№ 141
гр. Чирпан, 25.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ЧИРПАН, СЪСТАВ IV, в публично заседание на
девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Галя Тр. Динкова
при участието на секретаря Виолета Т. Загорчева
като разгледа докладваното от Галя Тр. Динкова Гражданско дело №
20245540101112 по описа за 2024 година
Съдът е сезиран с искова молба от К. В. В., ЕГН ********** срещу „ВИВА
КРЕДИТ“ АД, с която са предявени обективно и субективно съединени искове, както
следва: За обявяване на сключения между ищеца и „Вива Кредит“ АД, ЕИК *********
Договор за паричен заем VIP 14 № 5942239 от 07.07.2023 година за нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 пр. 3 от ЗЗД във връзка с договорения размер на
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва и за
нищожен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. При
условията на евентуалност предявява обективно съединени искове, ако съдът счете, че
договорът е действителен, съдът да обяви за нищожни: клаузата в чл. 1, ал. 2, 3 и 4 от
Договор за паричен заем VIP 14 № 5942239 от 07.07.2023 година, предвиждаща
заплащане на такса за експресно разглеждане на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
поради противоречието им със закона, и клаузата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 за неустойка за
непредставяне на обезпечение в срок от същия договор поради противоречието им със
закона и добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на 07.07.2023 г. между ищеца и ответника е
сключен Договор за паричен заем VIP 14 № 5942239, по силата на който „Вива
Кредит“ АД й е предоставило в заем сумата от 2 300,00 лв. при фиксиран ГЛП от 40.32
% и ГПР от 49.37 %. Следвало да внесе общо дължима сума от 3 082,56 лв., като
сумата включвала главница и лихва. Впоследствие обаче разбира, че трябвало да внесе
общо сумата от 5 135,13 лв. за погасяване на кредита, като освен главница и лихва са
включени и такса за експресно разглеждане, съгласно чл. 1, ал. 2, 3 и 4 от договора и
неустойка за непредставено обезпечение, съгласно чл. 4, ал. 1 и 2 от договора. Това й
било обяснено от служители на ответника.
Ищцата твърди, че Договор за паричен заем № 5942239 е нищожен. Същият
съдържа следните нищожни неравноправни клаузи:
- ГЛП е 40.32 % - видно от самия договор лихвата е прекомерна и само на това
основание договора следва да се обяви за нищожен. Съгласно установена съдебна
1
практика противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва (в този смисъл Решение №
906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение № 378/18.05.2006 г.
по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. №
5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г.
на ВКС, IV г.о.). Уговорената в процесния договор възнаградителна лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва, която към 07.07.2023 г. е била 13.12 %
(съответно трикратния й размер е бил - 39.36 %). По този начин накърнява добрите
нрави, което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД.;
- ГПР е 49.37 % - Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, като в ал. 4
на визираната правна норма е посочен неговият максимално допустим размер - пет
пъти размера на законната лихва.; ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е
включена дължимите допълнително такса и неустойка, което е още едно основание за
нищожност на договора;
- В чл. 1, ал. 3 и 4 от Договор № 5942239 е посочено, че заемателят дължи
такса за услугата за експресно разглеждане на заявката за паричен заем на стойност 1
231,62 лв., която такса следва да се заплати разсрочено, като се раздели на равни части
и се включи в размера на всяка от погасителните вноски.
В чл. 4, ал. 1 от Договор № 5942239 е посочено, че заемателят се задължава в
3-дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на
едно физическо лице, които да отговарят на определени от кредитора условия, а в чл.
4, ал. 2, страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на
заявителя ще бъде начислена неустойка в размер на 820,95 лв.
Посочва, че според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на
изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
Заявява, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски
кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването
на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Годишният процент на разходите, представлява така
нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и
се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички
разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране
на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в
2
него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност
да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов
продукт. Посочено е, че ГПР е 49.37 %, ГЛП е 40.32 %, но от съдържанието на
договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по
какъв начин е формиран ГПР. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Отбелязва, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския
договор съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не (в този смисъл Решение № 23/07.07.2016г. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, I т. о.). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на TP № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод. За да се
отговори на въпроса дали договорът е нищожен, поради противоречие със закона,
следва да се имат предвид разпоредбите на глава шеста от ЗПК - „Недействителност на
договора за потребителски кредит. Неравноправни клаузи“, сред които е чл. 22,
съгласно който когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и
20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1-9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Според т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по
кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който
е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР.
Сочи, че принципно няма пречка страните по договор да уговарят заплащане
на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен
лихвен процент на БНБ + десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне
не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Действително с Постановление
на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, като
със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951 г.
за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен
нов максимален размер. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна
или за забава) обаче е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи
на добрите нрави. Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г.
от 15.06.2009 г. на ВКС, ОСТК, добрите нрави са неписани и несистематизирани
морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост
са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях.
Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната
последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора
със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с
които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва
3
се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Заявява, че по отношение на изготвения погасителен план в Приложение № 1
от Договор за паричен заем № 5942239/07.07.2023 г. е упомената сумата от 5 135,13
лв., която сума ищцата трябва да заплати, като са включени в нея таксата за експресно
разглеждане и вноската с неустойка. Тази сума е разсрочена на 39 вноски на всеки 2
седмици, всяка по 131,37 лв. Кумулирането на таксата за експресното разглеждане и
неустойката за непредставяне на обезпечение в срок към погасителните вноски води
до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер на разходите по кредита
за потребителя като ГПР от 49.37 % нараства допълнително и обогатява неоснователно
кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната
страна, извън посочените ГЛП и ГПР.
Отбелязва, че съгласно чл. 19 от ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като в него не се
включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора.
Твърди, че допълнителната услуга - "експресно разглеждане на заявката за
паричен заем" и дължима за нея "такса за експресно разглеждане на документи" (чл. 1,
ал. 2, 3 и 4) по съществото си не представлява реално предоставена допълнителна
възможност или преференциално условие, от което кредитополучателят да може да се
възползва и което да носи допълнителни ползи за него, за да бъде обосновано
изискването за възнаграждение. Отделно от това основно задължение на кредитора по
договора за кредит е да предостави договорената парична сума, т. е. разглеждането на
документи и изплащането на кредита е дейност по усвояване и управление на кредита,
а не допълнителна услуга, за която да се дължи допълнително възнаграждение.
Услугата, описана в договора за паричен заем, има характер на действие, свързано с
усвояването на кредита, за което разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява
заплащането на такси. В този смисъл и съгласно чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, кредиторът
може да събира от потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани
с договора за потребителски кредит, но според ал. 2 на същата разпоредба не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. Доколкото начислената в настоящия случай такса в размер на 1
231,62 лв. е свързана с процедурата по усвояване на кредита, то договорната клауза,
предвиждаща нейната дължимост, е в противоречие с повелителните норми на закона
и като такава е нищожна (в този смисъл определение № 912/24.10.2019 г. по в. ч. гр. д.
№ 697/2019 г. на ОС П.).
Изразява становище, че предвид гореизложеното, клаузата за заплащане на
такса за експресно разглеждане на документите противоречи на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 от
ЗПК, поради което е нищожна съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК. Целта на таксите и
комисионните по смисъла на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, е да се покрият
административните разходи на кредитора при предоставяне на допълнителни услуги,
свързани с договора за потребителски кредит, но различни от основната услуга по
предоставяне на кредит, а отделно от това следва да се посочи, че кредиторът не може
да изисква заплащане на такси за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита, тъй като те са част от дейността му по предоставяне на кредита - чл. 10а, ал. 2
от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона е нищожна. Отделно от
4
това никъде в договора няма ясно и точно формулиране за "експресно разглеждане" т.
е. в какъв срок, за да е то "експресно", което да го отличава от напр. нормалното
разглеждане на документи, за удължаване на кредита се заплаща възнаградителна
лихва, а не се начислява такса в пъти надвишаваща главницата. В горния смисъл,
клаузата за "експресно разглеждане" е неравноправна по смисъла на ЗЗП, което я
прави нищожна поради противоречие с императивни норми на закона - чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП, поради което и исковата претенция се явява основателна.
Изказва мнение по отношение на неустойката - тя сама по себе си
представлява акцесорно съглашение, с предмет задължението на неизправна страна по
правна сделка да престира определена парична сума, като обезщетение за вредите от
неизпълнението на породеното главно задължение, без да е необходимо същите да
бъдат доказвани. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на
потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и
на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В
условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не
кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна
оценка на кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те
процедират по този начин“. В този смисъл клауза, като уговорената в чл. 4, ал.1 и 2 от
договора за заем, според която се дължи неустойка в размер на 820,95 лева при
неизпълнение на задължението за осигуряване в тридневен срок от датата на
усвояване на заемната сума на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице,
което отговаря на определени условия или банкова гаранция, се намира в пряко
противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика
подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата
институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури
обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства,
т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16
ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се
поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му
да се сключи договора за кредит.
Сочи, че в решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г., Т. К., II т. о. на
ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че неустойката освен
обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е
предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно
неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за
дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и
на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за
справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения.
Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за неустойка
нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането
и на задължението за неустойка.
5
Излага твърдение, че съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за
кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, ал. 4, е нищожна. Определено по
критериите в чл. 32, ал. 4 от ЗПК, обезщетението към датата на сключване на
договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на
заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на повече от една трета от стойността
на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по чл. 6 от договора е нищожна.
Тази клауза освен това има за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71
от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът
може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което е
нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Клаузата за неустойка е уговорена в
отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я прави нищожна поради
противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Още повече, че
уговорената парична неустойка няма как да улесни събирането на кредита доброволно
и в същото време не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране.
Напротив, начислената неустойка увеличава дълга на заемателя и води до
затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при
евентуално принудително събиране.
Заявява, че всичко това навежда на извод, че целта на неустойката е
неоснователно обогатяване на кредитора. Неустойката е за неизпълнение на
задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, като няма данни за
ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение, което също
сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Съобразявайки чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, чл. 9 от
ЗЗД, чл. 26, ал. 1 предл. 3-то от ЗДД, задължителните постановки в т. 3 на ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, е всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и практиката на ВКС
/Решение № 181/26.02.2015 г. по дело № 4386/2013 на ВКС, ТК, II т. о. и други/, че
преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора в
зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естество и размер на обезпеченото
с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други различни от
неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката
и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението, то уговорената неустойка е
нищожна поради противоречие с добрите нрави, тъй като още към сключване на
договора води до възможност за несправедливо обогатяване на кредитора, при което
за последният вземане за неустойка за забава не е възникнало. (Решение № 260261 от
27.01.2021 г. по гр. д. № 127 / 2020 г. на XIX състав на Районен съд - Пловдив)
Посочва, че ищцата е внесла по процесния договор следните суми: на
16.02.2024 г. сумата от 180,00 лв.; на 15.01.2024 г. сумата от 180,00 лв., на 28.12.2023 г.
- 15 лв.; на 22.12.2023 г.- 180,00 лв.; на 15.11.2023- 180,00 лв.; на 12.09.2023- 180,00 лв.;
02.10.23-180,00 лв.; 15.08.23 г.-210,00 лв.; 28.06.23-180,00 лв.; 29.05.23- 180,00 лв. или
общо сума в размер на 1665 лв. Въпреки това ответникът продължава да изисква
внасянето на още суми по този договор, като изпраща писма на ищцата, посещават я и
се обаждат по телефона да изплати задължението си.
Заявява, че съдебната практика и закона са категорични, че по един нищожен
6
договор заемателят следва да върне единствено главницата по договора, какъвто е
настоящият случай. Всички надвнесени суми обаче следва да се върнат обратно на
ищцата, тъй като са дадени по един нищожен договор и представляват неоснователно
обогатяване на ответника, респ. поради нищожност на клаузите за експресно
разглеждане и неустойка за непредоставяне на обезпечение следва да се върнат всички
внесени суми за тези „услуги“.
Моли съда да обяви Договор за паричен заем № 5942239, сключен на
07.07.2023 г. между К. В. и „Вива Кредит“ АД, ЕИК ********* за нищожен, тъй като
същият съдържа нищожни неравноправни клаузи. При условията на евентуалност моли
съда да признае за установено по отношение на „Вива Кредит“ АД, че клаузата в чл. 1,
ал. 2, 3 и 4 от Договор за потребителски заем № 5942239, сключен на 07.07.2023 г.,
която предвижда заплащане на такса за експресно разглеждане и клаузата в чл. 4, ал. 1
и 2 от същия договор, предвиждаща неустойка за непредставяне на обезпечение в срок
са нищожни. Претендира разноски, в това число и адвокатско възнаграждение при
условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
Прави следните доказателствени искания:
1. Моли да бъде допусната съдебно-счетоводна експертиза, като вещото
лице счетоводител, след като се запознае с приложените към делото писмени
доказателства да даде отговори на въпросите:
- Какъв е размерът на Годишния процент на разходите (ГПР), като се вземе
предвид и дължимите такси за експресно разглеждане и такса за удължаване на срока
на кредита?
- Какъв е размерът на Годишния лихвен процент (ГЛП) по договора и
какъв е основния лихвен процент на БНБ относим към договора?
- Каква сума е платена по кредита по пера?
2. Моли на основание чл. 190 от ГПК съдът да задължи ответника да
представи цялото кредитно досие на ищцата, включително договора за потребителски
кредит, договорът за предоставяне на гаранция, всички прилежащи към тези договори
приложения и анекси, общите условия за отпускането на този потребителски кредит,
погасителния план по него, както и извлечение за всички платени от нея ми суми.
3. Моли съда да бъде освободена от внасянето на такси и разноски по
делото на основание чл. 83, ал. 2 от ГПК, тъй като не разполага със средства за
заплащането им.
Прилага като писмени доказателства: Договор за паричен заем №
5942239/07.07.2023 г.; Приложение № 1 - Погасителен план към Договор за паричен
заем № 594223/07.07.2023 г.; Приходен касов ордер № 0006174 от 13.08.2024 г. за
платени 100 лева за вноска по кредит; Разписка № 0500022076161727 от 16.05.2024 г.
за платени 100 лева за вноска по кредит; Разписка № 0500021898714671 от 26.04.2024
г. за платени 50 лева за вноска по кредит; Приходен касов ордер № 0294 от 30.11.2023
г. за платени 100 лева за вноска по кредит; Разписка № 0500019712759211 от
07.09.2023 г. за платени 150 лева за вноска по кредит; Разписка № 0500019319847674
от 24.07.2023 г. за платени 132 лева за вноска по кредит; приходен касов ордер № 0234
от 24.06.2023 г. за платени 100 лева за вноска по кредит; Декларация за материално и
гражданско състояние по чл.83, ал.2 ГПК; Документи относно освобождаването от
държавна такса.
Ищецът с допълнителна молба, вх. № 6483 от 20.12.2024 година прави
7
уточнение по предявените искове, като посочва, че е допусната техническа грешка в
номера на договора, който е предмет на настоящето дело и посочва правилния номер, а
именно: Договор за паричен заем VIP 14 № 5942239, сключен на 07.07.2023 г.
Коригира в тази връзка и петитума на иска, като моли съда да обяви Договор за
паричен заем VIP 14 № 5942239, сключен на 07.07.2023 г. между К. В. и „Вива
Кредит“ АД, ЕИК ********* за нищожен, тъй като същият съдържа нищожни
неравноправни клаузи. При условията на евентуалност, моли съда да признае за
установено по отношение на „Вива Кредит“ АД, че клаузата в чл. 1, ал. 2, 3 и 4 от
Договор за паричен заем VIP 14 № 5942239, сключен на 07.07.2023 г., която предвижда
заплащане на такса за експресно разглеждане и клаузата в чл. 4, ал. 1 и 2 от същия
договор, предвиждаща неустойка за непредставяне на обезпечение в срок са нищожни
клаузи. Посочва също, че разпределена по пера сумата е както следва: 2300 лв.
главница, 782,56 лв. лихва, 1231,62 лв. такса експресно разглеждане, 820,95 лв.
неустойка. Цената на главния иск е 5135,13 лв., а цената на евентуалния иск е: 2052,57
лв.
В преклузивния срок за отговор на исковата молба по реда на чл. 131 от ГПК е
постъпил такъв от „ВИВА КРЕДИТ" АД, ЕИК ********* (правоприемник на „ВИВА
КРЕДИТ" ООД, ЕИК *********) със седалище и адрес на управление: град София, п.к.
1324, район Люлин, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, ет. 2, офис 73Г, представлявано от
изпълнителния директор Константин Иванов Костадинов, чрез пълномощник юрк.
Миглена Милетиева, с който се оспорват изцяло предявените от К. В. В. обективно
съединени в условията на евентуалност искове по основание и размер, и моли в тази
връзка съдът да остави исковата молба без уважение като неоснователна и недоказана.
Ответникът ангажира становище по допустимостта на исковете и редовността
на исковата молба, като твърди, че за ищцата не е налице правен интерес от
предявяване на исковете, доколкото по процесния договор (по-долу само „Договора")
не са начислявани такса експресно разглеждано и неустойка (и тези разпоредби не са
произвели действие), за удостоверяването на което обстоятелство прилага справка.
Заявява, че съгласно т. 1 от ТР № 8/27.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2012 г.,
ОСГТК, въпросът за евентуалното наличие, респективно липсата на самостоятелно
право на ищцата е свързано с преценката на съда за правния интерес от
установяването, т. е. за допустимостта на иска като абсолютна процесуална
предпоставка за разглеждането му, но не е част от предмета на претенцията, като
наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани
твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищцата следва да
докаже фактите, от които те произтичат, а съдът е длъжен да провери допустимостта
на иска още с предявяването му и да следи за правния интерес при всяко положение
на делото, като, когато констатира, че ищцата няма правен интерес, съдът прекратява
производството по делото, без да се произнася по основателността на претенцията
/виж Определение № 144 от 13.04.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4846/2019 г., Ill г. о.,
ГК, докладчик съдията Жива Декова/.
Твърди, че интерес от настоящата искова защита ще е налице, когато чрез
избрания от ищцата способ, ще може да се разреши съществуващ между нея и
противната страна правен спор и то в най-пълна степен би рефлектирало върху
правната й сфера - да черпи права от решението.
С оглед на изложеното, моли съда да приеме, че не е налице правен интерес за
ищцата - абсолютната процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск,
8
предпоставящо недопустимост и на настоящото производство, респ. обуславят
неговото прекратяване.
Прави възражение за нередовност на исковата молба на основание чл. 127, ал.
1, т. 4 и т. 5 от ГПК, поради което моли съда да остави същата без движение до
уточняване петитума, съобразно заявените в обстоятелствената част на исковата молба
факти, относно нищожността на процесния договор за паричен заем в посочените
хипотези, както и заявяват ли се в условията на евентуалност и поредността, в която да
бъдат разгледани от съда. Същото се отнася и за предявения в условията на
евентуалност иск за обявяване нищожността на отделни клаузи от процесния договор.
Счита исковата молба за нередовна, тъй като не е представен документ за
внесена ДТ по предявените искове. Като особено искане в сезиращия съда документ е
заявено искане ищцата да бъде освободена от задължението за заплащане на такси и
разноски в процеса на основание чл.83, ал.2 ГПК поради влошено имуществено.
Счита, че не са налице пречки и основания за освобождаването й от заплащане на
държавна такса, както и други разноски в исковото производство, доколкото
представената декларация е избирателно попълнена. Също така, ищцата е сключвала и
други договори за заем освен процесния, заемните средства по които се явяват доход и
подлежат на деклариране, поради което моли съда да извърши служебна проверка
относно личното и имуществено състояние на ищцата (вкл. и другите висящи
производства, образувани от ищцата пред PC - Чирпан за удостоверяване на факта, че
тя е сключвала и други договори за парични заеми), както и да задължи същата да
представи доказателства, удостоверяващи заявените от нея фактически твърдения. В
случай, че бъде установено, че не е налице хипотезата по смисъла на чл. 83, ал.2 от
ГПК и ищцата дължи заплащане на държавна такса за предявените от нея искове,
както и при условие, че вече съдът е освободил ищцата от това задължение, моли съда
да отмени издадения от него акт за освобождаването на ищцата от заплащането на ДТ
и разноски по делото, както и да оставите исковата молба без движение, като
нередовна до внасяне на определената държавна такса.
Твърди, че сочените пороци на исковата молба затрудняват защитата на
ответника, поради което на основание чл. 129, ал. 2 от ГПК, моли съда да укаже на
ищцата да отстрани несъответствието между обстоятелствена част на исковата молба и
петитума.
Излага становище по основателността на исковете: При условие, че съдът
счете, че исковете са допустими, а исковата молба за редовна - оспорва исковете по
основание и размер, като счита и моли съда да приеме, че са неоснователни по
изложените в настоящия отговор аргументи.
По отношение на твърденията на ищцата, че процесният договор за паричен
заем (по-долу само „Договора") е нищожен, тъй като съдържа неравноправни клаузи
за: договорната лихва, която е прекомерна; ГПР, който по скрит начин е увеличен, тъй
като в него не са включени дължимите неустойка и такса за експресно разглеждане на
документи; неустойка по чл.4, ал. 2 от Договора:
Посочва, че съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи
за потребителя - по арг. от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни,
9
освен ако са уговорени индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата
на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално уговорени
клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и потребителят е имал
възможност да влияе върху съдържанието им. В процесния случай Договорът е
сключен по предложение /искане/ направено от кредитополучателя, от което може да
се направи извод, че му е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите
на договорите. Същият се е запознал с преддоговорната информация, попълнил е
въпросници за кандидатстване на кредити, въз основа на които са договорени клаузите
от договорите. Ищцата не е била поставена в положение на по-слаба страна от гледна
точка на степента й на информираност и на възможностите, които й се предоставят да
преговаря. Принципът на добросъвестност изисква в договорните отношения да бъде
осигурена защитата на всеки признат от нормите на правото интерес, а не само на
индивидуалния такъв на някой от договарящите страни. В разглеждания случай този
принцип не е нарушен, тъй като в договорите между страните са защитени правата и
на двете страни. Правото на заемополучателя да получи заемната сума, да се откаже от
договора, да извърши предсрочно погасяване са реципрочни на правото на кредитора
до получи плащането, разсрочено на ежемесечни вноски. Волята на страните в
договорите е изразена ясно и недвусмислено при сключване сделките. Договорът не е
сключени при първоначално възприети ОУ, а при индивидуални уговорки между
страните. Не се установява волята на страните при сключване на договора да е била
различна от отразената в съставените писмени документи.
По отношение на твърденията на ищцата, че процесният договор противоречи
на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - също счита за неоснователни и лишени
от правна логика, доколкото няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10
ЗПК:
Заявява, че разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не изисква да се посочи в
договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото
в рамките на Европейския съюз, в това число и в България, има нормативно
предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от
Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на
ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението
на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули.
Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит
изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата
допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на
разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени
както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно
договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и
по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Тези допускания се
делят на две групи. Първата група са базови допускания (чл. 19, т. 3 и т. 4 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" от приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни
допускания (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към
ЗПК). Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски
кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като
револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято
10
легална дефиниця е дадена в буква „ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК.
При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един
точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания
за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една единствена ставка с точност поне един
знак след десетичната запетая (т. 2 б. „г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е
детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г.
Сочи, че в настоящия случай е приложимо единствено първото базово
допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът
ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще
изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора.
Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в
процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са
неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят
хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е.
Твърди, че с оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е
единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1 към ЗПК,
което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за
потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да
обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е
кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне
на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. Ето защо, не е
налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По отношение на твърденията на ищцата, че процесният договор е
недействителен по аргумент, че неустойката и таксата за експресно разглеждане на
документи следва да се включат при калкулацията на ГПР:
Излага становище, че разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично предвижда,
че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се прибавят
разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не следва да
участва при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР би
представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна
на финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно
размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения.
Лишено от правна логика е становището, че неустойката следва да участва при
формирането на ГПР не само заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3
ЗПК, но и поради характера на неустойката, представляваща задължение, което
възниква условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не осигури
обезпечение по вид и в срок, посочен в Договора. При сключване на Договора
ответното дружество няма как да предвиди в общия размер на плащанията едно
условно задължение, което не е било възникнало и не е било известно дали ще
възникне, тъй като зависи от бъдещо, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а
именно изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищцата.
Твърди, че що се касае до таксата за експресно разглеждане и видно от
съдържанието на чл.1, ал.2 от Договора, този вид услуга е допълнителна, която
клиентът доброволно е избрал да ползва, като на основание чл.19 във връзка с
Приложение №1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК, стойността на същата не следва да се
11
прибавя при изчисляване на ГПР по договора. Експресното разглеждане на документи
не е действие по усвояване или управление на кредита, а действие, което предхожда
във времево отношение и усвояването и управлението на кредита. Експресното
разглеждане на документи няма задължителен характер, което обстоятелство се
потвърждава от чл.1, ал. 3 от Договора. Предоставянето на финансови услуги от
страна на ответното дружество не е обусловено от експресно разглеждане на заявките,
като тази услуга е предоставена единствено и само в интерес на заемополучателите. В
допълнение към изложеното по-горе моли съда да вземете предвид, че съобразно
текста на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република
България. Законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния
процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като
непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. ГПР се
формира от общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед на разпоредбата на чл. 19,
ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за
определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера
на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора, се налага заключение, че
договореният ГПР в конкретния случай не надвишава 50%, т. е. същият е в рамките на
допустимата в закона граница. Освен това следва да се има предвид и факта, че
договорите за кредит са възмездни - срещу задължението на кредитора/в случая
небанкова институция/да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок, заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата
сума, съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по
кредита. С оглед на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните са
свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които влизат,
като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави.
Уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния
лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както изисква чл.
19, ал. 4 ЗПК.
По изложените съображения, моли съда да приеме, че при подписване на
процесния договор, не са допуснати предвидените в чл.22 от ЗПК съществени пороци,
при наличието на които потребителят да е бил в невъзможност да разбере
икономическите последици на договора. Съдържанието на Договора отговаря на
изискването за яснота, а евентуалната недействителността на отделни клаузи, които не
влияят върху основните елементи на договора и без които той може да породи
действие, не следва автоматично да води до недействителност на цялото съглашение.
По отношение на твърденията на ищцата за клаузата за такса за експресно
разглеждане на документи:
Заявява, че неоснователни и необосновани са твърденията на ищцата, че
таксата за експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на
чл.10а, ал.2 от ЗПК. Посочената такса е дължима при избиране на услугата за
експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На
практика услугата по експресно разглеждане се извършва преди сключване на
договора за кредит, следователно посочената такса не може да се разглежда като
12
такава по управлението или усвояването на кредита. Както понятието „усвояване",
така и „управление", упоменати в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК ясно посочват, че става въпрос
за действия след зараждане на заемното правоотношение, т.е. след сключване на
договора за заем. Докато понятието „усвояване" е сравнително ясно, то
„управлението" на кредита е тясно свързано предоставения портфейл средства и
извършването на определени услуги по управлението на предоставените инвестиции.
Тази такса покрива предоставянето на административни услуги като мониторинг на
кредита /регистрация в определени бази данни и регистри/, изпълнение на определени
операции от страна на кредитора за целите на оползотворяването или
възстановяването на заема, предоставен на потребителя. Таксата за експресно
разглеждане е дължима за услуга, предхождаща възникването на заемното
правоотношение, което въпреки посочената предоставена услуга, може да не възникне
по решение на която и да е от страните - заемателя или заемодателя.
Отбелязва, че потребителят е имал възможност свободно и доброволно да
реши, дали да се възползва от услугата за експресно разглеждане на заявката, или да
изчака 10 дни, а искането за ползване на посочената услуга създава за заемодателя
допълнително задължение за бърза реакция и съответно за ангажирането на
допълнителни ресурси. Таксата за експресно разглеждане представлява цената на
предоставяната от кредитора услуга - а именно по експресно разглеждане на
документите - и поради това той е свободен да определи какъв да е нейният размер, по
аргумент на чл. 9 от ЗЗД. Цената на услугата е резултат от осъществена от ответника
насрещна престация, поради което е неприемливо твърдението, че клаузата, която
регламентира тази услуга е уговорена в противоречие на закона.
По отношение на твърденията на ищцата за клаузата за неустойката при
непредоставяне на обезпечение:
Излага мнение, че неустойката по своята същност представлява форма на
договорна отговорност, служеща за обезщетение за вредите, причинени от
неизпълнението. Процесната неустойка, предвидена в чл.4 от Договора, е начислена
вследствие на неизпълнение на поетите договорни задължения от страна на заемателя
за представяне в срок на обезпечение - поръчител или банкова гаранция.
Предназначението на посочената неустойка е да обезщети евентуалните вреди от
неизпълнението на договора, като обичайните вреди, които причинява неизпълнението
на парично задължение, са пропуснати ползи - от пропуснатата сигурна възможност за
печалба, която кредиторът би реализирал, ако бе получил в срок паричната престация;
претърпени загуби - евентуалните допълнителни разходи, които кредиторът би дължал,
ако би си набавил чрез заем същия паричен ресурс на свободния пазар (за банкови
лихви и такси). Ако заемополучателят добросъвестно беше изпълнил поетото
договорно задължение и беше предоставил такава гаранция, то кредиторът щеше да е
събрал вземането си и нямаше да търпи посочените по-горе вреди. Съгласно чл. 92, ал.
1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като
обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват.
Фактическият състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за
заплащане на неустойка за неизпълнение на договор, включва следните елементи:
наличие на валидно договорно задължение; неизпълнение на задължението;
неустойката да е уговорена. Всичко изброено до тук е налице в конкретния казус,
поради което единственият възможен и правилен извод е, че неустоечните задължения
са валидно възникнали.
Сочи, че в TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, е
13
прието, че неустойката е нищожна, само ако единствената цел, за която тя е уговорена
излиза извън присъщата й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция.
Хипотези, които в настоящия случай не са налице, тъй като уговорената неустойка има
обезщетителна функция.
Твърди, че що се касае до позицията, че уговорената неустойка противоречи на
принципа за добросъвестността, преценката за основателността й следва да бъде
направено чрез комплексно изследване не само на съдържанието на договорната
клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне,
равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността
неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се
превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приеме, че
неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на
добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.
Заявява, че неустойката е предвидена, за да дисциплинира длъжника при
изпълнение на поетите от него договорни задължения. Поемайки по-голям риск,
кредиторът има правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка
и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред има пълното
право изобщо да не встъпва в договорни правоотношения. Дружеството не е
принудило ищцата да сключи договор за заем, съответно условията по него не са й
наложени. Тя самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелала да сключи
договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия. Непредоставянето
на обезпечение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее събере
сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това е основният му предмет
на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Решението при какви
условия то ще отпуска кредити в рамките на закона е автономна, независимо от
съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да изразят
несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването им, след като веднъж е
изразено съгласие с тях, е индиция за недобросъвестност и цели злоупотреба с право.
Посочва също така, че всеки заемател по договор за потребителски кредит
разполага с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14-
дневен срок, за която ищцата е била информирана чрез СЕФ и от текста на самия
Договор. В случай, че е упражнила правото си, би дължала връщане единствено на
получената в заем главница и не би дължала начислената й поради непредоставяне на
обезпечение неустойка. В този смисъл, след като е разбрала, че е в невъзможност да
изпълни задължението си по чл. 4, ал. 1 от Договора и при положение, че не е
пожелала да понесе тежестта на неустойката по чл. 4, ал. 2 от договора, то тя е
разполагала с 14 дни да се откаже от договора и по този начин да избегне
неблагоприятните за себе си последици. Ищцата обаче не е сторила това, от което
следва, че е решила да ползва кредита и да изплати начислената й неустойка.
На следващо място посочва, твърденията, че с поставянето на изискване за
предоставяне на обезпечение се целяло заобикалянето на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
от ЗПК представлява единствено субективно мнение на ищцовата страна.
Непредоставянето на обезпечение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали
ще успее събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това е
основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи.
Решението при какви условия той ще отпуска кредити в рамките на закона е
автономна, независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те
биха могли да изразят несъгласието си, като не ползват услугите му. Но оспорването
14
им, след като веднъж е изразено съгласие с тях, е индиция за недобросъвестност и
цели злоупотреба с право.
Несъстоятелни според ответника се явяват и възраженията, че в ГПР следва да
бъде включена и уговорената неустойка. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от
Директива 87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него
трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде
променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР,
а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в
който кредитният договор е сключен". Така това информиране на потребителите
относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна
математическа формула, има съществено значение ( в този смисъл е определение от 16
ноември 2010 г., Pohotovost', С-76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към
момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в
договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на
посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора. Тоест,
неоснователно се явява схващането на ищцата, че неустойката е следвало да включи
ГПР.
Изразява становище, че разпоредбата на чл. 19, ал. 3 от ЗПК изрично
предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
прибавят разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит. Неустойката за неизпълнение на задължение
за предоставяне на обезпечение има точно такъв характер и категорично не следва да
участва при формирането на ГПР. Нещо повече, включването на неустойката в ГПР би
представлявало недопустимо нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна
на финансовата институция и би довело до заблуждаване на потребителя относно
размера на действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения.
Лишено от правна логика е становището, че неустойката следва да участва при
формирането на ГПР не само заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3
ЗПК, но и поради характера на неустойката, представляваща задължение, което
възниква условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не осигури
обезпечение по вид и в срок, посочен в Договора. При сключване на Договора
ответното дружество няма как да предвиди в общия размер на плащанията едно
условно задължение, което не е било възникнало и не е било известно дали ще
възникне, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита от ищцата. Ако ответникът бе сторил това,
категорично би било налице действие във вреда на ищцата, изразяващо се в
недобросъвестно допускане, че той няма да изпълни задължението си и калкулиране
на некоректна стойност на разходите по кредита, основана на това допускане.
Цитираната правна норма на чл. 19, ал. 3 от ЗПК идва да покаже, че освен да защити
потребителя, законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на
неговите задължения и стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя
като по-слаба страна се простира дотам, докъдето от негова страна също е налице
добросъвестност и своевременно и точно изпълнение. Когато такова липсва, както е в
настоящият случай, то той не следва да се ползва от допълнителна закрила. Счита, че
уговорената неустойка не влиза в противоречие с целта на въведеното ограничение на
ГПР, а дори напротив, цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява
добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно
договора, без да поставя в риск.
15
Подчертава, че в настоящия случай разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК не
намира приложение и не е налице нарушение на нейните изисквания. Претендираната
неустойка за неизпълнение касае едно допълнително задължение за предоставяне на
обезпечение като поради непредоставянето му е начислена същата. Периодът, за който
е начислена неустойка е от изтичането на тридневния срок за предоставяне на
обезпечението до крайния срок на договора, а претендираната законна лихва е за
период от настъпването на падежа на договора до изплащане на задължението, тоест
за периода, за който се начислява неустойка за неизпълнение на договорно
задължение, не се претендира обезщетение за забава.
Заявява и че няма как да бъде възприета и тезата на ищцата, че клаузата за
неустойка противоречи и на материалния закон-чл. 71 ЗЗД. Същността на неустойката
е да обезпечава неизпълнението на задължението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, докато текстът на чл. 71
ЗЗД само урежда възможността срочното задължение да се иска и преди срока, ако
длъжникът е станал неплатежоспособен, /така Решение № 79 от 11.11.2005 г. на ОС -
Ямбол по търг. д. N9 224/2005 г., ГК, т. о., докладчик председателят Красимира
Тагарева/.
Също така, сочи, че за да е налице недействителност на една договорна клауза
поради противоречието й със закона, е необходимо тази договорна разпоредба да
противоречи на императивна правна норма. Така в практиката на ВКС се приема, че
една сделка е нищожна, когато противоречи на императивна правна норма /така
Решение N9 227 от 7.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 409/2009 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят Ваня Алексиева/. Императивни са тези правни норми, които не
допускат отклонение от предписаното от закона правило. Докато диспозитивните
правни норми, от своя страна уреждат отношението, но само доколкото участниците в
него не са предвидили нещо друго. При диспозитивните правни норми отново има
правило за поведение, но то се задейства само в случай, че участниците в отношението
не са уговорили друго. По своята същност диспозитивните правни норми уреждат по
такъв начин отношенията между страните по едно правоотношение, че с тях не се
засяга чужда правна сфера, те предоставят една възможност, но не и задължение на
страните. При така даденото разграничение между понятията императивни и
диспозитивни правни норми и подвеждане на разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД под тях,
се стига до извода, че тази законова разпоредба е диспозитивна.
Излага становище по доказателствените искания на ищеца: Ответникът не
възразява по делото да се приобщят представените с исковата молба писмени
доказателства.
Възразява срещу искането на ищеца да бъде допуснато изслушването на
съдебно-счетоводна експертиза и моли да бъде оставено без уважение, тъй като
ищцата не посочва какво ще доказва с така поставените въпроси към вещото лице.
Едновременно с това, спорът между страните, с който е сезиран съда, не е финансов
или счетоводен, а изцяло правен.
Възразява срещу искането по чл. 190 от ГПК за представяне на цялото
кредитно досие на ищцата, доколкото не е изпълнено изискването на цитираната
правна норма и не е обяснено значението му за спор. На самостоятелно основание
възразява срещу представяне на копия от:
- извлечения за всички платени суми по процесния договор вноски,
доколкото адресат на тези плащания е ищцата и тя разполага с тези документи;
16
- договор за предоставяне на гаранция, всички анекси и приложения към
договора - не е обяснено значението за спора на исканите писмени доказателства, и
доколкото липсват каквито и да било твърдения в исковата молба в тази насока,
намирам, че същите са неотносими към предмета на спора;
- копие от процесния договор за потребителски кредит-такъв е представен
с исковата молба и доверителят ми не го е оспорил;
- общи условия, приложими към процесния договор - съобразно текста на
чл. 18 от представения от ищцата договор за паричен заем, същата е получила копие от
тези ОУ и те се намират у нея.
В случай, че съдът допусне доказателственото искане, моли съда да задължи
ищцата да конкретизира кои документи от кредитното досие иска да бъдат
представени и защо.
Прави следните доказателствени искания:
а/ Моли съда да задължи ищцата да посочи банкова сметка - информацията е
необходима за изпълнение на задължения по влязло в сила съдебно решение и
евентуално възстановяване на суми, които в резултат на съдебното решение се явяват
платени от ищцата без основание, както и за заплащане на дължими разноски и
адвокатски хонорари.
б/ Моли съда да извърши служебна справка в деловодната система на PC -
Чирпан за заведени от ищцата срещу ответника и други кредитни институции
претенции за нищожност на договори за кредит и/или клаузи по тях, както и дали по
тях се претендира заплащане на възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ в полза на адв. Бояджиева - същото ще удостовери възражението срещу
искането на ищцата за заплащане на адвокатско възнаграждение.
в/ Моли съда на основание чл. 190 от ГПК да задължи ищцата да представи
стандартен европейски формуляр - изготвен в един екземпляр и даден му преди
сключване на договор за паричен заем, като същият ще послужи за удостоверявана на
факта, че на заемателя е предоставена всичката необходима и законово регламентирана
информация за сключване на индивидуалните условия на процесния договора.
Представя и моли съда да приеме като доказателства справка за начислените
суми договор за паричен заем VIP 14 № 5942239 от 07.07.2023 г., която ще удостовери
изложеното по-горе.
Моли съда с оглед на гореизложеното, да върне исковата молба и да прекрати
производството, а ако прецени, че исковата молба е редовна, и след като вземе
предвид доводите в отговора на исковата молба, както и събраните по делото писмени
доказателства, да постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу
Дружеството искове, и да присъди на Дружеството направените разноски в
производството в пълен размер.
В случай, че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна и при
условие, че процесуалният представител на ищеца претендира заплащане на
адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал.2 от ЗА - за предоставена
безвъзмездна правна помощ на материално затруднено лице - счита, че такова не се
дължи на посоченото основание. В подкрепа на възражението моли съда да вземе
предвид обстоятелството, че ищцата е заплатила държавната такса за образуване,
администриране и разглеждане на делото, поради което имущественото й състояние не
е в такава степен увредено, че да е пречка и основание за освобождаване от заплащане
17
на дължимото възнаграждение на ангажирания от нея адвокат. Наред с това, моли съда
да вземе предвид и обстоятелството, че ищцата през сравнително кратък период от
време е предявила множество искови претенции срещу ответното дружество и други
кредитни институции за нищожност на договори за кредит и/или клаузи по тях, по
които се иска заплащане на възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ.
Всичко това формира вероятен извод за завеждане на исковите претенции в нарушение
на предвидения в чл. 3 от ГПК принцип за добросъвестно упражняване на права от
страната и процесуалния представител на процесуални действия по раздробяване на
исковите претенции. И макар, че предприетите от процесуалния представител на
процесуални действие по раздробяване на искови претенции да не е забравено,
предвид цената на исковете по всяко едно от предявените дела, генерирането на
разноски за адвокатско възнаграждение многократно надвишаващи размера на
исковата сума, несъмнено сочи на вероятна злоупотреба с процесуални права по
смисъла на чл. 3 ГПК, поради което не следва да се присъждат.
Моли съда да вземе предвид и обстоятелството, че при поемане на
процесуалното представителство по реда на чл.38 от ЗА възнаграждение, не може да
бъде източник на обогатяване и бизнес стратегия за адвокатите, в който смисъл е и
решение № 20322/11.11.2024 год. по го.д. 20221110152063/2022 год. Целта на
цитираната разпоредба е определени категории лица да имат възможност да получат
безплатна правна помощ. Нито е в съответствие със закона -счл.З ГПК, нито с чл. 8,
ал. 2 ЗЗД, нито с чл. 289 ТЗ, нито с добрите нрави, чрез договора за правна защита и
съдействие, при условията на чл.38 от ЗА да се търси икономическа облага. Все пак и
при условие, че съдът уважи ищцовата претенция, в това число за адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна помощ, моли същото да бъде присъдено
без начисления ДДС. Правната помощ, която адвокат или адвокат от ЕС може да
оказва на материално затруднено лице е безплатна. По смисъла на чл.9, ал.1, вр. чл.8
от ЗДДС тази помощ представлява безвъзмездна доставка на услуга, която доставка не
подлежи на облагане с данък върху добавената стойност по арг. на чл.2, т.1 ЗДДС, чл.2
§1, б. „в" от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006 г. относно общата система
на данъка върху добавената стойност. В този смисъл е и Определение №
917/02.05.2023 г., постановено по ч. гр. д. № 1323/2023 г., IV г.о., съгласно което, тази
услуга не може да се счете за възмездна на осн. чл.38, ал.2 ЗА по съображения, че
възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при
наличие на предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско
възнаграждение на оказалия безплатна правна помощ адвокат. Също така,
разпоредбата на §2а от ДР на НМРАВ няма отношение към дължимия данък върху
добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на услуга, каквато е
безплатната правна помощ по чл.38, ал.1 от ЗА, защото урежда начисляването на ДДС
върху възнаграждения на регистрираните по ЗДДС адвокати и ги определя като
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не
установява задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ.
В случай, че съдът постанови решение в полза на ищцовата страна, респ.
присъди разноски, прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение
и моли то да бъде намалено, като приложи практиката на СЕС, обективирана в
Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и
С-428/16, и съобразявайки фактическата и правна сложност на делото - да присъдите
възнаграждение под определения минимум по Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Посочените в наредбата
18
размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир
при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за
съда./Решение № 310 от 28.02.2024 г. на СГС по т. д. № 1032/2023 г.; Решение № 3462
от 27.02.2024 г. на СРС по гр. д. № 52808/2023 г./, като нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА,
препращаща към Наредбата не съответства на правото на ЕС, поради което не следва
да се прилага.
Моли, при условие, че процесуалният представител на ищцата претендира
възнаграждение за всеки отделен иск, да остави същото без уважение, като приеме, че
се касае за предявени искове за нищожност на договорни клаузи в защита на един общ
имуществен интерес. Предвид цената на исковете, би се достигнало до присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи размера на
исковата сума, поради което и съобразно практиката на ВКС, застъпено в Определение
№ 174 от 26.04.2021 г. па ч. гр. д. № 560/2021 г., Ill г. о., може да се приеме също като
злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, с която злоупотреба се нарушават
установените граници за упражняване на субективните права и основните принципи в
гражданския процес. В този дух е и най-новата съдебна практика, намерила отражение
в Определение N9 50015/16.02.2024 г., постановено по т. д. № 1908 по описа за 2022 г.
на ВКС, с която Върховният касационен съд приема, че въведеното с чл.38 ЗА
правило, че съдът присъжда възнаграждение в определения от Висшия адвокатски
съвет размер, без възможност на съда да прецени вида, количеството и сложността на
извършената работа, създава изкуствени икономически бариери при защитата на
правата и интересите на участниците в гражданския процес и представлява нарушение
на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, в какъвто смисъл е
даденото тълкуване в решението по дело С-438/22 на СЕС. Така и Определение № 523
от 7.03.2024 г. на ВКС по ч. т. д. № 2108/2023 г., I т. о., ТК.; Определение № 343 от
15.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 1990/2023 г., II т. о., ТК.
С Определение № 143/04.03.2025г. на страните е обявен проект за доклад по
делото. Допуснати са като писмени доказателства по делото представените от ищеца и
ответника документи: Договор за паричен заем № 5942239/07.07.2023 г.; Приложение
№ 1 - Погасителен план към Договор за паричен заем № 594223/07.07.2023 г.;
Приходен касов ордер № 0006174 от 13.08.2024 г. за платени 100 лева за вноска по
кредит; Разписка № 0500022076161727 от 16.05.2024 г. за платени 100 лева за вноска
по кредит; Разписка № 0500021898714671 от 26.04.2024 г. за платени 50 лева за вноска
по кредит; Приходен касов ордер № 0294 от 30.11.2023 г. за платени 100 лева за вноска
по кредит; Разписка № 0500019712759211 от 07.09.2023 г. за платени 150 лева за
вноска по кредит; Разписка № 0500019319847674 от 24.07.2023 г. за платени 132 лева
за вноска по кредит; Приходен касов ордер № 0234 от 24.06.2023 г. за платени 100 лева
за вноска по кредит; Декларация за материално и гражданско състояние по чл.83, ал.2
ГПК; документи относно освобождаването от държавна такса и от разноски по делото;
Справка погасителен план по договор за паричен заем № 5942239 от 07.07.2023 година
на К. В. В.. Приложена е по делото относима съдебна практика и пълномощни.
Обявени са правнорелевантните факти по делото: Наличието на сключен
конкретен договор за паричен заем VIP 14 № 5942239 от 07.07.2023 година, по който
страна е ФЛ потребител, наличие на нищожност на договора за паричен заем в
неговата цялост, респективно наличие на нищожност на отделни негови клаузи на
посочените основания.
Съдът е разпределил доказателствената тежест между страните на основание
чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, като е указал, че в тежест на ищеца е да установи
19
обстоятелствата, от които произтича недействителност на договорните
правоотношения по сключения договор, респективно на отделни договорни клаузи, а в
тежест на ответника е да докаже спазването на условията за сключване на договор с
потребител по ЗПК и ЗПФУР, като всяка страна е длъжна да установи фактите, на
които основава своите искания или възражения.
Обявил е, че обстоятелството по сключването на Договор за паричен заем VIP
14 № 5942239 от 07.07.2023 година не се оспорва от ответника. Не са налице признати
права от страните по делото.
Задължил е на основание чл. 190 от ГПК ответника да представи до първото по
делото открито съдебно заседание кредитното досие на ищеца в неговата цялост –
договор за потребителски кредит, всички анекси и приложения към него, общите
условия, погасителен план, справка за платените суми по него от ищцата, в това число
и данни за изпълнението на задължението си по чл. 18 ЗПФУР.
Съдът е указал на ищеца да конкретизира до датата на о.с.з. всеки един от
искове по обявяване нищожността на договора и по евентуалните искове за
нищожността на клаузите от него при условията на какъв вид съединяване ги
предявява, с оглед тяхното разглеждане от съда кумулативно, алтернативно или
евентуално.Указал е на ответника да конкретизира доказателственото си искане за
поисканата служебна справка с оглед твърдението си за наличие на злоупотреба с
права от ищеца.
С протоколно Определение рег. № 90 от 31.03.2025 година докладът по чл. 146
от ГПК е обявен за окончателен. Приети са допуснатите с Определение №
143/04.03.2025г. писмени доказателства по делото. Допусната е ССчЕ със задача,
поставена от ищеца в исковата молба.
С молба вх.№ 1720/24.03.2025г. ищцата уточнява, че предявеният иск е с
правно основание чл. 22 от ЗПК за прогласяване на нищожността на Договор за
паричен заем № 5942239, сключен на 07.07.2023 г., както и иск за обявяване на
нищожността на чл. 1, ал. 2, 3 и 4, както и чл. 4, ал. 1 и 2 от Договора. Моли съда да се
произнесе по предявения евентуален иск, в случай, че съдът отхвърли иска по чл. 22
от ЗПК, тоест, ако не приеме, че Договор за паричен заем № 5942239, сключен на
07.07.2023г. е изцяло нищожен, то тогава да прогласи нищожността на чл. 1, ал. 2, 3 и
4 от Договора, която предвижда заплащане на такса за експресно разглеждане в размер
на 1 231,62 лв. и клаузата в чл. 4, ал. 1 и 2 от същия Договор, предвиждаща неустойка
за непредставяне на обезпечение в размер на 820,95 лв. С молба вх. №
1716/24.03.2025г. ответното дружество в изпълнение указанията на съда представят
процесния договор № 5942239/07.07.2023г. и справка погасителен план по договор за
паричен заем № 5942239/07.7.2023г.
В о.с.з. страните не се явяват и не се представляват, депозират писмени молби
и становища по делото.
От приетата по делото ССчЕ е видно, че размерът на ГПР на основание
изчисленията по двете формули за изчисляване на ГПР, посочени в Приложение № 1
към чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския кредит, като взе предвид дължимата
такса за експресно разглеждане по кредита, е в размер на 151.30 %.
В о.с.з ответникът по делото представя коригирана справка Погасителен план
по Договор за паричен заем № 5942239 от 07.07.2023 година с коректно посочени
имена на заемополучателя. Ищецът твърди, че посочената справка е съставена за
20
целите на настоящето производство, като съдът е задължил ответника да представи по
делото съответно по реда на чл. 190 от ГПК кредитното досие на ищеца в неговата
цялост по процесния Договор за паричен заем VIP 14 № 5942239/07.07.2023г., в това
число като уточни конкретния начин на сключване на процесния договор по смисъла
за Закона за потребителския кредит (ЗПК) и Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), с представяне на документите по чл. 1 от договора, в
т.ч. Стандартен европейски формуляр, предложение за сключване или форма за
кандидатстване, удостоверяващи запознаването на заемателя с тях, ведно с подписан
от заемателя погасителен план или доказателства, удостоверяващи запознаването с
него по електронен път, доказателства за сключване на процесния договор по реда на
ЗПФУР, в случай, че същият е сключен по посочения начин, както и получаването на
документите от заемателя ведно с погасителния план към договора. Указал е на
ответника по реда на чл.190 във вр. с чл.161 ГПК, че при неизпълнение на дадените
указания, съдът може да приеме за доказани фактите, за които страната е създала
пречки за събирането им.
Съдът като съобрази доводите и становищата на страните, както и събраните в
хода на производството доказателства, на основание чл. 12 и чл. 235 от ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
На 07.07.2023 година е сключен Договор за паричен заем VIP 14 № 5942239
между „Вива Кредит“ АД и К. В. В.. Страните са заявили, че договорът е сключен на
основание предложение за сключване на договор за паричен заем, направено от
заемателя или форма за кандидатстване, попълнена от заемателя по електронен път на
следната уеб страница www.vivacredit.bg, представляваща електронен документ по
смисъла на ЗЕДЕУУ, както и приложение във връзка с информационните права на
субекта на данните-заемател.
Съгласно чл. 2, ал. 1 от договора заемодателят – ответник се задължава да
предаде в собственост на заемателя сумата от 2 300 лв., а заемателят се задължава да
върне същата на заемодателя при следните условия: размер на погасителната вноска от
110.62 лв., в която са включени част от дължимите главница, лихва и такса за
експресно разглеждане. Срок на заема – 78 седмици, брой вноски 39, дата на първа
погасителна вноска 21.07. 2023 година, дата на последва погасителна вноска
03.01.2025 година. Съгласно чл. 1, ал. 3 от договора за извършената от кредитора
допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем,
заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на
паричен заем в размер на 1231.62 лв. Посочен е фиксиран лихвен процент от 40.32 %,
посочен е общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане
4314.18 лв., като този общ размер представлява сборът от общия размер на заемната
сума и общите разходи по кредита при взети предвид посочените допускания в т. 8. В
т.8 на чл.2 е посочен ГПР от 49.37 %. За ГПР са взети предвид следните допускания:
договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява
точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислявани разходи за
събиране, лихви за забава и неустойка за неизпълнение на някое от задълженията по
договора. С подписването на договора заемателят е удостоверил, че е получил от
заемодателя заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадена,
съответно получена сума. Сумата е усвоена в брой.
Съгласно чл. 4 от договора заемателят се задължава в 3-дневен срок от
усвояване на сумата по този договор да предостави на заемодателя едно от следните
обезпечения на задълженията му по договора, а именно: - Поръчител – физическо
21
лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по-
рано от 3 дни от деня на представяне и да отговоря на следните изисквания: да е
навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има
минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен
доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 /пет/ години да няма кредитна история в
Централен кредитен регистър към БНБ или да няма кредитна история със статус
„период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен
заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или –
Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на
цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане
по договора. Банковата гаранция се изпраща на заемателя в срока по предходното
изречение в оригинал на адреса за кореспонденция на заемодателя. В чл. 4, ал. 2 от
договора страните са се съгласили, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, заемателят дължи неустойка в размер
на 820.95 лв. Страните са се договорили, че неустойката се разсрочва и се заплаща на
равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 2, ал. 1, т. 4, като в
този случай дължимата вноска е в размер на 131.67 лв., а общото задължение по
договора става в размер на 5 135.13 лв.
По делото страните не спорят, че е сключен Договор за паричен заем VIP 14 №
5942239 от 07.07.2023 година. Ищецът твърди, че до момента е извършил погасявания
на дължими суми по кредита в общ размер на 1665 лв., а ответникът посочва в
справка, че за периода от 07.07.2023 година до 19.08.2024 година извършените
погасявания от ищеца са в размер на 1101.30 лв. Ответникът твърди, че ищецът дължи
остатък от в размер на 1981.26 лв., от които главница 1198.20 лв. и лихва в размер на
782.56 лв.
От приложения Погасителен план от ищеца - Приложение № 1, подписан от
заемодателя, е видно, че таксата за експресно разглеждане е включена в колона 6, в
колона 8 е налице оскъпяване в случай на непредоставяне на обезпечение съгласно
договора, като общата сума от главница, лихви, такса за експресно разглеждане на
кредита и от оскъпяването от непредоставянето на обезпечението, възлиза на 5135.13
лв. Приложеният от ответника погасителен план не е идентичен с този, представен от
ищеца, тъй като същият е инкорпориран в съставен от ответника документ - справка,
включващ единствено падежни дати, главница, лихва и колона „Общо изчисления“, без
в него да се съдържат допълнителните оскъпявания на кредита, свързани с таксата за
експресно разглеждане и за непредоставяне на обезпечението от страна на заемателя в
полза на заемодателя. Ищецът своевременно е заявил, че такъв погасителен план
съгласно справка Погасителен план по Договор за паричен заем, представен от
ответника с молба, вх. № 2070 от 09.04.2025 година, не му е предоставян. По делото
ответникът не представи въпреки изричните указания на съда кредитното досие на
ищцата в цялост, като същият е предупреден за последиците по чл. 161 ГПК за
неизпълнение на това свое задължение. По тези причини съдът приема, че
погасителният план към договора е този, който ищецът представя и който онагледява
съответно и допълнителните суми, начислени към главницата по договора, за такса
експресно разглеждане и за неустойката за непредоставяне на поисканото обезпечение.
От приложените по делото разписки от ищеца, които не са оспорени от
ответника, приети като писмени доказателства е видно, че извършените плащания в
полза на ответника възлизат на сума в общ размер от 969.30 лв. Сумата от 2282.70 лв.
е платена на 07.07.2023 година по друг посочен номер на кредита, а не по процесния.
22
Видно от разходен касов ордер № 0278 от 07.07.2023 година ищецът е получил
заемната сума по договора в размер на 2300 лв. Ответникът твърди, че погасената
сума от ищеца по договора е в размер на 1101.30 лв., които разминавания в размера на
извършените плащания не са обстоятелства, които да повлияят на преценката на съда
относно основателността или неоснователността на предявения установителен иск.
От заключението на вещото лице по допусната от съда ССчЕ е видно, че ГПР,
като се вземе предвид таксата за експресно разглеждане по двете формули за
изчисляване на ГПР, посочени в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК възлиза на
151.30 %. Съдът кредитира заключението съобразно разпоредбата на чл. 202 от ГПК.
На още по-голямо основание размерът на ГПР би надвишил този процент
многократно, ако се включи в него и размерът на неустойката за непредоставянето на
обезпечението.
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало като
такова, т.е. страните има качеството на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и
на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Не е спорно, че ответникът „Вива Кредит“
АД представлява финансова институции по смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за
кредитните институции /ЗКИ/, поради което може да отпуска заеми със средства, които
не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства. Видно от предмета на дейност на ответното дружество в ТР при АВ е, че
дружеството извършва следните дейности: отпускане на кредити със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства
съгласно Закона за кредитните институции; придобиване на вземания по кредити и
друга форма на финансиране (факторинг, форфетинг и други); търговско
представителство; предоставяне на финансови услуги и на финансов лизинг;
финансови консултации; застрахователно агентство; дистрибуция на
телекомуникационни продукти и услуги, след получаване на съответни
вписвания/разрешения/лицензии и др. от компетентните органи, ако такива са
необходими, както и всякакви други незабранени от закона дейности.
По делото не са представени Общи условия на ответното дружество,
приложими към договори за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
действащи към датата на сключването на договора, като от представения договор по
делото не се установява такива да са налице, както и че заемателят се е запознал с тях.
Заемателят е декларирал единствено, че е запознат с преддоговорната информация,
предоставена под формата на Стандартен европейски формуляр, който е неприложен
по делото, както и с Тарифата на „Вива кредит“ АД, която също не е приложена по
делото.
Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - Закон за
потребителския кредит (ЗПК). При преценка съдържанието на договора за кредит,
съдът намира за основателни съображенията на ищеца за недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК изисква в договорите за
кредит по ясен и разбираем начин да са посочени годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК към
общия разход по кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко
23
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита.
В случай, че кредитополучателят не представи на кредитора обезпечение за
задълженията си по кредита, той дължи неустойка. Потребителят е бил въведен в
заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по
договора, и реалните разходи по кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК. В договора за потребителски кредит на ясен и разбираем език следва
да бъде посочено годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения Приложение № 1 начин. Съдът приема, че в
процесния договор при посочен размер на ГПР от 49.37 % не е ясно ГПР какви точно
допускания съдържа, не е налице изрично и изчерпателно изброяване на всички
разходи, които са свързани с кредита. Грешното посочване на ГПР се приравнява на
непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на
договора на основание чл. 22 от ЗПК. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договореното. Непредоставянето на обезпечението самостоятелно не води до
причинени вреди за кредитора, а такива биха възникнали при неизпълнение на
задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на
кредитополучателя. ГПР от 49.37 % не отговаря на действителните разходи по
кредита, респективно ще се стигне до надвишаване на законовия допустим предел по
смисъла на чл. 19, ал. 4 от ЗПК от пет пъти размера на законната лихва. Таксата за
експресно разглеждане на документи и неустойката за непредоставянето на
обезпечението не са посочени като включени в ГПР, поради което има неправилно
посочване на ГПР. Потребителят като икономически по-слабата страна в
правоотношението не може да бъде поставян в положение да не знае колко точно
дължи поради неяснотата в начина на изчисляване на ГПР. Посочването в договора за
кредит на по - нисък от действителния ГПР представлява нелоялна и по - конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д,
ал. 1 от ЗЗП. Потребителят по този начин не може да прецени реалните икономически
последици от сключването на договора. Именно затова процесният договор не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 води до неговата недействителност съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му,
имаща пряко отношение към размера на ГПР. Липсата на ясно посочване на
конкретните елементи, които формират ГПР от 49.37 % е в пряко противоречие със
закона, в частност с разпоредбата на чл. 19, ал. 2 вр. ал. 4 от ЗПК.
В допълнение, клаузите от договора, въз основа на които се начисляват
неустойки за непредставяне на обезпечение целят да заобиколят императивни
разпоредби на закона – чл. 10а, ал. 2 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК, като същите са в размер
и с принципите на добросъвестност, тоест съдържанието на договора е в разрез и в
противоречие и с моралните норми. Съгласно чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може
да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
24
управление на кредита. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България.
В Решение от 15.03.2012 г. по дело С-453/10 на СЕС е прието, че посочването в
договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна
информация относно общите разходи по кредита и следователно относно цената,
посочена в член 6, параграф 1, буква "г" от Директива 2005/29. След като посочването
на такъв ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, тази невярна информация трябва да се
окачестви като "заблуждаваща" търговска практика на основание член 6, параграф 1 от
тази директива. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата,
която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост.
Установяването на нелоялния характер на такава търговска практика представлява
един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/13
компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на
договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит, като тази
констатация не се отразява непосредствено на преценката за действителността на
сключения договор за кредит, от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива
93/13.
Съгласно Решение от 20.09.2018 година на СЕС по дело № С-448 от 2017
година изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е
посочена в точен процент, но и когато не са посочени основните данни, които са
послужили за неговото изчисляване. Поради това съдът намира, че Договор за паричен
заем VIP 14 № 5942239 от 07.07.2023 година противоречи на разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, поради което и на основание чл. 22 от ЗПК същият е недействителен.
Съгласно Решение на СЕС /пети състав/ от 07 август 2018 година по съединени
дела С-96/16 и С-94/17 Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска
национална съдебна практика като разглежданата в главното производство практика на
Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания), съгласно която клауза от договор за
потребителски кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя
приложимият размер на мораторните лихви, е неравноправна, с мотива че при забава
на плащането изисква от потребителя да изплати неоснователно висока неустойка, при
положение, че този размер надвишава с повече от два процентни пункта предвидения
в същия договор размер на редовните лихви. Директива 93/13 трябва да се тълкува в
смисъл, че допуска национална съдебна практика като разглежданата в главното
производство практика на Tribunal Supremo (Върховния съд, Испания), съгласно която
последицата от неравноправния характер на клауза от договор за потребителски
кредит, която не е договорена индивидуално и с която се определя размерът на
мораторните лихви, се състои в пълното премахване на тези лихви, като продължават
да текат предвидените в този договор редовни лихви. В решенията по дела С-40/08, С-
137/08, С-168/05, С-240/98, С-243/08, С-244/98, С-397/11, С-415/11, С-472/11 и С-618/10
е прието, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния
характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива
93/13/ЕИО. В решения по дела С-618/10, С-243/08, С472/11, С-397/11 е прието, че
националният съд е длъжен да разгледа въпроса за неравноправните клаузи, когато са
налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства, а в решения по дела
25
С-618/10 и С-473/00 се сочи, че Директива 93/13/ЕИО не допуска правна уредба на
държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство да
преценява служебно или на който и да е друг етап от производството неравноправния
характер на клауза, ако потребителят не подаде възражение.
Съдът не приема за основателни доводите на ответника, че в настоящия случай
е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, б. „а“ от Приложение № 1
от ЗПК, а имено да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил
сключен, и кредиторът, и потребителят ще изпълняват своите задължения в
съответствие с условията и сроковете по договора и неговото непосочване само по
себе си не е от естеството да обоснове недействителност на клаузата, уреждаща ГПР.
Съдът намира, че посоченият ГПР не отразява действителни разходи по кредита, тъй
като в този посочен размер от 49.37 % не са включени допълнителните оскъпявания,
които макар и посочени като незадължителни услуги, всъщност по характера са
задължителни такива с оглед например на кратките неприемливи срокове за
предоставяне на обезпеченията от страна на потребителя. Клаузата за неустойката от
непредоставянето на обезпечението и заплащането й на разсрочени вноски, както и
таксата за експресно разглеждане на кредита съобразно погасителния план
предопределя извода, че се касае за допълнителни възнаграждения за кредитора, пряко
свързани с управление на кредита, които законът забранява на основание чл. 10а, ал. 2
от ЗПК.
Съдът не приема за основателни доводите на ответника, че неустойката не
следва да участва при формирането на ГПР, тъй като тя представлява задължение,
което възниква условно само и единствено в случай, че кредитополучателят не
осигури обезпечение по вид и срок, посочен в договора. При сключването на договора
ответното дружество е имало как да предвиди в общия размер на плащанията не едно
условно задължение, тъй като потребителят няма как да изпълни условията поне на
едно от двете обезпечения поради кратките срокове и поради това, че за него те са
неизпълними. В случай, че потребителят може да осигури например банкова гаранция
с посочените условия по договора за кредит, вероятността същият да се обърне към
банкова институция, а не към кредитна такава, е по-голяма.
По отношение на договорения размер на ГЛП от 40.32 %: Съгласно решение №
89 от 02.10.2019 година на ВКС, ТК, Второ ТО по т.д. № 1214 от 2018 година с оглед
чл. 79 от ЗЗД законодателят е предвидил, че кредитор, който не получи изпълнение в
отклонение, от сключения договор по време, обем, качество, има право на обезщетение
за вреди, когато тези вреди са в пряка и непосредствена последица от неизпълнението.
При паричното задължение на основание чл. 81, ал. 2 от ЗЗД длъжникът не може да се
освободи от отговорност за неизпълнението. Паричното задължение е винаги
възможно. Законодателят е предвидил, че при неизпълнение на парично задължение
винаги се дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата – чл. 86
от ЗЗД, като кредиторът не доказва вредите си, а законодателят е приел, че
задължително при неизпълнение на парично задължение е налице намаляване на
имуществото на кредитора с поне стойността на законната лихва. За действително
претърпените вреди в по-висок размер, кредиторът може да иска обезщетение
съобразно общите правила. В действащото законодателство липсва математическа
горна граница за уговорянето на това парично обезщетение за вреди, причинени на
кредитора, но съдът следва да прецени дали този размер дали не противоречи на
добрите нрави. Според Определение № 901 от 10.07.2015 година по гр. дело № 6295 от
2014 година на ВКС, IV ГО трайно е прието в съдебната практика, че няма пречка
26
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва. Максималният размер на договорната лихва (била възнаградителна
или за забава) е ограничен винаги от чл. 9 ЗЗД, съгласно който страните могат
свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се
недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.
Прието е, че противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за забава, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва е уговорена по
обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека), противно на добрите нрави е да се
уговаря лихва за забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
С Решение № 119 от 22.03.2011 година по гр.д. № 485 от 2011 година, I ГО, е
прието, че противоречие с добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на
общо установените нравствено етични правила на морала. Съдебната практика приема,
че значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните
договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави доколкото те са
опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл. 9 от ЗЗД.
Свободата на договарянето пък е рамкирана и от императивните разпоредби на закона.
Така при преценка действителността на двустранните възмездни договори относно
това дали са накърнени добрите нрави следва съдът да преценява действителната воля
на страните, защото нормата на чл. 20 от ЗЗД го задължава при тълкуване на
договорите да установява действителната обща вола на страните, формирана от
всичките им уговорки, да се отчита взаимната им връзка и целта на договора.
В конкретния случай по делото е установено, че предоставеният потребителски
кредит е обезпечен - задължението за връщане на заема е свързано със задължението
на кредитополучателя – потребител да осигури поръчител или да представи банкова
гаранция, от чието неизпълнение на това задължение, за потребителя се начислява
допълнително обезщетение, а именно неустойка в размер на 820.95 лв.
В тази връзка съдът намира, че посоченият размер на ГЛП от 40.32 %
противоречи на добрите нрави, но това не е основание за прогласяване на
недействителност на договора в неговата цялост по смисъла на чл. 22 ЗПК, а на
клаузата за ГЛП, която определя този размер, съобразявайки съдържанието на
договора в неговата цялост. Съдът намира обаче, че договорът е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и искът следва да бъде уважен
на това посочено основание от ищеца по гореизложените съображения.
Предвид изложеното, евентуално предявените искове от ищеца за прогласяване
недействителността на клаузата на чл. 1, ал.2, ал. 3 и 4 от Договор за паричен заем VIP
14 № 5942239 от 07.07.2023 година на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД и на
клаузата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от договора на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от
ЗЗД, следва да се оставят без разглеждане поради уважаване на главния иск и
несбъдването на процесуалното условия за тяхното разглеждане. При обявен
недействителен договор за потребителски кредит ищецът връща само чистата
стойност по кредита, но не дължи лихви или други разходи по кредита в съответствие
с разпоредбата на чл. 23 ЗПК.
По разноските: Ищецът претендира разноски, които съобразно изхода от спора
следва да му се присъдят. Представеният по делото ДПЗС между ищеца и
процесуалния му представител, както и в Списъка на разноските по чл. 80 от ГПК, не
27
съдържа цифрово изражение на договорения хонорар, тъй като правната помощ и
съдействие е по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Цената на главния
иск възлиза на 5135.13 лв., а цената на евентуалния иск е 2052.57 лв. Определянето на
размера на цената на иска по правилото на чл.69, ал.1, т. 4 ГПК е относимо към иск за
съществуване, респ. несъществуване на договор, като в случай на обявяване на
нищожност на такъв договор се отрича възникването не само на конкретно вземане на
кредитора, а се оспорва изцяло съществуването на договорно правоотношение, поради
което договорът няма действие между страните. В тези случаи искът има парична
оценка съгласно чл.68 ГПК, която съвпада със стойността на договора.
Направено е възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение от
ответника с отговора на исковата молба. Съгласно чл. 72, ал. 2 от ГПК когато с една
искова молба срещу един и същи ответник са предявени, както главен, така и
евентуален иск, държавна такса се събира за един иск. Държавна такса не е заплащана
по делото поради това, че ищецът е освободен от ДТ и разноски съобразно събраните
по делото доказателства. Разноските за ДТ, адвокатско възнаграждение и за вещо лице
следва да се възложат на ответното дружество.
Съдът, като съобрази фактическата и правна сложност на делото,
процесуалното поведение на пълномощника на ищеца, както и като съобрази
актуалната практика на ВКС във връзка със задължителното решение от 25.01.2024г.
по дело С-438/22 на СЕС, и направеното възражение за прекомерност от ответника в
писмено становище, намира, че справедливият размер на следващото се адвокатско
възнаграждение за осъществяваната защита по предявените искове съответства на
справедлив размер от 500 лв. Съгласно чл. 36 от Закона за адвокатурата адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на възнаграждение за своя труд. Размерът на
възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския
съюз и клиента. Този размер трябва да бъде справедлив и обоснован. Съгласно чл. 2,
ал. 5 от Наредба № 1 от 2004 година на ВАдвС за възнаграждения за адвокатска
работа за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки
един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване на исковете.
Съгласно Определение № 2995 от 13.06.2024 година на ВКС, ГК, Четвърто
отделение по ч.гр.д. № 991 от 2024 година с изискването заплатеното адвокатско
възнаграждение да е „съобразно действителната правна и фактическа сложност на
делото“, преценката се концентрира върху характеристиките на защитата, възложена
по конкретното дело. С изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният
паричен еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят
възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност, и отчита, че от
страната не може да се изисква в детайли да познава този специализиран и
квалифициран пазар, нито да се очаква да възложи защитата на адвоката, оценяващ
най-ниско труда си. Едва след и ако установи, че възнаграждението е уговорено в
съществено отклонение/пряко мярката, наложена от този пазар, съдът намалява
отговорността на страната, предизвикала спора, до обичайния и разумен размер.
Преценката е към сключване на договора. Съдът прилага опитните правила. Той ги
знае, защото е оправомощеният орган да предостави държавната защита по всеки
отнесен до него гражданскоправен спор (чл. 117, ал. 1, вр. чл. 119, ал. 1 КРБ и чл. 14,
ал. 1 ГПК) и пред него страните представят договорите за правна защита и съдействие
по тези дела (чл. 33 ГПК и чл. 36, ал. 2 ЗА). Националният закон го задължава да
отхвърли възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското
28
възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба №
1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали отговорността на
страната, предизвикала спора, до минимално определения размер. Зачитайки
решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22 г., всеки национален съд е длъжен
да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи,
че трудът на адвоката е бил съществено надценен. Платеното в повече няма за
причина поведението на страната, предизвикала спора. То има за причина поведението
на насрещната, която не е положила дължимата грижа, а уговореното в повече остава
в нейна тежест.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, тъй като ищцата е освободена от заплащане на
държавна такса и предвид изхода от спора, ответникът следва да бъде осъден да
заплати по сметка на Районен съд – гр. Чирпан държавната такса, дължима във връзка
с уважаването на главния иск, която на основание чл. 1 от ТДТССГПК е в размер на
205.41 лв., както и да заплати възнаграждението за ВЛ по ССчЕ в размер на 188.50 лв.
Съдът изцяло споделя доводите в трайната практика на ВКС, обективирана в
Определение № 77 от 12.01.2024 година по ч.т.д. № 169 от 2023 година, ТК,
Определение № 628 от 18.10.2012 година по ч.гр.д. № 598 от 2012 година, III ГО,
Определение № 1199 от 25.10.2013 година по гр.д. № 4224/2013 година, I V ГО,
Определение № 708 от 05.02.2015 година по ч.гр.д. № 4891 от 2015 година, I V ГО,
Определение № 257 от 09.05.2018 година по ч.т.д. № 226 от 2018 година, I I ТО,
Определение № 395 от 09.07.2018 година по т.д. № 1314 от 2018 година, I I ТО,
Определение № 442 от 28.06.2019 година по ч.т.д. № 502/2019 година, I I ТО,
Определение № 289 от 27.08.2020 година по ч.т.д. № 992 от 2020 година, I ТО и др.,
разглеждаща оказването на безплатна правна помощ. По делото ищецът своевременно
е заявил претенцията си за разноски. В приложения по делото Договор за правна
защита и съдействие от 04.10.2024 година е видно, че договорът е безвъзмезден и е
сключен на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, тъй като клиентът е
материално затруднено лице. Ищецът е освободен от ДТ и разноски по делото с
Определение № 14 от 06.01.2025 година.
По изложените съображения,
съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за недействителен Договор за паричен заем VIP 14 № 5942239 от
07.07.2023 година за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, сключен между К. В. В., ЕГН ********** и „Вива кредит“ АД,
ЕИК *********.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София п.к. 1324, район „Люлин“, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, бл. Силвър център, ет. 2, ап. 73Г, представлявано от Свилен Петков
Петков, ДА ЗАПЛАТИ на адв. Лилия Кирилова Борисова – САК, ЕГН **********,
съдебен адрес: гр. София 1000, ул. „Триадица“ – 5Б, ет. 3, оф. 311, сумата от 500 лв. за
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София п.к. 1324, район „Люлин“, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал
29
Неру“ № 28, бл. Силвър център, ет. 2, ап. 73Г, представлявано от Свилен Петков
Петков, ДА ЗАПЛАТИ по бюджетната сметка на РС Чирпан ДТ по чл. 1 от
ТДТССГПК в размер на 205.41 лв. и заплатен депозит за ВЛ в размер на 188.50 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените в условията на евентуалност
искове да бъде обявена за нищожна клаузата в чл. 1, ал. 2, 3 и 4 от Договор за паричен
заем VIP 14 № 5942239 от 07.07.2023 година, предвиждаща заплащане на такса за
експресно разглеждане на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД поради противоречието
им със закона, и клаузата на чл. 4, ал. 1 и ал. 2 за неустойка за непредставяне на
обезпечение в срок от същия договор поради противоречието им със закона и добрите
нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 от ЗЗД, поради несбъдване на
процесуалното условие за разглеждането им при уважаване на главния иск.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните по делото.
Съдия при Районен съд – Чирпан: _______________________
30