РЕШЕНИЕ
№ 22
гр. Стара Загора, 14.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, VIII-МИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на седми декември през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Антония Тонева
при участието на секретаря Теодор В. Петков
като разгледа докладваното от Антония Тонева Гражданско дело №
20215530103775 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правно основание чл.26 ал.1 ЗЗД.
Ищецът Й. Г. Ч. твърди в исковата си молба, че по Договор за кредит № ........... от
24.09.2018г., сключен с „4финанс“ ЕООД получила сумата от 1000 лева, при ГПР 49.70%,
годишен лихвен процент - 40.99%. Спрямо Договор за потребителски кредит №...........
ищцата трябвало да заплати наказателна такса в размер на 706,56 лева, допълнителна услуга
в размер на 206,31 лева и лихва в размер на 33,69 лева, като по този начин общото
задължение по договора за кредит било в размер на 1623,16 лева.
Счита, че Договор за кредит № ........... е нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и
поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с
чл.22 от ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП, а в условията на евентуалност счита, че така
уговорените клаузи за наказателна такса и допълнителна услуга от Договор за кредит
№..........., са нищожни на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключен при
неспазване на нормите на чл.10а, чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК, както и
по чл.143 ал.1 от ЗЗП. Съображенията за това са следните:
На първо място, Договор за кредит № ........... е нищожен на основание чл.26 ал.1 от
ЗЗД, вр. с чл.11 ал.1 т.9 и т.10 от ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
1
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. В Договор за кредит № ........... е посочена само абсолютна
стойност на ГПР. Липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/.
Съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи
по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по
кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички
разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая,
в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва. Следва да се има предвид,
че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е
недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават
неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки
цената на ресурса. Не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя,
настоящи или бъдещи, доколкото е предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното
не може да се направи еднозначен извод, че разходите са включени при формиране на ГПР,
нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран, неясни са
както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното
оскъпяване на заема. След като кредиторът, при формиране цената на предоставения от него
финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по
разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях. Именно и поради
това Договор за кредит № ........... е недействителен.
Заявява също, че както е посочено, съгласно чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК, задължителен
реквизит от всеки договор за потребителски кредит е ГПР и ГЛП. По процесния договор
ГПР е в размер на 49,70%, а ГЛП е в размер на 40,99%. В случая не се установяват
обстоятелства, които да обосновават определянето на ГЛП и на ГПР в такива високи
размери, довели до нееквивалентност на насрещните престации при установената стойност
на заема и недоказаността на значителни разходи или риск, поет от заемодателя за срока на
договора, които да оправдават договарянето на такива високи проценти. Сочи, че
установената съдебна практика по сходни казуси приема, че максималният размер, до който
съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, ако тя не надвишава с
повече от три пъти законната такава. В случая това съотношение не е налице. Договорената
между ищцата и ответната страна годишна лихва в размер 40,99% надхвърля размера на
законната такава за времето на сключване на договора, при определения от БНБ основен
лихвен процент и 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите
нрави и е нищожна. Уговарянето на ГЛП и ГПГ в процесиите високи размери не е обяснимо
2
нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера на
добросъвестно очакваната от сделката печалба. Висока възнаградителна лихва е типична за
дългосрочни кредити (над 15 години), когато независимо от обезпечението, рискът на
заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси, които биха намалили
стойността на даденото обезпечение. В настоящия случай обаче такива обстоятелства не са
налице. Уговорените клаузи са нищожни, тъй като заобикалят закона, и в частност
заобикалят ограничението на годишния процент на разходите по чл.19 от ЗПК. В тази
насока се позовава на последователната и непротиворечива практика на съдилищата в
страната: Решение № 353 от 31.01.2018 г. на PC - Пловдив по гр. д. № 8333/2017 г., Решение
№ 1445 от 07.06.2019 г. на PC - Бургас по гр. д. № 6370/2018 г, Решение № 373 от 14.11.2018
г. на PC - Габрово по гр. д. № 1114/2018 г., Решение № 1081 от 24.07.2019 г. на PC -
Пазарджик по гр. д. № 3618/2018 г., Решение № 1411 от 15.04.2019 г. на PC - Пловдив по гр.
д. № 18339/2018 г., Решение № 425 от 04.05.2018 г. на PC - Шумен по гр. д. № 51/2018 г.,
Решение № 95 от 12.03.2020 г. на ОС - Пазарджик по в.гр. д. № 88/2020 г.
Заявява още, че същевременно посочването на по - нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6 параграф
1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО, /Решение № 1510/13.12.2019 г. по
в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
Счита, че е налице недействителност на процесния договор за потребителски кредит
и на други основания на ЗПК. Сочи, че съгласно чл.22 от ЗПК, договорът за потребителски
кредит е недействителен и когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1 - договорът за
потребителски кредит да е сключен в писмена форма по ясен и разбираем начин. В тази
насока са и чл.147 ал. 1 от ЗЗП и чл.5 от Директива 93/13/EИO, че клаузите на договорите,
предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. Не
става ясна методиката на определяне на ГЛП и ГПР, в т.ч. за вида на компонентите, които
участват при определяне на стойността им, с посочване на техните количествени изражения
и относителните им тегла, при което не са изпълнени изискванията на чл.33а от ЗПК.
Компонентите от формулата, следва да имат своите числени стойности и измерения, за да
може да бъде направен прост математически извод, дали уговорените ГЛП от 40,99% и ГПР
от 49,70% съответстват на формулата. В случая това не е налице. Така ищцата като
потребител към датата на сключване на договора, който е релевантният момент за преценка
неравноправието на оспорените клаузи /чл.145 ал.1 от ЗЗП/ - не е разполагала с информация
относно съществени условия на договора - за ГЛП и за ГПР, определяни по неясна
методика. Обективно не може да се очаква от средния потребител без специални знания и
опит да оцени съответствието им с формула по методика, за да се очаква от него да може да
има информирано становище по тях, респ. да ги приеме или не. При съмнение относно
смисъла на определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин - чл.
147 ал. 2 от ЗЗП. (в този смисъл е решение от 21.03.2013 г. по дело С - 92/11 на СЕС).
3
Наред с това, ищцата не е получавала каквато и да е преддоговорна информация от
заемодателя за точните параметри на кредита, според изискването на чл.58 ал.1 от ЗКрИ - за
общите разходи по кредита и за обективните критерии, въз основа на които могат да се
изменят, ГЛП, методът за изчисляване на лихвата, както и условията за промяната й,
допълнителни задължения, свързани с разплащанията. В този смисъл клаузите на процесння
договор по отношение на ГЛП и ГПР са неравноправни, по силата на чл.143 т.9 от ЗЗП, вр.
чл.24 от ЗПК, т.к. налагат приемането на условия, с които потребителят не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора; в резултат на което той не е бил
в състояние да прецени икономическите последици от сключването на договора,
съставляващо още едно основание за неравноправието им, по силата на чл.143 т. 18 от ЗЗП.
вр. чл. 24 от ЗПК.
Също така счита, че е налице и нарушение на Директива 93/13/ЕНО на Съвета от
05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, транспонирана в
българското законодателство с §13а т.9 от ДР на ЗЗП. Съгласно чл.3 от Директива
93/13/ЕИО неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. В Директива 93/13/ЕИО е регламентирано, че не се счита за индивидуално
уговорена клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал
възможност да влияе на нейното съдържание, каквито безспорно са съдържащите се в
Договор за кредит № ............ В тази насока е и практиката на Съда на Европейския съюз -
Решение по дело С-618/10, Решение по дело С-415/11, и цитираната в него практика.
На следващо място, съгласно чл.18 ал.5 от ЗПФУР, за договора за предоставяне на
финансови услуги от разстояние се прилагат и чл.143 - 148 от ЗЗП. В чл.143 т.5 от ЗЗП се
сочи, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. Неравноправното на клауза в посочената
хипотеза представлява частен случай на противоречие с добрите нрави. Предвид на това и
според задължителната съдебна практика по Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по
тълк.дело №1/2009г. на ОСТК на ВКС счита, че така претендираната наказателна такса в
размер на 706,56 лева, противоречи на добрите нрави.
Наред с това, нищожна на основание чл.10а от ЗПК е клаузата за допълнителна
услуга, въз основа на която ищцата дължи сумата от 206,31 лева. Възможността за събиране
от потребителя на такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора, е
регламентирана в разпоредбата на чл.10а ал.1 ЗПК (нов - ДВ. бл.35 от 2014 г., в сила от
23.07.2014 г.). Законът не допуска кредиторът да изисква заплащането на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита - чл.10а ал.2 ЗПК.
Допълнителните услуги по процесния договор за кредит, по своето естество, са част от
4
възнаграждението за предоставения заем, като същите водят до заобикаляне ограничението
на чл.19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на годишния процент на разходите и са в явно
противоречие с разпоредбата на чл.10а от ЗПК.
Моли съда да постанови решение, с което да приеме, че Договор за кредит № ........... е
нищожен на основание чл.26 ал.1 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на
нормите на чл.11 и чл.19 ал.4 от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП, а
в условията на евентуалност, че така уговорените клаузи за наказателна такса и
допълнителна услуга от Договор за кредит № ..........., са нищожни на основание чл.26 ал.1 от
ЗЗД и поради това, че са сключени при неспазване на нормите на чл.10а, чл. 11 и чл.19 ал.4
от ЗПК във вр. с чл.22 от ЗПК, както и по чл.143 ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да
бъде прогласена. Претендира направените по делото разноски.
Ответникът „4финанс“ ЕООД София представя писмен отговор в срока по чл.131
ГПК, в който взема становище, че оспорва изцяло предявения иск.
Заявява, че на 24.09.2018 г. между „4ФИНАНС“ ЕООД, с ЕИК ********* като
Кредитодател и Й. Г. Ч. като Кредитополучател е сключен Договор за кредит с № ..........., в
съответствие с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и Закона за предоставяне
на финансови услуги от разстояние. С подписването на същия Кредитодателят предоставя
на Кредитополучателя сума в размер на 1000 лева, представляваща главница по кредита.
Кредитът е за период от 30 дни и е с падежна дата 24.10.2018г. Начислените такси и лихви
по кредита са: договорна лихва в размер на 33,69 лева; такса експресно разглеждане на
кредита в размер на 206,31 лева. Така общият размер на задължението, което клиентката е
трябвало да погаси на падежната си дата е било на стойност 1240 лева.
Редът и условията, по които Кредитодателят е отпуснал кредита, се уреждат от
Договор за кредит № ........... и Общите условия към него. Така предоставянето в собственост
на посочената в Договора сума от Кредитодателя на Кредитополучателя съставлява
изпълнение на задължението на Кредитодателя да предостави поисканата от
Кредитополучателя сума и създава задължение на същия да заплати на Кредитодателя
посоченото в Договор за кредит № ........... задължение. Последното съставлява изплащане на
главницата по кредита.
След като Й.Ч. е отправила искането за отпускане на Кредит чрез попълване на
формуляр за кандидатстване за Кредит на страницата ни www.vivus.bg. служител на
Дружеството е одобрил заявката за кредит. Договорът за кредит е изпратен на г-жа Ч. на
24.09.2018г. под формата на pdf файл на e-mail адрес: **********@***.**.
Кредитополучателката е посочила в заявлението си за кредит, че желае на този e-mail да
получава съобщения и напомняния от системата, които са свързани с кредита.
Заявената и отпусната сума по Договор за кредит № ........... е преведена от
“4ФИНАНС” ЕООД на Й.Ч. на 25.09.2018г. по сметка на каса на „Изи Пей“ АД. Клиентката
е пожелала този начин на изплащане на сумата. В основанието за превода е записан номера
на кредита, както и ЕГН-то на клиентката. Сочи, че това е вторият кредит, който „4финанс“
ЕООД отпуска на г-жа Ч..
5
Заявява, че „4ФИНАНС“ ЕООД предоставя възможността на своите клиенти
съгласно т.11 от Общите условия по договора за кредит да заплатят такса удължаване на
кредита за период от 7, 14 или 30 дни, ако не могат да погасят същия до падежната му дата и
да получат нова. Така кредитът влиза в редовност и наказателни лихви не се трупат. Й.Ч. се
е възползвала от правото си за удължи падеджната дата по Договор за кредит № ..........., като
последната падежна дата на клиентката е била 04.05.2019г. С настъпването на падежната
дата - 04.05.2019г. Й.Ч. изпада в просрочие. Към днешна дата 22.10.2021г. Й.Ч. не е
погасила изцяло своето задължение.
Оспорва изцяло предявения от ищцата иск за прогласяване нищожността на
сключения между „4финанс“ ЕООД и ищцата Договор за кредит № ........... като
неоснователен и недоказан. Възразява, че не е налице твърдяното от ищцата нарушение на
чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Единствен обективен и задължителен показател за максималния размер
на ГПР, е действащото правило на чл.19 ал.4 от ЗПК, като по силата на посоченото
императивно правило ГПР може да се уговаря свободно до размер от 50 % от главницата по
кредита. В процесния случай, при съблюдаване принципа за свобода на договаряне, по своя
свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен
процент от 49.7% по Договора за потребителски кредит. С изменението на Закона за
потребителския кредит, в сила от 23.07.2014г., в чл.19 ал.4 от ЗПК е въведен максимален
размер на годишния процент на разходите, изразяващ общите разходи по кредита (които
включват и възнаградителната лихва) и който не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва за забава, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съобразно действащото Постановление № 426/18.12.2014 г.,
Министерски съвет е определил законна лихва за просрочени парични задължения, възлизащ
на основния лихвен процент на Българската Народна Банка, плюс 10 процентни пункта.
Основния лихвен процент е нула, поради което законната лихва е 10 %. Предвид това,
максималният размер на ГПР е ограничен по силата на чл.19, ал.4 от ЗПК на 50%. В обхвата
на така предвиденото ограничение законът не предвижда ограничение на отделните
компоненти, от които може да се формира ГПР, нито налага задължителни такива. В този
смисъл, спазването на чл.19, ал.4 от ЗПК не изключва определяне на договорна
възнаградителна лихва от 50 %, ако тя е единственият начисляван на потребителя разход от
обхвата на ГПР, както е дефиниран по чл.19 ал.1 от ЗПК и § 1 т.1 от ДР на ЗПК. Цитира
чл.19 ал.1 от ЗПК и сочи, че законодателно е поставен знак за равенство между общите
разходи по кредита и годишният процент на разходите, който представлява процентно
изражение на същите тези разходи за потребителя. От систематичното тълкуване на
изброяването кои разходи участват при изчислението на годишния процент на разходите
(ГПР) следва изводът, че под израза „възнаграждения от всякакъв вид“ законодателят има
предвид възнагражденията, които кредиторът дължи на посредници и на доставчици на
услуги, необходими за справки на кредитора при отпускането на кредита, като например
Централен кредитен регистър, Национален осигурителен институт, Министерство на
вътрешните работи и т.н. Т.е. възнагражденията от всякакъв вид са тези, които кредиторът
6
заплаща, за да извърши необходимите проверки и оценки, за да отпусне един кредит.
Експресното разглеждане, както и удължаване на падежната дата по кредита не са сред
услугите, попадащи в обхвата на чл.19, ал.1 от ЗПК, както е пояснен и в § 1, т. 1. от ДР на
ЗПК. ГПР изразява процентно общите разходи по кредита, а в §1, т.1 от ДР на ЗПК
законодателят е дал легална дефиниция на понятието общи разходи по кредита за
потребителя. Това са „всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.“ Явно от така
цитираната легална дефиниция, законодателят прави изрична уговорка, че в обхвата на
общите разходи по кредита, които следва да се отчитат при формиране на ГПР, попадат
разходи за допълнителни услуги, само доколкото ползването на такива допълнителни услуги
е предвидено като задължително условие за сключване на договора за кредит. А в случая
такса за експресно разглеждане не попада в този обхват, тъй като тя не е задължително
условие за сключването на Договора за кредит.
Относно изчисляването на ГПР в т.7.1 от общите условия е обяснено, че ГПР
представлява процент, отразяващ общите разходи по Кредита за Кредитополучателката,
настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни), известни на
Кредитора и дължими от Кредитополучателката. ГПР не включва разходите, които
Кредитополучателката заплаща в резултат от неизпълнението на договорните си
задължения, както и разходите за допълнителни незадължителни услуги, предоставени на
Кредитополучателката по нейво искане. Процентите, които са отразени в специалните
условия по Договора за кредит, представляват процент от главницата. Т.е. за година ГПР по
кредита на Й.Ч. представлява 49,7 % от главницата, която е в размер на 1000.00 лева. От
което следва, че всички стойности, въз основа на които се изчислява ГПР, са посочени в
специалните условия на Договора за кредит № ............ Гореизложените съображения
обосновават и извода, че таксата за експресно разглеждане и таксата за удължаване на
падежната дата по кредита не представляват разход по смисъла на чл.19 ал.1 и § 1, т.1 от ДР
на ЗПК, поради което няма основание да се включват в обхвата на ГПР по чл.19 ал.4 от ЗПК
и няма основание да се подчинява на предвидените императивни изисквания за максимално
допустим размер, а исковата претенция на това основание се явява неоснователна.
Счита за неоснователно и твърдението на ищцата, че разпоредбите на чл.2 ал.2,3,4 и
5 от договора за кредит били в пряко противоречие с чл.10а от ЗПК, съгласно която
Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Таксата за експресно разглеждане не се отнася до
действия касаещи усвояване и управление на кредита, доколкото същата се дължи за услуга,
7
която се изпълнява преди сключването на договора за кредит и не касае условията по
предоставянето и връщането на същия. Заявява, че по съществото си таксата за експресно
разглеждане представлява възнаграждение, дължимо за самостоятелна услуга, която
ответникът е предоставил на ищеца преди сключването на договора и която услуга няма
връзка с условията и параметрите на договора за кредит, отнасящи се до определянето на
размера и заплащането на възнаграждението за ползване на предоставения паричен ресурс.
Това е така, тъй като таксата за експресно разглеждане е дължима за това, че
кредитоискателят се възползва от възможността искането му за сключване на кредит да бъде
разгледано приоритетно с правото да получи отговор в рамките на петнадесет минути от
получаване на искането (чл.2.2. от Общите условия на договора за кредит). Т.е. тази такса
следва да овъзмезди усилията на кредитора за това, че ангажира приоритетно свои
работници и служители да направят проверка и оценка на кредитоспособността на
кредитоискателя. На следващо място таксата за експресно разглеждане, както и таксата за
удължаване на падежната дата по кредита нямат задължителен характер, за разлика от
общите разходи по кредита в това число възнаградителната лихва, визирани в разпоредбата
на чл.19 ал.1 от ЗПК, както са дефинирани и в §1 т.1 от ДР на ЗПК. Ползването на тези
услуги, а от там и заплащането на такси за тях, става само по изрично искане на
потребителя. Ползването на такива услуги, а от там и плащане на такси за тях зависи изцяло
от преценката на кредитоискателя - дали в конкретния случай същият желае да получи
експресен отговор по искането си за кредит в рамките на определения кратък срок или не
или иска да се възползва от възможността да удължи падежната дата по кредита си.
Ползването на услугата за експресно разглеждане гарантира на кредитоискателя единствено
получаването на отговор в посочения срок. Тя не гарантира отпускане на кредит, тъй като е
възможно в обхвата на експресното разглеждане, при извършване оценка на
кредитоспособността на кредитоискателя, която оценка кредитодателят е задължен да
извърши по силата на чл.16 ал.1 от ЗПК, да се установи, че кредитоискателят не е
кредитоспособен и да откаже да отпусне кредита. Същевременно, липсата на желание на
кредитоискателя да ползва тази услуга и незаявяването й не е пречка да се иска кредит и да
бъде отпуснат такъв кредит.
В процесния случай ползването на услугата по експресно разглеждане, не е
задължително за отпускането на кредита изобщо или за отпускането му с предлаганите от
кредитора параметри. Заплащането на таксата е опционално, по избор на потребителя и
зависи единствено от неговата воля дали желае искането му за кредит да бъде разгледано в
рамките на 15 минути. Таксата за експресно разглеждане дава право на потребителя да
получи услуга, която не е свързана с дейността на кредитора по кредитиране, а е свързана с
необходимостта на потребителя и неговото конкретно житейско положение. Със
заплащането на таксата, потребителят си гарантира приоритетното разглеждане на искането
му за кредит. Така, ако кредитоискателят има спешна нужда от средства и не може да си
позволи да чака искането му да бъде разгледано в срок от седем календарни дни от
получаването му, както е предвидено в общия случай (чл.2.1. от Общите условия), той има
право, но не е и длъжен, да се възползва от опцията за експресно разглеждане.
8
Съгласно т.14 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите
(ЗЗП) услуга е „всяка материална или интелектуална дейност, която се извършва по
независим начин, предназначена е за друго лице и не е с основен предмет прехвърляне
владение на вещ“. От това правило се налага изводът, че опцията за експресно разглеждане
представлява услуга, в смисъл на дейност, която се извършва с оглед договора за кредит в
полза на друго лице - кредитополучателя. Доколкото втората част от определението за
договор за потребителски кредит по чл.9, ал.1 от ЗПК предоставя известна свобода за
кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от договора за
потребителски кредит, то законодателно е допустимо уговарянето на такива.
В процесния случай ищцата дължи и е заплатила на Дружеството възнаграждение за
това, че се е възползвала от опцията за експресно разглеждане на искането за отпускане на
кредит. Предлаганата възможност за експресно разглеждане не е пряко свързана с договора
за кредит, а е по повод на същия. С оглед на гореизложеното, таксата за експресно
разглеждане, както и таксата за удължаване на падежната дата по кредита, първо, не са
пряко свързани с договора за кредит, тъй като такъв може да съществува в правния мир и
без тях; второ, заплащането им е в резултат на свободната воля и индивидуално желание на
ищцата; трето, заплащането им не е задължително условие за отпускане на кредит, поради
които обстоятелства законодателят е извадил разходите за подобни допълнителни услуги от
общите разходи по кредита.
Оспорва твърдението в исковата молба, че процесният договор за кредит е нищожен
на основание чл.11 ал.1 т.9 и т.10 - нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради
противоречие с добрите нрави, тъй като уговореният годишен лихвен процент по договора
за кредит в размер на 40,99 % противоречи на добрите нрави. Сочи, че това твърдение е
неправилно, тъй като не съответства на критериите за добри нрави, касаещи лихвените нива
по кредити, отпускани от небанкови финансови институции и тъй като не държи сметка за
правилото на чл.19, ал.4 от ЗКП. Заявява, че добрите нрави са критерии за норми за
поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората
според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. При това, тези
критерии следва да се разграничават и разглеждат самостоятелно за всяка от отделните
сфери на дейност, в която се реализират отношенията. Защото за всяка сфера на дейност
важат специфични норми за поведение, предопределени от спецификите на самата дейност и
условията, в които се осъществява. В процесния случай, отношенията между страните са се
развили в сферата на потребителското кредитиране от небанкови финансови институции и
тъкмо в обхвата на тази сфера следва да се преценяват добрите нрави, като критерии за
поведение. Тази сфера разкрива специфики, предвид ноторно известният факт, че паричният
ресурс на небанковите институции е многократно по-скъп от този на банките с оглед на
факта, че не могат да осъществяват влогонабиране. Предвид това и като цяло лихвените
нива по кредити, предоставяни от небанковите финансови институции са по-високи. В този
смисъл, съгласно критериите за поведение, установени в обществото по отношение на
лихвените проценти по потребителски кредити от небанкови финансови институции, лихвен
9
процент от 40,99% не противоречи на добрите нрави.
При преценка за съответствие с добрите нрави, в процесния случай следва да се
отчита за меродавна пазарната цена на кредитите в сектора, т.е. прилаганата в сектора
възнаградителна лихва, а не законната лихва. Законната лихва не може да е критерий в това
отношение, тъй като тя има съвършено различни цели и функции спрямо тези на
възнаградителната лихва. Законната лихва за забава има за цел, да се мотивират лицата да
изпълняват задълженията си в срок, за да избегнат заплащане на лихва. Това е проявление
на обезпечителния характер на законната лихва. Наред с това, законната лихва има за цел да
се възмездят вредите от забавата на длъжника, което е признак на нейния обезщетителен
характер. Същевременно, явно е от самия механизъм на определяне на законната лихва, че
нейният размер не държи сметка за точния размер на вредите от забавата. Фиксираният
размер на законната лихва изключва възможността тя да отговаря точно на размера на
вредите от забавеното изпълнение. Същевременно, принципно положение в материята на
гражданската отговорност е, че се обезщетяват само реално претърпени вреди/сигурни
пропуснати ползи. В този смисъл, тъй като не държи сметка за това дали има и какви по
размер са реално претърпените от забавата вреди/пропуснати ползи, законната лихва има и
санкционен характер.
Възнаградителната договорна лихва, от своя страна, няма нито обезпечителен, нито
обезщетителен, нито санкционен характер. По своята правна и икономическа природа
възнаградителната лихва е цена (възнаграждение), което се заплаща на кредитора за
ползването на предоставените парични средства. Това е цената на стойността на капитала,
който се предоставя на потребителя за уговорения срок на ползване. Поради това не е пряк
паричен израз, нито пряка функция на стойността на предоставените в заем капитали, а е
израз на способността самия капитал (предоставеният в заем паричен ресурс) да носи доход.
Цената (възнаградителната лихва) се заплаща от длъжника винаги, когато му е предоставена
заемната сума, независимо дали я е използвал или не. Ако длъжникът не плати в срок
цената, той дължи и законова лихва, по аргумент от чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Цената по договора за
кредит (възнаградителната лихва) и законната лихва имат различна същност и не е налице
нищожност при възникване на задължение за кумулативното им заплащане.
Правната и икономическата природа на възнаградителната и законната лихва за
забава са напълно различни и принципно е неправилно да се обвързва размера на
възнаградителната лихва с размера на законната лихва за забава, с оглед преценка на това,
дали възнаградителната лихва е морална или не. В това отношение не може да не се
съобрази императивното правило на чл.19 ал.4 от ЗПК, което предвижда лимит за общия
размер на разходите по кредита, както са дефинирани по чл.19 ал.1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР
на ЗПК.
Действително, косвено правилото на чл.19 ал.4 от ЗПК ограничава и размера на
цената по договора за кредит, т.е. на възнаградителната лихва, тъй като то попада в обхвата
на общия размер на разходите по кредита. Това ограничение обаче не може да обоснове
извод за наличие на зависимост между размера на възнаграждението по договора и размера
10
на законната лихва - това ограничение е напълно механично и не изхожда от конкретни
съображения за зависимост между възнаграждението по кредита и законната лихва.
В законът изрично е предвидена възможност за установяване на горна граница на
договорната лихва с постановление на Министерски съвет (чл.10 ал.2 от ЗЗД), която
несъмнено е самостоятелна и явно според законодателят не се съотнася към размера на
законната лихва, която според закона отделно се определя с постановление на Министерски
съвет (чл.86, ал.2 от ЗЗД). Фактът, че законодателят не е обвързал правилата на чл.10 ал.2 от
ЗЗД от една страна и чл.86 ал.2 от друга, налага извод, че за законодателят тези
възнаградителната и законната лихва са самостоятелни явления и между тях няма
зависимост. Ако имаше воля да обвърже размера на възнаградителната лихва със законната
лихва, законодателя би предвидил това изрично или поне не би предвидил самостоятелно
правило за определяне и всяка от тях.
Освен горното, следва да се посочи също, че понастоящем горна граница на
договорната/възнаградителна лихва по смисъла на чл.10 ал.2 от ЗЗД, не съществува. Такава
не само, че не е определена, но и съгласно чл.2 от Постановление №5 от 18.01.1991г. за
лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите, лихвите по
кредитите, депозитите и влоговете в левове се договарят между банките и
кредитополучателите, съответно депозантите (вложителите), на пазарна основа.
В контраст с това, към момента действа ПМС №426 от 18.12.2014г. за определяне на
законната лихва по просрочени парични задължения, издадено на основание чл.86 ал.2 от
ЗЗД. То, предвид изричния си текст и основание за издаване, намира приложение само за
определяне на размера на законната лихва по чл.86 ал.1 от ЗЗД. Предвид законовата
регламентация, въз основа на която е издадено, посоченото ПМС ограничава действието си
само до установените от нея рамки и не може да бъде прилагано за други случаи.
Позовава се на Решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005 г., II г.о., ВКС, в
което е изразено разбиране, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над
размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от
разпоредбата на чл.10 ал.2 от ЗЗД, както и, че по действащото българско право
максималният размер на договорната лихва /възнаградителна или компенсаторна/ е
ограничен единствено от чл.9 от ЗЗД, съгласно който страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави. ВКС е приел, че
противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва /лихва за забава/,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва по обезпечен
с ипотека заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва, когато уговорката за
последната е нищожна, поради което се дължи само законната лихва /еднократния й размер/.
Видно от представения договор за кредит, същият не е обезпечен с ипотека, залог или
солидарна отговорност, поради което уговорената възнаградителна лихва в размер на
40,99% не е в противоречие на добрите нрави.
Счита за абсурдно да се приеме, че законодателно се налага ограничение на размера
на възнаградителната лихва, но това ограничение все пак да надхвърля критериите за добри
11
нрави. Не може да е налице недействителност поради противоречие с добрите нрави за това,
което е позволено от закона с императивна правна норма. Поради това счита, че добрите
нрави при лихвените равнища на небанковото финансово кредитиране не следва да е
размерът на законната лихва, двукратния или трикратния размер на същата. Единствен
обективен и задължителен показател за размера, до който може да се уговаря договорна
възнаградителна лихва, е действащото правило на чл.19 ал.4 от ЗПК, като по силата на
посоченото императивно правило, размерът на възнаградителната лихва може да се уговаря
свободно до размер от 50 %. В процесния случай, при съблюдаване принципа за свобода на
договаряне, по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с
годишен лихвен процент от 40,99 %. Ищецът се е съгласил изрично с тази цена на кредита
със сключването на договора, а също така и тъй като не се е възползвал от правото си по
чл.29 ал.1 от ЗПК да се откаже от сключения договор. Така определеният размер на лихва по
процесния договор за кредит не излиза извън рамките, поставени от чл.19 ал.4 от ЗПК,
поради което и е напълно валиден.
Сочи още, че в исковата молба неоснователно се твърди, че не е спазена
предвидената от закона форма на сключване на договор за кредит на основание чл.10, ал.1
вр. чл.22 от ЗПК. Заявява, че Договорът, сключен между „4финанс“ ЕООД и Й.Ч. е
предоставен на последната в електронна форма. Изисквания Договорът да бъде в писмена
форма, на траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора са
представени с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в екземпляр за
всяка от страните по договора са спазени. В момента, в който кредитоискателят
кандидатства на сайта на vivus.bg и преди да подпише Договора за кредит и общите условия
към него по оказания начин, той му е предоставен във формат и със шрифт, спазващ
законовите мерки. Стандартен европейски формуляр (СЕФ) се предоставя на клиента в
момента, в който той е влязъл в сайта vivus.bg, избрал е сумата и срока, за които
кандидатства. След което е предоставен СЕФ на кредитоискателя, който отговаря на всички
изисквания относно информацията, която трябва да съдържа. Прилага към отговора на
исковата молба СЕФ, който е предоставен на г-жа Ч.. След сключването на Договора за
кредит вътрешната система на Дружеството автоматично изпаща PDF формат Договора за
кредит заедно с общите условия към него на посочената от кредитополучателката e-mail
поща за контакт с нея, а именно - **********@***.**.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск. Претендира
направените по делото разноски.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните, приема за установена
следната фактическа обстановка:
По делото не се спори и се установява от представените писмени доказателства, че на
24.09.2018г. между ищеца Й. Г. Ч. и ответника „4финанс“ ЕООД е сключен Договор за
кредит № ..........., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски
кредит в размер на 1000лв. срещу задължението на последния да го върне в срок от 30 дни,
12
при ГПР 49,70% и годишен лихвен процент 40,99%. Договорена е и такса за експресно
разглеждане в размер на 206,31 лв. и така общо задължение по кредита възлиза на 1240,00
лв. Към договора са приложени Преддоговорна информация и Общи условия за договора за
кредит. Представен е и Анекс за удължаване на срок от 04.04.2019г. към договор за кредит
№ ........... от 24.09.2018г., с който е уговорена нова дата за връщане на сумата от 1204 лв.,
дължима по договор за кредит № .........../2018г., а именно – 04.05.2019г. Представена е и
разписка от 25.09.2018г. за осъществен чрез системата на EasyPay паричен превод от
„4финанс“ ЕООД в полза на Й. Г. Ч. на сумата от 1000 лв.
При така събраните доказателства съдът намира, че не е спорно по делото, че между
страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, както и че
ищецът е потребител по смисъла на чл.9 ал.3 от ЗПК, поради което за валидност на договора
и последици му приложение ще намерят изискванията на ЗПК.
Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10 ал.1, чл.11 ал.1 т.7-
12 и т.20, чл.12 ал.1 т.7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Ищецът се позовава на нищожност на договора за кредит, поради нарушения на
императивните норми на чл.11 ал.1 т. 9 и т.10 и чл.19 ал.4 от ЗПК. При условията на
евентуалност счита, че клаузите за наказателна такса и допълнителна услуга за нищожни,
поради неспазване на чл.10а, чл.11 и чл.19 ал.4 във вр. с чл.22 ЗПК.
Разпоредбата на чл.11 ал.1 от ЗПК регламентираща съдържанието на договора за
потребителски кредит в т.10 въвежда изискване за посочване в договора на годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит. Това изискване е въведено, за да гарантира на
потребителя яснота и прозрачност как се формира задължението му, какво е оскъпяването
на кредита, както и да му даде възможност да извърши съпоставка с други кредитни
продукти и направи своя избор. По правилата на чл.19 ал.1-3 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По смисъла на ЗПК §1 т.1
"Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси.
В представения по делото договор за кредит е посочен процент на ГПР 49,7%, т.е.
формално е изпълнено изискването на чл.11 ал.1 т.10 ГПК. Този размер не надвишава
13
максималния по чл.19 ал.4 ЗПК, но не отразява действителния такъв, тъй като не включва
част от разходите за кредита, а именно – таксата за експресно разглеждане, която е
начислена отделно, а следва да се включи в общите разходи по кредита по смисъла на §1 т.1
от ДР на ЗПК. Прибавянето на тази такса към ГПР несъмнено води до надвишаване на
ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК, а от там до нищожност на основание чл.19 ал.5 ЗПК.
Предвид изложеното се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в него липсва посочване на
действителният процент на ГПР. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване
на всички участващи при формирането му елементи не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, което представлява на нарушение по чл.22 ЗПК, водещо до
недействителност на договора. В този случай по правилата на чл.23 ЗПК потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита.
С оглед установената по делото недействителност на договора за кредит на едно от
посочените от ищеца основания, съдът счита, че не следва да разглежда останалите
посочени в исковата молба основания за нищожност.
На основание чл.78 ал.1 от ГПК ответника следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените по делото разноски за държавна такса в размер на 64,92 лв.
Пълномощника на ищеца е поскал определяне и присъждане на възнаграждение при
условията на чл.38 ал.2 от ЗА. По делото е представен договор за правна защита и
съдействие от 01.09.2021г., в който е обективирано изявление, че договореното
възнаграждение е съгласно чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Съдът счита, че следва да уважи искането.
Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга на визираните в
т.1–т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е установено със закон. В конкретния случай са налице всички
необходими предпоставки за възникване на право в полза на процесуален представител на
ищеца да претендира и да получи възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ
и съдействие, на основание чл.38 от ЗА - реално осъществена безплатна правна помощ и
основание за ангажиране на отговорността на насрещната страна - ответник за разноски за
процесуално представителство на ищеца. Предвид горното съдът счита, че следва да
присъди в полза на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в
размер на 344,00 лв. /чл.7 ал.2 т.2 на Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения/.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „4финанс“ ЕООД София, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул.Димитър Хаджикоцев №52-54,
представлявано от Здравко Стаменов Райчев и Армен Матевосян, че Договор за кредит
№.........../24.09.2018г., сключен между Й. Г. Ч., ЕГН **********, гр.Ст.Загора, ул............ и
„4финанс“ ЕООД София, е нищожен на основание чл.26 ал.1 ЗЗД, във вр. чл.22 и чл.11 ал.1
14
т.10 и чл.19 ал.4 от ЗПК.
ОСЪЖДА „4финанс“ ЕООД София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.Димитър Хаджикоцев №52-54, представлявано от Здравко
Стаменов Райчев и Армен Матевосян, да заплати на Й. Г. Ч., ЕГН **********, гр.Ст.Загора,
ул............, направените по настоящо делото разноски в размер на 64,92 лв. държавна такса.
ОСЪЖДА „4финанс“ ЕООД София, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр.София, ул.Димитър Хаджикоцев №52-54, представлявано от Здравко
Стаменов Райчев и Армен Матевосян, да заплати на адвокат М.В. М., АК Пловдив,
гр.Пловдив, ул.Пещерско шосе №81 ет.3 ап.Б, при условията на чл.38 ал.2 от ЗА сумата от
344,00лв. адвокатско възнаграждение за осъществено от адв.М.В. М. процесуално
представителство на ищеца Й. Г. Ч..
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
15