РЕШЕНИЕ
гр.София,
08.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, ІV-В състав в публичното заседание на шести юни през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена И.
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева
Андрей
Георгиев
при секретаря Татяна Щерева и в
присъствието на прокурора .................... като разгледа в.гр.дело N: 11 061
по описа за 2018 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение от 14.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 4 042/2018 г. по описа на СРС,
ГО, 62 състав, е признато за установено по предявени от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******срещу
Г.И. Р., ЕГН ********** искове по реда на чл.422 ГПК, че Г.И. Р., ЕГН **********
дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******сумата 2 268,53 лева – главница по договор
за кредит, ведно със законната лихва от 11.10.2017 г. до датата на изплащането
й, както и сумата 1 000,00 лева – лихва за периода: 11.10.2014 г. – 29.08.2017
г.
Със
същия съдебен акт ответникът Г.И. Р. е осъдена да заплати на ищеца „Е.М.“ ЕООД сумата
85,73 лева – разноски в заповедното производство и сумата 85,73 лева – разноски
в исковото производство.
Срещу
така постановеното съдебно решение е депозира въззивна
жалба от ответника Г.И. *** – чрез процесуалния й представител адв.И., в която се поддържа, че решението в частта за
лихвите е недопустимо, понеже претендираните в
исковото производство лихви са в различен размер от тези в заповедното, като за
недопусти-мостта на исковата молба в тази част няма
значение, че след като ищецът намалява претен-цията
си, това е в интерес на ответницата, съответно, че атакуваното решение в
неговата цялост е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Навеждат се съображения
и че първоинстанционният съд не е съобразил, че при
самото изкупуване от страна на новия кредитор „Е.М.“ ЕООД от „Юробанк България” АД вземането по договора за кредит № FL555082/22.10.2010 г. е било погасено по
давност на основание чл.110 ЗЗД, която давност е била изтекла и към датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда на 11.10.2017 г. – с оглед на
това, че съгласно чл.14, ал.5 от договора за кредит след невнасяне на първата
месечна вноска по него през м.11.2010 г. кредитът е станал предсрочно изискуем
след 22.10.2010 г., като в този смисъл е безпредметно да се обсъжда изобщо
твърдението на СРС, че „доколкото падежът на последната вноска е на 22.07.2019
г. е изключено да се коментира погасяване по давност”. Релевирани
са доводи и че по делото не е доказано връчването на уведомление за предсрочна
изискуемост на ответника на известния на банката постоянен /настоящ/ адрес, а
съгласно задължителната практика на ВКС по т.18 от ТР № 4/19.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната
изискуемост започва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ
волеизявлението на кредитора за същата, ако към този момент са били налице
обективните предпоставки за това.
Моли
съда да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното решение на първоинстанционния съд и да отхвърли предявените срещу нея
искове. Претендира присъж-дането на разноски за двете
съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор на въззивната жалба от ище-ца „Е.М.“
ЕООД, с който се поддържа, че наведените в жалбата доводи са неоснова-телни и несъстоятелни. В същия се твърди, че в
хода на първоинстанционното производство са събрани
достатъчно доказателства за постановяване на правилно и законосъобразно реше-ние, предвид това че са установени всички твърдения на
ищеца, на които същият е основал исканията си. Наведени са съображения и че
възраженията на въззивника са противоречиви – от една
страна се твърди, че не е доказано обявяването на предсрочна изискуемост от кредито-ра, а едновременно с това се навеждат твърдения, че
задълженията на Г.В. са погасени по давност, въпреки че според въззивника същите не са били изискуеми към датата на
подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Инвокират се аргументи, че кредитът е станал предсрочно
изискуем на 29.08.2017 г. с връщането на изпра-тено
до длъжника писмо-съобщение във връзка с клаузата на чл.19 от договора.
Моли съда да остави въззивната
жалба без уважение и да потвърди обжалваното решение. Не претендира
присъждането на разноски за настоящата инстанция.
Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и
събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и
чл.269 ГПК, намира следното:
Със заявление вх.№ 3078928/11.10.2017
г. „Е.М.“
ЕООД е заявило пред СРС искане за издаване на заповед
за изпълнение по чл.410 ГПК срещу Г.И. Р.с ЕГН **********, за сумата 2 268,53
лева – главница по договор за потребителски кредит № FL555082 от 22.10.2010 г., заедно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до
изплащане на вземането, както и за сумата 2017,97 лева – договорна лихва за
периода: 22.10.2010 г. – 29.08.2017 г.: датата, на която кредитът е станал
изискуем. Отразено е, че вземанията произтичат от сключен между „Юробанк България“ АД и длъжника договор за потребителски
кредит №
FL555082 от 22.10.2010 г., въз основа на който кредиторът е отпус-нал
на кредитополучателя паричен заем в размер на 2 280,00 лева, който се е
съгласил да го върне чрез 110 месечни вноски с краен срок на погасяване –
22.12.2019 г.; че след получаване на кредита кредитополучателят не е заплащал
редовно месечните си вноски, поради което кредитът е обявен за предсрочно
изискуем. Посочено е и че на 18.01.2016 г. е сключен договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ между „Юробанк България“ АД и „Е.М.“ ЕООД, по силата на който задължението на Г.И. Р., произ-тичащо
от договора за потребителски кредит от 22.10.2010 г., е било изкупено от
заявителя, за която цесия длъжникът е бил уведомен с писмо-уведомление на 16.08.2017
г.
На 16.10.2017 г. на „Е.М.“ ЕООД е издадена заповед за изпълнение на па-рично
задължение по чл.410 ГПК срещу посоченото лице за сумата 2 268,53 лева –
главница по договор за кредит от
22.10.2010 г., заедно със законната лихва от
11.10.2017 г. /датата на подаване на заявлението/ до изплащане на вземането,
както и договорна лихва за сумата 2017,97 лева за периода: 22.10.2010 г. –
29.08.2017 г., като на заявителя е присъдена и сумата 85,73 лева – държавна
такса.
На 06.12.2017 г. е депозирано възражение
от длъжника Г.И. Р. по чл.414 ГПК, в което същата е оспорила дължимостта на вземането по заповедта. На 18.01. 2018 г.
ищецът „Е.М.“
ЕООД е предявил пред СРС иск за установяване съществу-ването на вземането му по издадената заповед в
пълен размер за главница, а по отношение на лихвата – в размер на сумата 1 000,00 лева за
периода: 11.10.2014 г. – 29.08.2017 г.
С оглед съвпадащите становища на
страните по делото в производството не е спорно , което се установява и от
представения заверен препис от този акт, че на 22.10.2010 г.
между „Юробанк
И Еф Джи България“ АД и Г.И. Р., ЕГН ********** /с настоящо фамилно име В./ -
като кредитополучател е подписан визираният в заявле-нието договор за
потребителски кредит № FL555082, с предмет:
отпускане на кредитополу-чателя от страна на банката
на кредит в размер на 2 280,00 лева, който е поел задължението да върне
кредита заедно с дължимите лихви на равни /анюитетни/
месечни вноски, отразени в погасителния план, в размер от по 34,27 лева – през
първата година от срока на издължаване на кредита и от по 36,67 лева – за всяка
следваща година до крайния срок на издължаване на кредита /чл.7, ал.1/. Съгласно
чл.4 от договора погасителните вноски, включително дължи-мите
лихви, се изплащат на 22-ро число на съответния месец, а с оглед клаузата на
чл.6 – крайният срок за погасяване на кредита е 22.12.2019 г. За усвоения
кредит кредитопо-лучателят дължи с оглед клаузата на чл.3,
ал.1 от същия акт фиксирана лихва в размер на 12,00 % за първата година от
срока на издължаване, а за всяка следваща година до крайния срок на погасяване на
кредита, съобразно ал.2 от същата клауза, лихвата е в размер на сбора от БЛП за
потребителски кредити за съответния период на начисляване и договорна надбавка
от 1,250 пункта, като към момента на сключване на договора БЛП за потребителски
кредити е в размер на 12,750 процента. В чл.9 от договора е предвидено, че при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при
предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва /неустойка/
за времето на забавата върху просрочените суми в размер на закон-ната
лихва.
От неоспорения банков документ,
представен с исковата молба – референция № 4194691 от 22.10.2010 г., се
установява, че сумата по процесния договор в размер
на 2 280,00 лева е усвоена от кредитополучателя Г.И. Р. /с настоящо фамилно име В./ на посочената дата.
Не е спорно в процеса, че кредитополучателят
е погасил само първата вноска от главницата
от дата: 22.11.2010 г. в размер на 11,47 лева, съгласно приетия погасителен план,
неразделна част от договора; че след този момент Г.И. Р. не е заплащала определените погасителни
вноски по кредита в договорения срок и размер, както и че неиздълженият остатък
от кредита е в размер на исковата сума от 2 268,53 лева.
В чл.14, ал.5 от процесния
договор е предвидено, че при непогасяване изцяло или отчасти на която и да е
вноска от главницата или лихвата по кредита, както и при неизпълне-ние
на което и да е друго задължение по договора, вземането на банката за
възстановяване на целия кредит става предсрочно изцяло изискуемо без да се
прекратява действието на договора, като изискуемостта настъпва без да е
необходимо каквото и да е изявление на страните /изр.1 и 2/. На основание
чл.60, ал.2 ЗКИ банката може да поиска издаване на заповед за изпълнение за
незабавно изпълнение по реда на ГПК и да пристъпи към принудително събиране на
вземането си, като насочи изпълнението върху цялото имущество на кредитополучателя
и/или срещу поръчителите по установения в закона ред /изр.3/.
По силата на чл.19 от разглежданата
сделка всички уведомления и изявления във връзка с този договор трябва да бъдат
направени в писмена форма и ще се считат за получени, ако по факс, чрез лично
доставяне или чрез изпращане по пощата с обратна разписка или с препоръчана
поща, или с телеграма, достигнат до адресите на страните, посочени в началото
на договора. По отношение на кредитополучателя адресът за получаване е
вписаният в началото на договора настоящ адрес. В случай че някоя от страните
промени адреса си, посочен в началото на договора, тя е длъжна да уведоми
писмено другата страна като посочи новия си адрес, а до получаването на такова
уведомление всички съобщения достигнали до стария адрес ще се считат за
получени. От разглеждания документ е видно, че посоченият в началото на същия
адрес на кредитополучателя е: гр.София 1434, кв.”Симеоново”, ул.”******.
Видно е и че съгласно чл.18, ал.1
от този акт съконтрагентите по него са се съгласили,
че във всеки един момент от действието на договора за кредит банката има право
едностранно да прехвърли вземанията си, произтичащи от договора, на финансови
или нефинансови дружества или институции, вкл. и такива, чиято дейност включва секюритизация, като в случай на прехвърляне банката се
задължава да уведоми кредитополучателя за новия кредитор, като прехвърлянето ще
има действие спрямо кредитополучателя при уведомяването му от страна на
банката.
Не е спорно в
производството, което се потвърждава и от публичните данни в Търговс-кия регистър, че към момента „Юробанк
И Еф Джи България“ АД е с фирмено наименование „Юробанк
България“ АД.
По силата на договор за
прехвърляне на вземания, сключен на 18.01.2016 г. между „Юробанк България“ АД и „Е.М.“ ЕООД, „Юробанк
България“ се е съгласила да прехвърли на „Е.М.“ ЕООД всички свои права, права на собственост, облаги и участия върху и във
вземания, а „Е.М.“ ЕООД – да приеме такова прехвърляне, сключено в съответствие
с чл.99 и чл.100 ЗЗД /т.2.11/. В представеното Приложение 1 към този акт сред
описаните вземания е и вземане на „Юробанк България“
АД срещу Г.И.
Р. по договор за потребителски кредит № FL555082 от 22.10.2010 г. в размер на 4 286,50 лева, от които: сумата 2 268,53 лева – главница
към 31.12.2015 г., сумата 1 867,97 лева лихва към 31.12.2015 г. и сумата 150,00
лева – такси и разноски към 31.12.2015 г.
По искане на ищеца са приети и
писмата от 16.08.2017 г. на адв.В., действащ в
качеството му на пълномощник на „Юробанк България” АД,
съотв. на „ЕОС М.” ЕООД, съгласно приложени по делото
пълномощни, адресирани до Г.И.
Р., в които са обективирани:
уведомление по чл.99 ЗЗД за извършената цесия от 18.01.2016 г., съответно –
изявление, че поради непогасени задължения, произтичащи от договор за потре-бителски кредит № FL555082 от 22.10.2010 г., цялото й задължение по тази сделка е обявено за изцяло и предсрочно
изискуемо, като на кредитополучателя е предоставен 7-дневен срок, в който
следва да погаси всички свои задължения, произтичащи от договора.
Съгласно данните от
представеното известие за доставяне на „М&BM Express” Национална поща, обр.112 с бар код № 7100014160565, на 04.09.2017 г. писмата
са достигнали до адреса на Г.И.
Р., посочен за кореспонденция в договора за кредит: гр.София
1434, кв.”Симеоново”, ул.”******, като пратката е върната поради преместване на
адресата на друг адрес.
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване
съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в
жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато
следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение
/ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на
ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка
настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и
процесуално допустимо, както и че при постановяването му не са допус-нати нарушения на императивни материалноправни
разпоредби.
Настоящата
инстанция намира за неоснователно възражението на въззивника-ответник
за недопустимост на обжалваното решение, основано на
твърдението за липсва на идентичност между претендираното
вземане в заповедно производство и вземането по настоящото дело и нередовност на исковата молба. Безспорно е в теорията
и константната съдебна практика, че недопустимо е съдебно решение, което не
отговаря на изискванията, при които делото може да бъде решено по същество. Такива
са решенията, постановени въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му
упражняване, както и ако съдът е бил десезиран.
Липсата на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка
прави решението недопустимо, какъвто не е настоящият случай.
В
действащата нормативна уредба не е налице правна забрана искът по реда на
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415 ГПК да бъде предявен в по-малък размер и
период от тези по издадената заповед за изпълнение, като в тази хипотеза за
разликата до пълния заявен размер и период се прилагат последиците на чл.415,
ал.5 ГПК като заповедният съд обезсилва частично заповедта в частта, за която
не е предявен иск в срока по чл.415, ал.4 ГПК.
Съдът е сезиран с положителни установителни искове, заявени по реда на чл.422, ал.1 ГПК
във връзка с чл.415, ал.1 ГПК във връзка с чл.430, ал.1 и ал.2 от ТЗ и чл.99 ЗЗД за признаване със сила на присъдено нещо съществуването на оспорените от
длъжника вземания на кредитора, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по реда на чл.410 ГПК. В тежест на ищеца в това производство
е да установи, в качеството му на кредитор, обстоятелствата, от които произтича
вземането му, както и неговата ликвидност и изискуемост, а на ответника –
фактите, които изключват или погасяват това спорно право.
Съгласно разпоредбата
на чл.430, ал.1 ТЗ с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне
на заемателя парична сума за определена цел и при
уговорени условия и срок, а заемателят – да ползва
сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Заемателят плаща лихва по кредита, уговорена с банката,
съгласно чл.430, ал.2 ТЗ. По силата на
чл.430, ал.3 ТЗ договорът за банков кредит се сключва в писмена форма. С оглед момента
на сключване на тази сделка спрямо същата приложение намират и нормите на ЗПК в
сила от 12.05.2010 г.
Безспорно е установено в процеса,
че страните по него са обвързани със сключен на 22.10.2010 г. между жалбоподателката-ответник и праводателя
на ищеца „ЕОС-М.с” ЕООД – „Юробанк България” АД
договор за потребителски кредит № FL555082, по силата на който на 22.10.2010 г. Г.И. Р. – с настоящо фамилно име: В.,
е получила отпуснатия й по сделката кредит в размер на 2 280,00 лева,
както и че след 22.11. 2010 г. същата е спряла обслужването на кредита, като не
е извършвала никакви
плащания за погасяване на месечните анюитетни вноски
в изпълнение на насрещното й задължение да върне кредита при договорените условия
до 22.12.2019 г., възлизащо в размер на 2 268,53 лева.
С оглед това обстоятелства в патримониума на кредитора се е породило потестатив-ното
право по чл.14, ал.5 от договора да обяви дължимите се по него вземания за
предсрочно изискуеми. Това право е било упражнено от кредитора с писмо изх.№ 543/16.08.2017
г., което е било връчено на кредитополучателя при условията на чл.19 от процесния договор на 04.09. 2017 г. – датата, на която
пощенският оператор е удостоверил, че същото е достигнало до адреса му.
Клаузата за фингирано връчване е в съответствие с
прогласения в чл.9 ЗЗД принцип на свобода на договарянето /в т.см. е и съдебна
практика, обективирана в постановените по реда на
чл.290 ГПК решения: № 229/03.04.2014 г. по т.д.№ 956/2012 г. на ВКС, ТК, II ТО;
№ 283/06.04.2010 г. по гр.д.№ 507/2009 г. на ВКС, III ГО; гр.д.№ 35/07.05.2012
г. по гр.д.№ 1 877/2010 г. на ВКС, IV ГО и др./, като с достигането на
волеизявлението на кредитора до адреса на кредитополучателя, последното е
породило целените правни последици – кредитът е обявен по смисъла на т.18 от ТР
№ 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г.
на ОСГТК на ВКС и е станал изцяло предсрочно изискуем. При същите условия е
връчено и изпратеното до кредитополучателя уведомление по чл.99, ал.4 ЗЗД за
прехвърляне на вземанията на цедента „Юробанк България” АД по договор № FL555082 от 22.10.2010 г. на цесионера „ЕОС-М.с” ЕООД с договор от 18.01.2016 г., който е
породил действие спрямо длъжника от деня на връчването. Доказателства, че кредиторът
е разполагал с друг адрес на длъжника, по делото не са налице. С оглед тези
обстоятелства кредиторът е действал добро-съвестно и при полагане на дължимата се
грижа.
Само за пълнота за
изложението следва да се отбележи, че дори и да беше налице хипотеза на
ненадлежно връчване на съобщението по чл.99, ал.4 ЗЗД и изявлението за
обявяване на кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, предвид факта, че същите са
получени от ответницата Г. Р., с настоящо фамилно име В., заедно с преписа от
исковата молба по делото на 03.05.2018 г., правните последици на същите следва
да бъдат зачетени на основа-ние чл.235, ал.3 ГПК.
Обективната даденост на
изложените обстоятелства е предпоставка да се приеме, че към момента на
приключване на съдебното дирене пред СГС кредиторът по договора за потребителски
кредит от 22.10.2010 г. – ищец по делото, има изискуемо главно вземане по него
срещу ответницата
на обща стойност от 2 268,53 лева, което обуславя основателността на заявения
от „ЕОС М.” ЕООД
иск по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.415, ал.1 ГПК за този размер, в който
същият правилно е бил уважен от първоинстанционния
съд.
Мнозинството на съдебния състав
намира за неоснователно наведеното от жалбопода-телката
възражение, че задължението й относно разглежданото главно вземане е погасено
по давност на основание чл.110 ЗЗД. Вземането за главницата по договор за
кредит /придобито от ищеца/ е неделимо и се погасява с общата петгодишна
давност по чл.110 ЗЗД. Уговореното разсрочено погасяване на части /на вноски/
на едно общо, неделимо задължение, произтичащо от съгласието на кредитора да
приеме изпълнение на части, не го превръщат в „периодично плащане“. В тази
връзка давността за неделимата главница започва да тече от деня на обявяване на
кредита за предсрочно изискуем, а при липсата на твърдения и доказателства в
тази насока – от датата, на която е настъпил крайният падеж за връщане на
предоставената в заем неделима сума по договора за кредит. По този въпрос мнозинството
на състава споделя разрешението, дадено с постановените по реда на чл.290 ГПК
решение № 38/26.03.2019 г. по т.д.№ 1157/2018 г. на ВКС, ІІ ТО, решение №
21/08.01.2021 г. по т.д.№ 3 069/2018 г. на ВКС, І ТО, решение №
65/06.07.2018 г. по т.д.№ 1556/2017 г. на ВКС, ТО, решение № 28/05.04.2012 г.
по гр.д.№ 523/ 2011 г. на ВКС, ІІІ ГО, решение № 261/12.07.2011 г. по гр.д.№
795/2010 г. на ВКС, ІV ГО, решение № 50173/13.10.2022 г. по гр.д.№ 4674/2021 г.
на ВКС, ІІІ ГО и др.
Относно разглеждания въпрос
следва да се вземе предвид и че в мотивите на т.2 от ТР № 8/02.04.2019 г. на
ОСГТК на ВКС по тълк.дело № 8/2017 г. изрично е
прието, че „главницата по договор за заем/кредит представлява дълг, чийто
размер не се определя от периода на полз-ване.
Възможността главницата да се изплаща разсрочено, на вноски, не променя
характера на вземането, последното е едно и също“, а в тези на ТР № 5/21.01.2022
г. по тълк.дело № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС – „че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е
еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането
да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания
по смисъла на чл.116, б.“в“ ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се
погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено
съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл.66 ЗЗД. При
договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от време
и двете страни по правоотношението престират и за тях
възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ
правопораждащ факт, но не представляват части от едно
цяло вземане. Обратното – при уговорка за разсрочване на части на едно по
правило еднократно задължение, престира само
длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не
е достатъчен, за да определи изпълне-нието като
периодично. Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да
е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски
не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания.
Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е
падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена
предсрочната изискуемост“.
С оглед горното мнозинството на
съдебния състав счита, че общата петгодишна давност за вземането за главница в
пълния му претендиран и дължим размер, започнала да
тече от датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем – 04.09.2017 г.,
не е изтекла към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК на 11.10.2017 г., с което на основание чл.116, б.“б“ ЗЗД във връзка с чл.422, ал.1 ГПК давността е била прекъсната.
При приетата фактическа
обстановка въззивната инстанция намира, че са налице
пред-поставките за частичното ангажиране на отговорността на ответницата-жалбоподател
по втора-та заявена в производството претенция по чл.422, ал.1 ГПК във връзка с
чл.430, ал.2 ТЗ и чл.99 ЗЗД.
В съответствие с нормата на чл.430, ал.2 ТЗ съконтрагентите по процесната сделка в клаузата на чл.3, ал.2 от нея
са предвидили, че за всяка следваща година след първата година от срока до
крайния срок на издължаване на кредита за усвоения кредит кредитополучателят дъл-жи лихва в размер на сбора от БЛП, възлизащ на 12,750 %
към момента на сключване на дого-вора, плюс надбавка
от 1,250 пункта или общо 14,00 %. Съобразно този лихвен процент за иско-вия период от 11.04.2014 г. до 29.08.2017 г. дължимата
се договорна лихва върху непогасената част от получения кредит, определена по
реда на чл.162 ГПК, възлиза на сумата 930,76 лева.
До визираната стойност искът по
чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл.430, ал.2 ТЗ и чл.99 ЗЗД се явява основателен
и подлежи на уважаване.
Поради
частичното несъвпадане на изводите на въззивната инстанция
с тези на първо-инстанционния съд относно изхода от
разглеждането на спора по тази претенция, постано-веното
от СРС, ГО, 62 състав решение по гр.д.№ 4 042/2018 г. относно договорната
лихва като неправилно следва да бъде отменено за разликата над сумата от 930,76
лева до пълния признат размер от 1 000,00 лева, като се постанови ново
такова, с което в тази част искът да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан.
В останалата обжалвана част –
решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
При приетия изход на спора жалбоподателката има право на разноски за първоинстан-ционното и въззивното
производство, съобразно отхвърлената част от исковете, съотв.
уважената част от жалбата в размер на 9,72
лева за адвокатско възнаграждение в производст-вото
пред СРС и 11,11 лева – за производството пред СГС,
от които: 1,39 лева – за държавна такса и 9,72 лева – за адвокатско
възнаграждение. Разноските за адвокатско възнаграждение са определени при
условията на чл.78, ал.5 ГПК във връзка с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба
№ 1/09.07. 2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения на ВАдС с оглед наведените от страна на „Е.М.“ ЕООД възражения
на визираното правно основание, които съдът намира за основателни предвид действителната
фактическата и правна сложност на спора, материалния интерес, броя на
проведените открити съдебни заседания по делото – по едно във всяка инстанция,
както и обема на осъществената защита.
На основание чл.78,
ал.3 ГПК в патримониума на въззиваемата
страна е възникнало право на разноски, но с оглед изричното изявление на процесуалния
й представител, че не пре-тендират разноски за настоящото
дело, съдът не дължи произнасяне на това основание.
Воден от горното,
Съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ решение,
постановено на 14.06.2018 г. по гр.д.№ 4 042/2018 г. по описа на СРС, ГО, 62
състав –
в ЧАСТТА, с която е признато за
установено по предявен от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******срещу Г.И. Р., ЕГН **********
иск по реда на чл.422 ГПК, че Г.И. Р., ЕГН ********** дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК
******разликата над сумата от 930,76 лева до сумата 1 000,00 лева – лихва
за периода: 11.10.2014 г. – 29.08.2017 г., както и в ЧАСТТА, с която Г.И.
Р. е осъдена да заплати на ищеца „Е.М.“ ЕООД разликата над сумата 83,91 лева до
сумата 85,73 лева – разноски за заповедното производство и разликата на сумата
83,91 лева до сумата 85,73 лева – разноски за исковото производство на основание
чл.78, ал.1 ГПК, като неправилно, вместо
което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******срещу
Г.И.В. /с предишно фамилно име Р./, ЕГН ********** иск за признаване на
установено, че Г.И.В. /с предишно фамилно име Р./, ЕГН ********** дължи на „Е.М.“
ЕООД, ЕИК ******на основание чл.422, ал.1 ГПК разликата над сумата 930,76 лева
до сумата 1 000,00 лева – лихва за периода: 11.10.2014 г. – 29.08.2017 г.
по договор за потребителски кредит № FL 555082 от 22.10.2010 г., за която сума е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№
72627/ 2017 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.06.2018
г., постановено по гр.д.№ 4 042/2018 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав в
останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес *** да ЗАПЛАТИ на Г.И.В.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 9,72 лева
/девет лева и седемдесет и две стотинки/ – разноски за първоинстанционното
производство, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 11,11 лева /единадесет лева и единадесет стотинки/ – разноски
за въззивното производство.
Решението
не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. о.м. 2.
Особено
мнение
на съдия Андрей Георгиев
по въззивно
гражданско дело № 11061 по описа за 2018 г. на Софийския градски съд
Не поддържам извода на мнозинството
от съдебния състав, че давностният срок за заплащане
на дължими се вноски за парично задължение започва да тече от падежа на
последната вноска. Чл. 114 ЗЗД не предвижда това и не може да се тълкува по
този начин по две причини.
На първо място, ако се възприеме
историческо и систематично тълкуване на нормата, законодателната воля не е била
да се създава възможност при платимо на вноски задължение давността да изтича
дори за първата вноска от датата на падежа на последната. Това означава напълно
да се обезсмисли за такива задължения разпоредбата на чл. 112а ЗЗД, която
предвижда абсолютена давност. В такъв случай може да
се окаже, че при задължения, които се изплащат за повече от 10 години, предвиденият
именно с цел избягване на фигурата на „вечния“ длъжник давностен
срок, да започне да тече много след обявения от законодателя край.
При телеологично тълкуване на
разпоредбата на чл. 114 ЗЗД се достига до същия извод – целта на инстиута на давността е да бъде принуден кредиторът да
действа. Ако съдебната практика отлага началото на давносттния
срок с години след падеж, тази мотивация изчезва. Междувременно кредиторът
придобива право на лихва за забава и приложението на давностния
срок едва от последната вноска на практика би го превърнало в заложник на кредиторовото бездействие – получава се така, че при
подобно тълкуване в интерес на кредитора е не да действа, а да чака.
Поради това не смятам, че
тълкуванието, дадено от Върховния касационен съд относно срока по чл. 147 ЗЗД с
Тълкувателно решение № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, може да се приложи и за давностния срок. Целта на срока по чл. 147 ЗЗД е друга – да
даде предвидимост на едно трето за основния договор
лице – поръчителя, като същевременно това не се превръща в пречка за даване на
необходими отсрочки на главния длъжнтик. Давностните срокове са значително по-дълги от срока по
чл. 147 ЗЗД, преследват друга цел и не облагодетелстват никого при
продължаването си, освен този, който бездейства да охранява правата си, поради
което подобна логика към тях не следва да се прилага.
Поради това смятам, че задълженията
са погасени по давност и не следва да се уважават претенциите за тях.
Съдия: