Р Е Ш Е Н И Е №….
Гр. София, 08.06.2021 г.
В
И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - „Д” състав, в публично съдебно
заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл. съдия : Роси Михайлова
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия
Иванова в. гр. д. № 1485 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 260516, постановено в съдебно заседание на 13.10.2019 г. по гр. д. № 18901/2019 г. по описа на СРС, 62 с - в е отхвърлен предявения от И.М.Б., ЕГН ********** против „Специализирана болница за активно лечение по лицево - челюстна хирургия“ ЕООД, ЕИК *******, иск заплащане на сумата от 5 290 лв. възнаграждение по време на проведена при ответника специализация. Ищецът е осъден за разноски.
Недоволен от постановеното решение е останал
ищеца И.М.Б., който го оспорва с доводи, че е необосновано, постановено в
нарушение на материалния и процесуален закон при неправилна преценка на
доказателствата. Поддържа, че съдът е допуснал нарушение на нормата на чл. 146 ГПК, като не е направил доклад по делото, не е разпределил доказателствената
тежест на страните в производството и не им е указал за кои обстоятелства не
сочат доказателства. Излага доводи, че по този начин СРС е нарушил служебното
начало в процеса и принципа за установяване на обективната истина. Твърди, че в
хода на процеса е релевирано оспорване на
съдържанието на представената от ответника декларация по чл. 15 и чл. 16 от
договора за обучение и придобиване на специалност, а не на подписа под нея, тъй
като в копието е имало подчертаване с червен химикал, целящо преправяне на
съдържанието й. Поради изложеното поддържа, че СРС е следвало да открие
производство по оспорване на декларацията по чл. 193 ГПК, а ответникът да бъде
задължен да представи оригинала на декларацията. Неправилно СРС е приел, че по
закон ответникът няма задължение да изплаща възнаграждение на ищеца, както и че
ищецът се е отказал от правото да получава възнаграждение, въз основа на
представената декларация. Поддържа, че сключеният между страните договор е
трудов и срещу задължението за престиране на труд
ищецът има право да получи възнаграждение, тъй като в трудовото законодателство
е установен основен принцип на възмездност. Съгласно
чл. 8, ал. 4 КТ отказ от трудови права, каквото е правото за получаване на
възнаграждение, е недействителен. Излага, че дори да се кредитира представената
от ответника декларацията за отказ от право на възнаграждение, волеизявлението,
което материализира, следва да се приеме за недействително. Поддържа и доводи,
че отказът следва да е индивидуализиран по основание и размер, а не да е
неопределен, иначе не може да се обоснове правно валидна воля. Неоснователно
СРС е приел, че ищецът е бил с ясното съзнание, че не получава възнаграждение,
като знанието на кредитора, че не получава изпълнение по договора, не погасява
правото му да получи изпълнение. Неоснователно СРС не е съобразил показанията
на свидетеля М., че ищецът е подписал декларациите под страх да не бъде
компрометирано бъдещето му и да му попречат да взема изпитите си. Моли
решението да се отмени и искът да се уважи. Претендира разноски за двете
инстанции.
С определение № 9021 от 12.06.2020 г. на мястото на
първоначалният ответник „Специализирана болница за активно лечение по лицево - челюстна
хирургия“ ЕООД с ЕИК *******, е конституиран правоприемника му „Университетска
многопрофилна болница за активно лечение и спешна
медицина Н. И. Пирогов“ ЕАД, ЕИК *******.
Ответникът
„СБАЛЛЧХ“ ЕООД, както и правоприемникът
й, редовно уведомен за производството, не са взели становища по жалбата.
Съдът като
взе предвид доводите на страните и след преценка на доказателствата по делото
по реда на въззивната проверка, приема за установено следното :
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия,
въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. Обжалваното решение е валидно и допустимо постановено.
Предявени са искове с правно
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл.
24, ал. 4 от Наредба № 34 от 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването
– отменена понастоящем, но
действаща към процесния период (наричана по – долу за
краткост Наредбата) - за заплащане на възнаграждение по договор за обучение за
придобиване на специалност на място срещу заплащане, за периода от 11.09.2013 г. - 01.06.2014 г.
Не е спорно и от събраните
писмени доказателства се установява, че между
страните е съществувало валидно облигационно правоотношение, възникнало въз основа на договор №
ДО-532/24.09.2013 г., за обучение за
придобиване на специалност на място срещу заплащане, сключен на основание чл. 24 от Наредба №
34/29.12.2006 г. за придобиване
на специалност в системата на здравеопазването
(отм.)
По силата на договора Специализирана болница за активно лечение по лицево - челюстна
хирургия“ (СБАЛЛЧХ) ЕООД (заместена в производството от
правоприемника си „Университетска многопрофилна
болница за активно лечение и спешна медицина (УМБАЛСП) - Н. И. Пирогов“ ЕАД, се задължила да организира, регистрира, проведе и контролира обучението за специалност „орална хирургия“
на специализанта И.М.Б. за срок от 11.09.2013 г. - 01.06.2014 г., а специализантът се задължава да спазва условията
за провеждане на специализацията.
Задължение за плащането на
възнаграждение на специализанта за лечебно - диагностичната дейност и/или за медицинските
и здравни грижи, които са му
възложени от СБАЛЛЧХ в
договора за придобиване
на специалност за платено място, не е изрично
уговаряно
между страните.
В производството не
се е спорило и от изслушаните пред СРС показания на свидетеля Мая М. се
установява, че ищецът е изпълнявал задълженията си по договора. Освен това липсват възражения на ответника в обратния смисъл. Не е спорно и
обстоятелството, че през претендирания
по делото период на действие на договора, на ищеца не е заплащано възнаграждение от страна на ответника.
Спорен между страните е бил
основно въпросът - дължи ли се
възнаграждение на ищеца по сключения с ответника договор за придобиване на специалност в системата на здравеопазването.
Пред СРС е представен Договор за повишаване
на професионалната квалификация от 30.05.2011 г. между ЕТ „Д-р В. Б.и АППДМ -
ИП“ и ищеца И.Б., сключен на основание чл. 234 КТ, със срок от 3 години от 01.06.2011
г. Съгласно този договор, работодателят се задължава да осигури финансовото
обучението на обучаващия се по специалността „оралта
хирургия“, в това число - да заплати таксите свързани с обучението му в
Медицинския университет – София. Според анекс от 30.05.2011 г. към договора, работодателят
се е задължил да осигури финансово заплащане на обучаващия се в МУ – София.
Ответникът е възразил още, че такова
възнаграждение не се дължи, поради подписването от страна на ищеца на декларация 11.09.2013 г., с
която последният е декларирал, че към момента на
подписване на договора по чл.
24 от Наредба № 34/2006 г.
(отм.) има сключен договор за финансиране на обучението и заплащане на
възнаграждението предвидено в чл. 24, ал. 5, т. 3 от същата Наредба и е заявил, че няма да получава
възнаграждение от СБАЛ по ЛЧХ, както и на декларация от 10.09.2013 г.,
подписана от ищеца, на основание чл. 15 и 16 от описания по – горе договор, с
която е декларирано, че няма друго трудово или служебно правоотношение със
страната по договора по същата специалност, не отговаря на изискванията на чл.
17 от Наредба № 34 и има сключен договор по чл. 234 или чл. 235 КТ, в който е
уговорено задължението за финансиране на обучението му по придобиване на
специалност и за заплащане на възнаграждението по чл. 24, ал. 3, т. 3 от
Наредбата.
В обобщение ответникът възразява, че е налице пречката по чл. 24, ал.
5, т. 3 от Наредба № 34 от 29.12.2006 г. (отм.), тъй като бил
налице сключен договор между ищеца - специализант и трето лице, задължило
се да финансира
обучението му и да му заплаща възнаграждение.
Това възражение, по преценка на въззивния
съд, е неоснователно по следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 24, ал. 3, т. 3 от приложимата Наредба № 34 от 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването
(отм., но действала през
исковия период), в сключения след спечелен конкурс
договор за обучение за придобиване
на специалност се посочват стойността
на обучението по съответната специалност на лицата, които са
спечелили конкурс на място срещу
заплащане, и размера на получаваното възнаграждение за извършена лечебно - диагностична дейност и/или медицински
и здравни грижи, като според, ал.
4 на същата норма размерът на възнаграждението по, ал. 3, т. 2 и т. 3 не може да
бъде по - малък от
2 минимални работни заплати за страната,
а конкретният му размер се
определя в зависимост от професионалния опит на кандидата.
Съгласно чл. 24, ал. 5 от
Наредбата, възнагражденията по, ал. 3, т. 2 и 3 не се изплащат на
специализант, който: 1. работи въз основа
на сключен трудов договор или по служебно
правоотношение с някоя от страните по
договора по, ал. 1 и 2 по същата
специалност или в структура, осъществяваща дейност по същата
специалност за времето, през което
специализантът провежда обучение в структурата, в която работи; 2. провежда практическото си обучение по
реда на чл.
17 или чрез самоподготовка, когато е предвидена в учебната програма; 3. има сключен договор по чл. 234 или
чл. 235 от Кодекса на труда
или друг договор с висше училище, лечебно или здравно заведение,
което е различно от институцията, провеждаща практическото обучение, както и договор с друго физическо или юридическо
лице, в който е уговорено, че то
се задължава да финансира обучението
и да заплаща възнаграждението по чл. 24, ал. 3, т. 3 или получава стипендия от средства
по европейски проекти и програми, по които бенефициент
е Министерството на здравеопазването.
В случая, въз основа на
събраните по делото доказателства, не се
установява да е налице пречката по чл. 24, ал.
5, т. 3 от Наредба №
34/2006 г. (отм.) за плащането на възнаграждение,
на която ответникът се позовава.
Цитираните по - горе декларации, подписани от ищеца, на които се
позовава ответника, не представляват доказателство (пряко или косвено) за сключен между
ищеца
и трето лице
(висше училище, лечебно или здравно заведение,
различно от институцията, провеждаща практическото обучение, друго физическо или юридическо лице) договор по
чл. 234 или чл. 235 КТ, в който да е уговорено, че третото лице ще заплаща на специализанта
възнаграждението по чл. 24, ал. 3, т. 3 на Наредбата.
Във връзка с декларациите, описани по –
горе, на които се позовава ответника, следва да се отбележи освен това, че
доколкото ищецът е твърдял отрицателния факт, че няма сключен договор с трето
лице, по който да е уговорено заплащане на възнаграждение през периода на
специализацията му, в тежест на ответника е било да установи, по общите правила
на чл. 154 ГПК, обратното - че има такъв договор.
Неоснователно е възражението на ищеца,
поддържано във въззивната жалба, че в нарушение на чл. 193 ГПК СРС не е открил
производство по оспорване на съдържанието на декларациите, тъй като те
съставляват частни документи които не разполагат с материална доказателствена
сила относно описаните в тях обстоятелства, а автентичността им не е оспорена
от ищеца.
Въззивният състав обаче споделя
възраженията на ищеца, поддържани в жалбата, че както предварителен, така и последващ отказ от правото за получаване на възнаграждение е
недействителен, по аргумент от чл. 8, ал. 4 КТ. В тази връзка, направените
съгласно декларациите изявления не освобождават лечебното заведение от
задължението да заплати възнаграждение на ищеца за положения труд по време на
специализацията му. В производството не
е било спорно и е доказано, че
ищецът е престирал труд за лечебното
заведение СБАЛ по ЛЧХ през исковия период.
На следващо място следва да се посочи,
че обсъденият по - горе договор от 30.05.2011 г. има за предмет единствено спонсорство и финансиране на обучението на ищеца, за
период от 3 години, като в него не е уговорено изрично заплащането на възнаграждение за извършената от него лечебно - диагностична дейност и/или медицински
и здравни грижи, по смисъла вложен
в чл. 24 от Наредбата.
Ответникът нито твърди, нито
установява с допустими по ГПК доказателствени средства да е бил
сключен такъв договор между ищеца и трето за спора лица, а доколкото писмената форма е форма за действителност,
а не форма за доказване на
трудовите договори (чл. 62, ал. 1 КТ), то липсата на
доказателства за сключването на писмен договор обосновава извод за неоснователност на заявеното от
ответника възражение за недължимост на претендираното от ищеца възнаграждение.
В заключение на изложеното, за разлика
от СРС, настоящият състав намира, че искът по
чл. 79, ал. 1 ЗЗД е доказан по основание
и на ищеца се дължи възнаграждение за извършената по време на обучението
за придобиване на специалност „орална
хирургия“ лечебно - диагностична дейност и/или медицински
и здравни грижи.
Размерът на възнаграждението е нормативно определен. Съгласно чл. 24, ал. 4 от Наредба
№ 34/29.12.2006 г. (отм.), възнаграждението не може да
бъде по - малко от две
минимални работни заплати за страната.
В случая процесният период е от 11.09.2013 г. до 01.06.2014 г.
Съгласно ПМС № 250/11.10.2012 г. минималната работна
заплата за страната за цялата 2013 г. е била 310
лв. месечно, а съгласно ПМС № 249/31.10.2013 г. минималната
работна заплата за страната е определена
на 340 лв. месечно.
При това положение, определеното
по реда на чл. 162 ГПК сумарно
възнаграждение на ищеца 11.09.20213 г. - 01.06.2014 г. възлиза на общо 5 601
лв. (2 201 лв. да 2013 г. + 3 400 лв. за 2014 г.). Искът е предявен за
сумата от 5 290 лв. (съгласно допуснатото в последно съдебно заседание
изменение на размера му по чл. 214, ал. 1 ГПК), поради което е изцяло
основателен.
По изложените до момента съображения и
поради несъвпадане на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на СРС,
решението следва да се отмени, а искът - да се уважи в пълния предявен размер.
Предвид промяната в изхода от спора, решението
следва да се отмени и в частта, в която са присъдени разноски в тежест на
ищеца.
Предвид промяната в изхода от спора, в
полза на ищеца следва да се присъдят и разноски пред СРС в размер на 750 лв.
адвокатски хонорар и 211, 60 лв. държавна такса.
По
разноските пред СГС :
Предвид изхода от спора и направеното
искане, право на разноски има въззивника - ищец в
производството. В негова полза, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се
присъдят разноски за адвокат в размер на 600 лв., съгласно представените по
делото доказателства за реално направени разноски и 105, 80 лв. за държавна
такса пред въззивната инстанция.
Воден от
изложеното и на основание чл. 272 ГПК, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 260516, постановено в съдебно заседание на 13.10.2019 г. по гр.
д. № 18901/2019 г. по описа на СРС, 62 с - в, с което е ОТХВЪРЛЕН предявения от
И.М.Б., ЕГН ********** против „Специализирана болница за
активно лечение по лицево - челюстна хирургия“ ЕООД, ЕИК *******, иск заплащане на
сумата от 5 290 лв. възнаграждение по време на проведена при ответника
специализация и И.М.Б., ЕГН ********** е осъден за заплащане на разноски в
полза на „СБАЛЛЧХ“ ЕООД, по чл. 78, ал. 3 ГПК, и вместо това ПОСТАНОВЯВА :
ОСАЖДА
„Университетска многопрофилна болница за активно
лечение и спешна медицина Н. И. Пирогов“ ЕАД, ЕИК ******* (конституирана като правоприемник на първоначалния ответник - „Специализирана болница за активно лечение по лицево - челюстна хирургия“ ЕООД с ЕИК *******), с
адрес : гр. София, бул. „*******, да заплати на И.М.Б., ЕГН **********, с адрес ***, на
основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 24, ал.
4 от Наредба № 34 от 29.12.2006 г. за придобиване на специалност в системата на здравеопазването (отм.), сумата от 5 290 лв. - възнаграждение по време
на проведена специализация по договор № ДО-532/24.09.2013 г.,
за обучение за придобиване на специалност на място срещу заплащане, за периода за
периода от 11.09.2013 г. - 01.06.2014 г.,
както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
разноски, както следва : за СРС - в размер на 750 лв. адвокатски хонорар и
211, 60 лв. държавна такса, а за СГС - адвокатско възнаграждение в размер на
600 лв. и 105, 80 лв. за държавна такса.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.