Решение по дело №7159/2017 на Софийски градски съд

 

Р Е Ш Е Н И Е

№....................

град София, __.10.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-В въззивен състав, в публично съдебно заседание на тридесети януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛИН МИХАЙЛОВ

ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА

младши съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от младши съдия ЛАЗАРОВА в.гр.д. № 7159 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 94827 от 18.04.2017 г., постановено по гр. д. № 9065/2014 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 36-ти състав, първоинстанционният съдебен състав е признал за установено по отношение на С.Г.З., ЕГН **********, с адрес: ***, пл. „*********, и В.Г.З., ЕГН: **********, с адрес: ***, aп. 1, че Е.К.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, е собственик по силата на наследствено правоприемство и възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ с решение № 5484/17.09.2007 г. на Общинска служба „Земеделие“ – Овча купел, на следния недвижим имот: реална част от 390 кв. м. от имот с идентификатор 02659.2194.1253, находящ се в град Банкя, която част е изобразена графично и заключена между букви А, Б, В, Г и А по скица № 1 към заключението на в. л. Й. Н. от 10.05.2016 г., представляваща неразделна част от решението, и е осъдил, на основание чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС), ответниците – С.Г.З. иВ.Г.З., да предадат владението върху описания недвижим имот на Е.К.К..

С посоченото съдебно решение ответниците са осъдени, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплатят на ищеца сума в размер на 990 лв., представляваща разноски по делото.

Срещу така постановеното решение в указания законоустановен срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, е депозирана въззивна жалба от С.Г.З. иВ.Г.З., в която се излагат доводи, че обжалваното решение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на процесуалните правила. Твърди се, че в мотивите си районният съд не е обсъдил доказателствата по делото в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Сочи се, че липсват ясно посочени мотиви защо не са кредитирани показанията на свидетелите М. и Г.във връзка с твърденията за изтекла придобивна давност в полза на ответниците за процесния имот. Излагат се доводи и че предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС не е доказан по безспорен начин. Поддържа се, че от мотивите на решението не може да се установи защо СРС приема, че има идентичност между имота, който ищцата твърди, че й принадлежи, и имота на ответниците. В тази връзка се акцентира, че вещото лице е посочило, че е налице частична идентичност между имотите. Сочи се, че липсват посочени граници на същия в приложеното по делото решение № 5484/17.09.2007 г. ма ОСЗГ „Овча Купел“ в нарушение чл. 18 З ППЗСПЗЗ. Излагат се доводи и за неправилност на изводите на първоинстанционния съд относно неосъществяването на материалноправните предпоставки на чл. 79 ЗС. Твърди се, че в решението на СРС е цитирано решение по адм. дело № 2223/2004 г. на СГС, в което ответниците не са участвали, поради което не им е противопоставимо. Поддържа се и че районният съд не е обсъдил доводите за извършена замяна по реда на отменения Закон за трудова поземлена собственост, поради което решението е в противоречие с чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. Твърди се, че евентуалното изпълнение на първоинстанционното решение ще доведе до лишаване на имота на въззивниците от излаз на улицата в нарушение на чл. 19 ЗУТ.

Съобразно изложеното се иска първоинстанционното решение да бъде отменено и исковата претенция на ищеца да бъде отхвърлена, като неоснователна. Депозирана е и писмена защита, в която се поддържа становището за наличие на основания за отмяна на обжалвания съдебен акт.

Във въззивната жалба са направени доказателствени искания за приемане на писмени доказателства и допускане на съдебно-техническа експертиза, по които въззивният съд се е произнесъл с определение от 23.01.2018 г. (л. 40 и сл. от делото пред СРС), като е приобщил към доказателствения материал следните писмени доказателства: Строителен протокол № 17 от 2.11.1967 г. на Димитровски РНС – гр. София, Разрешение № 913 с вх. № 1871 от 10.07.1971 г. на Столичен Народен съвет – СП „Водоснабдянване“, „Електрическа схема на вила  на ул. „********гр. Банкя и Приходна квитанция № 31274 на НРБ от 13.07.1979 г.

С посоченото опредение въззивният съд е оставил без уважение като преклудирани и неоснователни на доказателствените искания на въззивниците за приемане към доказателствата по делото на Протокол № 3 от 12.02.1959 г. на ОТКЗС и за допускане на СТЕ по задачите, формулирани във въззивната жалба.

В указания законоустановен срок по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата Е.К.К., в която се излагат доводи за неоснователност на депозираната въззивна жалба и за правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Съобразно изложеното се иска същото да бъде потвърдено от първоинстанционния съд. В съдебно заседание пред въззивния съд на 30.01.2019 г. се претендират се разноски за процесуално представителство от адв. И..

Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Производството е образувано по въззивна жалба, подадена от процесуално легитимирана страна, в законоустановения срок реда на по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение единствено в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Съобразно така установените си задължения, настоящият съдебен състав констатира, че процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. При постановяване на oбжалвания съдебен акт не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба непреклудирани оплаквания, същото е и правилно, като съображенията за това са следните:

От фактическа страна:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 108 ЗС. Ищецът претендира да се признае за установено по отношение на ответниците, че е собственик по силата на наследствено правоприемство и възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ с решение № 5484/17.09.2007 г. на Общинска служба „Земеделие“ – Овча купел, на следния недвижим имот: реална част от 390 кв. м. от имот с идентификатор 02659.2194.1253, находящ се в град Банкя, и да осъди ответниците да му предадат владението на същия имот. Исковата претенция е оспорена от ответниците, които се легимират като собственици на имота на основание договор за дарение от 1994 г., като е въведено и възражение за изтекла придобивна давност в тяхна полза за имота.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 108, т. XX, д. № 3826/27.09.1956 г. К.Б.С.е продал на К.К.Б.няколко недвижими земеделски имота в землището на с. Банкя, м. „Търнов рид“, сред които и ливада, бивша нива, с площ от 2, 7 дка, при съседи: М.Л., М.Т., наследници на Н.Л.и К.Б..

В емлячния регистър на кметство в с. Банкя, стр. 73, на името на К.К.Б.са записани общо 15 имота, сред които и нива в местността м. „Търнов рид“, с площ от 2, 7 дка.

Представен е нотариален акт за собственост на придобит по закона за реда на прехвърляне на вещни права върху недвижим имот № 105, том XXIII, д. № 4297/1967 г. (л. 13 от делото пред СРС), от който се установява, че ТКЗС „Димитър Благоев“- с. Банкя, София, е продало на Е.В.З. и Г.П.З.дворно място с площ от 890 кв. м., съставляващо парцел II — с планоснимачен номер 2246 и 2247, кв. 23а, по плана на вилна зона с. Банкя, при съседи: улица и СГНС.

Представен е и нотариален акт за дарение на недвижим имот № 104, том LXXXIV, д. № 16769/1994 г. (л. 14 от делото пред СРС), от който се установява, че Е.В.З. и Г.П.З.са дарили на децата си С.Г.З. иВ.Г.З. по 1/2 ид. ч. от имота, описан като дворно място, съставляващо парцел XII - 1253, кв. 25, по плана на вилна зона с. Банкя, цялото с площ от 890 кв. м., при съседи: улица, парцел I - СНС, II - 1 251, III — 1250, IV - 1252, V - 1 255, XI - 1 256, ведно с построената в този имот сграда.

Представено е удостоверение за наследници № К094 - 00/30.09.2013 г. на Столична Община – район Банкя (л. 22 от делото пред СРС), от което се установява, че ищцата Е.К.К. е единствен наследник по закон – дъщеря, на К.К.Б..

С решение № 5484/17.09.2007 г. на ОСЗГ „********от делото пред СРС) на наследниците на К.К.Б.е възстановено в съществуващи (възстановими) стари реални граници правото на собственост върху ливада с площ от 0, 380 дка, находяща се в землището на гр. Банкя, в местността„Търнов рид“, имот № 2246 от кадастралния план, одобрен със заповед № РД 02 - 14 - 92/26.02.1987 година.

С влязло в сила решение по адм. д. № 2223/2004 г. на СГС, III - Б отделение (л. 121 и сл. от делото пред СРС), са определени като незастроени 390 кв. м. от имот пл. № 2246, попадащи в част от УПИ XII, кв. 25, по регулационния план на в. з. „Банкя“, оцветени с червен цвят и заключени между букви А, Б, В, Г и А по скицата към заключението на в. лЙ.К.от 21.09.2005 г., представляваща неразделна част от това решение. В изпълнение на това решение е издадена заповед № РД 50 132/03.07.2007 г. на кмета на района (л. 132 от делото пред СРС), с която е наредено новообразуван имот № 2246 от кадастрален район 702 по скица № 1060/02.04.2007 г., част от УПИ XII - 1 253 от кв. 25, незастроен, с площ от 380 кв. м., да бъде възстановен при условията и по реда на чл. 13, ал. 4, 5 и 6 и чл. 13а ЗСПЗЗ. Представено е и удостоверение от 18.07.2007 г. от техническа служба при Столична Община – район „Банкя“.

       Представено е писмо от Изпълнителен комитет на Общински Народен съвет – Банкя с изх. № ДЖ 02-47/09.07.1992 г., съгласно което при проверка на наличната документация в отдел „А и Г“ е установено, че към датата на съставянето му за парцел 1, кв. 25 по плана на вилна зона Банкя няма издадено нито строително разрешение, нито виза за проектиране.

                                                                                                                                                                   От приетите по делото основно и допълнително заключение на съдебно-техническата експертиза на вещото лице Й. Н. от 10.05.2016 г. и 24.01.2017 г., неоспорени от страните, както и от устните разяснения на вещото лице в съдебно заседание, се установява, че е налице идентичност между имота, възстановен с решение № 5 484/17.09.2007 г. на ОСЗГ „Овча купел“, и имота по нотариален акт № 104, т. LXXXIV, д. № 16769/1994 г., и нотариален акт №  105, т. XXIII, д. № 4297/1967 година. Идентичността се покрива от претендираните 390 кв. м., изобразени графично в скица № 1 към заключението по основната съдебно-техническа експертиза. Вещото лице сочи, че за изградената в останалата част от УПИ XII - 1 253 вил на сграда липсвали строителни книжа. Съдът кредитира заключенията като обективно и компетентно изготвени и кореспондиращи с останалите доказателства по делото.

Пред въззивния съд е представен строителен протокол № 17 от 02.11.1967 г. на Димитровски Районен Народен съвет – град София за строеж на ограда в границите на парцел 2, кв. № 23, местност вила 3, в град Банкя.

Представено е и разрешение № 913 с вх. № 1871 от 10.07.1971 г. на Столичен Народен съвет – СП „Водоснабдянване“, с което на праводателите на ответниците е разрешено да построят водопроводна инсталация в имот на ул. „Партизанска“, кв. № 23 а, парцел 2, в местността вилна зона Банкя. Представени са и „Електрическа схема на вила на ул. „********в гр. Банкя и приходна квитанция № 31274 на НРБ от 13.07.1979 г.

От показанията на свидетелите М. и Г.се установява, че ответниците ползват понастоящем имот - вилно място в град Банкя. Свидетелят М. сочи, че не знае границите и площта на имота, от къде е придобит същия и имали ли са спорове във връзка с него. Заявява, че представлява добре облагородено дворно място с двор, чешма и построена къща в него с дървета. Свидетелят Г.заявява, че е бил гост в имота, като не знае кога е строена вилата и какви са границите му. Заявява, че не го е посещавал от около петнадесет години. Съдът кредитира показанията на свидетелите като непротиворечиви и изходящи от незаинтересовани страни по делото.

Показанията на свидетелите Д. и Б., като неотносими към предмета на делото, съдът не обсъжда. По делото не са представени и други относими към предмета на делото писмени доказателства.

От правна страна:

Искът по чл. 108 от ЗС е предоставен на невладеещия собственик срещу владеещия несобственик. Предмет на делото е правото на собственост на ищеца, като искът съдържа две искания за правна защита, отправени до съда - искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху процесната вещ и искане да бъде осъден ответникът да предаде владението върху нея.

Следователно, основателността на иска по чл. 108 ЗС е обусловена от кумулативното наличие на три предпоставки: 1). ищецът да е собственик на имота; 2). вещта да се владее или държи от ответниците, което обстоятелство не е спорно между страните; 3). вещта да се владее или държи от ответниците без основание. В тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно доказване, съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, първите две предпоставки, след доказването на които в тежест на ответниците е да докажат възраженията си, че владеят имота основателно, включително поради изтекла придобивна давност в тяхна полза.

Фактическите твърдения, с които ищецът обосновава възникването в неговия патримониум на правото на собственост върху процесния имот, е възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ с решение № 5484/17.09.2007 г. на Общинска служба по земеделие и гори (ОСЗГ) – Овча купел и наследствено правоприемство от К.К.Б..

Производството по реда на ЗСПЗЗ е административно и води до придобиване на собственост върху възстановявани земи само ако са били налице предпоставките на чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ и е издаден валиден административен акт – решение за възстановяване на собствеността. След приключване на процедурата по възстановяване на собствеността с влязло в сила решение на органа по поземлена собственост или на съда, с което правото на собственост се възстановява върху индивидуално определен имот, при възникване на спор за собственост с трети лица гражданският съд, който разглежда спора, проверява валидността на реституционния акт по реда на косвения съдебен контрол, а по отношение законосъобразността на същия - в рамките на направеното по делото оспорване от страна на неучаствалото в административното производство лице. Този последващ контрол е допустим с оглед характера на административното производство за възстановяване на собствеността, в което не участва третото лице - страна по спора за собственост.

Чл. 10 ЗСПЗЗ е основният текст, който определя обхвата на реституцията на земеделските земи чрез посочване на начините на отнемането на собствеността. Земеделските земи, които впоследствие са били предоставени от селскостопанските организации или от други държавни органи на трети лица, каквито фактическа твърдения за изложени от ищеца, се възстановяват на основание чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. Съгласно посочената разпоредба, възстановява се собствеността върху тези земи, притежавани от собствениците им преди образуването на трудовокооперативни земеделски стопанства, държавни земеделски стопанства или други, образувани въз основа на тях селскостопански организации, които са били продадени или предоставени на трети лица от тези организации или от други държавни или общински органи, с изключение на изрично посочените случаи по този закон.

С оглед изложеното, предпоставките, пораждащи правото на възстановяване на собствеността върху земеделски имоти в старите им граници, съгласно чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ, чл. 18а и чл. 18б ППЗСПЗЗ, са: лишаването на собственика от правото му – чрез включване на имотите в ТКЗС, ДЗС или друга образувана въз основа на тях селскостопанска организация; към момента на образуване на ТКЗС и ДЗС имотите да са принадлежали на лицата, които претендират възстановяване на собствеността върху тях, или на техен наследодател; към този момент да са имали характер на земеделски земи; техните граници да могат да бъдат установени по предвидения в закона ред и в хипотезата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ да не е налице някое от изрично посочените в закона изключения.

От събраните по делото доказателства въззивният съд намира за осъществени посочените предпоставки за възстановяване на собствеността върху процесния недвижим имот по реда на ЗСПЗЗ.

Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивниците във връзка с материалната законосъобразност на реституционния акт поради липса на идентичност между възстановения имот и внесения от наследодателя на ищеца в ТКЗС имот. В константната практика на ВКС (решение № 194/21.04.2012 г. по гр.д. № 834/2011 г., І ГО, решение № 73/12.03.2012 г. по гр.д. № 376/2011 г., І ГО, решение № 237/16.01.2014 г. по гр.д. № 5/2013 г., І ГО, решение № 111/21.06.2017 г. по гр.д. № 3709/2016 г., І ГО, решение № 329/27.04.2010 г. по гр.д. № 927/2009 г., І ГО и др.) се приема, че в производството по иск за собственост, основан на земеделска реституция, ответникът не може да оспорва легитимацията на ищеца с възражението, че неговият наследодател не е бил собственик на имота към момента на обобществяването му, както и идентичността между притежавания и възстановения имот, ако той самият не заявява права върху имота към този момент. Ответникът може да противопоставя по предявения иск само собствени права, които изключват правата на ищеца, респ. да твърди наличие на пречки за реституцията. В случая ответниците не са заявявали права върху процесния имот към момента на обобществяването, поради което възраженията им във връзка с правото на собственост на наследодателя на ищците и идентичността на притежавания и възстановения имот са недопустими.

За пълнота и във връзка с твърденията във въззивната жалба, че съдът неправилно е приел идентичност между възстановения с решение на ОСЗГ „Овча купел“ имот и описания в нотариалния акт за дарение такъв, следва да се посочи, че в тази насока правилно съдът е взел предвид и е кредитирал основното и допълнително заключения на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, като същите съответстват на заявеното от вещо лице Н. в съдебно заседание, проведено на 01.02.2017 г., че процесният имот съставлява реална незастроена част от дарения такъв на ответниците.

Неоснователно е и възражението на въззивниците, че решението на ОСЗГ „Овча купел“ е в противоречие с разпоредбата на чл. 18 ж ППЗСПЗЗ, тъй като не били посочени граници на възстановения имот. Посочването на граници на възстановения имот е условие за неговото индивидуализиране, но съгласно константната съдебна практика на ВКС, същият е достатъчно индивидуализиран, ако в решението е посочен неговия номер по кадастрален план или номер по действащия към постановяване на решението устройствен план, каквато е и процесната хипотеза (в този смисъл: Решение № 59 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4359/2013 г., II г. о., ГК, Решение № 219 от 20.05.2011 г., гр. д. № 807/10 г., I г о. и др.). Това е така, тъй като когато в решението имотът е описан чрез посочване на номера му по кадастрален план, включително и по действуващия към момента на постановяване на решението, следва да се приеме, че имотът е надлежно индивидуализиран, дори и границите му да не са посочени, тъй като границите са нанесени в кадастралния план и се определят от него. В конкретния случай в решението на ОСЗГ „Овча купел“ е посочено, че имотът се намира в град Банкя, местността „Търнов рид“ и е отбелязан неговия номер – 2246, по кадастрален план, одобрен със заповед № РД 02-14-92/26.02.1987 г. Освен това, имотът подлежи на идентифициране и посредством удостоверението и скицата по чл. 13 ППЗСПЗЗ, към които мотивната част на решението препраща и са приложени по делото. От изложеното следва да се приеме, че решението на поземлената комисия от 17.09.2007 г. е валидно, като обективиращо властнически акт за възстановяване на собствеността върху имот, чиито стари реални граници са възстановими по смисъла на чл. 18б ППЗСПЗЗ.

От събраните по делото доказателства не се установява да е налице и изключение по смисъла на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ, по-конкретно не е налице хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, а именно праводателите на ответниците да са осъществили законно строителство в дарения през 1994 г. имот към 01.03.1991 г.

Поначало разпоредбата на  чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ предвижда възстановяване на предишните им собственици на земите, продадени от ТКЗС и други селскостопански организации на трети лица, освен в случаите, изрично предвидени в ЗСПЗЗ. Изключение е предвидено в хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, която предвижда, че не се възстановяват имоти в урбанизираната територия, в които са законно построени със сгради и строителството е било започнало до 01.03.1991 г. (датата на влизане в сила на ЗСПЗЗ). В конкретния случай доводите за законно осъществено строителство в имота, релевирани от ответника в писмения отговор на искова молба по чл. 131 ГПК, са недоказани. Съгласно неоспореното от страните заключение на изготвената по делото допълнителна съдебно-техническа експертиза (л. 158 и сл. от делото пред СРС), в извадката от регулационния план, одобрен със заповед № РД- 02-14-92/26.02.1987 г. в УПИ XII-1253 е нанесена масивна жилищна сграда, като от Столична Община – район „Банкя“ не са били представени данни за налични строителни книжа за същата. Доказателство за липсата на започнато законно строителство в имота към 01.03.1991 г. е и представено от ищеца писмо от Изпълнителен комитет на Общински Народен съвет – Банкя с изх. № ДЖ 02-47/09.07.1992 г., съгласно което при проверка на наличната документация в отдел „А и Г“ е установено, че към датата на съставянето му за парцел 1, кв. 25 по плана на вилна зона Банкя няма издадено нито строително разрешение, нито виза за проектиране. Приетите от въззивния съд писмени доказателства – строителен протокол № 17 от 2.11.1967 г. на Димитровски РНС – гр. София за ограда, разрешение № 913 с вх. № 1871 от 10.07.1971 г. на Столичен Народен съвет – СП „Водоснабдянване“, електрическа схема на вила на ул. „**********, град Банкя и приходна квитанция № 31274 на НРБ от 13.07.1979 г. не обосновават извод в обратна насока. Съобразно изложеното, въззивният съд, както и първоинстанционния съд, намира, че от събраните по делото доказателства се установява, че изградената в имота постройка няма характеристиките, посочени в чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ.  

Независимо от горното, въззивният инстанция намира, че въпросът законно изградена ли е сградата няма отношение към основателността на исковата претенция по чл. 108 ГПК за незастроената част от имота, доколкото по отношение на нея няма спор, че не е налице някоя от хипотезите по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Въпросът законен ли е строежа в непретендираната част от имота би могъл да се разглежда във връзка с възражението, че евентуално уважаване на иска по чл. 108 ЗС ще доведе липса на лице на същия в противоречие с разпоредбата на чл. 19 ЗУТ. Посоченото възражение на въззивниците, обаче, не следва да се разглежда по същество от въззивния съд, тъй като е преклудирано. Същото не е заявено с отговора на искова молба по чл. 131 ГПК, не е релевирано и преди приемане за окончателен на доклада по чл. 140 ГПК. Такова възражение не е направено и до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд. За първи път същото е релевирано от въззивниците с депозираната от тях писмена защита пред СРС. Независимо от факта, че е преклудирано, въззивният съд намира за необходимо по повод на него да се позове на разясненията, дадени в т. 2 от тълкувателно решение № 8 от 23.02.2016 г. на ВКС по тълк. д. № 8/2014 г., ОСГК, съгласно които ЗСПЗЗ не поставя изискване подлежащите на възстановяване бивши земеделски имоти да имат въведените в благоустройствените закони минимални площи и лице за обособяването им като самостоятелни урегулирани поземлени имоти, нито препраща към нормите на благоустройствените закони относно необходимите минимални площ и лице на урегулираните поземлени имоти. Освен това, възражението, разгледано по същество, би било неоснователно и предвид факта, че доколкото не са налице изключения по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, не следва евентуално изграждане на незаконен строеж в част от имота да е пречка за възстановяване на незастроената част от него при наличие на законовите предпоставки за това.

Неоснователно е и възражението на въззивниците за извършена замяна по реда на отменения Закон за трудова поземлена собственост и противоречие на решението на Поземлената комисия с разпоредбата на чл. 18з, ал. 3 ППЗСПЗЗ. По аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения. От въззивниците в предвидените в процесуалния закон срокове не са ангажирани доказателства във връзка с обсъжданото възражение, поради което същото е неоснователно, като недоказано. Необходимо е да се посочи, че в противоречие на изложеното във въззивната жалба, от ответната страна с отговора на искова молба не е представена справка от Имотен регистър към Агенция по вписванията.

Неоснователни са и доводите във въззивната жалба за неправилно произнасяне по възражението за изтекла придобивна давност в полза на ответниците за процесния имот. Релевантните факти, обуславящи основателност на обсъжданото възражение са упражняване на фактическа власт върху имота за релевантния период от време и намерение за своене,за което е формулирана законова презумпция в чл. 69 ЗС. Необходимо е владението да е било непрекъснато – аргумент от чл. 79 от ЗС, и да е продължило повече от 10 години.

Според легалната дефиниция на чл. 68 ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. Владението трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнително. Тези признаци се приемат като логическо следствие от основните два признака - упражняване на фактическа власт и намерение за своене на вещта (така Решение № 68 от 2.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 603/2012 г., I г. о., ГК).

Съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и чл. 10, ал. 13, пр. последно ЗСПЗЗ, приобретателят на имот от ТКЗС или неговите правоприемници биха могли да се позоват на изтекла придобивна давност само след 22.11.1997 г., като за придобиването на имота е необходимо да изтече десетгодишния давностен срок, а не кратката петгодишна придобивна давност, както е приел първоинстанционният съд. Отделно от това, съгласно чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон или по ЗСПЗЗ, не се зачита и започва да тече от деня на влизането на тази разпоредба в сила (22.11.1997 г.), и то при положение, че реституционното производство, образувано по заявление за възстановяване на собствеността, е приключило окончателно (в този смисъл: Решение № 28 от 4.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 844/2009 г., I г. о., ГК; Решение № 368 от 27.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 310/2011 г., II г. о., ГК.). Необходимостта от изтичане на десетгодишния срок произтича от това, че в подобни случаи след 22.11.1997 г. владението придобива правна значимост по силата на закона, а не защото е получено при условията на чл. 70, ал. 1 ЗС, даващ характеристиката на добросъвестното владение.

В случая, в полза на ответниците би могла да започне да тече придобивна давност най-рано на 14.11.2007 г. (датата на влизане в сила на решението на ОСЗГ „Овча купел“) и за да придобият собствеността би трябвало да тече десетгодишния срок по чл. 79, ал. 1 ЗС, т. е. да са владели имота непрекъснато, явно и необезпокоявано към 14.11.2017 г. След като настоящият иск за собственост е предявен на 20.02.2014 г., изискуемата се от закона десетгодишна придобивна давност в полза на ответниците не е изтекла, поради което възраженията им в обратен смисъл са неоснователни. Дори да се приеме, че в периода 14.11.2007 г. - 20.02.2014 г. същите са осъществявали владение върху претендираната реална част от имота, този факт не е достатъчен за да бъдат признати за негови собственици. За пълнота е необходимо да се посочи, че от показанията на свидетелите М. и Г.не се установява осъществено от тях владение върху имота по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС вр. чл. 68 ЗС.

Неоснователни са и възраженията на въззивниците, че районният съд не е обсъдил доказателствата по делото в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и че в мотивите на обжалвания съдебен акт са цитирани експертиза и решение по административно дело № 2223/2004 г. От една страна не се установява соченото от въззивниците процесуално нарушение при обсъждане на доказателствата от първоинстанционния съд, а от друга, посочените решение и експертиза са обсъдени именно в изпълнение на задължението на съда за преценка на доказателствата по делото.

По изложените съображения, доколкото се установява, че ищцата е собственик на процесния недвижим имот на основание земеделска реституция и наследствено правоприемство, както и че същият се владее от ответниците, въззивният съд намира, че районният съд правилно е уважил предявената искова претенция с правно основание чл. 108 ЗС.

В обобщение, поради неоснователността на непреклудираните доводи, изложени във въззивната жалба, липсата на нарушение на императивна материалноправна норма и с оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

По разноските:

При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. Във въззивното производство последната е представлявана от адвокат И.А.И. – САК. От последния в съдебно заседание, проведено на 30.01.2019 г., е направено искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение по представен по делото договор. Искането е направено своевременно – в срока по чл. 80 ГПК, като разгледано по същество е неоснователно.

Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, за да се ангажира отговорността за разноски на въззивната страна, следва по несъмнен начин да се установи, че по учредено по договор за правна защита и съдействие мандатно правоотношение страните – въззиваем и адвокат, са уговорили конкретен размер на адвокатско възнаграждение и то е било заплатено, каквато процесната хипотеза не е. По делото не е представен договор за правна защита и съдействие, с който между въззиваемата и адвокат И. да е уговорен размер на адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивния съд. Не са ангажирани доказателства и такова да е било платено. Пред първоинстанционния съд е представен договор за правна защита и съдействие между страните (за справка: л. 112 от делото пред СРС), но в същия е договорено възнаграждение за процесуално представителство единствено пред районния съд. С оглед изложеното, искането на въззиваемата страна за присъждане на разноски е неоснователно.

Въззивниците също са направили искане за присъждане на разноски, но предвид неоснователността на въззивната жалба, такива не им се дължат.

По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд, след запознаване с материалите по делото и от извършени справки в Национална база данни от 30.09.2019 г., констатира очевидна фактическа грешка в диспозитива на обжалваното решение при посочване на единните граждански номера (ЕГН) на ответниците С.Г.З. иВ.Г.З.. По аргумент от чл. 247 ГПК, същата следва да бъде отстранена от съда, постановил решението, поради което след влизане в сила на въззивния съдебен акт, делото следва да бъде върнато на СРС за произнасяне по реда на чл. 247 ГПК.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

Р Е Ш И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 94827 от 18.04.2017 г., постановено по гр. д. № 9065/2014 г. по описа на Софийски районен съд (СРС), І Гражданско отделение (І ГО), 36-ти състав, с което първоинстанционният съдебен състав е признал за установено по отношение на С.Г.З., ЕГН **********, с адрес: ***, пл. „*********, иВ.Г.З., ЕГН: **********, с адрес: ***, aп. 1, че Е.К.К., ЕГН: **********, с адрес: ***, е собственик по силата на наследствено правоприемство и възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ с решение № 5484/17.09.2007 г. на Общинска служба „Земеделие“ – Овча купел, на следния недвижим имот: реална част от 390 кв. м. от имот с идентификатор 02659.2194.1253, находящ се в град Банкя, която част е изобразена графично и заключена между букви А, Б, В, Г и А по скица № 1 към заключението на в. л. Й. Н. от 10.05.2016 г., представляваща неразделна част от решението, и е осъдил, на основание чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС), ответниците – С.Г.З. иВ.Г.З., да предадат владението върху описания недвижим имот на Е.К.К., постановено при допусната очевидна фактическа грешка при посочване на единните граждански номера на С.Г.З. – посочено ЕГН **********, вместо ЕГН **********, и наВ.Г.З. – посочено ЕГН **********, вместо ЕГН **********.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС, при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

След влизане на решението в сила, делото да се изпрати на Софийски районен съд, І Гражданско отделение, 36-ти състав, за проправка по реда на чл. 247 ГПК на допусната очевидна фактическа грешка при посочване на единните граждански номера на ответниците в диспозитива на обжалваното съдебно решение.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                  ЧЛЕНОВЕ:  1.        

 

 

                                                                                                                         2.