№ 179
гр. Стара Загора, 08.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА в публично заседание на
деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Анна Т. Трифонова
при участието на секретаря Стойка Ив. Нанева
като разгледа докладваното от Анна Т. Трифонова Търговско дело №
20215500901206 по описа за 2021 година
Предявен е иск с правно основание по чл. 432 ал. 1 от КЗ вр. с чл. 45 от
ЗЗД.
В исковата молба е посочено, че на 31.12.2016 г., около 13:45 часа, на
път III-554, км. 55 + 600, в землището на гр.С., К.П.К. пътувал в посока към
град Г., в управлявания от Е.Н.Т. лек автомобил марка: „Фиат“, модел:
„Стило“, с peг. № ***, когато поради движение с висока и несъобразена с
пътните условия скорост /заснежен пътен участък, при снеговалеж/, водачът
Т. изгубил контрол над автомобила, завъртял се по пътното платно и се
ударил в насрещно движещия се влекач марка „Мерцедес“, модел „2013“, с
турски peг. № ***, с прикачено към него полуремарке марка, с рег. № ***,
управляван от турския гражданин С.Т.. При удара е загинал на място
пътникът в лекия автомобил - К.П.К., с ЕГН: **********.
Сочи се, че за настъпилото пътно произшествие е съставен Констативен
Протокол за ПТП с пострадали лица № 50 от 31.12.2016 г. и е образувано
КНД № 139/2021 г. по описа на ВКС, по което е поставено Решение №
61/09.04.2021г., с което се изменя Решение № 260047/ 18.11.2020 година по
в.н.о.х.д. № 353/2020 година на Апелативен съд - П. относно размера на
наложените на подсъдимия Е.Н.Т. наказания, а в останалата част се
потвърждава Присъда № 16/19.06.2020 г. по НОХД № 674/2019 г. по описа на
Х. окръжен съд. С последната, подсъдимият Е. Т. е признат за виновен в това,
че на 31.12.2016 г. е нарушил правилата за движение по пътищата, посочени в
чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и причинил смъртта на повече от едно лице, а именно
смъртта на две лица - К.П.К. и Н.Р. Т..
Изложено е, че починалият в резултат на инцидента К.П.К. е внук на
ищцата М. К. ИВ.. Твърди се, че отношенията между баба и внук са били
основани на силна обич и привързаност, поради което ищцата тежко
1
изживява неговата загуба.
Сочи се, че К. К. растял в присъствието на своята баба М.И., която
помагала в неговото отглеждане още от раждането му. Те живеели заедно, в
едно домакинство, поради което имали изградена силна емоционална връзка
помежду си. Бабата М.И. много обичала своя внук, грижила се непрестанно за
него и го гледала като свое собствено дете. Наведени са твърдения, че ищцата
изключително тежко понася загубата на своя внук, починал така нелепо и
неочаквано. Посочено е, че той винаги е бил опора и радост за баба си М.. К.
още от дете обичал да бъде близо до ищцата, да споделя ежедневието си с
нея. Между двамата съществувала изключително силна привързаност,
надминаваща обичайната такава между баба и внук. Ищцата се радвала
изключително много на своя внук и винаги гледала да му помага. К. от своя
страна също бил много всеотдаен и грижовен към баба си, споделял й всичко,
помагал й с каквото може, обичал я и я чувствал като своя майка. К. винаги
търсил вниманието и близостта на баба си. Той бил изключително
жизнерадостен и любвеобилен и споделял всички свои хубави мигове с баба
си. Сочи се, че при пътния инцидент ищцата губи своя обичан внук, към
когото се отнасяла като със свой роден син. Към момента на смъртта си К. К.
е бил едва на 25 години, в разцвета на силите си, предстояли са му хубави
моменти, а смъртта му е настъпила неочаквано, загинал е по трагичен и нелеп
начин, което дълбоко е травмирало ищцата.
Твърди се, че след трагичната гибел на своя внук, ищцата е в тежко
емоционално състояния, не желае да разговаря с никого, отказва да се храни,
често плаче за него. След смъртта на К. е станала мрачна, затворена и трудно
влиза в контакт с хора извън семейството. Също така е станала напрегната,
изпитва чувство на страх и безпокойство, не може да спи, чувства пълна
апатия към всичко. Сочи се, че ищцата е загубила част от семейството си,
поради което след смъртта на своя внук усеща празнота, която никой и нищо
не може да запълни.
Посочено е, че към настоящия момент, ищцата все още не може да
преодолее мъката от преживяната трагедия. Ритъмът й на живот е изцяло
подчинен на скръбта от голямата загуба. Отбелязано е, че без съмнение ще
изпитва болка и ще скърби до края на дните си. Сочи се, че тази болка никога
няма да отшуми, тъй като за човешкия живот няма еквивалент. Заявено е, че
моралните страдания на ищцата, претърпяната скръб от невъзвратимата
загуба са огромни и неописуеми и ще я съпътстват през целия й живот.
Психиката й е белязана завинаги с травмата от загубата на любимия й внук
К..
Посочва се, че видно от представения с настоящата молба Констативен
Протокол за ПТП с пострадали лица № 50 от 31.12.2016 г., към момента на
събитието виновният водач - Е.Н.Т., управлявал лек автомобил марка:
„Фиат“, модел: „Стило“, с per. № ***, е притежавал валидна застраховка
„Гражданска отговорност” на автомобилистите в ЗД „Е.“ АД, полица №
BG/07/116003147146, валидна от 13/12/2016 г. до 12/12/2017 г.
Изложено е, че съгласно Тълкувателно решение № 1/2016 г. от
2
21.06.2018 г. по Тълкувателно дело № 1/ 2016 г. ОСНГТК на ВКС е разширен
кръга от лица, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени
вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на близък.
Материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди
от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в Постановление №
4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.XI. 1969 г. на Пленума на
Върховния съд, и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка
връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. Особено
близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и
сестри, баби/дядовци и внуци, тъй като в традиционните за българското
общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците
и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Предвид, което
счита, че за ищцата е налице несъмнен правен интерес от предявяването на
настоящия съдебен иск.
Посочено е, че съгласно чл.380 от новия Кодекс за застраховането (в
сила от 01.01.2016 г.) лицето, което желае да получи застрахователно
обезщетение, е длъжно да отправи към застрахователя писмена
застрахователна претенция. Сочи се, че целта на законодателя е всяко
увредено лице в резултат на виновно причинено от водач на МПС
пътнотранспортно произшествие да получи от застрахователя по
задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите
справедливо обезщетение, което да бъде равностоен еквивалент на всички
претърпени вреди.
Заявено е, че съгласно чл. 429, ал. 1, т. 1 КЗ, застрахователят се
задължава да покрие в границите на определената в договора застрахователна
сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица
имуществени и неимуществени вреди, които са пряк и непосредствен
резултат от застрахователното събитие. Сочи се, че в този смисъл по силата
на закона пълното обезщетяване всички претърпени неимуществени вреди
изисква същото да бъде съотносимо с болките и страданията, претърпени от
увреденото лице, т.е. би следвало да представлява справедлив еквивалент на
нанесените вреди.
Във връзка с това, на 01.03.2021 г. ищцата отправила претенция до
застрахователя на отговорния за ПТП водач - ЗД „Е.“ АД, с искане да бъде
определено и изплатено дължимото застрахователно обезщетение - видно от
молба с Вх. № 1637/01.03.2021 г.
Твърди, че към настоящия момент, застрахователят не е определил или
изплатил застрахователно обезщетение по заявената извънсъдебна претенция,
видно от Писмо с Изх. № 1637/1/09.03.2021 г., което поражда правния й
интерес на основание чл. 432, ал. 1 КЗ от предявяването на настоящата молба
по исков ред.
С оглед обстоятелството, че застрахователят е уведомен на дата
3
01.03.2021 г., то ищцата счита, че от този момент върху претендираната сума
следва да бъде начислена и законна лихва до окончателното й заплащане.
Направено е искане да се осъди ЗД „Е.“ АД, ЕИК: ***, да заплати на
ищцата М. К. ИВ., с ЕГН: **********, обезщетение в размер на:
50 000 /петдесет хиляди/ лева за неимуществени вреди, изразяващи се в
болки, страдания и психически стрес, в резултат от ПТП настъпило на
31.12.2016 г., при което е причинена смъртта на нейния внук К.П.К., ведно
със законната лихва върху претендираната главница от датата на
уведомлението на ответника - 01.03.2021 г. до датата на окончателното
изплащане на обезщетението, както и направените по делото съдебни и
деловодни разноски;
Моли за присъждане на адвокатско възнаграждение за осъщественото
процесуално представителство и защита.
На основание чл. 127, ал. 4 от ГПК посочва банкова сметка за
изпълнение на парично задължение.
В законния срок е постъпил отговор на исковата молба, с който
ответникът счита, че искът, предявен от М.И., с който се претендира
обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди в размер на 50 000
лв., за които се твърди, че са пряк резултат от смъртта на К.П.К., починал
след пътнотранспортно произшествие, настъпило на 31.12.2016 г. е допустим,
но неоснователен изцяло.
Оспорва изцяло материално правната легитимация на ищеца на две
основания.
Посочва, че с Постановление № 2 от 30.XI.1984 г. на Пленума на
Върховния съд е прието, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за
неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в ППВС №
4/61 г. и ППВС № 5/69 г. и няма основания за разширението му, включително
по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите
братя и сестри. Намира, че това тълкуване на материалноправната норма
следва да се приложи и към процесния случай, доколкото такъв е бил
признатият смисъл на закона към момента на възникване на претендираните
вреди.
Заявява, че действително с Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 06
юни 2018 г. на ОСГТНК на ВКС цитираното Постановление № 2 от 1984 г. на
ВС е обявено за изгубило силата си, което води до възникване на въпроса от
кой момент поражда действие отмяната на соченото постановление? Въпрос,
на който е даден отговор с последователна и утвърдила се съдебна практика,
намерила израз в Решение № 252/17.02.2020 г., постановено по гр.д.
1609/2019 по опис на ВКС, III Г.О., ГК, Решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д.
№ 2382/2017 г. на ВКС, IV Г.О.,Решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. №
2917/2018 г. на ВКС, IV Г.О. Сочи се, че според тази практика с
тълкувателните си решения и постановления Върховният съд и Върховният
касационен съд не дават разрешение на конкретен правен спор, а извършват
общо тълкуване на конкретна правна норма, по прилагането на която е
възникнала противоречива практика или е налице неправилна такава.
4
Изложено е, че в тълкувателните решения и постановления се изяснява
действителния смисъл и съдържание на съответната правна норма, като в
резултат на това разпоредбата следва да се прилага от държавните органи в
смисъла, посочен в тълкувателния акт. Ответникът сочи, че законът не е
предвидил момент, от който започват да действат тези тълкувателни актове.
Доколкото обаче същите не съществуват самостоятелно и могат да
бъдат прилагани само въз връзка с прилагането на тълкуваната от тях правна
норма, счита, че следва да бъде прието, че когато се касае до първоначално
приети тълкувателни ППВС и ТР те имат обратно действие и даденото с тях
тълкуване важи от момента, в който правната норма е влязла в сила, т. е.
счита се, че тя още тогава е имала съдържанието, което впоследствие е било
посочено в тълкувателните актове. Посочва, че когато обаче се постановява
нов тълкувателен акт, с който да бъде изоставено вече даденото тълкуване и
да бъде възприето ново такова, е налице промяна в начина, по който ще бъдат
прилагана нормата, който е различен от този по предшестващия тълкувателен
акт. Заявява, че тази промяна настъпва занапред, защото не може да бъде
изисквано от съответния орган да съобразява действията си с тълкувателен
акт, който все още не е действащ. Според ответника, такова изискване не
може да бъде поставено и пред правните субекти, по отношение на които
законодателството не предвижда задължителна сила на тълкувателните
решения и постановления. Сочи, че когато те са съобразили своето поведение
с дадено задължително тълкуване относно съдържанието на дадена правна
норма, не може с обратна сила тяхното поведение да бъде свързано с
неблагоприятни последици. Според ответника, това би нарушило принципа
на правна сигурност. Затова следвало да се приеме, че последващите
тълкувателни решения нямат подобно на първоначалните такива обратно
действие и започват да се прилагат от момента, в който са постановени и
обявени по съответния ред. Заявява, че ако преди постановяване на новото
тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за
съществуващото между страните правоотношение, които са породили
правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с
оглед на тълкувателното постановление или решение, което е било действащо
към момента на настъпването на последиците. В същия смисъл, ответникът
счита, че следва да се приеме и че ако с тълкувателен акт към определен
момент е прието, че законът не свързва даден факт с конкретни правни
последици, то правоприлагащият орган следва да съобрази това при
формиране на правните си изводи.
Алтернативно, твърди, че правото на обезщетение, предмет на
настоящото производство, не е обусловено единствено от формалното
родство между ищеца и починалия и произтичащите от това родство
традиционни за българския бит и култура взаимоотношения на взаимна обич
и уважение, необходимо е също така при условията на пълно и главно
доказване да бъдат установени допълнителните критерии, възприети в ТР №
1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС, а именно - наличие на особено близка
емоционална връзка с починалия, обосноваваща основание да се направи
изключение от правилото за определяне кръга на правоимащите съобразно
5
ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г., както и проявление на
неимуществени вреди в правната сфера на ищеца, чиито интензитет и
продължителност надхвърлят нормално присъщите за отношенията между
съответните лица.
В условия на евентуалност и в случай, че ищецът докаже
материалноправната си легитимация, ответникът прави възражение за
прекомерност на претедираното обезщетение, доколкото същото не е
съобразено с § 96 от ПЗР на ЗИД на Кодекса за застраховане, където е
посочено, че обезщетението в подобни случаи не може да надхвърля сумата
от 5 000 лв.
Предвид оспорването на главното вземане и с оглед акцесорния й
характер, възразява срещу претендираната законна лихва. В допълнение
излага становище, че застрахователят не следва да се счита за поставен в
забава, ако увреденото лице нито му е представило, нито дори посочило
доказателство в подкрепа на основанието на своята претенция.
Посочва, че в конкретния случай ищецът при извънсъдебно завеждане
на претенцията си е удостоверил единствено родствената си връзка с
починалия, без, както вече бе отбелязано, да ангажира допълнителни
доказателства, навеждащи на извод, че е налице основание да се направи
изключение от правилото за определяне на правоимащите лица съобразно
ППВС № 4/1961 г. и ППВС № 5/1969 г. Ето защо счита, че претенцията за
присъждане на законна лихва е неоснователна и като такава следва да се
отхвърли.
В случай, че ищецът успее да докаже настъпването на вредите, предмет
на производството, то ответникът твърди, че са възникнали при условията на
независимо съизвършителство, тъй като към датата на транспортното
произшествие /31.12.2016 г./ по отношение на третокласен път 554, км
55+600, намиращ се в землището на гр. С., част от републиканската пътна
мрежа, А. не е осъществила дължимите съгласно Наредба № РД - 02 - 20 - 19
от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата дейности за
зимно поддържане на участъка от пътя, на който е станал инцидентът.
Намира, че в качеството си на организатор на дейностите по поддържане на
пътищата по смисъла на чл.48, ап.1, б.“а“ от Правилника за прилагане на
Закона за пътищата същата е следвало да извърши необходимите
мероприятия, за да може да се осигури безопасното ползване на съответния
пътен участък, което обаче не е било сторено. Твърди се, че с това свое
противоправно бездействие посочената агенция е допринесла за настъпването
на произшествието, поради което намира приносът й за възникването на
вредите, предмет на настоящото производство, за съществен.
Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли като
неоснователни предявените от М. К. ИВ. искове - за изплащане на
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, последица от смъртта на
нейния внук, починал в пътнотранспортно произшествие, настъпило на
31.12.2016 г. и за законна лихва върху претендираната главница, считано от
01.03.2021 г.
6
По делото е депозирана допълнителна искова молба, с която ищцата
взема становище по възраженията на ответника.
Предвид становището на ответното дружество и това, че същото
изрично признава наличието на валидно застрахователно правоотношение
между деликвента и дружеството - ответник към датата на процесното ПТП,
моли да се отделят за безспорни и ненуждаещи се от доказване по делото,
следните обстоятелства:
- наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност” между ответника и деликвента към момента на
процесното ПТП, по полица № BG/07/116003147146, валидна от 13/12/2016г.
до 12/12/2017 г.
Намира за напълно неоснователно твърдението на ответника за липса на
материалноправна легитимация на ищцата относно претенцията за
обезщетение за претърпени неимуществени вреди. Счита, че ищцата попада в
кръга на лицата, които имат право на обезщетение за претърпени
неимуществени вреди в резултат на смъртта на нейния внук К.П.К., тъй като
помежду им е съществувала здрава, продължителна и дълбока емоционална
семейна връзка.
Заявява, че е безспорно, че в приетите от Пленума на Върховния съд
Постановления № 4/1961 г., № 5/1969 г. и № 2/1984 г. са определени лицата,
които имат право на обезщетение по чл. 52 ЗЗД за неимуществени вреди в
случай на причинена при деликт смърт на друго лице. Посочено е, че воден
от установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, Пленумът на
Върховния съд е въвел ограничителни критерии, като е счел, че
справедливостта налага да се признае право на обезщетение за
неимуществени вреди само в полза на най-близките на пострадалия, за които
е нормално да се предполага, че поради степента на родствена и житейска
близост, действително търпят морални болки и страдания по повод на
неговата загуба. Сочи се, че с ППВС № 4/1961 г. кръгът на правоимащите е
сведен до съпрузите, децата и родителите на починалия. Впоследствие, с
ППВС № 5/1969 г., е признато право на обезщетение по чл. 45 ЗЗД и на
взетото за отглеждане и осиновяване от починалия, но все още неосиновено
дете, както и на лицето, с което починалият е съжителствал трайно на
съпружески начала. Изложено е, че включването на тези лица в кръга на
правоимащите по чл. 45 ЗЗД е мотивирано със съображения, че създадените
между тях и починалия емоционални и житейски отношения наподобяват
биологичната връзка родител - дете и връзката между съпрузи и е
справедливо те да бъдат възмездени за претърпените неимуществени вреди.
Посочва, че в Постановление № 2/30.11.1984 г., Пленумът е изразил
становище, че изброяването в постановления № 4/1961 г. и № 5/1969 г. на
лицата с право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт е
изчерпателно.
Сочи, че от приемането на постановленията са изминали над 30 години.
Заявено е, че предварителното изключване от кръга на лицата, имащи право
на обезщетение, на роднини, с които починалият може да е имал особена
7
емоционална и житейска връзка, какъвто е настоящият случай, е неоправдано
и съставлява по-стеснително тълкуване на понятието за близки роднини,
отколкото е прието в голяма част от европейските страни. Сочи се, че с
Решението на ОСГНТК на ВКС по тълк. д. № 1/2016 г. общото събрание на
трите колегии на ВКС е приело, че материално легитимирани да получат
обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са
лицата, посочени в Постановление № 4 от 25. V. 1961 г. и Постановление № 5
от 24. XI. 1969 г. на Пленума на Върховния съд, и по изключение всяко друго
лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и
търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в
конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени.
Сочи се, че във връзка с горното и доколкото в настоящия случай е била
създадена трайна и дълбока емоционална връзка между пострадалия и
неговата баба М., то безспорно ищцата и към настоящия момент търпи
значителни морални болки и страдания от загубата на своя внук, които са с
продължително проявление във времето и подлежат на обезщетяване.
Категорично оспорва твърдението на процесуалния представител на
ответника, че Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 06 юни 2018 г. на
ОСГТНК на ВКС няма обратно действие и започва да се прилага от момента,
в който е постановено.
Посочено е, че съгласно Определение № 210 от 21.04.2021 г. на ВКС по
т. д. № 1700/2020 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Бонка Йонкова следва, че
ако сезирането на съда със спора следва по време приемането и
оповестяването на решението, даденото от Върховния касационен съд
тълкуване на закона следва да бъде съобразено от съда при постановяване на
съдебното решение по съществото на спора. Заявено е, че в конкретния
случай правният спор, по повод на който е отнесен за разрешаване до съда
след приемане и оповестяване на тълкувателното решение по тълк. д. №
1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС и с оглед изложеното основаните на него
изводи досежно правото на ищцата да получи обезщетение за неимуществени
вреди от смъртта на нейния внук не противоречи на практиката на ВКС.
Намира за необосновано оспорването от страна на ответника, че между
починалия К. и ищцата М. е липсвала изградена особено близка и трайна
житейска връзка.
Посочва, че съгласно Тълкувателно решение 1/2016 от 21.06.2018 г. на
ОСНГТК на ВКС: „Особено близка привързаност може да съществува между
починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. Излага, че в
традиционните за българското общество семейни отношения братята и
сестрите, съответно бабите/ дядовците и внуците, са част от най-близкия
родствен и семеен кръг. Сочи се, че връзките помежду им се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Заявено е,
че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е
станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила
на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка,
8
справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и
на преживелия родственик.
Сочи се, че за установяване на горните факти е направено под т. III на
исковата молба доказателствено искане, а именно за допускане на
свидетелски показания, което поддържа.
Поддържа подадената искова молба в предявения й размер. Изложено е,
че съобразно дадените с ППВС № 4 от 1968 г. разяснения, размерът на
обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по
"справедливост", като не се касае за абстрактно понятие, а такова, преценката
на което е свързано с редица конкретни обективно съществуващи
обстоятелства, които трябва да се имат предвид от Съда. Посочено е, че
такива обективни обстоятелства при причиняването на смъртта са възрастта
на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия
и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди, конкретните
икономически условия в страната и нивата на застрахователно покритие към
момента на смъртта на пострадалия.
Наведени са твърдения, че болките и страданията, които ищцата е
претърпяла и продължава да търпи в резултат на смъртта на нейния внук,
това че ритъмът на живот на ищцата, който след инцидента е изцяло
променен и е подчинен на скръбта от голямата загуба, без съмнение ще
изпитва душевна болка и ще скърби до края на дните си, моралните
страдания и претърпяната скръб са огромни и неописуеми и ще я съпътстват
през целия й живот, психиката на ищцата е белязана завинаги с травмата от
внезапната загуба на нейния любим внук, за който се е грижила цял живот,
станала е напрегната, неспокойна, изпитва чувство на тревога, оплаква се от
нарушения в съня и апетита, често плаче и с голяма мъка си спомня за К.,
като същите са релевантни и за размера на застрахователното обезщетение.
Сочи се, че неимуществените вреди от загубата са неизмерими с пари -
какъвто и размер на обезщетение да бъде определен, той няма да компенсира
вредата. Изложено е, че размерът на обезщетението не е стойността на
човешкия живот, нито оценява загубата на ищците. За целите на реализиране
на отговорността, обаче, следвало да се определи размер на задължението,
съобразен с критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД.
Взема се становище, че по отношение на приложимостта на
разпоредбите на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр. 101 от 2018 г. / и на
§ 22 от ПЗР на КЗ вече е налице и практика на касационната инстанция (напр.
решение № 57 от 25.07.2019 г. по т. д. № 1218/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.;
Определение № 701 от 9.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 681/2019 г., II т. о., ТК).
Също така, се сочи, че в практиката на Съда на Европейския съюз (дело
С-188/89) и която е в смисъл, че при определени предпоставки, които
подробно са посочени и разяснени в постановеното от Съда в Люксембург
решение, е допустимо пряко приложение на Директива, като в сочената
хипотеза националните съдилища са длъжни да тълкуват своето вътрешно
право, доколкото това е възможно, предвид съдържанието и целите на
същата, за да се постигне преследваният от нея резултат /Определение № 291
9
от 7.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 2108/2019 г., II т. о., ТК, докладчик
председателят В.А./.
Счита, че с оглед предимството на правото на Европейския съюз пред
националното право, съгласно Директива 72/166/ЕИО, Директива 84/5/ЕИО,
Директива 90/232/ЕИО и Решение от 24.10.2013 г. на СЕС по дело С-22/12
държавите
- членки на Съюза остават свободни да определят в рамките на режима
на гражданска отговорност подлежащите на поправяне вреди, причинени от
МПС, обхвата на обезщетението за тези вреди и лицата, които имат право на
обезщетение.
В този смисъл, счита, че размерът на търсеното обезщетение е съобразен
както с принципа за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД,
така и с константната съдебна практика по сходни казуси.
Счита, че за акцесорният иск за присъждане на законна лихва, следва да
намерят приложение законовите положения, намерили отражение в съдебната
практика, която е категорична, че двата иска са обективно съединени, т.е. ако
Съдът уважи главния, следва да уважи и акцесорния.
Посочва, че отговорността на застрахователя за плащане на обезщетение
за вреди произтича от сключения застрахователен договор “Гражданска
отговорност”, но е функционално обусловена от отговорността на прекия
причинител на застрахователното събитие, като застрахователят отговаря за
всички причинени от него вреди, включително за вредите от забавата.
Отбелязва, че това изрично е предвидено в чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, според който
застрахователното обезщетение обхваща и лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице при
условията на ал. 3, а според ал. 3 лихвите за забава на застрахования по ал. 2,
т. 2, за които той отговаря пред увреденото лице, се плащат от застрахователя
само в рамките на застрахователната сума /лимита на отговорност/. Посочено
е, че в този случай от застрахователя се плащат само лихвите за забава,
дължими от застрахования, считано от датата на уведомяването от
застрахования за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл.
430, ал. 1, т. 2 или от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна.
Сочи се, че нормата на ал.3 ограничава отговорността на застрахователя за
законна лихва, като определя различен момент, от който я дължи - по-ранната
дата от деня на уведомяването му от застрахования или уведомяването,
съответно претенцията на увредения за обезщетение.
Заявено е, че с оглед изричната разпоредба на чл. 409 от КЗ
застрахователят дължи законната лихва за забава върху дължимото
застрахователно обезщетение след изтичане срока по чл. 405 от КЗ, който
препраща към чл. 496, ал. 1 от КЗ или срокът за заплащане на обезщетението
е три месеца от поканата по чл. 380 от КЗ. Сочи се, че тези норми установяват
отговорността на самият застраховател за плащане на законни лихви, върху
дължимо обезщетение, която отговорност е резултат от неговата собствена
забава. Посочва се, че тази лихва не е обусловена от поведението на
10
делинквента, нейният размер вече не е част от застрахователната сума, и не
може да бъде ограничаван от размера на последната, съобразно чл. 497 във
вр. с чл. 492 от КЗ. Заявено е, че при изложените изводи законната лихва за
забава, която следва да се присъди на увредените лица - ищци върху
определените обезщетения е от датата на сезиране на застрахователя.
Ответникът е депозирал по делото отговор на допълнителната
исковата молба, в който е заявено, че поддържа изцяло становището,
изразено в отговора на исковата молба, че тълкуването на една
материалноправна норма следва да се приложи към дадено правоотношение
такова, каквото е било към момента на възникване му. Твърди, че това е бил
признатият смисъл на закона и всякакви последващи преосмисляния на
регулацията на обществените отношения и свързаните с това преосмисляне
актове следва да имат действие занапред. Изискване, продиктувано от
необходимостта от съблюдаването на принципа за правна сигурност,
неразделна част от който е и принципът на предвидимост.
Сочи допълнителен аргумент в насока гореизложеното отразеното в
задължителната практика на ВКС становище и по-специално в
мотивировъчната част на т.1 от Тълкувателно решение № 7/2014 на ОСГТК
на ВКС, където е прието, че тълкувателната дейност е насочена към
изясняване на действителния смисъл на конкретна правна разпоредба, като с
реализирането й се дава разрешение на поставен правен въпрос, намиращо
приложение при разглеждане и решаване на неограничен кръг правни
спорове. Заявява, че тези особености на всяко едно тълкувателно решение
обуславят липсата на правно значение за фактическата обстановка по
конкретен правен спор на последващото тълкувателно решение. Посочва, че
по индивидуален правен спор последващото тълкувателно решение не може
да има значението на юридически факт, тъй като предвид посочените му
характеристики, не съставлява факт, индивидуализиращ материалното правно
- предмет на делото. Твърди, че последващото тълкувателно решение не е и
доказателствен факт по конкретно дело, тъй като не съдържа данни, от които
да могат да се направят констатации за факти с правно значение,
включително и обстоятелство, което да доведе до промяна във възприетата от
съда фактическа обстановка. Ето защо, поддържа изцяло становището, че
материалноправната легитимация на ищеца следва да бъде преценявана с
оглед смисъла на закона такъв, какъвто е възприет към момента, към който се
твърди, че е възникнало процесното правоотношение.
По отношение на лихвата за забава, която според ищцата се дължи на
основание чл. 429, ал.2 ,т,2 от Кодекса за застраховането, ответникът
отбелязва, че от внимателния прочит на закона следва, че вземането, дължимо
на цитираното основание, се включва в застрахователното обезщетение, а за
да може да бъде включено, то, предвид мораторния му характер, е следвало
да бъде доведено до знанието на застрахователя чрез претенция, в която да
бъде индивидуализирано чрез посочване размера на неизпълнения дълг,
периода през който се дължи и размера му. Посочва, че това не е сторено от
ищцата, поради което и няма как затрахователят да го вземе предвид, в
случай, че пристъпи към определяне на размер на обезвредата. Ето защо
11
смята, че лихва на това основание не се дължи.
Относно лихвата за забава, отбелязва, че, както вече е посочено в
настоящото производство, материалноправната легитимация на ищеца не
произтича единствено от факта, че се намира в родствени връзки с
пострадалия. Счита, че е необходимо да бъдат представени доказателства и за
онази дълбока и трайна емоционална връзка между претендиращия
обезщетението и пострадалото лице, която да аргументира прилагането на
изключението от правилото, че право на обезщетение за претърпени
страдания от загубата на близък човек имат само най-приближените му
родственици. Твърди, че това също не е сторено, поради което и на основание
чл. 497, ал.1, т.2 от КЗ, застрахователят не следва да се счита за поставен в
забава. Смята, че оттам не следва и да дължи лихва на това основание.
Съдът като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на
страните намира за установено следното:
Безспорно е установено, че на 31.12.2016 г., около 13:45 часа, на път III-
554, км. 55 + 600, в землището на гр.С., К.П.К. пътувал в посока към град Г., в
управлявания от Е.Н.Т. лек автомобил марка: „Фиат“, модел: „Стило“, с peг.
№ ***, когато поради движение с висока и несъобразена с пътните условия
скорост /заснежен пътен участък, при снеговалеж/, водачът Т. изгубил
контрол над автомобила, завъртял се по пътното платно и се ударил в
насрещно движещия се влекач марка „Мерцедес“, модел „2013“, с турски peг.
№ ***, с прикачено към него полуремарке марка, с peг. № ***, управляван от
турския гражданин С.Т.. При удара е загинал на място пътникът в лекия
автомобил - К.П.К., с ЕГН: **********.
Не е спорно, че към момента на ПТП на 31.12.2016 г. за лек автомобил
марка: „Фиат“, модел: „Стило“, с peг. № ***, е притежавал валидна
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите в ЗД „Е.“ АД,
полица № BG/07/116003147146, валидна от 13.12.2016 г. до 12.12.2017 г.
Не е спорно, че с Присъда № 16/19.06.2020 г. по НОХД № 674/2019 г. по
описа на Окръжен съд – Х., подсъдимият Е. Т. е признат за виновен в това, че
на 31.12.2016 г. е нарушил правилата за движение по пътищата, посочени в
чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП и е причинил смъртта на повече от едно лице, а
именно смъртта на К.П.К. и Н.Р. Т..
С Решение № 61/09.04.2021г., постановено по н.д. № 139/2021 г. на I н.
о. на ВКС е изменено Решение № 260047/ 18.11.2020 година по в.н.о.х.д. №
353/2020 г. по описа на Апелативен съд - П. относно размера на наложените
на подсъдимия Е.Н.Т. наказания, а в останалата част се потвърждава Присъда
№ 16/19.06.2020 г. по НОХД № 674/2019 г. по описа на Х. окръжен съд.
Видно от молба с Вх. № 1637/01.03.2021 г. ищцата е отправила
претенция до застрахователя на отговорния за ПТП водач - ЗД „Е.“ АД, с
искане да бъде определено и изплатено дължимото застрахователно
обезщетение. Към настоящия момент, застрахователят не е определил или
изплатил застрахователно обезщетение по заявената извънсъдебна претенция,
видно от Писмо с Изх. № 1637/1/09.03.2021 г.
12
От заключението на съдебно – психологичната експертиза се установява
следното:
Осв. М.И. преживява смъртта на своя внук К. К., загинал в ПТП
изключително тежко. Между тях е съществувала много силна емоционална
връзка, взаимна привързаност, чувство на обич, уважение и подкрепа.
Емоционалният й свят от загубата на внука й е сринат. Болката е
толкова силна, че тя е загубила надежда и стимул за живот. Загубва интереси
и социални контакти. Персистират симптоми на тревожност и депресивност.
Налице е понижена устойчивост на стрес, както и адаптационни затруднения.
Към момента болестната симптоматика все още не е претърпяла
обратно развитие и симптомите остават клинично изразени, рефлектират
върху поведението и водят до значим субективен дистрес, който нарушава
личностовото и социално функциониране на осв. лице.
Налице са достатъчно клинични данни, които позволяват да се обсъжда,
че най- вероятно се касае за Посттравматично стресово разстройство в
резултат от смъртта на внука й К. К., загинал внезапно в ПТП, тъй като
клиничната картина е типична и не съществува друга добре доказана
алтернативна диагноза за това.
Ако осв. М. К. ИВ. желае да й бъде поставена диагноза е необходимо
това да стане от психиатър.
Възможно е физическите й страдания да са последица от мъката по
загубата на внука й, защото в някои случаи нарушенията причиняват
клинично значим дистрес, освен нарушения на социалното, професионалното
или личностно функциониране.
ПТСР може да започне часове или месеци или дори години след стреса.
Неговата продължителност е най-малко над един месец. Разстройството е
хронично и може да продължи 40 или повече години в някои случаи.
От заключението на автотехническата експертиза се установява
следното:
На 31.12.2016 г. в Дневник на актуване на свършената работа, за
атмосферните условия преди настъпване на ПТП има запис в 4:50 часа, че
вали обилен сняг с вятър и снегонавяване и че към момента работят 12
снегопочистващи машини оборудвани с гребла и че към момента няма
затворени пътища и всички пътища към ОПУ- гр. Х. са проходими при зимни
условия а отчетена външна температура към момента на записа е (- 2)
градуса. Последното снегопочистване на района преди да настъпи ПТП с
начало 6:10 часа от гр. С. тръгва товарен автомобил марка „Ман“ оборудван с
гребло за чистене на сняг в посока към гр. Г. и водач С.С., а завръщането му е
регистрирано в 7:56 часа.
От протокола за оглед на ПТП, става ясно, че огледа е започнал 15:00
часа при метеорологични условия: дневна светлина, добра видимост и
снеговалеж и заснежена асфалтова настилка.
От снимковия материал към ДП 532/2016 г. се вижда, че пътното платно
е заснежено.
13
От изготвената автотехническа експертиза към ДП 532/2016 г. при
изчислението на скоростите е приет коефициент на триене с асфалтовата
настилка р = 0,32, който отговаря на път който е заснежен или заледен.
От свидетелските показания става ясно, че към момента на настъпване
на ПТП е валяло сняг и пътното платно е било заснежено.
По делото са събрани гласни доказателства.
Свидетелят Ж.Т.Г., който е син на ищцата посочва, че К. живее с баба си
от 6-месечна възраст, тъй като майка му и баща му се развели. Майка му
заминала 2000-2002г. в Испания, а К. останал при баба си. Докато израснел,
баба му правела всичко – перяла, готвела, водела го на градина, на училище, а
майка му само пращала пари. К. само ходел на екскурзия при майка си. Баба
му му помагала в училище, тя правела всичко, докато той започнал работа. С
баща си, К. почти не поддържал връзка. При трудност и нужда от пари, К. се
обръщал към майка си, а за всичко останало към баба си, тъй като бил
постоянно с нея. Майка му се върнала от Испания, деня след на ПТП. Преди
това всяка година, месец август си вземала отпуск и си идвала в България,
понякога се връщала и по празниците. К. бил завършил Електро-техникума в
Стара Загора и когато започнал работа, той помагал на баба си – купувал
всичко необходимо, започнал да си прави втори етаж на къщата, да
ремонтира. Карал баба си по болници, когато имала нужда и много я гледал.
Когато М. разбрала за смъртта на К. изцяло рухнала, не говорела, а само
плачела. След смъртта на К., започнала да вдига кръвно и да ходи по лекари,
сега в момента била на легло. Навсякъде в дома й имало снимки на К. покрай
нея. Според свидетеля, М. тотално се променила, затворила се в себе си и все
още страдала от загубата. При всяко споменаване за К. започвала да плаче.
Свидетелят Д.С.И. посочва, че живее през една-две къщи от М. от поне
30 години и повече. М. живеела в къщата на дъщеря й Н., двамата й сина Т. и
Ж.. Майката на К. заминала в Испания около 2001-2002г. и оттогава, К.
живеел с баба си М. и тя полагала грижи за него. Майка му си идвала от
Испания за не повече от месец и пак заминавала. Според свидетеля, К. бил
като син за М. и той я възприемал като майка. Двамата взаимно си помагали,
К. й помагал за къщата, слагал тапети, когато М. се разболеела, я карал по
лекари. Според свидетеля след смъртта на К., М. се сринала и вече не била
същата.
Свидетелят С.С.К. посочва, че са приятели с М. и се познават от много
години. В момента живее в къщата на дъщеря й. К. живеел основно при баба
си, първо в друга къща, където живеело цялото семейство, а после майка му
купила къща и К., баба му и още една стара баба се преместили там.
Свидетелят посочва, че К. е отгледан от баба си. Ищцата започнала да полага
грижи за него, когато се разделили родителите му и К. бил едва на пет – шест
месеца. Според свидетеля, К. я приемал баба си като майка, тъй като майка
му работела в чужбина. При майка си К., само ходел на екскурзия и не е
правел опити да остане да живее с майка си. Ищцата полагала грижи за него,
водела го на градина, на училище. След като К., започнал работа, той
започнал да се грижи за баба си. След смъртта на К., М. била напълно
14
съсипана. Постоянно говорела за него, ако бил жив, какво са щели да правят
и постоянно плачела. Започнала да има здравословни проблеми – високо
кръвно, сърце, бъбреци. Сега тя не можела да ходи, а преди, като се движела,
ходела на гроба му около 2 пъти седмично.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните
правни изводи:
За да се ангажира отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 от
КЗ, е необходимо към момента на увреждането да съществува валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
"Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и
застрахователя, при спазване на изискванията на чл. 380 КЗ.
В случая, наличието на валидно застрахователно правоотношение към
датата на процесното ПТП – 31.12.2016 г. се установява от справка в
електронния сайт на Гаранционен фонд, от която е видно, че към датата на
ПТП за л.а. „Фиат Стило“, с peг. № ***, управляван от виновния водач
Е.Н.Т., е имало сключена задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“ на автомобилистите в „З. Е.“ АД по застрахователна полица №
BG/07/116003147146, валидна от 13.12.2016г. до 12.12.2017г.
Съдът намира, че следва да приложи законовата разпоредба на чл. 498,
ал. 3 КЗ, която обвързва допустимостта на прекия иск от наличието на
започната процедура по доброволно уреждане на отношенията между
пострадалия при ПТП и застрахователя по задължителна застраховка "ГО на
автомобилистите" и изтичането на тримесечен срок от предявяването на
претенцията пред застрахователя или пред негов представител. Касае се за
рекламационен срок, въведен от законодателя с новия КЗ, с цел
предотвратяване или намаляване на съдебните производства по този вид
спорове. Следователно, изтичането на рекламационния срок е предпоставка за
възникването на самото право на пряк иск на увреденото лице срещу
застрахователя на ГО на автомобилистите.
Съгласно разпоредбата на чл. 380 от КЗ, на 01.03.2021 г. ищцата
отправила претенция до застрахователя на отговорния за ПТП водач - ЗД „Е.“
АД, с искане да бъде определено и изплатено дължимото застрахователно
обезщетение. Към настоящия момент, застрахователят не е определил или
изплатил застрахователно обезщетение по заявената извънсъдебна претенция,
видно от Писмо с Изх. № 1637/1/09.03.2021 г. Поради това съдът намира, че
предявеният иск е допустим.
На следващо място следва да са налице и всички кумулативни
15
предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за
обезщетяване на причинените вреди.
По делото безспорно се установи, че смъртта на К.П.К. се намира в
пряка и непосредствена причинна връзка с виновното и противоправно
поведение на водача на застрахования автомобил Е.Н.Т., което е установено с
влязла в законна сила Присъда №16 от 19.06.2020 г., постановена по НОХД №
674/2019 г. по описа на ОС - Х., която според чл. 300 от ГПК е задължителна
за гражданския съд.
Поради това съдът приема, че деянието на водача на лекия автомобил
осъществява всички признаци /обективни и субективни/ на деликтния състав
по чл. 45 от ЗЗД. Следователно отговорността на застрахователя по
застраховка "Гражданска отговорност" на автомобилистите, на основание чл.
432, ал. 1 от КЗ следва да бъде ангажирана, като предявения иск за
неимуществени вреди се явява доказан по основание.
Относно размерът на иска за неимуществени вреди, съдът намира
следното:
Основен спорен момент по делото е дали ищцата има качеството
пострадала от процесното ПТП. За да обоснове изводите си в тази насока,
съдът съобразява задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение
1/2016 от 21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. В мотивите на решението се
посочва, че "от гледна точка на чл. 52 ЗЗД е справедливо и други лица, извън
най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за
неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и
дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални
болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и
продължителност с болките и страданията на най-близките (родители и деца).
Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала
толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия
морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се
признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия
родственик. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от
доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което
претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за
съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за
настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и
продължителност) морални болки и страдания.
Действително в българския бит бабата и дядото често присъстват в
живота на внуците си. Наблюдават се, фамилии състоящи се от няколко
поколения да живеят заедно и да имат едни домакинства.
16
В настоящия случая съдът намира, че от показанията на разпитаните
свидетели, които съдът възприема изцяло, като непосредствени,
непредубедени и непротиворечиви се установява по категоричен начин, че
още когато К. е бил на около пет – шест месеца, родителите му са се
разделили, поради което и баба му М. е започнала да полага грижи за него.
Когато К. е бил на около 10 години, непосредствените грижи по отглеждане и
възпитание на детето са били полагани изцяло от баба му М., тъй като майка
му е заминала на работа в Испания и се е прибирала в България един път в
годината за не повече от месец, а с баща си К. не поддържал връзка. Ищецът
живеел в дома на своята баба и разчитал изцяло на нея /тя го водела на детска
градина, после на училище, помагала му и в училище/. К. разчитал на нея, не
само за ежедневните домакински грижи, но и на моралната й подкрепа. От
своя страна, К. също й помагал /когато завършил училище и започнал работа,
започнал да ремонтира къщата, в която заедно живеели, водел я по лекари/,
двамата разчитали един на друг, на взаимната си грижа, помощ и подкрепа.
Баба му била грижовна, всеотдайна към внука си и безспорен авторитет за
него. И тримата свидетели установяват, че за К., баба му М. му е била като
майка. Поради това следва да се приеме, че от десетгодишна възраст, К. е
изцяло оставен на грижите на баба си, която заместила изцяло родителите в
грижите и задълженията им докато К. станал на 18 години, а и след това.
Поради това съдът приема, че от представените доказателства
безспорно се установява наличие не на обичайни отношения между баба и
внук, а на такава дълбока емоционална връзка, която обосновава прилагането
по отношение на тях на изключението, предвидено за лица, имащи право на
обезщетение за вреди съгласно горепосоченото тълкувателно решение. По
категоричен начин се установява по делото, че М. е отгледала К., двамата са
разчитали един на друг. Между тях е имало взаимна грижа, помощ и
подкрепа, надхвърляща обема на обичайните отношения между такъв вид
близки роднини. Безспорно е, че до момента на смъртта си, К. е живеел в едно
домакинство с баба си, която е полагала и заместваща родителска грижа.
Установените от гласните доказателства прояви на взаимопомощ, взаимна
грижа и подкрепа във всичките й проявни форми обосновават извода, че
връзката между тях е била "специална" до степен да се приближава по
интензитет като отношенията между родител и дете. От свидетелските
показания и заключението на съдебно психологическа експертиза се
установява, че след смъртта на внука си, М. изпаднала в шок, тежко понасяла
загубата му, непрекъснато говорела за него. Емоционалният й свят от
загубата на внука й бил сринат, а болката била толкова силна, че тя е
загубила надежда и стимул за живот. Към настоящия момент, вещото лице,
извършило съдебно психологическата експертиза е категорично, че ищцата не
е преживяла загубата на внука си.
С оглед изложеното съдът намира, че между починалия К. и неговата
баба е изградената силна и дълбока емоционална връзка и следователно
17
преживените и търпени болки и страдания на М. К. ИВ. от смъртта на внука й
следва да се определят като надхвърлящи по интензитет и времетраене
нормално присъщите за съответната родствена връзка, по смисъла на
разясненията и постановките, дадени в мотивите към т. 1 от ТР № 1 по тълк.
дело № 1/2016 г. на ОСГТК на ВКС, за които е справедливо е да се признае
право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелите
родственици. Ето защо съдът приема, че при така събраните доказателства
ищцата е провела пълно и главно доказване за съществуването на трайна и
дълбока емоционална връзка с починалия К. и за настъпили в резултат на
неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални
болки и страдания. Поради това съдът счита, че за обезщетяване на
неимуществените вреди на М. К. ИВ. би била справедлива сума в размер на
50 000 лв.
Възражението на застрахователя, че при определяне на размера на
обезщетение съдът следва да приложи чл. 493а КЗ и в частност ал. 4, която
предвижда, че обезщетението следва да се определи в размер до 5000 лв., е
неоснователно. Разпоредбата противоречи на правото на ЕС, доколкото е
предвидена по-малка сума на застрахователно обезщетение от посочените в
чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5, кодифицирана с Директива 2009/1ОЗ/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 16. 09.2009 г. относно
застраховката "Гражданска отговорност". Съгласно Решение на СЕС от
24.10.2013 г. по дело С-277/12 с предмет преюдициално запитване на осн. чл.
267 ДФЕС от Augstakas tiesas Senats (Латвия) не се допуска национална
правна уредба, съгласно която задължителната застраховка "гражданска
отговорност" да покрива обезщетение за неимуществени вреди, дължимо
съгласно националното законодателство за смъртта на близки членове на
семейството, само до определена максимална сума, която е по-малка от
посочените в чл. 1, § 2 от Втора директива 84/5. Няма основания да се
отправя преюдициално запитване от съда, разглеждащ настоящия спор, тъй
като СЕС вече е бил сезиран с преюдициално запитване по въпроса и се е
произнесъл. Тъй като решенията на СЕС по преюдициални запитвания са
задължителни за всички съдилища и учреждения в Република България (чл.
633 ГПК), то няма основания размерът на обезщетението да бъде
ограничавано под действителния размер на претърпените неимуществени
вреди.
18
По отношение на възражението на ответното дружество, че по
отношение на третокласен път 554, км 55+600, намиращ се в землището на гр.
С., част от републиканската пътна мрежа, А. не е осъществила дължимите
съгласно Наредба № РД - 02 - 20 - 19 от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ
ремонт на пътищата дейности за зимно поддържане на участъка от пътя, на
който е станал инцидентът.
Съдът намира, че от представения План за зимно поддържане на
републиканската пътна мрежа на ОПУ – Х. през есенно – зимен сезон
2016/2017 г. се установява, че състоянието на път III-554, км. 55 + 600, в
землището на гр.С. между 13:00 - 14:00 часа на 31.12.2016 г., когато е
настъпило процесното ПТП е бил обработен и опесъчен, не е бил заледен,
пътната настилка е била почистена от сняг и проходима при зимни условия.
Пътят е бил проходим при зимни условия. По делото не са събрани
доказателства, че състоянието на пътната настилка е причина за настъпване
на процесното ПТП. По делото не е спорно, че единствената причината за
възникване на процесното ПТП са субективните, действия на водача на л.а.
Фиат Стило с per. № ***, който е загубил контрол над управлявания от него
автомобил.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
В чл. 429, ал. 2, т. 2 и чл. 493, ал. 1, т. 5 от КЗ изрично е регламентирано,
че застрахователното покритие включва и лихвите за забава. Следователно
застрахователят отговаря за лихвата за забава, когато застрахованият отговаря
за тях пред увреденото лице, което в хипотезата на деликта произтича от
правилото на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД, но само за лихвите за забава в рамките на
застрахователната сума и считано от датата на уведомяване от застрахования
за настъпването на застрахователното събитие или от датата на уведомяване
или на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице, която
от датите е най-ранна – арг. от чл. 429, ал. 3 и чл. 430, ал. 1, т. 2 от КЗ. По
делото е представено доказателство, че ищцата е предявила
застрахователната си претенция на 01.03.2021 г. Следователно съдът като
съобрази горепосочените разпоредби и при липса на други данни следва да
приеме, че 01.03.2021 г. е датата, на която застрахователят е уведомен за
претенцията на ищцата, поради което това е моментът, от който се дължи
законна лихва.
Предвид гореизложеното съдът намира, че ЗД „Е.“ АД следва да заплати
на ищцата М. К. ИВ., обезщетение в размер на 50 000 лв. за неимуществени
вреди, изразяващи се в болки, страдания и психически стрес, в резултат от
ПТП настъпило на 31.12.2016 г., при което е причинена смъртта на нейния
внук К.П.К. ведно със законната лихва от датата на предявяване на
19
претенцията - 01.03.2021 г. до окончателното изплащане на обезщетението.
От представените по делото доказателства се установява, че ищцата е
материално затруднено лице, поради което адвокатската защита ще бъде
осъществявана безплатно.
Съгласно нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказващ безплатно
адвокатска помощ, има право на адвокатско възнаграждение, ако се касае за
случай по чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски. Съдът определя възнаграждението
в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по Закона за адвокатурата и
осъжда другата страна да го заплати. Изявленията за наличие на конкретно
основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА обвързват
съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза.
Съгласно разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1, за
процесуално представителство, защита и съдействие по дела с определен
интерес, възнагражденията са следните: при интерес от 10 000 до 100 000 лв.
– 830 лв. +3 % за горницата над 10 000 лв. При спазване на посочените
правила в настоящия случай адвокатско възнаграждение за оказаната
безплатна адвокатска помощ на ищцата е в размер на 2 030 лв. Съгласно
разпоредбата на § 2а от ДР на Наредбата за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на ВАС, за регистрираните адвокати по ЗДДС,
дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от
дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, което се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност. В настоящия
случай адв. Ралица Мугафова е регистрирана по ЗДДС и адвокатското
възнаграждение се претендира с ДДС.
Следователно при спазване на посочените правила дължимото
адвокатско възнаграждение на адв. Р.М. за осъществена безплатна адвокатска
помощ на ищцата е в размер на 2 436 лв. с ДДС /2 030 лв. х 20 % = 2 436
лв./
Видно от данните по делото от бюджета на съда са изплатени следните
възнаграждения за изготвяне на експертизи: за изготвяне на
съдебнопсихологична експертиза възнаграждение в размер на 596 лв.
На основание чл. 78, ал. 6 от ГПК ответникът ЗД „Е.“ АД следва да бъде
осъден да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт,
държавна такса в размер на 2 000 лв. и сумата от 596 лв., представляваща
възнаграждения за изготвяне на експертизи, изплатени от бюджета на
съдебната власт.
Водим от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
20
ОСЪЖДА „З. Е.“ АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
гр. С.** да заплати на М. К. ИВ. ЕГН **********, с адрес: обл. Стара Загора,
община Г., с. О., **, със съдебен адрес: адв. Р.М., адвокат при АК – С.**
обезщетение в размер на 50 000 лв. за неимуществени вреди, изразяващи се
в болки, страдания и психически стрес, в резултат от ПТП настъпило на
31.12.2016 г., при което е причинена смъртта на нейния внук К.П.К., ведно
със законната лихва от датата на предявяване на претенцията - 01.03.2021 г.
до окончателното изплащане на обезщетението.
Горепосочената сума може да бъде заплатена по следната банкова
сметка: IBAN: ***, BIC: ***, разкрита при ***, с титуляр М. К. ИВ..
ОСЪЖДА З. Е.“ АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление: гр.
С.** да заплати на адв. Р.М. от АК – *** адвокатско възнаграждение за
осъществената безплатна адвокатска помощ на М. К. ИВ. в размер на 2 436
лв. с ДДС.
ОСЪЖДА З. Е.“ АД с ЕИК *** със седалище и адрес на управление:
гр. С.** да заплати в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт,
държавна такса в размер на 2 000 лв . и сумата от 596 лв., представляваща
възнаграждения за изготвяне на експертизи, изплатени от бюджета на
съдебната власт.
Решението е постановено при участието на трето лице-помагач А.,
БУЛСТАТ ***, със седалище и адрес на управление: гр. С.**.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в двуседмичен срок от
връчването му на страните пред П.ския апелативен съд.
Съдия при Окръжен съд – Стара Загора: _______________________
21