СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното заседание на четвърти ноември две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл. съдия
КРИСТИНА ГЮРОВА
при секретаря Алина Тодорова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
11348 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 135197 от 06.06.2019 г. по гр. д. № 64863/2017 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 40 състав, Т. Т.З., ЕГН ********** и Р. Т. З., ЕГН ********** са осъдени, на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
150 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******* при условията на разделност по равно
следните суми: 1234,59 лева, представляваща
стойността на доставена топлинна енергия за периода 01.08.2014 г. до 30.04.2015
г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******абонатен №*****ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от 14.09.2017 г. до окончателното
й изплащане, 241,63 лева, представляваща
обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата,
считано от датата на всяко просрочие до 18.08.2017г., 21,24 лева - такса за извършена услуга дялово разпределение, и 4,35 лева - мораторна лихва върху
таксата за извършена услуга дялово разпределение, като са отхвърлени искът, с
правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 150 ЗЕ за разликата над присъдената
сума от 1234,59 лева до пълния предявен размер от 3282,51 лева и за периода от
01.05.2014 г. до 31.07.2014 г., искът, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за разликата над уважения размер от
241,63 лева до пълния претендиран размер от 776,48 лева, за такса за извършена услуга дялово
разпределение за разликата над присъдената сума от 21,24 лева до пълния
предявен размер от 23,28 лева и за м.06.2014г., и за мораторна лихва върху
таксата за дялово разпределение за разликата над присъдената сума от 4,35 лева
до пълния предявен размер от 5,03 лева, като погасени по давност.
С решението Т. Т.З., ЕГН ********** и Р. Т. З., ЕГН **********, са осъдени да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 427,52 лв. - разноски по делото.
Срещу така постановеното решение в частта, с която
предявените искове са отхвърлени, е подадена въззивна жалба от „Т.С.“ ЕАД, в която са развити съображения за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост на атакувания
акт. Отправено е искане
първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част, а исковите претенции да бъдат уважени изцяло.
Въззивникът твърди, че районният съд неправилно е приел, че вземанията за
периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г. са погасени по давност, тъй като последните
са обективирани в обща фактура от м.07.2014 г., издадена със срок за плащане
15.09.2014 г., от който момент тече давността. Поддържа, че
с подаване исковата молба в съда /14.09.2017 г./, давността е прекъсната. Посочва, че в чл. 32, ал. 1 от ОУ от 2008,
респективно чл. 33, ал. 1 от ОУ от 2014 г., е определен срок, в който
купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните си задължения за
топлинна енергия, а именно в 30 дневен срок, след изтичане на периода, за който
се отнасят, съответно в 30-дневен срок от датата на
публикуването им на интернет страницата на дружеството. Предвид това в жалбата се поддържа, че с изтичане на последния ден от
месеца, купувачите изпадат в забава за дължимите суми по аргумент от чл. 86,
ал. 1 ЗЗД. По отношение на
публикуването на ежемесечните фактури на интернет страницата на дружеството,
излага доводи, че са съставени протоколи, удостоверяващи публикуването им на
съответните дати, но първоинстационният съд не е указал на ищеца да представи
доказателства за това обстоятелство, поради което неправилно приел, че
мораторна лихва върху главното вземане не се дължи.
Претендира разноски.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответниците Т. Т.З. и Р. Т. З., чрез назначения им особен представител – адв. В.И., с
който жалбата се оспорва и се моли първоинстанционното решение да бъде оставено
в сила.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално - легитимирана страна, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното
решение е валидно и допустимо. При постановяване на първоинстанционното решение
не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед
релевираните в жалбата оплаквания,
същото е и правилно, като въззивният съд споделя изцяло изложените в мотивите
му съображения, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Независимо от това, във връзка с доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС, I Гражданско отделение, 40 състав е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени осъдителни искове, с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 150 ЗЕ и чл. 86, ал.1 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
За уважаването на така предявения иск, ищецът
следва да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената претенция: възникването, съществуването,
изискуемостта и размера на претендираните от него вземания, т.е. наличието на
правоотношение между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за
продажба на топлинна енергия през процесния период; използването от ответника
на претендираното количество топлинна енергия; стойността на топлинната енергия
и изискуемостта на вземането.
Съгласно чл. 153, ал. 1 от Закона за
енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда
- етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия, а § 1, т. 42 ДР
на ЗЕ /отм./ определя като потребител физическо лице - собственик или ползвател
на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен
газ за домакинството си. Следователно купувач - страна по сключения договор за
доставка на ТЕ до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща
продажната цена за доставената и потребена ТЕ, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Този договор за търговска
продажба се счита за сключен с конклудентни действия - арг. от чл. 150, ал. 1 ЗЕ, като топлопреносното предприятие публикува
общите условия най-малко в един централен и един местен всекидневник, които
влизат в сила за клиентите на крайния снабдител, без изрично писмено приемане.
В срок до 30 дни след влизането в сила на общите условия клиентите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат при съответния краен снабдител на
електрическа енергия заявление, в което да предложат специални условия (чл.
150, ал. 3, 4, 5 ЗЕ). Съдържанието на договора за доставка на топлинна енергия
е уредено в представените Общи условия, които обвързват ответника, дори и без
да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото
не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 ЗЕ - няма
данни ответникът да е упражнил правото си на възражение срещу Общите
условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ.
От приетата
по делото като писмено доказателство /молба от Държавна спестовна каса за вписване на законна ипотека, на
основание чл. 24 ЗДСК /, се установява, че наследодателите на ответниците Т. С.З. и Й.С.З. са собственици на недвижим имот,
находящ се в гр. София, ж.к. „**********
От молба-декларация от Й.С.З. /наследодателка
на ответниците и тяхна майка/, се
установява, че последната е подала молба до „Т.С." ЕАД за откриване на
партида за абонатен № 055305.
Не е спорно обстоятелството, че Т. Т.З. и Р. Т. З., в качеството си на
деца, са наследници по закон на починалите Т. С.З. и Й.С.З..
Предвид горното, настоящият въззивен състав намира, че
между ищеца и ответниците е възникнало и съществува облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия
съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна енергия за посочения обект
с абонатен №*****като ответниците имат качеството потребител на топлинна
енергия и на това основание дължат заплащането на доставената топлинна енергия.
От протокол от дата 14.07.2002 г. от ОС на
собствениците на сграда, находяща се в гр. София, ж.к. „**********и приложения към него списък със съгласие на собствениците, се
установява, че квалифицираното мнозинство съсобственици в етажната собственост
са дали съгласие за доставка на индивидуални разпределители и за индивидуално
разпределяне на топлинната енергия, съгласно системата за индивидуално
разпределяне, прилагана от „Т.“ ООД. По смисъла на Тълкувателно решение № 2 от
27.05.2017г. по т.д. № 2/ 2016г. на ОСГК на ВКС: „Поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде
направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той
може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна
енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки
отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.“
Съдържанието на договора за доставка на топлинна
енергия е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които
обвързват ответника, дори и без да ги е приел изрично съгласно разпоредбата на
чл. 150, ал. 2, изр. 2 ЗЕ, доколкото не се твърди и не се установява
изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответникът да
е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150,
ал. 3 от ЗЕ. Следователно, установено е принципното съществуване на
облигационно договорно правоотношение между страните за процесния период,
произтичащо от договор за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е
доставял топлинна енергия, а ответникът дължи заплащане на стойността на
ползваната услуга.
Съгласно изложените по-горе мотиви, въззивният
съд приема, че между ответниците и ищеца е възникнало и съществува облигационно
отношение по договор за продажба на топлинна енергия, сключен при общи условия
съгласно чл. 150 ЗЕ, с предмет доставка на топлинна енергия за посочения обект
с абонатен №*****като ответниците имат качеството потребител на топлинна
енергия и на това основание дължат заплащането на доставената топлинна енергия.
Като страна по посоченото правоотношение,
потребителят дължи заплащане на реално потребената въз основа на отчетени
единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение - топломери,
монтирани на отоплителните тела в жилището и съответна част от стойността на
топлинната енергия отдадена от сградната инсталация, по данни от общия топломер
монтиран в абонатната станция, с оглед въведения с разпоредбата на чл. 156 ЗЕ
принцип за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия,
при уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите
на ТЕ в сграда - етажна собственост.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда-етажна собственост, се извършва
по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/ и в действащите към
процесния период Наредба за топлоснабдяването (отм.), Наредба № 2 от 28.05.2004
г. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.68 от 03.08.2004 г., отм. ДВ, бр.34 от
24.04.2007 г. и Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /Обн.
ДВ, бр.34 от 24.04.2007 г./. Топлинната енергия за отопление на сграда-етажна
собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация,
топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление
на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ и съответстващата норма в отм. ЗЕЕЕ/, като
според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в
сграда-етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез
индивидуални топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в
отделните имоти.
За установяване
доставянето на топлинна енергия в обема, съответстващ на претендираната от
ищеца цена са назначени, изготвени и приети в хода на производството пред
първата инстанция съдебно - техническа и съдебно - счетоводна експертизи, които
съдът счита за задълбочени и компетентно изготвени от лица с необходимите
познания и опит, поради което кредитира същите с доверие.
От
заключението на вещото лице по съдебно - техническата експертиза се установява,
че в конкретния случай дължимите суми за доставена в имота на ответниците топлинна
енергия са начислени в съответствие с действащата нормативна уредба в областта
на енергетиката, т.е. спазени са изискванията на действащите технически правила
и норми. Установява се още, че от отчетеното количество топлинна енергия са
приспаднати технологичните разходи в абонатната станция. Установява се и
обстоятелството, че през процесния период третото лице - помагач „Т.“ ООД е извършвало дялово
разпределение на топлинна енергия в съответствие с действащата нормативна
уредба, като са издавани индивидуални изравнителни сметки за дялово
разпределение за абонатен № 055305. От заключението на вещото лице по съдебно - счетоводната експертиза се
доказва и стойността на доставената топлинна енергия през исковия период /м.05.2014 г. – м.04.2015 г./, която
възлиза общо на 1658,70 лв. Същата стойност се
установява и от съдебно - техническата експертиза. Липсват представени по делото
доказателства от ответниците за извършено плащане на доставената за
топлоснабдения имот през процесния период топлинна енергия.
Възражението на ищеца, че претендираните суми по
фактура № **********/31.07.2014 г. за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г. не
са погасени по давност, настоящият състав намира за неоснователно. Съобразно
указанията дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г. по тълкувателно дело №
3/2011 г. на ОСГТК вземанията на топлоснабдителните дружества са периодични по
смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД, поради което се погасяват с изтичането на
тригодишен давностен срок. Съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД давностният срок започва да тече от момента, в
който вземането е станало изискуемо.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия за
продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Т.С.“ ЕАД ***, одобрени с
решение № ОУ001/07.01.2008 г. на ДКЕВР месечните вноски за част от процесния
период (до приемането на последващите общи условия през месец февруари 2014 г.)
са дължими в 30-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят.
Преди изтичането на този срок вземането е ликвидно, тъй като е установено по
основание и размер, но същото не е изискуемо, защото от първия до тридесетия
ден на месеца, следващ този за който е изчислена стойността на топлоенергията
съществува право, но не и задължение за изпълнение от страна на потребителите
на топлинна енергия. Тези задължения са срочни като по силата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта, т.е.
от деня на падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът
не може да иска предсрочно изпълнение/.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от Общите условия,
одобрени с решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР клиентите са длъжни да
заплащат месечните вноски в 30-дневен срок от датата на публикуването им на
интернет страницата на дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за
задължението и неговия размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е уговорено, че вземането става изискуемо след
покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало, т.е за процесните главници, по отношение на
които се прилагат общите условия, приети през месец февруари 2014 г., давността
тече от деня, в който съответното задължение е възникнало, т.е. от деня,
следващ изтичането на съответния месец.
Доводът във въззивната
жалба, че за процесните вземания за периода м.05.2013 г. – м.04.2014 г. е издадена фактура № **********/31.07.2014
г., която съгласно чл. 32, ал. 1 от общите условия на дружеството е станала
изискуема през м. 09.2014 г., поради което сумата по тази фактура не е погасена
по давност, настоящата инстанция намира за неоснователен.
В случаите на
чл. 155, ал. 1, т. 1 или т. 2 ЗЕ задълженията на потребителите за заплащане на
месечни вноски /равни или прогнозни/ не са в зависимост от изравнителния
резултат в края на съответния отчетен период, а имат самостоятелен характер.
Изравнителният резултат не влияе на дължимостта на месечните вноски в
установените за тях срокове, а до възникване на ново вземане в полза на една от страните по облигационното
отношение в размер на разликата между начислената суми по прогнозните вноски и стойността на действително доставеното количество
топлинна енергия, отчетено в края на периода. В зависимост от това дали
начислените прогнозни месечни вноски са в по-голям или по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия, отчетено в
края на периода, то това ново вземане възниква в полза на потребителя или в
полза на топлопреносното предприятие. Новото “изравнително” вземане обаче винаги е самостоятелно и различно от вземанията на топлопреносното предприятие
за месечни вноски /равни или прогнозни/, а не се касае до корекция на тези
вноски със задна дата. Издаването на изравнителната
сметка не променя срока, в който месечните вноски стават дължими, а
следователно и момента, от който започва да тече погасителната давност за тях.
Правилно районният съд е приел за погасени по
давност и вземанията за периода от 01.05.2013 г. - 30.04.2014 г. по фактура №
**********/31.07.2014 г. Настоящият въззивен състав споделя изводите на
първостепенния съд, че вземанията
на въззивника по тази фактура за начислените месечни вноски, определени по
прогнозна консумация за сградата се явяват погасени по давност, независимо от
обстоятелството, че срокът за плащане по фактурата изтича след 14.09.2014 г.,
тъй като последващото издаване на обща фактура по реда на чл. 32 от общите
условия за потребеното количество топлинна енергия за минал период въз основа
на изравнителната сметка не променя падежа на начислените през отоплителния
сезон месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата. Поради това
и доколкото исковата молба е подадена в
съда на 14.09.2017 г.,
вземанията на ищеца за доставената топлинна енергия с настъпил падеж преди
14.09.2014 г., а именно дължимите суми до м.07.2014 г. вкл. се явяват погасени
по давност.
Така мотивиран, въззивният съд намира, че
правилно районният съд е приел за погасени по давност вземанията за периода м.05.2014
г. - м.07.2014 г. Исковата молба е депозирана в съда на 14.09.2017 г., като
правилно е уважена претенцията само за заплащане на задълженията за топлинна
енергия за периода м. 08.2014 г. - м. 04.2015 г., доколкото погасени по давност
са всички вземания станали изискуеми преди 14.09.2014 г.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът претендира обезщетение за
забава в размер на законната лихва за периода от 15.08.2014 г. до 18.08.2017
г., т. е. твърди, че ответникът е в забава от 15.08.2014 г.
С оглед погасените по давност
вземания за периода до м.07.2014 г., погасена се явява и претенцията за лихва
за забава за този период.
Съгласно представените по делото
Общи условия на ищеца, и на които същият се позовава, в сила от 12.03.2014 г.,
месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се формира въз
основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в
сградата - етажна собственост и обявената за периода цена, за която сума се
издава ежемесечно фактура от продавача - чл. 32, ал. 1, а след отчитане на
средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки от
търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни известия на стойността
на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна енергия за
отчетния период, определено на база изравнителните сметки - чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача - чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително
доставеното количество топлинна енергия. В този случай според чл. 33, ал. 2 от
Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.
32, ал. 2 за потребено количество топлинна енергия за отчетния период, в
30-дневен срок от датата на публикуването на интернет страницата на продавача.
Настоящият съдебен състав приема,
че публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1
от Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2, представлява
по своето естество уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя
искането си /поканата си/ за изпълнение и изпълнението на задълженията зависи
от волята на кредитора, т. е. той решава кога да поиска изпълнение.
Следователно и доколкото страните по правоотношението не са определили срок за
изпълнение, то следва да се приема, че длъжникът изпада в забава, след като
бъде поканен от кредитора - чл. 84, ал. 2 ЗЗД, в който смисъл са и формираните
от първоинстанционния съд изводи.
По делото не са ангажирани
каквито и да било доказателства от страна на ищеца, че ответникът е бил
поставен в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на
доставената топлинна енергия, поради което и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест следва да
се приеме, че релевираната претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователна и подлежи
на отхвърляне.
Доводът във въззивната жалба, че по отношение на публикуването на ежемесечните фактури на интернет
страницата на дружеството, са съставени протоколи, удостоверяващи публикуването
им на съответните дати, но поради допуснато процесуално нарушение от първоинстационния
съд, изразяващо се в това, че на ищеца не било указано да представи същите,
поради което неправилно било прието, че мораторна лихва върху главното вземане
не се дължи, настоящата инстанция намира за
неоснователен. В депозираната от ищеца срещу първоинстанционното решение
въззивна жалба липсва направено доказателствено искане, поради което въззивният
съд не може да замести волята на страната да поиска да бъде съставен доклад по
делото, разпределена доказателствена тежест по исканията и възраженията на
страните, съответно дадени указания, на основание чл. 146, ал. 2 ГПК за кои
факти страните не сочат доказателства. Следва да се посочи и че липсата на
направено във въззивната жалба искане по доказателствата не представлява
нередовност на въззивната жалба, за която въззивният съд дължи указания за
отстраняване на нередовността.
Във въззивната жалба на ищеца липсва съответен довод за неправилно приложение на материалния закон от СРС
при присъждане на таксата за извършена услуга дялово
разпределение, както и на сумата за мораторна лихва върху таксата за дялово
разпределение. Предметът на въззивното производство по отношение на разглеждане
на спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и
приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. Ето защо, в
решаващата си дейност въззивният съд изхожда от фактическите положения,
установени от първоинстанционния съд, като препраща към мотивите на обжалваното
решение относно приетото за установено от фактическа страна.
При
установените по делото фактически положения, а именно дължимост на главното
вземане за такса за дялово разпределение и неплащането му в срок, ответниците са
изпаднали в забава и дължат обезщетение за забава, както правилно е приел и
районният съд, чийто правни изводи въззивният съд също споделя.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски имат въззиваемите, които обаче не
претендират такива, поради което не следва да им се присъждат.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 135197 от 06.06.2019 г. по гр. д. № 64863/2017 г. по описа на Софийски районен съд, I ГО, 40 състав, в обжалваната
част.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.