№ 567
гр. София, 30.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет
и трета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Г.ев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Г.ев Въззивно гражданско дело №
20231800500493 по описа за 2023 година
С Решение № 260001/20.03.2023г., постановено по гр.д. № 383/2021г. на
Ихтиманския районен съд, е осъдено „В.“ ООД да заплати на „Д.“ ЕООД на
основание чл. 327, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД сумите 1259,84 лв.,
представляваща продажна цена по договор за търговска продажба,
обективиран във фактура №**********/26.01.2018г. и 503,70лв.,
представляваща продажна цена по договор за търговска продажба,
обективиран във фактура №**********/13.02.2018г., ведно със законната
лихва до окончателното изплащане на сумите, считано от 11.10.2020 г., като
са отхвърлени исковете за заплащане на сумите 592,36 лв., представляваща
продажна цена по договор за търговска продажба, обективиран във фактура
№**********/11.02.2017г., 457,08 лв., представляваща продажна цена по
договор за търговска продажба, обективиран във фактура
№**********/13.02.2017г., 1118,16 лв., представляваща продажна цена по
договор за търговска продажба, обективиран във фактура
№**********/27.03.2017г., и 719,93 лв., представляваща продажна цена по
договор за търговска продажба, обективиран във фактура
№**********/19.08.2017г., ведно със законната лихва до окончателното
изплащане на тези суми, считано от 11.10.2020 г.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на ответника „В.“ ООД
срещу горното решение в осъдителната му част. Жалбоподателят оспорва
извода на първоинстанционния съд, че не било доказано плащане на цената по
тези два договора. Счита, че процесните две фактури (изписани на ръка) и
приложени към исковата молба, са издадени едностранно от ищцовото
дружеството, за да послужат в настоящото производство, и не съдържат
1
подпис и печат на ответното дружество, нито били получени от последното.
Поддържа, че по всяка от шестте търговски продажби между страните е
издавана фактура- фискален бон от фискално устройство в самия търговски
обект (бензиностанция), стопанисван от ищеца „Д." ЕООД. Намира, че,
независимо от липсата на фискални бонове, които да удостоверяват, че
цената по тях е платена на място при самата продажба, по делото били налице
други доказателства за това обстоятелство. Изтъква, че двете доставки, във
връзка с които се обжалва първоинстанционното решение, били осчетоводени
по начин, идентичен както с останалите четири процесни фактури, така и с
представени по делото други фактури (извън процесните), от които се
установява, че фактурите са заплащани на място в търговския обект при
предаване на стоките, а не впоследствие по банков път. Позовава се на
представените по делото писмени доказателства и на приетото заключение по
ССчЕ, като прави извод, че цената по търговските продажби между страните,
обективирани във фактура № **********/26.01.2018г. и фактура №
**********/13.02.2018г., е заплатена, а същите са осчетоводени от ответното
дружество като платени, и са включени в аналитичен регистър на "В." ООД, в
дневниците за покупки за съответния период и в справка- декларация за ДДС.
Освен това, на лицето, което е заплатило цената, след като се е отчело в
счетоводството на ответното дружество и е представило фискалните бонове,
са издадени разходно- касови ордери за заплатените суми. Анализира
същността и значението на ордерите. Моли съда да отмени обжалваното
решение в осъдителната му част и да отхвърли исковете за сумите 1259,84
лева и 503,70 лева. Претендира разноски.
В срока за отговор не е постъпил такъв.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се
представлява от адв. П., който поддържа въззивната жалба и допълнително
подадената молба, и моли съда да отмени решението на РС- Ихтиман, в
частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на „Д.“ ЕООД сумите
1259,84 лв. и 503,70 лв. Намира за доказано, че „В.“ ООД е заплатило
процесните доставки. Счита, че такъв извод може да се направи от останалите
събрани доказателства, независимо от непредставянето на фискални бонове.
Подчертава, че те са идентични с представените с исковата молба фактури,
като са включени в дневниците за продажба на дружеството, осчетоводени са
по надлежния ред, и са включени в дневника за покупки и в справка-
декларация по ДДС, в какъвто смисъл е и заключението на вещото лице. Въз
основа на горното, прави извод, че „В.“ ООД е заплатило и тези две доставки
на горива, както е приел районният съд по отношение на останалите четири
процесни доставки. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемото
дружество не се представлява и не изразява становище.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция са приети като писмени
доказателства приложените към молба вх. № 7225/11.09.2023г. заверени
копия от Договор за абонаментно счетоводно обслужване от 01.05.2016г. и
Приемо- предавателен протокол от 08.06.2022г.
С определение, постановено в открито съдебно заседание на
2
01.11.2023г., не са приети представените с въззивната жалба оригинали и
заверени копия от фактури (фискални бонове) № 1293 и № 1406, издадени от
„Д.“ ЕООД.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а
съдът се е произнесъл по действително предявените искания.
ІІI. По същество
Предявени са обективно съединени искове с правна квалификация чл.
327, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за заплащане на дължими парични
суми по договори за търговска продажба на гориво.
Както е указано с доклада на делото, в тежест на ищеца е било да
докаже наличието на претендираните договорни правоотношения по договори
за търговска продажба, обективирани в процесните фактури, както и
предаването на стоката от продавача на купувача, а в тежест на ответника е
разпределено доказването на неговото правоизключващо възражение за
заплащане на уговорената продажна цена.
В конкретния случай, от основното заключение по ССЕ се установява,
че всички процесни фактури са надлежно осчетоводени в счетоводствата на
ищеца и на ответника, а ответникът е ползвал данъчен кредит за тях.
Заключението не е оспорено от страните и е прието без възражения. Съдът
намира, че то доказва дължимостта на процесните суми, тъй като според
трайната и непротиворечива съдебна практика по чл. 290 от ГПК (напр.
Решение № 42 от 19.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 593/2009 г., II т. о., ТК,
Решение № 30 от 8.04.2011 г. на ВКС по т. д. № 416/2010 г., I т. о., ТК,
Решение № 45 от 28.03.2014 г. на ВКС по т. д. № 1882/2013 г., I т. о., ТК,
Решение № 47 от 8.04.2013 г. на ВКС по т. д. № 137/2012 г., II т. о., ТК,
Решение № 71 от 8.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 1598/2013 г., II т. о., ТК,
Решение № 103 от 11.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2334/2013 г., II т. о., ТК)
„само по себе си отразяването на фактурата в счетоводството на
ответното дружество, включването й в дневника за покупко-продажбите
по ДДС и ползването на данъчен кредит по същата представлява
недвусмислено признание на задължението и доказва неговото
съществуване”, като този извод важи и за неподписаните фактури.
Във връзка с това, съдът намира за неоснователен първия довод на
3
жалбоподателя, че двете спорни фактури (фискални бонове) № 1293 и № 1406
не съдържали негов подпис и печат. Както се посочи по- горе, съдебната
практика счита този факт за ирелевантен, щом фактурата (макар и
неподписана и неподпечатана) е била осчетоводена от получателя й и той е
ползвал данъчен кредит по нея. По тези съображения съдът намира, че
възникването на задълженията по тези две фактури е доказано със
заключението по ССЕ.
Противно на твърдяното от жалбоподателя, по делото не се доказва,
тези задължения да са били погасени. Видно от основното заключение на в.л.
П., както и от изявленията му в открито съдебно заседание, нито отчитането
на фактурите в НАП, нито отразяването им в дневника на ищеца означава, че
посочените в тях суми са били заплатени на последния. Вещото лице е
констатирало, че въпросните суми действително са били изтеглени от
дружеството - купувач и са осчетоводени при него като платени, но няма
данни да са постъпили при дружеството - продавач. Поради това съдът не
намира основание да приеме, че с така изтеглените суми са били погасени
задълженията на ответника към ищеца.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че заплащането на цената по
двете фактури (фискални бонове) № 1293 и № 1406 се доказвало от факта, че
те били осчетоводени по идентичен начин като останалите четири процесни
фактури, а и като други такива, които не са предмет на делото. Според
настоящия съдебен състав, начинът на оформяне и осчетоводяване на
фактурите няма отношение към погасяване на отразените в тях задължения, в
какъвто смисъл са и изричните изявления на в.л. П., цитирани по- горе. Освен
това, доколкото по делото не се установява, всички процесни фактури да са
били издавани във връзка с едно единно продажбено правоотношение между
ищеца и ответника, следва да се приеме, че всяка фактура е свързана с
отделна и самостоятелна сделка, като уговорките по тези сделки са
независими помежду си. Поради това няма основание да се приеме,
определени обстоятелства във връзка със спорните две фактури (фискални
бонове) № 1293 и № 1406 да се считат за доказани по аналогия, с оглед
доказването на идентични обстоятелства във връзка с останалите четири
фактури.
На последно място, представените с въззивната жалба оригинални
фактури (фискални бонове) № 1293 и № 1406 не са били приети поради
настъпила преклузия, и не могат да се ползват като доказателства в подкрепа
на тезата на жалбоподателя. Освен това, дори да се анализират като такива, те
са частично нечетливи и върху тях се констатират корекции (дописвания),
което допълнително компрометира доказателствената им стойност.
С оглед гореизложеното, исковете за сумите 1259,84 лева и 503,70 лева
са били основателни правилно са били уважени от първоинстанционния съд, а
обжалваното решение в този смисъл следва да бъде потвърдено.
ІV. По разноските
Разноски не са претендирани от страната, която, с оглед изхода на
делото, има право на такива, поради което съдът не дължи произнасяне по
този въпрос.
Така мотивиран, съдът
4
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260001/20.03.2023г., постановено по
гр.д. № 383/2021г. на Ихтиманския районен съд, В ОБЖАЛВАНАТА МУ
ЧАСТ, с която е осъдено „В.“ ООД да заплати на „Д.“ ЕООД на основание чл.
327, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД сумите 1259,84 лв., представляваща
продажна цена по договор за търговска продажба, обективиран във фактура
№**********/26.01.2018г. и 503,70 лв., представляваща продажна цена по
договор за търговска продажба, обективиран във фактура
№**********/13.02.2018г., ведно със законната лихва до окончателното
изплащане на сумите, считано от 11.10.2020 г.
В частта, с която предявените искове по чл. 327, ал. 1 от ТЗ, вр. чл. 79,
ал. 1 от ЗЗД са били отхвърлени, Решение № 260001/20.03.2023г.,
постановено по гр.д. № 383/2021г. на Ихтиманския районен съд, не е
обжалвано и е влязло в сила.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5