Р E
Ш Е Н
И Е
№ ……………./17.12.2020 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в публично заседание на двадесети ноември две хиляди и
двадесета година в състав
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МАРИНА Г.при участието на секретаря ТЕОДОРА КОСТАДИНОВА разгледа докладваното от съдията гр.д. № 5067/2020 г.
Производството по делото е образувано по предявени от „П.и.б.“ АД, *** срещу С.С.Х., ЕГН **********,
адрес: *** обективно кумулативно съединени положителни установителни
искове, както следва:
1/ с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК,
за сумата от 9857.45 лева, представляваща дължима главница по Договор за
потребителски кредит № 369-192 от
29.06.2011 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението по чл. 417 ГПК – 10.12.2019 г. до окончателно изплащане на
задължението; 2/ с правно основание чл.422, ал.1 ГПК във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК за сумата от 9549.29 лева, представляваща дължима договорна лихва,
начислена по договора за кредит за периода от 02.11.2011 г. до 02.07.2019 г.; 3/
с правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 92 ЗЗД за сумата от 9156.18 лева, представляваща дължима наказателна лихва
по договора за кредит за периода от 12.11.2012 г. до 09.12.2019 г. за които
суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр. дело № 20372/2019
г. по описа на ВРС.
Ищецът „П.и.б.“ АД обосновава правния си интерес от предявените искове с
твърдения, че за претендираните суми са издадени
заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, срещу които в срока по чл.
414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение от ответницата С.С.
Г.. Твърди, че между „МКБ Ю.“ АД /универсален правоприемник на което се явява „П.и.б.“
АД/ и С.С. Г.е сключен Договор за потребителски
кредит № 369-192 от 29.06.2011 г., въз основа на който на ответницата е
предоставена сума в размер на 10 000 лева. Ищецът поддържа, че сумата е изцяло
усвоена от кредитополучателя, като уговореният краен срок за погасяване на
кредита е 02.07.2019 г. Заявява, че за първата година от срока на кредита
ответницата се е задължила да заплаща договорна лихва във фиксиран размер от
18.95 %. След изтичане на този срок е предвидено да се прилага плаващ лихвен
процент в размер на действащия дванадесетмесечен SOFIBOR плюс надбавка от 980
базисни точки, но не по-малко от 18.95 %, като една базисна точка се равнява на
0.01 процентни пункта. При забава в плащането на част или цялата вноска по
главница се дължи наказателна надбавка от 1000 базисни точки върху договорената
лихва. В исковата молба се сочи, че по договора са извършвани плащания,
последното от които – на 12.11.2012 г., като от 02.10.2011 г. кредитът е в просрочие. Отправя искане до съда за уважаване на исковите
претенции.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, в който
оспорва предявените искове по основание и размер. Навежда доводи за нищожност
на договора за кредит поради противоречието му с разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и добрите нрави, както и поради наличието на
неравноправни клаузи в същия. Позовава се на регламентираните в ЗПК изисквания,
касаещи съдържанието на договора за потребителски кредит, в т. ч. и относно
съдържанието на погасителния план и предпоставките и критериите за едностранно
изменение на договорената възнаградителна лихва от
страна на банката. Поддържа, че представеният по делото погасителен план не е
предоставен и кредитополучателят не се е запознал с условията за погасяване на
кредита. Счита, че не е ясно как се е формирала дължимата договорна лихва през
срока на действие на договора. Поради изложеното намира за неравноправни
договорните клаузи, уреждащи начина на формиране на приложимия лихвен процент.
Навежда доводи, че тъй като възнаграждението за отпускане на кредита двукратно
надвишава предоставената сума, е налице нееквивалентност на престациите,
поради което договорът противоречи на добрите нрави. Наред с това уговорките,
касаещи лихвения процент са неравноправни. Намира за неприложима в случая
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД и счита, че нищожността на клаузите, уреждащи
лихвения процент и ГПР по кредита влекат нищожност на целия договор. Наред с
това се позовава на чл. 22 ЗПК, съгласно който договорът за кредит е
недействителен, когато не са спазени разпоредбите на ЗПК досежно
определяне на възнаградителната лихва и ГПР. С
отговора е направено възражение за погасяване по давност на претендираните
вземания. Ответникът счита, че давностният срок тече
отделно за всяка анюитетна
вноска от датата на нейната изискуемост. Поради изложеното поддържа, че падежиралите вноски за главница и договорна лихва преди
10.12.2014 г. се явяват погасени по давност. Що се отнася до наказателната
лихва, заявява, че вземането е погасено в частта за сумите, начислени преди
09.12.2016 г. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени.
Съдът след като съобрази събраните по
делото доказателства намира следното от фактическа страна:
Като писмено доказателство по делото е приет
договор за потребителски кредит от 29.06.2011 г., сключен между „МКБ Ю.“ АД,
ЕИК ********* и С.С.Х., ЕГН **********. От него се
установява, че банката е предоставила в заем на кредотополучателя
сумата от 10 000 лева. Отразено е, че средствата се
предоставят и отчитат по сметка открита на името на Х. в „МКБ Ю.“ АД - IBAN ***.
Договорено е между страните, че за първата година от срока на кредита главницата
се олихвява с фиксиран годишен лихвен процент в размер на 18.95 %, а след това
непогасената част от главницата се олихвява с плаващ лихвен процент, определен
в размер на действащия дванадесет месечен SOFIBOR,
плюс фиксирана надбавка в размер на 980 базисни точки, но не по-малко от
18.95%. В т.6 е отразено, че при забава в плащането на част или цяла вноска по
главницата от кредита или при предсрочна изискуемост кредитополучателят дължи
на банката обезщетение за забава – наказателна надбавка от 1000 базисни точки към
договорената лихва, която се начислява на годишна база върху забавената част
респ. цялата главница за времето до окончателното изплащане на забавените
задължения. В раздел 1, т.8 от договора е посочено, че годишният процент на
разходите по кредита е в размер на 20,68%. Между страните е уговорено, че
кредитът се издължава на 96 броя месечни вноски, платими на 2-ро число на всеки
календарен месец, платими от 02.08.2011 г. до 02.07.2019 г.
Приет
като писмено доказателство е договор за залог на вземане върху постъпления по
сметка от 29.06.2011 г., сключен между МКБ Ю.“ АД, ЕИК ********* и С.С.Х., ЕГН ********** за обезпечаване вземанията на банката
по договор за потребителски кредит от 29.06.2011 г., с който на С.С.Х., ЕГН ********** е отпуснат кредит в размер на
10 000 лева.
По
делото е приета е Съдебно – счетоводна експертиза, от заключението на която се
установява, че по банковата сметка с IBAN ***.07.2011 г. е
постъпила сумата от 10 000 лева по сключения договор за потребителски
кредит като е посочено основание – „Усвояване на разрешен кредит № 67881.
Вещото лице посочва, че крайният срок за издължаване на кредита е 02.07.2019 г.
като от извършената проверка в счетоводството на ищеца установява, че към
горепосочената дата дължимата главница е в размер на 9857,45 лева, на
договорната лихва за периода от 02.10.2011 г. до 02.07.2019 г. – 9017,24 лева,
а на наказателната лихва за периода от 02.11.2011 г. до 02.07.2019 г. – 8417,07
лева. В заключението на експертизата е посочено, че към 10.12.2019 г., когато е
подадено заявлението по реда на чл. 417 ГПК задълженията възлизат на 9857,45
лева – представляваща дължима главница по договора ; 9017,24 лева – дължима
договорна лихва за периода от 02.10.2011 г. до 02.07.2019 г. и 9646,24 лева –
наказателна лихва за периода от 02.11.2011 г. до 09.12.2019 г. Към 10.04.2020
г. /датата, на която е депозирана исковата молба/ няма
начислени суми за главница, редовна договорна лихва и наказателна лихва като
сумите са идентични с тези към датата 10.12.2019 г. Размерът на дължимата
договорна лихва за периода от 10.12.2016 г. до 02.07.2019 г. е в размер на
1352,12 лева. Дължимата наказателна лихва за периода от 10.12.2016 г. до
09.12.2019 г. възлиза на 6605.80 лева. Размерът на дължимата законна лихва
върху непогасените анюитетни вноски за периода от
10.12.2016 г. до 09.12.2019 г. е в размер на 4897,64 лева. В приложение №1 към
приетото заключение е отразено, че последното плащане, което е извършено от
ответницата е 12.11.2011, след което последващи
погашения не са налице. От същото е видно и какъв е остатъка за плащане досежно главница, договорна лихва и наказателна лихва за
срока. В съдебно заседание вещото лице посочва, че лихвеният процент не е бил
променян и от самото сключване на договора е 18.95%. Уточнява, че и лихвеният
процент за наказателната лихва също не е бил променян и същият е в размер от
28,95 %.
Въз основа на така установената фактическа
обстановка, съдът извежда следните правни изводи :
Предявените установителни
искове са допустими, тъй като са предявени в срок, с оглед датата на исковата
молба, вследствие на своевременно депозирано възражение от длъжника в
заповедното производство /предвид датата на връчване на поканата за доброволно
изпълнение/ и имат за предмет вземанията посочени в заповедта по чл. 417 ГПК.
От съвкупния анализ на събраните по
делото доказателства, съдът намира за установено, че между ищеца и ответника е
съществувало валидно облигационно отношение, по силата на което ищецът е
предоставил на С.С.Х. кредит в размер на 10 000
лева, усвоен чрез превеждането му по банкова сметка, *** - IBAN
***.07.2011 г. Установено
е, че настъпил и крайният срок на сключения между страните договор – 02.07.2019
г., както и че Х. е преустановила връщането на договорените суми на 12.11.2011
г. От тук следва изводът, че ищецът е изправна страна във възникналото между
страните облигационно правоотношение, а ответницата е неизправна такава –
предвид липсата на връщане на договорените суми.
По направените възражения за
недействителност на сключения между страните договор предвид противоречието му
със ЗПК и добрите нрави, както по отношение неравноправността на клаузите на
същия досежно договорната лихва, съдът намира
следното от правна страна:
Договорната свобода, регламентирана в чл. 9 ЗЗД, позволява на страните по договора свободно да определят съдържанието му,
като се съобразяват единствено с повелителните норми на закона и с добрите
нрави.
От процесния
договор, а и при съобразяване на действащите към този момент разпоредби на чл.
10 и чл. 11 ЗПК се установява, че е изпълнено изискването - видът, размерът и
действието, за което се събира отделните суми по договора; същите са ясно и
точно определени в договора за потребителски кредит. Клаузите на договора не са
в противоречие със закона и добрите нрави, тъй като по същество не се цели
заобикаляне на закона и добрите нрави, а именно: да не се оскъпява кредита,
което води до неоснователно обогатяване. Към момента на сключване на договора и
действащите тогава разпоредби на чл. 10 ал. 3 и чл. 11 ал.1 т. 9 ЗПК са
допускали както уговорка на променлива лихва, така и изменение на фиксирания в
договора размер на лихвения процент, ако е било договорено право на кредитора
да го определя едностранно. В случая именно такава е уговорката за промяна на
погасителна вноска в т 4.4. от раздел първи при
прилагане на методиката подробно оповестена в чл. 15.2 от раздел II от
договора. В случая обаче не е прилаган променлив лихвен процент, нито по
отношение на договорната, нито по отношение на наказателна лихва. Същите са
били в константна величина, съответно 18.95% и 28.95%, от сключването до
настъпване крайния срок на договора, което се установява от приетата по делото
съдебно – счетоводна експертиза, която съдът цени като компетентно изготвена. Предвид
това неоснователни са възраженията на ответника, че клаузата относно
договорната лихва е неравноправна.
За пълнота на изложението и предвид
наведеното възражение за недействителност на договора поради противоречието му
с добрите нрави, съдът следва да посочи, че по естеството си договорената между
страните наказателна лихва представлява всъщност мораторна
неустойка по чл. 92 ЗЗД, като вид добавъчно вземане за осъществяване на
договорна отговорност на длъжника, без да е нужно кредиторът да доказва
действителните си вреди. Това вземане има периодичен характер, тъй като не е
включено при формиране на месечните анюитетни вноски
и предпоставките, при които възниква дължимостта му
са отделно уговорени. Възприето в съдебната практика е, че за да е нищожна
клаузата за неустойка заложена в търговски договор поради накърняване на
добрите нрави, то уговарянето й следва да е свързано с постигане на цели извън
присъщите й функции- обезпечителна, обезщетителна и
санкционна, като преценката дали това е така се прави отделно за всеки случай
преценявайки конкретиката му към момента на сключване
на договора. В този смисъл е ТР № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ВКС. При съпоставяне съдържанието на
процесната клауза на т. 6 от договора за кредит, се
налага изводът, че и клаузата за неустойката в процесния
договора не е нищожна. Към датата на сключването на тази клауза в рамките на
свободата на договаряне /чл. 9 ЗЗД/ и по волята на страните същите са се
съгласили по начин, който да гарантира изпълнението на задълженията на
кредитополучателя за заплащане на погасителните вноски /обезпечителна функция/,
да осигури обезщетяване на банката за евентуалните вреди при неизпълнение /обезщетителна функция/, както и да санкционира неизправния заемател чрез заплащане на допълнителна парична сума в
полза на изправната страна /санкционна функция/.
Възраженията на ответника за липса на
погасителен план биха могли да се основат само на нередовност на първия такъв,
тъй като следващите му годишни актуализации не е можело да са известни при
подписването му. В случая плана изцяло отговоря на изискванията на закона, а
уговорката за уведомяване на клиентите за текущите референтни стойности на
пазарните индекси в банковите салони и за ежегодно изпращане на посочените от
потребителите адреси на актуализиран за следващ годишен период план, не съдържа
каквото и да е съмнение за недобросъвестност на кредитора или затрудняване на
потребителя относно узнаване на текущия размер на вноската и съответно
промяната в разходите по ползването му.
С оглед гореизложеното следва изводът,
че направените възражения за нищожност на процесния
договор и наличието на неравноправни клаузи в същия са неоснователни. В този
смисъл са и мотивите на състав на Окръжен съд – град Варна в постановеното
определение № 1650/23.06.2020 г. по ч.т.д. № 728/2020 г., с което въззивният съд се е произнесъл по реда на чл. 419 ГПК по
депозираната от ответницата частна жалба срещу разпореждането по ч.гр.д. №
20372/2019 г. по описа на Районен съд – град Варна в частта относно допуснатото
незабавно изпълнение.
От приетата по делото съдебно
счетоводна експертиза, която съдът цени като компетентно изготвена се
установява дължимостта на претендираните
суми по отношение на главница в размер на 9857,45 лева; договорна лихва – в
размер на 9017,24 лева за периода от 02.10.2011 г. до 02.07.2019 г. и наказателна
лихва в размер на 9646,24 лева за периода от 02.11.2011 г. до 09.12.2019 г.
От ответника е направено възражение за
изтекла погасителна давност като съдът дължи произнасяне по същото.
Погасителната давност може да се определи като
бездействие на носителя на едно гражданско право да го упражни или да поиска
принудителното му изпълнение през определен от закона срок, което води до
погасяване на искането за принудително осъществяване. Такова бездействие,
продължило до изтичането на определен период от време, представлява
осъществяване на фактическия състав, който поражда действието на изтекла
погасителна давност. Погасителната давност не заличава самото съществуване на
субективните граждански права, а погасява само искането за тяхното принудително
осъществяване. В този смисъл погасителната давност е период от време, определен
по продължителност от закона, през течение на който, ако носителят на едно
субективно право не го упражнява, това право се погасява. Действието на
погасителната давност е такова, че вследствие на волеизявлението на длъжника се
погасява правото на иск или правото на принудително изпълнение и втори път
правото на иск не може да бъде упражнено.
По отношение на главницата приложима е
петгодишната давност по чл. 110 ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността тече
от момента, в който вземането е изискуемо. Задължението поето от ответницата е
да внася анюитетните вноски за погасяване на
задълженията по договора за кредит и следователно давността тече отделно за
всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането
е било дължимо по отношение на финансовата институция. В този смисъл е решение
по гр. д. № 6629/2013 г. ВКС, IV ГО, решение по т. д. № 1153/2014 г. на ВКС, II
т.о. При разсрочено плащане на отпуснатия кредит, всяка погасителна вноска
става изискуема с настъпване на съответния падеж, поради което и падежиралите вноски за периода от 02.11.2011 г. до
02.12.2014 г. се явяват погасени по давност. Касае се за вноските от 4-та до 41-ва
вкл., съобразно приложение № 1 от заключението по съдебно – счетоводната
експертиза, т. е сумата от 2413,09 лева. Така, размерът на дължимата главница
необхванат от възражението за давност възлиза на сумата от 7444,36 лева. До
този размер претенцията за главница се явява основателна и следва да бъде
уважена. Остатъкът до 9857,45 лева подлежи на отхвърляне.
По отношение на възнаградителната
лихва приложение следва да намери тригодишната давност по чл. 111 б. „в“ ЗЗД. Договорът
за банков кредит е двустранен, консенсуален,
формален, срочен, с продължително изпълнение, като последният белег е присъщ и
на краткосрочните кредити /до 1 г. / за осигуряване на оборотни средства.
Договорът за банков кредит е и възмезден, защото чл. 430, ал. 2 ТЗ предвижда
изрично, че заемателят плаща лихва по кредита,
уговорена с банката. Доколкото такава лихва е по естеството си възнаграждение
за ползвания финансов ресурс, тя еднозначно се определя като "възнаградителна". Съгласно чл. 111, б. "в", предл. 2-ро ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се
погасяват вземанията за лихви. Но също "и за други периодични
плащания". Следователно вземането за лихви има самостоятелен характер и
преценката за дължимостта му не следва да се обвързва
с това дали лихвоносното задължение произтича от договори с продължително или с
периодично изпълнение. Ноторно е, че специфична
особеност на договора кредит е отпускането на сумата на траншове, а
погасяването се извършва на части, периодично. В този смисъл решение № 130 от
15.04.2020 г. на ВКС по т. д. № 1829/2018 г., I т. о., ТК, както и практиката
на Окръжен съд – град Варна, обективирана в решение №
579 от 24.06.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 143/2019 г. и др. Съобразно
приетото заключение по ССчЕ, което съдът цени като
компетентно изготвено се установява, че дължимият размер на договорната лихва
за процесния период от 02.11.2011 г . до 02.07.2019
г. е в размер на 9017,24 лева, а не претендирания
размер от 9549,29 лева. Предвид гореизложените мотиви следва да се приеме, че
възражението за давност е основателно за част от вземането- вноските, чийто
падеж е настъпил в периода от 02.11.2011 г. до 09.12.2016 г. вкл. или за сумата
от 7761,47 лева. Така дължима е единствено възнаградителната
лихва за периода 10.12.2016 г. до 02.07.2019 г. или сумата от 1255,77 лева
/9017,24 лева – 7761,47 лева/. До този размер и за периода 02.01.2017 г. до
02.07.2019 г. претенцията е основателна, като следва да се отхвърли за
разликата до 9549,29 лева.
По отношение на лихвата за забава
върху просрочената главница: Същата се претендира в размер на 9156,18 лева за
периода 12.11.2011 г. до 09.12.2019 г. Дължимостта й
е предвидена в т. 6 от договора и тя се дължи при просрочие
в изплащането на главницата формирана като сбор от лихвата по т. 4, т. 18, 95%
и наказателна надбавка от 10%. В случая се установи, че е налице забава в плащанията,
доколкото ответницата е преустановила плащане на 12.11.2011 г. Съобразно
заключението на вещото лице размерът й за заявения период е 9646,24 лева
изчисляван върху главницата от всяка месечна вноска до датата на погасяване на
просрочените главници с лихвен процент 28.95%. Претендираната
от ищеца сума представляваща наказателна лихва за периода от 12.11.2011 г. до 09.12.2019
г. е 9156,18 лева. Доказаното основание за дължимост
на наказателната лихва, налага съдът да разгледа направеното правопогасяващо възражение за давност. Приложима за него е
разпоредбата на чл. 111, б. "б" ЗЗД и вземането за тази наказателна
лихва се погасява с тригодишна давност. Изискуемостта на вземането, доколкото
съдът прие, че касае периодично плащане настъпва на съответния падеж за всяка
погасителна вноска. От заключението на вещото лице се установи, че последната
платена вноска по погасителния план е тази от 12.11.2011 г., т. е считано от 12.11.2011
г. кредитополучателят е в забава в изплащането на погасителните вноски, чийто
уговорен падеж е 25-о число на месеца. Иначе казано, вземанията за наказателна
лихва за периода от три години назад преди подаване на заявлението- 09.12.2019
г., от 12.11.2011 г. до 09.12.2016 г. вкл. в размер на 6840,96 лева се явяват
погасени по давност. Съобразно заключението на в. лице – приложение № 1 за
периода 10.12.2016 г. до 09.12.2019 г., дължимата наказателна лихва е 2315,22
лева /9156,18 лева-6840,96 лева/. Затова претенцията следва да се уважи до този
размер, а за разликата до пълния заявен от 9156,18 лева, следва да се отхвърли.
По
отношение на разноските:
Двете
страни в производството са направили искане за присъждане на сторените
разноски, с оглед изхода на същото такива се следват и на двете страни на
основание чл. 78, ал.1 и ал.3 ГПК. Направено от страна на ищеца е искане за
присъждане на сторените в производството разноски за исковото. Претендира
присъждане на сумата от 571,26 лева, представляваща заплатена държавна такса,
сумата от 200 лева, заплатен депозит за изготвяне на ССчЕ
и юрисконсултско възнаграждение в размер на 300,
което съдът счита, че следва да се определи в размер на 300 лева, съобразно
постановките на чл. 78, ал.8 ГПК във вр. чл. 25, ал.
1 от Наредбата за заплащане на правната помощ. В заповедното производство са
сторени разноски в размер на 621,26 лева, от които 571,26 лева за заплащане на
дължимата държавна такса и 50 лева за юрисконсултско
възнаграждение. Съобразно уважената част от исковите претенции в тежест на
ответника следва да се възложат разноски в размер на 239,56 лева за заповедното
производство и 413,13 лева за исковото производство.
Ответникът
претендира заплащането на сумата от 2000 лева, представляващо дължимо
адвокатско възнаграждение, съобразно представения договор за правна помощ на
основание чл. 38, ал.1, т.2 ЗАдв. Направено е
възражение за прекомерност на претендираното
адвокатско възнаграждение. С оглед цената на предявените три искови претенции и
при съблюдаване на Наредба № 1 от 9.07. 2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, съдът намира че минималният размер на адвокатското
възнаграждение по трите предявени иска възлиза в общ размер на 2418,14 лева,
аргумент от чл. 7, ал.2, т.3. С оглед гореизложеното възражението за
прекомерност следва да се остави без уважение. На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на процесуалния представител
на ответника, предоставил безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1,
т. 2 от ЗА, следва да
се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1191,48 лева.
С
оглед горното, съдът :
Р Е Ш И :
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК в отношенията между „П.и.б.“
АД, *** и С.С.Х., ЕГН **********, адрес: ***, че С.С.Х., ЕГН ********** дължи на „П.и.б.“ АД, ЕИК ********* сумата
от 7444,36 лева, представляваща
дължима главница по Договор за потребителски кредит № 369-192 от 29.06.2011 г., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 10.12.2019 г. до окончателно изплащане
на задължението, за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК
по ч.гр. дело № 20372/2019 г. по описа на ВРС като отхвърля исковата претенция за горницата над 7444,36 лева до пълно
претендирания размер от 9857,45 лева
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 9, ал. 1 ЗПК в отношенията между
„П.и.б.“ АД, *** и С.С.Х., ЕГН **********, адрес: ***,
че С.С.Х., ЕГН ********** дължи на „П.и.б.“ АД, ЕИК
********* сумата от 1255,77 лева,
представляваща дължима договорна лихва, начислена по договора за кредит за
периода от 10.12.2016 г. до 02.07.2019 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр. дело № 20372/2019 г. по описа на
ВРС като отхвърля за горницата над 1255,77
лева до пълно претендирания размер от 9549,29 лева и
за периода от 02.11.2011 г. до 09.12.2016 г.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на
основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 92 ЗЗД в отношенията между „П.и.б.“
АД, *** и С.С.Х., ЕГН **********, адрес: ***, че С.С.Х., ЕГН ********** дължи на „П.и.б.“ АД, ЕИК ********* сумата
от 2315,22 лева, представляваща дължима наказателна лихва по договора за кредит
за периода от 10.12.2016 г. до 09.12.2019 г., за която сума е издадена заповед
за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр. дело № 20372/2019 г. по описа на ВРС като отхвърля за горницата над 2315,22 лева
до пълно претендирания размер от 9156,18 лева и за
периода от 12.11.2011 г. до 09.12.2016 г.
ОСЪЖДА С.С.Х., ЕГН **********,
адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ НА П.и.б.“ АД,
*** сумата от 413,13 лева,
представляваща сторени от ищеца разноски в исковото производство, съобразно
уважената част от исковите претенции и сумата
от 239,56 лева, представляваща сторени от ищеца разноски в заповедното
производство, съобразно уважената част от исковите претенции
ОСЪЖДА П.и.б.“ АД, *** ДА ЗАПЛАТИ НА адвокат Х.Р., ШАК, адрес: ***, офис1 сумата от 1191,48 лева, представляваща
разноски за предоставена безплатна адвокатска помощ и защита на ответника С.С.Х., ЕГН **********, адрес: *** исковото производство,
съобразно отхвърлената част от исковите претенции, на основание чл. 78, ал.3 ГПК във връзка с чл. 32, ал.1, т.2 ЗА
Решението
подлежи на обжалване пред Варненския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаването му от
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: