Р Е Ш Е Н И
Е
№ …
Гр. Враца, 27.11.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД гр. ВРАЦА, ГО, VI състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и пети ноември две хиляди и двадесета година в
състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ПЛАМЕН ШУМКОВ
при секретаря Н. Георгиева, като разгледа гр.д. № 1590 по описа на ВРС за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е
иск по чл. 79, ал. 1, предл . 1 ЗЗД вр. чл. 173, ал. 3 от Закона за горите.
Производството е образувано по постъпила искова молба от
Я.Й.П. против Северозападно държавно предприятие за осъждането на ответника да
заплати на ищеца сумата от 16 056 лв., представляваща парично обезщетение
за периода от 01.02.2018 г. до 29.08.2018 г. въз основа на чл. 5 от сключения
между страните договор за управление № 134/01.12.2014 г.
Ищецът твърди, че по силата на договор за управление №
134/01.12.2014 год., сключен на основание чл. 173 ал.3 от Закона за горите,
между ищеца и Северозападно държавно предприятие град Враца, П. е изпълнявал
длъжността „директор“ на Териториално поделение на Държавно горско стопанство -
Плевен, със срок на действие 5 /пет/ години, считано от 01.12.2015 г. В
началото на 2018 г. ищецът бил диагностициран с общо заболяване (онкологично
заболяване), поради което му били издадени 7 бр. болнични листа за временна
неработоспособност за периода от 03.01.2018 г. до 29.08.2018 г. Във връзка с
описаното общо заболяване сочи, че притежава и експертно решение № 3147- 168 от
10.10.2018 г. от УМ БАЛ „д-р Георги Странски” ЕАД - Плевен, видно от което му е
направена оценка на работоспособността - 75% трайно намалена работоспособност.
Твърди, че съгласно чл. 5 от договор за
управление № 134/01.12.2014 г., Раздел III „Финансови взаимоотношения между
страните”, е предвидено допълнително подпомагане на директора на Териториално
поделение Държавно горско стопанство - Плевен в случай на временна
неработоспособност поради общо заболяване, изразяващо се в изплащане на парично
обезщетение, което следва да се изчисли въз основа на среднодневния му
осигурителен доход, върху който са внесени осигурителни вноски за периода от шест месена, предхождащи
месеца на настъпване на неработоспособността му. По тази причина с писмо изх. №
3626/10.12.2018 г. до директора на СЗДП ищецът е поискал да му бъде изплатено
дължимото парично обезщетение в изпълнение на чл.5 от договора за изпълнение. С
писмо изх. № СЗДП 2585-4/27.12.2018г., получено по ел. поща в Териториално
поделение на Държавно горско стопанство - Плевен с вх. № 3872/27.12.2018г.
(впоследствие, изпратено в оригинал на 28.12.2018г. и получено на
31.12.18г.), директорът на СЗДП е
отговорил, че ЦУ на СЗДП ДП не му дължи парично обезщетение за временна
неработоспособност, тъй като за този период той вече е бил получил такова
обезщетение от НОИ.
Счита, че ответникът му дължи
заплащане на обезщетение, независимо от полагащото му се такова от общественото
осигуряване, тъй като произтича от двустранно сключения договор за управление.
Сочи, че директорът на СЗДП Враца му е заплатил обезщетение по договора само за
един месец - за периода от 03.01.2018 год. до 31.01.2018 год., като за
останалия период, предмет на иска, ответникът все още не му е заплатил
дължимото се обезщетение.
Поради тези и останалите подробно изложени съображения
моли ответникът да бъде осъден да му заплати сумата от 16 056 лв. /шестнадесет
хиляди петдесет и шест лева /, представляваща парично обезщетение за периода от
01.02.2018 г. до 29.08.2018 г. за настъпила временна неработоспособност поради
общо заболяване, ведно със законната лихва върху тази сума считано от
подаването на исковата молба до погасяване на вземането. Сочи, че начинът на
изчисляване на това обезщетение е от установения среднодневен осигурителен
доход, върху който са внесени осигурителни вноски за периода от шест месеца,
предхождащи месеца на настъпване на неработоспособността, умножено по работните
дни за всеки месец. В тази връзка се позовава на приложения към исковата молба
рапорт на главния счетоводител, от който се установявали претенциите му, като е
изключена платената сума за м.01.2018
год. / 03.01.2018-31.01.2018г./. Помесечно претендираните суми са както следва:
-за м.
02.2018 г. – 20 работни дни, претендирана сума от 2230 лева;
-за м.
03.2018 г. – 21 работни дни, претендирана сума от 2341 лева;
-за м.
04.2018 г. – 19 работни дни, претендирана сума от 2118,50 лева;
-за м.
05.2018 г. – 20 работни дни, претендирана сума от 2230 лева;
-за м.
06.2018 г. – 21 работни дни, претендирана сума от 2341 лева;
-за м.
07.2018 г. – 22 работни дни, претендирана сума от 2453 лева;
-за м.
08.2018 г. – 21 работни дни, претендирана сума от 2341 лева. Претендира
разноски.
В срочно подаден отговор ответникът счита, че предявеният иск е недопустим,
тъй като ищецът инж. Я.П. няма
право на иск за второ обезщетение поради общо заболяване, тъй като
разпоредбата на чл. 5 от договор за управление № 134/01.12.2014г. само допълва
и разяснява чл. 4 от същия договор. Излага съображения, че разпоредбата на чл.
4 от договора урежда основанията за осигуряване на инж. Я.П. по реда на КСО, а
разпоредбата на чл. 5 от договора пояснява как се изчислява размерът на
обезщетението за временна неработоспособност поради общо заболяване във връзка
с осигурителните му права по чл. 4 от договора.
На следващо място сочи, че договорите за управление са
приравнени на трудови договори за целите на данъчното и осигурителното право.
Намира, че когато едно лице упражнява дейност по управление, каквато в случая е
дейността на ищеца по отношение на „Държавно горско стопанство Плевен“, същият
се осигурява по реда на чл. 4, ал. 1, т.7 от КСО. Сочи, че редът за изчисляване и изплащане на паричните обезщетения за временна
неработоспособност поради общо заболяване е уреден в Наредбата за паричните
обезщетения и помощи от държавното обществено осигуряване. Недопустимо е страните
по договор за управление да договарят второ основание за изплащане и/или друг
ред за изчисляване на обезщетение, когато такъв изрично е уреден нормативно и
правата по него се черпят от внесените осигурителни вноски по реда на КСО.
Счита, че нормата на чл. 5 от Договор за управление № 134/01.12.2014 г. е нищожна като противоречаща на действащото
законодателство (КСО и Наредбата за паричните обезщетения и помощи от
държавното обществено осигуряване), но без това да води до нищожност на
целия договор. Поради тези и останалите подробно изложени съображения моли
предявения иск да бъде отхвърлен.
След като взе предвид събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съдът прима за установено
следното от фактическа страна:
С изготвения
проект на доклад по делото, обективиран в Определение № 260070/28.08.2020 г.
съдът е отделил на осн. чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК като безспорни и ненуждаещи се
от доказване между страните обстоятелствата, че същите са страни по договор за
управление № 134/01.12.2014 г., както и че ответникът е заплатил обезщетение на
ищеца по чл. 5 от договора за временна неработоспособност в размер на сумата от
2341,50 лв. за м. 01.2018 г. Проектът на доклад е приет за окончателен в
проведеното открито съдебно заседание на 14.10.2020 г., без да са направени
възражения от страните.
Отделеното
като безспорно обстоятелство, че ищецът и ответникът са страни по договор за
управление, се установява и от приетия по делото № 134/01.12.2014 г., сключен
на основание чл. 173, ал. 3 от Закона за горите, по силата на който ищецът Я.П.,
в качеството му на директор, е приел от възложителя Северозападно държавно
предприятие гр. Враца да ръководи и представлява Държавното горско стопанство
Плевен за срок от 5 години, считано от 01.12.2014 г.
Приети по
делото са и 7 броя болнични листа с номера: Е20180019437, издаден от УМБАЛ „Д-р
Георги Странски“ ЕАД, гр. Плевен; Е20180899961, издаден от УМБАЛ „Д-р Георги
Странски“ ЕАД, гр. Плевен; Е20181097294, издаден от УМБАЛ „Д-р Георги Странски“
ЕАД, гр. Плевен; Е20181394849, издаден от УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ ЕАД, гр.
Плевен; Е20181683583, издаден от УМБАЛ „Д-р Георги Странски“ ЕАД, гр. Плевен;
Е20181674982, издаден от „ДКЦ Плевен“ ЕООД и Е20182020757, издаден от „ДКЦ
Плевен“ ЕООД. Болничните листи са издадени в полза на ищеца Я.Й.П., в
качеството му на осигурено лице, като същите удостоверяват временна
неработоспособност на лицето за периода от 03.01.2018 г. до 29.08.2018 г.
поради общо заболяване, с водеща диагноза Нодуларна склероза, с номер по МКБ C81.1.
Видно от
Експертно решение № 3147/10.10.2018 г., издадено от УМБАЛ „Д-р Георги Странски“
ЕАД, гр. Плевен, след освидетелстване на ищеца Я.П., същият е получил оценка на
работоспособността: 75 % трайно намалена роботоспособност за срок от 2 /две/
години. Като водеща диагноза и общо заболяване е посочен номер по МКБ C81.1 - Нодуларна склероза.
Представен
по делото е и рапорт, съставен от главния счетоводител на ДГС Плевен, в който е
посочено, че размерът на парично обезщетение за периода, в който ищецът е бил в
отпуск поради временна неработоспособност /с изключение на м. 01.2018 г./,
изчислен на база среднодневния осигурителен доход на лицето за периода от шест
месеца, предхождащи месеца на настъпване на неработоспособността, е 16 056
лева за периода от 01.02.2018 г. до 29.09.2018 г., като среднодневният размер е
111,50 лева.
Приети са
писма, адресирани до ответника СЗДП-Враца, с изх. номера 3626/10.12.2018 г. и
3872/28.12.2018 г. по описа на ТП на ДГС - Плевен, с което ищецът е поканил
ответника да му заплати дължимото му се обезщетение съгласно чл. 5 от договора
за управление.
Изслушана в
производството е и съдебно-счетоводна експертиза, от чието заключение се
установява, че размерът на парично обезщетение за периода от 01.02.2018 г. до
29.08.2018 г. поради настъпила временна неработоспособност на ищеца съобразно
разпоредбата на чл. 5 от процесния договор за управление, е в размер на сумата
от 16 056 лева. Съдът кредитира експертното заключение като пълно,
обективно и компетентно изготвено.
При така установеното от фактическа
страна, съдът прави следните правни изводи:
За
основателността на предявения иск в тежест на ищеца е да докаже, в условията на
пълно и главно доказване, фактите, на които основава своите искания, а именно:
наличието на валидно възникнало между страните правоотношение по договор за
управление № 134/01.12.2014 г., както и че са налице предпоставките, по силата
на които за него е възникнало правото да получи обезщетение по чл. 5 от
договора в претендирания размер и за претендирания период.
При
установяване на горното, в тежест на ответника е да докаже погасяване на
задължението си.
С приетия
доклад по делото, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване
между страните обстоятелствата, че същите са страни по договор за управление №
134/01.12.2014 г., както и че ответникът е заплатил обезщетение на ищеца по чл.
5 от договора за временна неработоспособност в размер на сумата от 2341,50 лв.
за м. 01.2018 г.
Единственият
спорен между страните въпрос е следва ли ответникът, при наличие на временна
неработоспособност поради общо заболяване на ищеца, да му заплати допълнително
обезщетение въз основа на чл. 5 от сключения договор, при положение, че ищецът
е получил обезщетение от държавното обществено осигуряване за същия период.
Съдът намира следното:
Договор за
управление № 134/01.12.2014 г. е сключен на основание чл. 173, ал. 3 ЗГ,
съгласно който директорът на държавното предприятие сключва договори за
управление с директорите на териториалните поделения за срок 5 години. Съгласно
чл.4, ал. 1, т. 7 КСО, задължително осигурени за общо заболяване по кодекса са лицата,
на които е възложено управлението и/или контролът на държавни и общински
предприятия по глава девета от Търговския закон, каквото е ответното предприятие.
Това, че ищецът е осигурено лице по КСО е разписано в разпоредбата на ал. 4 от
процесния договор за управление, като следва да се отбележи, че дори и да не е
изрично посочено, то ищецът, в качеството му лице, на което е възложено
управлението на ДГС – Плевен, се счита за осигурено лице по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО по силата на закона.
Според чл. 5
от сключения между страните договор, в случай на временна неработоспособност
поради общо заболяване на директора на ТП се изплаща парично обезщетение,
изчислено от среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени
осигурителни вноски за периода от шест месеца, предхождащи месеца на настъпване
на неработоспособността.
В закона не
е изрично предвидено какво следва да е съдържанието на договора за управление, поради
което приложение следва да намери разпоредбата на чл. 9 от Закона за задължения
и договорите /ЗЗД/, съгласно която страните свободно договорят помежду си
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на императивните правни
норми и на добрите нрави. За да уредят основните елементи от възникналото
помежду им правоотношение, с договора страните следва да постигнат съгласие по въпросите
относно правата и задълженията си, относно възнаграждението и начина на
заплащането му, размер на отговорност при неизпълнението му, прекратителните
основания.
Когато
клаузите на сключения договор са неясни или двусмислени, налагащи по
необходимост да бъде издирена истинската обща воля на страните, решаващият съд
следва да приложи общото тълкувателно правило на чл. 20 ЗЗД. Според посочената
разпоредба, при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща
воля на страните, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни
с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор,
с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.
При
тълкуване на действителната воля на страните относно смисъла на разпоредбата на
чл. 5 от договора, на първо място следва да се вземе предвид систематичното
място на уговореното правило. В случая чл. 5 от договора е част от Раздел III – „Финансови взаимоотношения между страните“. Страни по договора са и страните в настоящото
производство – Я.Й.П. и Северозападно държавно предприятие – Враца, което
предполага, че Раздел III
регламентира финансови взаимоотношения /права и задължения/ именно между тях, а
не финансови взаимоотношения с трети лица.
Ответникът
сочи, че описаният в чл. 5 от договора ред за изчисляване на обезщетение за
временна неработоспособност кореспондира с отменената Наредба за изчисляване и
изплащане на паричните обезщетения и помощи от държавното обществено
осигуряване /отм. ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г. в сила то 01.01.2016 г./, и е буквално
взаимствана от нея в редакцията й от 2009 г., като в момента е без юридическа
стойност, тъй като противоречи на действащата наредба. Съдът не приема така
направеното възражение. Следва да се посочи, че не е налице идентично
формулирана на чл. 5 от договора разпоредба в отменения подзаконов нормативен
акт. Разпоредбата на чл. 16 от Наредбата /отм. ДВ, бр. 57 от 28.07.2015 г. в
сила то 01.01.2016 г./, и то в редакцията ѝ, въведена с ДВ, бр. 13 от
2009 г., в сила от 01.01.2009 г., действително предвижда, че при определяне на
обезщетението за временна неработоспособност се взема предвид среднодневният
доход за 6-месечния период, предхождащ месеца на настъпване на
неработоспособността. Няма пречка обаче страните по договора за управление да
уговорят задължение за възложителя за заплащане на обезщетение поради временна
неработоспособност на изпълнителя, като за реда и начина му на изчисляване
използват вече създадено правило в подзаконов нормативен акт. В този смисъл разпоредбата
на чл. 5 от договора следва да бъде съпоставена и да бъде тълкувана наред и с
други разпоредби от Раздел III на договора,
регламентиращи права на ищеца Я.П.. Така в чл. 3 от договора е уговорено
правото му да получава възнаграждение във връзка с изпълнение на задълженията
му по договора, като относно размера му, разпоредбата на ал. 1 препраща към
условията и реда, определени в Наредба № 22/14.12.2012 г. на Министерството на
земеделието и храните за условията и реда за определяне на средствата за
работна заплата в държавните предприятия по чл. 163 от Закона за горите и техните
териториални поделения. Задължението за заплащане на уговореното възнаграждение
по чл. 3 от договора обаче е на възложителя по договора, като това следва да
бъде възприето и за уговореното задължение за заплащане на обезщетение по чл. 5
от договора.
Неоснователно
е направеното от ответника възражение, че чл. 5 от договора регламентира
правото на ищеца да получи обезщетение от държавното обществено осигуряване.
Ищецът, в качеството му на задължително осигурено лице по смисъла на чл. 4, ал.
1, т. 7 КСО, има право да получи обезщетение от общественото осигуряване по
силата на закона /чл. 11 КСО/ при настъпване на съответното обстоятелство /в
случая временна неработоспособност поради общо заболяване/, като не е
необходима санкцията на възложителя в договора за управление, за да се
възползва осигуреното лице от това свое право. Наред с това следва да се
отбележи, че Северозападното държавно предприятие – гр. Враца не може да поема
задължения от името на държавата, в частта, касаеща държавното обществено осигуряване,
като определя какъв размер на обезщетение и при какви условия следва да бъдат
изплатени на осигурените лица. Ето защо съдът приема, че поетото задължение в
чл. 5 от договора касае възложителя, който с подписването на договора може да
ангажира единствено своята отговорност за заплащане на обезщетение при
настъпване на определени обстоятелства. Още повече, че в договорната разпоредба
няма препратка, от която да може да се направи извод, че се касае за
обезщетение, дължимо от държавното обществено осигуряване, а не от възложителя.
Не без значение е и фактът, че начинът на определяне на обезщетението от
държавното обществено осигуряване търпи чести промени, като в актуалната
редакция на чл. 16 от наредбата напр. е посочено, че при изчисляване на дължимото
обезщетение се взема предвид периодът от 18 календарни месеца, предхождащи
месеца на настъпване на неработоспособността, а не 6 календарни месеца.
Изплащането
на обезщетението на осигурените лица от съответното ТП на НОИ освен това касае
самостоятелно извършена преценка от държавното обществено осигуряване дали са
налице условията и предпоставките за това, като в определени случаи може и да
откаже изплащането на обезщетение. С оглед постигнатата уговорка в чл. 5 от
договора, възложителят – ответник в настоящото производство, също извършва
самостоятелна преценка дали са налице условията за заплащане на обезщетение,
като може да съобрази обаче единствено уговорените в договорната разпоредба
предпоставки – наличие на временна неработоспособност поради общо заболяване. В
случай че са налице така посочените предпоставки, следва да бъде извършено
плащане на директора на ТП, като начинът на изчисляването на дължимия размер
във всички случаи, докато е в сила договорът между страните, следва да е
определен на база среднодневния осигурителен доход, върху който са внесени
осигурителните вноски на лицето за период от шест месеца, предхождащи месеца на
настъпване на неработоспособността. Независимо дали този начин на изчисление на
дължимото обезщетение от държавното обществено осигуряване е променен, или не.
Неоснователно
е направеното възражение от ответника, че разпоредбата на чл. 5 от договора е
нищожна поради противоречието ѝ със закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Не съществува нормативен акт, който да забранява между страните по
договора за управление да се уговарят права за изпълнителя да получи
обезщетение от възложителя при временна неработоспособност наред с държавното
обществено осигуряване. Точно обратното, това може да бъде използвано като
стимул и мотивация за приемане на възложената работа от по-подготвени и
компетентни кадри.
Не без
значение е и обстоятелството, че ответникът е заплатил на ищеца за м. 01.2018
г. сумата от 2341,50 лв., представляваща обезщетение по чл. 5 от договора
/обстоятелство, отделено като безспорно между страните/. Такова обезщетение
обаче се дължи за целия период на неработоспособност, доколкото от разпоредбата
на договора не следва друго.
Съгласно приетото
експертно заключение, дължимият размер на обезщетение за периода от 01.02.2018
г. до 29.08.2018 г., се равнява на сумата от 16056 лева, какъвто е и размерът
на предявения иск.
Поради
изложените съображения искът следва да бъде уважен в пълен размер, като в полза
на ищеца се присъди и законна лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба в съда до окончателното погасяване на задължението.
По
разноските:
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените по делото разноски.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на претендирания от ищеца
адвокатски хонорар, което е частично основателно. Предвиденият минимум,
изчислен съобразно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за
минималните адвокатски възнаграждения на Висшия адвокатски съвет, е в размер на
1011,68 лева. Претендираното възнаграждение е в размер на 1500 лева, което следва
да бъде намалено, но не до неговия минимално предвиден размер, а до сумата от
1300 лева. В случая следва да се отчете фактът, че по делото са проведени 2
открити съдебни заседания, като процесуалният представител на ищеца е взел
участие във всяко от тях. В полза на ищеца следва да бъде присъдена сумата от
общо 2142,24 лева /642,24 лв. държавна такса, 200 лв. възнаграждение за вещо
лице и 1300 лв. адв. възнаграждение/.
Така
мотивиран и на осн. чл. 235 ГПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Северозападно
държавно предприятие, ЕИК: *********, с адрес: гр. Враца, бул. „Христо Ботев“ №
2, ет. 3 да заплати на Я.Й.П., ЕГН **********
сумите, както следва:
- сумата от
16056 лева /шестнадесет хиляди и
петдесет и шест лева/ на основание чл.
79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 173, ал. 3 от Закона за горите,
представляваща неизплатено парично обезщетение за временна неработоспособност
поради общо заболяване за периода от 01.02.2018 г. до 29.08.2018 г., предвидено
в чл. 5 от договор за управление № 134/01.12.2014 г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 27.05.2020 г. до окончателното погасяване на
задължението;
- сумата от 2142,24 лева /две хиляди сто
четиридесет и два лева и двадесет и четири стотинки/ на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК,
представляваща направени разноски в производството по делото.
Решението
може да бъде обжалвано пред Окръжен съд гр. Враца в двуседмичен срок от
връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: