.07.2013 г. все още не са били толкова ясно изразени, за да получат своята медицинска диагноза.   

         Показанията на свидетелите Е.Ш., Г.Г. и К.С. отразяват впечатленията на близки и познати на пострадалия относно неговото състояние в периода между произшествието и настъпилата смърт.

         Свидетелката Ш. се явява племенница на пострадалия Д. и има преки впечатления от състоянието му, тъй като е една от първите уведомени за инцидента. Тя вижда чичо си на 03.07.2017 г., след като вече е върнат от МБАЛ – Хасково в дома си в с. Р.. В показанията си Ш. възпроизвежда оплакванията на Д., които последният е споделил с нея. Установени противоречия в тази насока дават основание за прочитане на показанията й от досъдебното производство на основание чл. 281, ал. 4 вр. ал. 1, т. 1 НПК. Съдът кредитира показанията на свидетелката, дадени в хода на съдебното следствие, тъй като те са значително по-подробни, детайлни и еднопосочни. Всъщност, пострадалият още в самото начало е имал оплаквания не само от болките в рамото и ръката. Според Ш.: „…Той  каза, че има тежест в гърдите, не може да диша, просто няма сили в краката и не мога да се изправи на крака“ (л. 149 от делото), а при направен опит да бъде вдигнат на крака Д. изпитвал сериозни затруднения: „…Когато отидох при вуйчо на 04.07.2013 г. си движеше ръцете, но краката не можеше и не можеше да става от леглото. Аз му казах да го хванем с мъжа ми, а той каза, че не може да стои на краката си, има тежест в гърдите и трудно диша“ (л. 150 от делото). Това състояние не е било краткотрайно, а постепенно се е влошало и довело до продължително залежаване на пострадалия. Близо една седмица след завръщането на Д. у дома, свидетелката отново го посещава, но оплакванията са същите, като от продължителното залежаване се появяват и декубиталните рани: „…Мина се седмица, ние се обаждахме по телефона, но отидохме и да го видим. Казахме му с покойния ми съпруг да го вдигнем, питахме го дали става. Той каза, че не може да става, с всеки изминал ден състоянието му все повече се влошава, не може да стои на краката си, не може да става и едва го вдига С. да го обслужва. След втората седмица вече, пак отидохме и тя каза, че се е появила рана отзад на гърба“ (л. 149 от делото). Именно Ш. поема инициативата пострадалият да бъде отведен в МБАЛ – Харманли за лечение на раните. След второто постъпване в МБАЛ – Харманли на 24.07.2013 г. Ш. провежда разговор със свидетелката О., в който последната й разяснява, че общото състояние на пострадалия е много тежко. В показанията си Ш. възпроизвежда и думите на Д., че подсъдимият се интересувал от състоянието му и бил дошъл няколко пъти да го навести: „…Аз попитах вуйчо за момчето, с което е станал инцидентът и той каза, че момчето е ходило няколко пъти, но повече нищо не спомена. Каза, че момчето е дошло с микробуса, даже последният път, когато ходихме преди да го вдигнем в болницата, каза, че момчето е работило в хлебната промишленост и някакви кифли им е занесъл“ (л. 150 от делото). От друга страна, свидетелката споделя, че на нея не са й били известни други инциденти с коня, който е бил впрегнат в каруцата и дори подчертава, че нейният чичо е ползвал този кон отдавна и е бил добре запознат с навиците му.

         Свидетелят Г.Г. към процесния момент е заемал длъжността *** на с. Р.. Той посреща пострадалия при завръщането му в къщи на 03.07.2013 г., като уточнява, че Д. се е опитал сам да върви, но не е могъл, тъй като е изпитвал болки. Впоследствие, Г. посещава пострадалия няколко пъти, но забелязва, че състоянието му се влошава, оплаквал се от тежест в гърдите, не можел да става и да се обслужва сам. Тези негови възприятия кореспондират с показанията на Ш., тъй като установяват едно и  също влошаване на здравословното състояние на Д.. Подобно на Ш., Г. също твърди, че не знае за инциденти и проблеми с коня на Д..

         Свидетелят В.С. също е *** на пострадалия Д. и отива при него в МБАЛ – Хасково веднага след инцидента, за да му помогне и да го откара с кола до с. Р. Първите впечатления на С. веднага след изписването са, че Д. е бил контактен и е разговарял, въпреки че се е оплаквал от болки. След като оставя пострадалия у дома, С. повече не го посещава до момента на смъртта му, поради което не е в състояние да даде показания за настъпилото впоследствие влошаване на състоянието на Д.. Съдът не кредитира показанията на С. относно характера на коня, тъй като те не са негови лични, възпроизвеждат само казаното от други, неустановени по делото лица от селото и остават изолирани в доказателствената съвкупност. Дали конят не е бил впряган в продължение на цяла година, дали е бил буен – по тези въпроси показанията на С. са несигурни и твърде и общи. Самият той споделя: „…Аз не приемам това за чиста монета…“ (л. 225 от делото), имайки предвид разказаното му за инцидента, а след това пояснява: „Нямам лични възприятия от този кон“.

         Показанията на свидетелката С.Н. не внасят нови моменти във фактическата обстановка по делото. Въпреки че свидетелката е била най-близо до пострадалия в последните седмици от живота му, показанията й са сравнително оскъдни поради изминалия дълъг период от време. Все пак, Н., подобно на Ш. и Г., също споделя, че след завръщането на Д. у дома на 03.07.2017 г. състоянието му не е било много добро и почти веднага се е залежал. Задълженията на Н. са се свеждали най-вече до смяна на завивките и готвенето на храна, както и почистване на къщата. Свидетелката обаче не е имала отношение към вземането на предписаните лекарства, а самият Д. не е разговарял много с нея и не й е споделял как се чувства и какво изпитва. Обосновано може да се приеме, че Н. е неглижирала част от задълженията си и поради нейното отношение към възложената й работа са се получили раните от залежаване, което може да се извлече косвено и от собствените й показания: „…Раните на дядо Г. не съм почиствала, гърбът не съм му чистела. Не съм го промивала със спирт“ (л. 240 от делото). Както става ясно от експертните медицински заключения, обаче, декубиталните рани не са били в състояние да доведат до летален изход.

         С показанията на свидетелите Д.С. и В.С. се попълва фактологията на делото относно намирането на коня след откъсването му от каруцата и побягването в неизвестна посока. Двамата откриват коня на разстояние около 2-3 км от селото, близо до един язовир, като С. си спомня, че нямал хамут. След като улавят коня, те го откарват отново в дома на Д. и го оставят там. Както С., така и С. потвърждават, че не им е известно да е имало други инциденти с коня преди. Дори при връщането на коня С. подчертава, че го е хванал много лесно, не е имал никакви проблеми и конят изобщо не се е съпротивлявал.  

         Свидетелят Я.Ч. е полицейският служител при РУ – Харманли, който получава съобщението за настъпилата смърт на пострадалия. Свидетелят е уведомен за случилото се сутринта на 01.08.2013 г. и тъй като предварително е било известно, че починалият е участвал в ПТП, е взето решение за сформиране на група и откарване на тялото за аутопсия в „Съдебна медицина“ – Хасково. Въпреки че в качеството си на полицейски служител свидетелят е отговарял за с. Р., същият няма лични впечатления от пострадалия Д..

         Не се внасят нови моменти и с показанията на свидетеля П.П., който изпълнява длъжността „****“ на „***“ ***. Търговското дружество е собственик на товарния автомобил, а свидетелят е отговарял за техническата поддръжка на превозните средства. В деня на произшествието подсъдимия П. се обажда по телефона на П., за да го уведоми за случилото си и свидетелят отива на място, за да се опита да прибере товарния автомобил и намиращата се в него стока. При пристигането си П. вижда какво е разположението на двете превозни средства – товарния автомобил се е намирал след каруцата, но в тази насока следва да се отчита вече установеното по-горе, че превозните средства не са били запазени в първоначалното им положение, а са били преместени.

         Показанията от досъдебното производство на свидетеля А.Г., частен обвинител по делото и син на пострадалия, са прочетени по реда на чл. 281, ал. 5, вр. ал. 1, т. 3 и ал. 7 НПК, поради отсъствието на същия вследствие на продължително пребиваване в А. Именно отсъствието му още по време на инцидента е причината свидетелят да контактува с баща си предимно по телефона, поради което неговите показания на досъдебното производство отразяват не личните му впечатления за случилото се, а възпроизвеждат това, което е разбрал от баща си. Поради това и данните са твърде оскъдни. Пострадалият споделил със сина си, че първоначално бил натъртен, но след като се прибрал у дома вече не можел да става. Свидетелят уточнява, че в дните преди 20.07.2013 г. състоянието се влошило дотолкова, че баща му вече трудно говорел дори по телефона. Тези показания кореспондират с останалите установени по делото факти и отразяват постепенното влошаване в здравословното състояние на Д., отразено и в показанията на свидетелите Ш., Г., Н. и О..   

         Съществени данни относно обективната страна на деянието се извличат от приетите по делото експертни заключения.

         От приетата по делото съдебно-химическа експертиза, изготвена от вещото лице Д.Х., се установява по категоричен начин, че в кръвната проба на пострадалия Д. не е установено наличието на етилов алкохол. Това изключва изцяло възможността за извършване на действия от страна на пострадалия при управлението на каруцата и коня под въздействието на алкохол.

         Съдебномедицинската експертиза на трупа на пострадалия (л. 62 – 65, том I ДП), изготвена от вещото лице д-р Х.Е., дава информация за установените обективни находки от извършената аутопсия. Констатациите включват: състояние след съчетана травма – разкъсана предна надлъжна връзка на гръбнака на границата на шийния с гръдния отдел, счупване на бодлестия израстък и на ръба на тялото на първи гръден прешлен, контузия на гръбначния мозък и субарахноидален травматичен кръвоизлив с пробив към ликворната система; оток на главния и гръбначния мозък; счупване на 2 – 20 ребра в дясно по различни анатомични линии; хистологична картина на шоков бял дроб, дълбоки кръвонасядания в областта на дясната лопатка, дясната подбедрица и дясната хълбочна област; счупване на малкия пищял на дясната подбедрица; счупване на дясната ключица; декубитус в областта на кръстеца. Като причина за смъртта са посочени последиците от съчетаната гърбначно мозъчна, гръдна травма и травма на крайниците и меките тъкани на тялото,       изразени с картината на възходящ оток на гръбначния мозък в съчетание с травматичен субарахноидален кръвоизлив на нивото на горния отдел на гръбначния мозък и пробив към ликворната система в резултат на травма на гръбнака и контузия на гръбначния мозък на нивото на шийния с гръдния отдел, довели до подтискане на регулаторните функции на центровете на мозъчния ствол. Тези последици се развиват на фона на гръдна травма със счупване на ребра, счупване на ключицата и малкия пищял на дясната подбедрица ведно с травма на меките тъкани, които допълнително и в съчетание с гръбначно-мозъчната травма са оформили картината на шоков бял дроб с последващи необратими сърдечна и дихателна недостатъчност. С оглед на тези констатации вещото лице е стигнало до крайното заключение, че смъртта е в пряка и непрекъсната причинно-следствена връзка с автомобилната травма от 02.07.2013 г., получена при ПТП на същата дата. Тази констатация се поддържа от вещото лице д-р Е. и по време на разпита му в с.з. – той е категоричен, че пътното произшествие е в пряка връзка с травматичните увреждания, установени по време на аутопсията (л. 291 от делото). С назначената по-късно съдебномедицинска експертиза по писмени данни е направен опит да се проследи какви са били медицинските констатации при двете постъпвания за лечение на пострадалия, дали има съответствие между тях и констатациите от аутопсията и дали са допуснати пропуски при лечението. Дадени са отговори само на първите две задачи, като единственото съвпадение в констатациите на лекуващите лекари и на съдебния лекар се отнасят само да счупването на дясната ключица. На последната задача пълен отговор е даден с назначената комплексна автотехническа и медицинска експертиза по досъдебното производство.

         Съгласно първоначалната автотехническа експертиза, изготвена от вещото лице С.П., ударът между товарния автомобил и каруцата по характер е кос при заден сблъсък – предна челна дясна част на купето на товарния автомобил със задна част на каруцата в зоната на заден ок (заден край на надлъжната греда на рамата – опашката) при първоначалния контакт и заден десен ъгъл. Това обстоятелства логически е свързано с механизма на самото произшествие и с факта, че ударът е иницииран при извършване на маневрата изпреварване от страна на подсъдимия – именно започналото извършване на маневрата поставя двете превозни средства взаимно в такова положение едно спрямо друго, че това обуславя и мястото на първоначалното съприкосновение. В с.з. вещото лице пояснява: „…Деформациите и пораженията по каруцата не са в лявата част, а основно са в дясната част, тъй като ударът в каруцата е в задна дясна част и с поражение. Ударът между товарният автомобил и каруцата е кос, с косо разположение на товарния автомобил, спрямо надлежната ос на каруцата. Първият контакт е между дясна предна част на товарния автомобил и стърчилката, при което каруцата е изместена наляво - задната й част и предна дясна част на товарния автомобил вече контактува със задна дясна част на каруцата. Ударът между микробуса и каруцата е в дясната задна част на каруцата. Там е поражението“ (л. 291 от делото).

         Вещото лице е определило скоростта на движение на товарния автомобил непосредствено преди произшествието 72,8 км/ч и в момента на удара с каруцата, т.е. скоростта е една и съща. Това означава, че на практика липсва задействане на спирачната система на товарния автомобил от страна на подсъдимия. Подобна констатация кореспондира и с твърденията на свидетелката А., която споделя, че не е чула звук от спирачки и не е видяла намаляване на скоростта.

         Опасната зона за спиране на товарния автомобил е определена на 62,80 м. Това предпоставя до голяма степен и невъзможността да се избегне удара. Скоростта на системата каруца-кон, непосредствено преди произшествието е определена на 3,6 км/ч, което се равнява на 1,0 м/с ход „ходом“. Прието, че траекторията на движение на каруцата е била в десния край на платното за движение. Като е взета предвид скоростта на каруцата и опасната зона за спиране, вещото лице е достигнало до извода, че системата каруца-кон попада в опасната зона за спиране и поради това при конкретната пътна обстановка водачът на товарния автомобил е нямал техническа възможност да предотврати настъпилото произшествие.

         Относно техническите причини за настъпването на произшествието е поставено ударение върху интензивната (спонтанна) промяна на поведението на коня, теглещ каруцата, вследствие на което системата „кон-каруца“ излиза от контрола на водача, навлиза вляво на платното за движение пред товарния автомобил в момента, в който последния изпълнява маневра за заобикалянето й, като бавно движещо се в същата посока превозно средство. Тази констатация е подложена на ревизия при допълнителната автотехническа експертиза. Нейното назначаване от разследващия орган е продиктувано от разпита на свидетелката А., по време на който тя отбелязва, че каруцата се е движила върху палтното за движение по средата на дясната лента. Както вече се посочи при анализа на показанията на А., тя поддържа това свое твърдение и в хода на съдебното следствие. При заместване в показателите на съответните формули, вещото лице П. е определил минималното фактическо разстояние за изпълнение на маневрата изпреварване на 43,34 м, а отстоянието на товарния автомобил, от където е започнало отклонение му наляво за извършване на маневрата, в действителност е било 26,36 м. Впоследствие, комплексната експертиза ще коригира последната стойност. Като е взета предвид скоростта на движение на товарния автомобил (72,8 км/ч), е достигнат извода, че при конкретната пътна обстановка и с оглед траекторията на движение на каруцата, подсъдимият П. е имал техническа възможност да възприеме появата и поведението на други участници в движението, да съобрази действията си с тях и да предотврати настъпилото произшествие. В крайна сметка, описаният механизъм на ПТП в допълнителната експертиза не акцентира върху интензивната промяна в поведението на коня, а върху преценката на подсъдимия за пътната обстановка и предприетите от него действия при изпреварването.

         При разпит в с.з. вещото лице С.П. обяснява подхода си при първоначалната и допълнителната експертиза, като поддържа и двата варианта: „…При първото заключение е разработен вариантът, при който каруцата се движи плътно в дясно на платното за движение и е взето предвид, че конят, впрегнат в каруцата с животинска тяга, е бил подплашен и всъщност съм заложил една спонтанна промяна в поведението на коня при движение на каруцата и то в момента, когато е предприета маневра. Така че в първия вариант залагам траектория - движение на каруцата плътно в дясно на платното за движение и спонтанна реакция - подплашване на коня в момент на изпълнение на маневра от страна на водача на товарния автомобил - заобикаляне на каруцата. При втория вариант по второто заключение залагам траектория - движение на каруцата по средата на дясната мислена лента на платното за движение“ (л. 290 от делото). Следва да се подчертае, че вещото лице не е установило наличието на следи в лявата част на платното за движение (л. 291 от делото), което е косвена индиция за това, че каруцата не е преминавала в тази част на пътното платно, а основно се е намирала в дясната пътна лента – нещо, което се потвърждава и от показанията на свидетелката А..    

          Двата предложени варианта намират своето окончателно разрешение в комплексната експертиза. За нуждите на медицинската част от експертизата вещите лица са изискали хистологичните материали от отделението по съдебна медциина при МБАЛ – Хасково. В автотехническата част от експертизата са коригирани някои от констатациите на предходните две експертизи, изготвени от вещото лице С.П.. По-конкретно, прието е, че непосредствено преди удара и по време на самия удар товарния автомобил се е движел с 78 км/ч (а не с 72,8 км/ч), а за безопасно извършване на изпреварването, подсъдимият П. е следвало да започне маневрата на разстояние най-малко 47,86 м преди каруцата (а не 43,34 м). Ако маневрата е била извършена от това разстояние, автомобилът би се намирал в ляво от каруцата и независимо, че тя е тръгнала наляво, удар не би настъпил, тъй като не е имало припокриване на техните габарити. От друга страна, действителното разстояние, от което подсъдимият е започнал извършването на маневрата при конкретните пътни условия, е прието за 11,47 м (а не 26,36 м, както е прието в допълнителната автотехническа експертиза). Скоростта на движение на каруцата е приета за 3,6 км/ч, при което подсъдимият е имал техническа възможност да избегне произшествието, ако е предприел изпреварването на разстояние 47 – 48 м преди каруцата. Доколкото проведените изследвания на комплексната експертиза са значително по-обширни и задълбочени, съдът отдава приоритетно значение на именно на тях преди тези на първоначалната и допълнителната автотехническа експертиза, за да изгради изводите си за фактическата обстановка по делото.

         Настъпването на удара между двете превозни средства с предна дясна част на микробуса и с лява част на каруцата е обяснено от вещото лице М. въз основа на следите по пътното платно: „…в случая имаме и следи по платното и съм обяснил според тези деформации, според тези следи механизмът, който според мен съответства на тази съвкупност от обективни данни. При удар на каруцата отзад, в ляво, нейният център на тежестта се намира някъде около средата. Ако вкараме и конят в цялото уравнение, ще отиде още малко напред. Тогава се създава един въртящ момент, който ще се стреми да завърти каруцата в отрицателна посока или по часовниковата стрелка“ (л. 293 от делото). Важно е отбелязването, че „всички отломки са в дясната лента“, т.е. именно там е настъпил ударът и в тази дясна лента са се намирали и двете превозни средства. Когато се говори за следи в ляво, се има предвид лявата част на дясната пътна лента: „…следите съвсем логично в началото са насочени леко напред и наляво, защото задно ляво колело се придвижва в тази посока, а в следващия момент всичко отива надясно“. Следователно, отместването първоначално е наляво, а след това надясно, но в рамките на една и съща част от пътното платно.

         Изключително важни са показанията на вещото лице М. относно движението на коня и евентуалното му отклонение наляво, свързано с поддържаното от подсъдимия за „подплашване“ на коня. В тази насока се твърди, че „предвид всичките обективни данни, на схемата се вижда, че каруцата е била наляво завъртяна, което е индикация за смяна на посоката на нейното движение, дали е рязко или плавно, трудно е да се каже. В експертизата не съм изключил вариант конят да се е отклонил рязко, но просто съм дал в анализа една схема, на която се вижда, че дори и в този случай, ако микробусът беше започнал маневрата по-рано, той би преминал покрай каруцата, дори и в такъв вариант конят да се е подплашил и отклонил вляво…“ (л. 295 от делото). Следователно, както вече се коментираха по-горе обясненията на подсъдимия П. и показанията на свидетелката А., отклонение наляво е имало, но то не е било толкова съществено и ако товарния автомобил е започнал изпреварването по-рано, произшествието е можело да бъде избегнато. А обяснението, че каруцата е била леко завъртяна наляво, а не силно наляво, се извежда от крайното положение на каруцата спрямо следите на място: „Ако каруцата беше успоредна на платното в момента на удара, интензитетът на нейното завъртане вследствие на удара щеше да бъде по-голям, защото когато тя е завъртяна леко наляво, ударният импулс минава по-близко до центъра на тежестта, поради което въртящият момент е по-малък. Ако беше успоредна на платното, рамото се увеличава, тъй като ще стане по-дълго рамото спрямо масовия център. Скоростта на завъртане щеше да е по-голяма и това щеше да бъде „нарисувано“ на пътя с други следи. Смятам, че тя е била леко под ъгъл наляво“. Следователно, ако конят не е се отклонил леко наляво, а се движил нормално, т.е. успоредно на осевата линия, и в този момент каруцата е била ударена отзад по същия начин, тогава нейното отклонение е щяло да остави други следи на пътното платно. А тъй като такива „други“ следи липсват, то по аргумент за противното, може да се приеме, че каруцата не се е движела точно успоредно на осевата линия, а е имала леко отклонение наляво. Въз основа на заснетите следа № 1 и следа № 2 вещото лице приема, че наистина е имало известно отклонение в посока ляво: „Отговорът ми е, че каруцата е леко наляво. Ъгълът не е голям, но го има. Тези следи започват да се формират към момента на удара и непосредствено след него. Ударът е в задна лява част и гумата, освен че ще се търкаля, ще започне и да се плъзга странично и тогава остават следи“ (л. 295 от делото). Съобразено с обясненията на подсъдимия и показанията на А., това отклонение може да бъде свързано единствено с поведението на коня. Въпреки това, обаче, отклонението е било леко, т.е. не е довело до пълното навлизане на коня в лявата лента за движение така, че товарният автомобил да не може да предприеме изпреварването в нея. И това обстоятелство е разяснено с физичните величини на системата „кон-каруца“: „В случая ъгълът, под който е наклонена каруцата, е малък. Конят, за да се намира в лявата лента, това може да стане само, ако движението бъде извършено на място. Ако бъде извършено в движение на каруцата, конят и каруцата под какъвто и да е ъгъл, между тези две тела ъгълът няма да бъде много голям. Ще бъдат успоредни или с малко отместване. Само ако спрем конят и каруцата, само тогава конят може да застане перпендикулярно на каруцата“. С тази констатация окончателно се дава отговор колко е било отместването на коня в посока ляво.

         Особено съществено значение представляват отговорите на комплексната експертиза по въпроса за причинната връзка между ПТП и настъпилата смърт. Вещите лица д-р С., д-р Б., д-р Б. и д-р М. въз основа на проведените хистологични изследвания приемат, че водещата патология е от страна на белия дроб и се изразява в наличието на субмасивна белодробна тромбоза (тромбоемболия), което се явява и непосредствената причина за смъртта на пострадалия Д.. Приема се наличието на автохтонен характер в произхода на тромбозата, развила се на фона на хронична исхемична болест на сърцето и хронична застойна сърдечна недостатъчност, залежаване след травмата и вероятна промяна на кръвта към хемоконцентрация с основание за развитие на тромби. Като основна причина за смъртта обаче, се сочи именно понесената травма при произшествието един месец по-рано, тъй като травмата с последващото залежаване са причинили постепенното влошаване на състоянието на пострадалия. Допълнително значение има и получената интоксикация от нагноилите пролежни рани и кислородна недостатъчност, довели до увреждане на сърдечно-мускулните клетки, провокиращи ритъмни и продовни увреждания, които са в основаната на тромбообразуване. Предварително съществувалата тежка миокардна склероза е допринесла за утежненото протичане на травмата. В подкрепа на тези изводи се изтъква, че смъртта е настъпила до 30 дни след инцидента, в който период двигателната активност е била затруднена  и свързана със залежаване, а те от своя страна са причинени именно от получените по време на произшествието травматични увреждания. В обобщение на своите констатации вещите лица възприемат описателния израз, че „травмата е била „капката преляла чашата“ по конкретния казус“, т.е. без наличието на травмата от произшествието не би настъпила и смъртта, въпреки възрастовите изменения в организма на Д.. В с.з. вещото лице д-р С. пояснява причинно-следствения механизъм на леталния изход, като не отрича наличието на възрастови изменения, но отново се подчертава, че тяхното ускорено протичане е засилено именно поради травмата: „…възрастови изменения, болестни, които до инцидента са били субкомпенсирани – той е водил активен начин на живот, но така или иначе по хистологичните  препарати ние установяваме, че той има една хронична исхемична болест на сърцето, с генерализирана атеросклероза, с коронаросклероза, с плаки по съдовете, с миокардофиброза и тази травмена болест, която е продължила около месец, така или иначе го е извела от обичайния му ритъм и е довела до смъртта. За това и даваме и причинно-следствената връзка. Основното заболяване е травмата. Затова казваме, че „травмата е капката, преляла чашата“ (л. 296 от делото). Именно това „извеждане от обичайния ритъм“ с получаването на травматичните увреждания е ключовият момент от обективната страна на деянието – без да има травма, не би настъпила смъртта. От друга страна, в промеждутъка от 02.07.2013 г. до 01.08.2013 г. не са установени никакви други междинни причини, които биха оказали влияние върху причинно-следствения механизъм: „…В литературата травмите се извеждат като основна причина за смъртта, особено когато тя е настъпила в един кратък период от време, а това са трийсет дни. Нямаме никакво случайно събитие, което да се намеси междувременно“ (л. 297 от делото). Наличието на белодробна тромбемболия не опровергава тези изводи, тъй като самото залежаване и получените от това рани са отново в резултат на получените увреждания. Подобно обяснения се открива и от проведения разпит в с.з.: „…Всичките травми водят човека до състояние, което го държи на легло. Държейки го на легло, диша ненормално, самата ключица води до ненормално дишане, тъй като участва в дихателния акт. Ако е имал болка в крака, му е пречело да ходи нормално. Шийната травма, ако я е имало, също би могла да оказва влияние. Всичко това в съвкупност е довело до това залежаване и последваща смърт. Всичко това е получено при ПТП“. Продължителното обездвижнане на легло е отключило необратими изменения в организма на Д.. Както подчертава вещото лице д-р М., на тази възраст подобно залежаване на медицински жаргон се описва като „с единия крак в гроба“, защото „…Ние затова оперираме болни и фрактури, които са за операция не с цел да зарастнат по-бързо, а за да може болния да стане мобилен и да има шанс за живот. Той има шанс за живот, когато е мобилен. Остане ли на легло, свършено е с всеки един от нас. На тази възраст, на която е бил той, да останеш на легло, без гледане, тези прохлузвания се образуват още на третия ден на тази възраст, а усложненията - даже много късно са се получили“ (л. 298 от делото). Това, което не е било констатирано по време на болничния престой на пострадалия първо в МБАЛ – Хасково и после в МБАЛ – Харманли, е установеното при аутопсията: черепно-мозъчна и гръдна травма, счупване на малкия пищял на дясната подбедрица и контузия в хълбочната област.

         Най-сложният въпрос в експертизата се свежда до евентуални пропуски в лечението на Д. и дали същите са дали своето отражение върху леталния изход. В крайна сметка, вещите лица приемат, че черепно-мозъчната и гръбначно-мозъчната травма са протекли при пролежаването на Д. в болница и в дома му безсимптомно, т.е. лекуващите лекари не са имали възможност да ги установят. По-скоро се набляга върху извода, че може да е имало непълно, неправилно или липсващо обгрижване на пострадалия в дома му, но не и в болничните заведения, без обаче да се установяват сигурни констатации в тази насока. При разпита на вещото лице д-р С. се изтъква, че първоначалното диагностициране на уврежданията не винаги е възможно в първите дни след получаването им. Това важи особено за счупените ребра и фрактурата на малкия пищял на подбедрицата. Макар и да е отделено внимание на естеството на полаганите за пострадалия грижи, основният дисбаланс в цялостното състояние е получената травма.

         В заключение, съдът кредитира изцяло медицинската част на комплексната експертиза, която за изграждането на своите изводи е извършила и надлежните хистологични изследвания, разкрили допълнителни подробности относно смъртта на пострадалия Д..

При така установената по делото фактическа обстановка съдът намира, че подсъдимият П. е осъществил от обективна и субективна страна признаците от състава на чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б.“в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК. От обективна страна правната норма изисква при управление на моторно превозно средство да бъдат нарушени правилата за движение, установени по предвидения за това нормативен ред, в резултат на което да е допуснато причиняването на смърт на друго лице. В настоящия случай подсъдимият е осъществил деянието при управление на моторно превозно средство – подсъдимият е управлявал служебен товарен автомобил „Мерцедес Спринтер 312 Д” с ДК № ******, собственост на търговското дружество „****“ ***, с който разнасял хлаб и тестени изделия в района на гр. Х.. Подсъдимият е пътувал с товарния автомобил по път III – 769 с намерение да достигне до с. Д., Община Х., за да достави последното му останало количество хляб. Малко след разклона към с. Р. подсъдимият е наближил движещата се по същия път каруца, теглена от кон и управлявана от пострадалия Д.. Тъй като скоростите на движение на двете превозни средства били несъизмерими една спрямо друга (товарният автомобил – около 78 км/ч, каруцата – около 3,6 км/ч), взаимното разстояние между тях се скъсило твърде много. В този момент, когато се намирал вече на около 11-12 м от каруцата, подсъдимият необмислено взел решение да предприеме изпреварване, без да съобразява скоростта си на движение с твърде близкото разположение на каруцата. При предприемане на изпреварването конят се отклонил леко наляво, което довело и промяна в движението на каруцата. При така създадената пътно-транспортна обстановка подсъдимият не могъл да избегне настъпилия удар, в резултат на който пострадалият Д. изпаднал на земята и получил многобройни увреждания. Именно при движението си в непосредственото приближаване до каруцата и при извършване на маневрата изпреварване подсъдимият е нарушил определени правила за движение, което е довело до причиняване на съставомерния резултат. Бланкетната диспозиция на чл. 342, ал. 1 НК попълва съдържанието си с разпоредбите на Закона за движение по пътищата. При движението си по път III - 769 подсъдимият П. е нарушил разпоредбата на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, която задължава водачите на превозни средства при избиране скоростта си на движение да се съобразяват с характера и интензивността на движението, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие, като са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, ако възникне опасност за движението. П. е избрал да се движи със скорост от 78 км/ч, без да се съобрази, че пред него се намира бавнодвижещо се превозно средство, като движейки се с тази скорост, той на практика се е поставил в невъзможност да предприеме евентуално спиране в случай на опасност. По делото няма данни и за намаляване на скоростта, което също представлява форма на несъобразяване с императивното изискване на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. От друга страна, П. е нарушил и нормата на чл. 25, ал. 1 ЗДвП, която задължава водачите при предприемане на маневра, свързана с преминаване в друга пътна лента, да я извършат по начин, по който да се съобразят с положението, посоката и скоростта на движение на останалите участници. Нарушението се е изразило във факта, че П. не е съобразил твърде близкото си положение до каруцата (само на около 11-12 м) и нейната много ниска скорост, в резултат на което дори и при лекото изместване на коня в ляво, той вече е бил в невъзможност да избегне удара, като сам се е поставил в това състояние с неправилната си преценка за пътната ситуация. За да извърши маневрата изпреварване със скорост от 78 км/ч, П. е трябвало да предприеме промяната на своята траектория от разстояние още от 47-48 м преди каруцата. Неизпълнението на тези две вменени му със закон задължения е обусловило и причиняването на произшествието.

След инцидента, обаче, е безспорно, че П. е оказал помощ на пострадалия, като незабавно е спрял встрани от пътното платно, отишъл е до Д. и с помощта на свидетелката А. му е помогнал да се изправи на крака. По предложение на П. свидетелката се е обадила на тел. 112, за да подаде сигнал за инцидента. След транспортирането на Д. същия ден, на 02.07.2013 г., подсъдимият е отишъл и до МБАЛ – Хасково, интересувал се е от здравословното му състояние и му е купил медицински консумативи за обездвижването на ключицата. Положените от П. по-късно усилия да се интересува от състояние на Д. и да го посещава в дома му излизат извън обхвата на помощта по смисъла на чл. 343а НК, но следва да се разгледат на една друга плоскост – при индивидуализацията на наказанието. Следователно, П. е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия съобразно конкретната обстановка. Намесата на медицинския екип и транспортирането на Д. в МБАЛ – Хасково са естествено продължение на положените от страна П. усилия да окаже необходимото съдействие в случая. Именно поради това съдът при постановяване на присъдата преквалифицира деянието съобразно първоначалното поведение и призна подсъдимият за виновен в извършване на престъплението по чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б.“в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК, като го оправда по първончалн оповдиганотто обвинение.

От субективна страна се констатира, че деянието е извършено за подсъдимия П. при условията на непредпазливост, дадена във формата на престъпна небрежност, тъй като той не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици, но е бил длъжeн и е могъл да ги предвиди. В съзнанието на П. не е намерило субективно отражение допускането на възможността да настъпят последиците от произшествието, но е бил длъжен да ги предвиди. Това предвиждане е било възможно за подсъдимия с оглед на собствената му характеристика като шофьор на товарен автомобил с дългогодишна практика. Той е могъл да предвиди последиците, тъй като от развитието на отделните събития в тяхната последователност не се установява наличието на обективни пречки за правилното оценяване на пътната ситуация. При изпълнение на предприетата от П. маневра изпреварване той е имал възможността да предвиди, че начина на изпълнение на тази маневра не е съобразен с останалите участници в движението. 

Съдът не споделя доводите на защитника на подсъдимия, адв. Ч., че установените в хода на съдебното следствие факти и обстоятелства не доказвали безспорно вината на неговия подзащитен. Напротив, всички доказателства по делото спомагат за изграждането на една безпротиворечива верига от взаимосвързани съждения, които установяват авторството и вината на подсъдимия. Доводите относно местоположението на каруцата са изцяло опровергани от изследванията на комплексната експертиза по делото и подробният коментар в тази насока на вещото лице М., който приема, че в действителност е имало леко отклонение на коня наляво, изхождайки от снимковия материал на следтие по пътното платно, оставени от двете превозни средства, но в крайна сметка на фона на извършените от подсъдимия нарушения на чл. 20, ал. 2 и чл. 25 ЗДвП, това отклонение не е в състояние да промени изводите за съставомерността на деянието. Изместването на каруцата не е било толкова съществено, че да се премине в лявата пътна лента и да се затрудни изпреварването от товарния автомобил, ако то е било предприето по законосъобразния начин. Тезата за „подплашване“ на коня като своеобразна реакция е подробно коментирана по-горе, поради което не е необходимо нейното преповтаряне тук. Що се отнася до доводите, че смъртта на пострадалия Д. е настъпила както от възрастта му, така и от небрежното медицинско лечение, осъществено в гр. Харманли и гр. Хасково, с допълнително значение на залежаването на пострадалия и неполагането на грижи от страна на неговите роднини, следва да се приеме, че подобни аргументи представляват разбираема едностранчива интепретация на събитията с цел обосноваване на защитната теза. Но това, което се пропуска в защитната пледоария, се свежда до факта, че въпреки предварителните възрастови и болестни изменения, пострадалият очевидно е имал сериозни компенсаторни възможности, които обаче са изведени изцяло извън обичайния им ритъм именно с причиняването на травмата вследствие на произшествието. Достатъчно подробно вече бе обяснено, че залежаването на Д. е обусловено именно от уврежданията, които се намират в основата на започналия причинно-следствен процес на влошаване на здравословното състояние, закономерно завършил с неговата смърт, която при подобна клинична картина е била неизбежна.

 

По вида и размера на наказанието:

За престъплението по чл. 343а, ал. 1, б. „б” вр. чл. 343, ал. 1, б.“в“ вр. чл. 342, ал. 1 НК законът предвижда наказание „лишаване от свобода” до четири години, както и лишаване от право да се управлява моторно превозно средство.

При определяне на вида и размера на наказанието, съдът се ръководи от изискванията на чл. 55 НК при неговата индивидуализация, като отчете наличието на многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства.

Степента на обществена опасност на деянието е висока, тъй като вредоносният резултат е довел до смъртта на пострадалия, при което е засегната най-високата обществена ценност – човешкият живот. От друга страна, личността на подсъдимия се отличава с ниска степен на обществена опасност.

Съдът констатира смекчаващи отговорността обстоятелства, които взети тяхната в тяхната съвкупност водят до извода за многобройност по смисъла на чл. 55, ал. 1 от НК – сравнително младата възраст на подсъдимия; трудовата заетост на П., която е свързана и с прилагането на шофьорски умения; чистото съдебно минало (доколкото П. е реабилитиран по право за осъждане по НОХД №36/2004 г. на РС – Златоград, л. 169, том I от ДП); полагането на усилия и внимание от страна на подсъдимия да се интересува от състоянието на пострадалия след първоначално оказаната му помощ и след завръщането му в с. Р.. Съдът не констатира отегчаващи отговорността обстоятелства и като взе предвид наличието само на смекчанащи такива, приложи чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК. Доколкото за деянието по чл. 343а, ал. 1, б. „б” НК не е предвиден най-нисък предел на наказанието „лишаване от свобода“, същото бе заменено с наказание „пробация“, при което се определиха пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес, с периодичност два пъти седмично“ и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“, и двете с продължителност 1 година и 6 месеца.

Предвид императивното правило на чл. 343г НК, съдът наложи и наказание „лишаване от право да се управлява МПС“ за срок от 1 година и 6 месеца.

С така определените наказания настоящият съдебен състав приема, че се постигат изцяло целите на генералната и индивидуалната превенция по смисъла на чл. 36 НК.

С оглед на постановената осъдителна присъда и в съответствие с разпоредбата на чл. 189, ал. 3 НПК, съдът възложи в тежест на подсъдимия П. направените по делото разноски, като го осъди заплати разноски по досъдебното производство в размер на 2564,88 лв. в полза на бюджета на МВР и разноски в съдебното производство в размер на 366,11 лв. в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Хасково.

         Мотивиран от изложеното, съдът постанови присъдата си.

 

 

                                             Председател: