Р Е Ш Е Н И Е 260172
гр.
Пловдив, 23.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, търговско отделение, ХІІІ състав, в публично съдебно заседание на 14.04.2021г, в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ПОЛИНА БЕШКОВА
при
секретаря Мая Крушева, като разгледа докладваното от съдията т. д. № 351 по описа на съда за 2020г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Обективно
съединени установителни искове по чл. 422 вр. чл. 79 и чл. 86 ЗЗД.
Подадена
е искова молба от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Околовръстен път“ №260, представлявано от изпълнителния
директор Д. Ш. и прокурист М. В., чрез пълномощника си адв. Х.И. против А.Г.А.
ЕГН **********. Твърди, че между него и ответника е сключен Договор за
потребителски кредит № FL850559
от 12.04.2017 г., по силата на който банката е
предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 40000,00 лв. (четиридесет хиляди) за текущи нужди, като
последният се задължил да върне ползвания кредит, заедно с дължимите лихви, в
сроковете и при условията на процесния договор. Предоставените средства били
изразходвани изцяло от разплащателна сметка: IBAN: ***, разкрита на името на А.Г.А. при
„Юробанк България” АД, което било видно от представеното към настоящата молба
банково бордеро № 9300390/12.04.2017 г. По силата на
договора за усвоения кредит Кредитополучателят дължал на банката лихва в размер
на сбора от Референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в
размер на 5,627 %. Страните уговорили, че за Референтен лихвен процент
ще се ползва 6-месечен CОФИБОР, приложим за съответния период на начисляване на лихвата, по
методика, определена в договора за кредит. Съгласно уговореното в него
дължимите лихви се начислявали от датата на усвояване на кредита, като за дата
на усвояване на кредита се считала датата на заверяване на сметката на
кредитополучателя по чл. 2, ал. 1 от договора. Посочва се също, че в него
изрично били уговорили дължимостта на такси и комисионни във връзка с процесния
кредит. Като неразделна част от договора от страните бил подписан погасителен
план, съгласно който вноските се заплащали до 12-то число на месеца, като краен
срок за погасяване на кредита, включително дължимите лихви, бил 12.04.2024 г.
Уговорено било, че при просрочие на погасителните вноски, както и при
предсрочна изискуемост на кредита, кредитополучателят дължи лихва за времето на
забава върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава. Ищецът
твърди в исковата молба, че А. не е изпълнил договорните си задължения, като не
е заплатил всички месечни вноски, включващи лихва и главница, неустойки за
забава и такси по договора. Позовавайки се на чл. 14 във вр. с чл. 19 от
договора, поради неплащане в срок на погасителна вноска №9 с падеж 12.01.2018
г., ищцовото дружество изпратило до длъжника на адреса, посочен в началото на
договора нотариална покана №278, том I, акт 21 на нотариус Елена Сопаджиян за обявяване на
предсрочната изискуемост на кредитното задължение. Въпреки многократните опити
нотариусът не успял да открие адресата, поради което, след извършена справка в
ТД на НАП за регистриран трудов договор, било установено, че ответникът е в
трудово правоотношение с “ГЛАВБОЛГАРСТРОЙ“ АД и Банката му изпратила втора
нотариална покана (№ 3299, том 2, акт. 41 на
нотариус Мирослава Димова-Савова, рег. № 621) на адреса по месторабота. На 05.06.2019 г. “Юробанк България“ АД подало
заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по реда
на чл. 417 от ГПК, допускане на незабавното й
изпълнение и издаване на изпълнителен лист, по което било образувано
ч.гр.д. №9386/2019 г. по описа на Районен съд-Пловдив. По подаденото
заявление била издадена Заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 07.06.2019
г. срещу А.А., от когото срещу заповедта в срок постъпило възражение.
Последното, както и неизпълнение на задълженията на ответника по договора,
породили правния интерес на ищеца да предяви настоящия иск. Моли съда да
постанови решение, с което да приеме за установено по отношение на А.Г.А. ЕГН **********, с адрес: ***,
че същият има задължение към “Юробанк
България” АД, ЕИК: *********, произтичащо от Договор за
потребителски кредит № FL850559 от 12.04.2017 г. в размер на 43932.20 лв. (четиридесет и три хиляди деветстотин
тридесет и два лв. и двадесет ст.) от които: 36862,41 лв. (тридесет и
шест хиляди осемстотин шестдесет и два лв. и четиридесет и една ст.) -
главница, ведно със законната лихва, считано от 05.06.2019 г. до
окончателно изплащане на задължението; 4753,25 лв. (четири хиляди
седемстотин петдесет и три лв. и двадесет и пет ст.) - възнаградителна лихва за
периода от 12.01.2018 г. до 19.04.2019 г.; 2138,42 лв. (две хиляди сто
тридесет и осем лв. и четиридесет и две ст.) - мораторна лихва, считано от 12.01.2018
г. до 26.05.2019 г. и 178,12 лв. (сто седемдесет и осем лв. и дванадесет
ст.) - такси за периода от 12.01.2018 г. до 26.05.2019 г. Претендират сторени
разноски в настоящото и в заповедното производство.
В двуседмичния срок по чл. 367, ал. 1 от ГПК ответникът А.Г.А., с ЕГН
**********,***, чрез пълномощник адв. Д.Б., депозира отговор на исковата молба,
с който изразява становище, че искът е допустим, но неоснователен. Считат, че
договорът е потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския
кредит, както и че същият е недействителен, поради това, че размерът на
текстовата част на шрифта бил по-малък от 12. На следващо място, посочват, че с
решение на УС на БНБ от 16.03.2017 г. било преустановено използването на
пазарния индекс SOFIBOR, считано от 01.07.2018 г., което довело до
законодателни промени в посока, че, когато се преустанови използване на пазарен
индекс, съответната кредитна институция следвало да изготви план на действие и
да уведоми потребителя за настъпилите промени. Тези разпоредби на Закона за
кредитните институции се прилагали и към договорите за банков кредит, сключени
до 01.07.2018 г., по които за референтен лихвен процент се използва пазарен
индекс като SOFIBOR, освен ако не е договорено друго. Считат, че
методиката за изчисление на уговорената лихва в договора вече не се прилага. За
да бъде действителен договорът, банката следвало да изготви упоменатия план и
да уведоми кредитополучателя за новия начин на изчисление на възнаградителната
лихва. Твърди се, че такова уведомление ответникът не бил получавал, от където
и извеждат аргументи за твърдението си, че договорът е недействителен. Смятат
още, че следствие от липсата на яснота за начина на изчисление на
възнаградителната лихва е, че претенцията за заплащането й в размер от
4 753,25 лева е неоснователна. Смятат, че, тъй като договорът е
недействителен, се дължи само заемната сума, а за платените осем вноски за
периода от 12.05.2017 г. до 12.12.2017 г., за които била платена
възнаградителна лихва, подлежала на връщане. Претендира се адвокатско
възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА.
В срока по чл. 372, ал. 1 от ГПК ищецът, чрез процесуалния си
представител адв. И., депозира допълнителна искова молба, с която оспорва
направените с отговора на исковата молба твърдения от ответника - че процесният
договор е недействителен, поради използване на шрифт, по-малък от 12 и досежно
договорната клауза за дължимост от страна на кредитополучателя на
възнаградителната лихва. Посочват, че уговорените лихвени условия са
индивидуални и преференциални за конкретния клиент, за което последният е
декларирал, че е запознат. Като условие за прилагане на преференциалните
лихвени условия страните приели, че ответникът ще осигурява ежемесечно
постъпване на трудовото си възнаграждение по сметката, обслужваща процесния
кредит, както и че ще поддържа активността на нарочно застрахователно покритие
в полза на банката. При неспазване на тези две условия преференциалната лихва
следвало да бъде завишена. В отговор на твърдението на ответника, че не бил
уведомен за новия начин на изчисление на възнаградителната лихва, твърдят, че
Банката публично е оповестила на интернет страницата си, както и във всички
нейни клонове, Уведомление от 29.06.2018 г., с което последната информира
всички нейни клиенти за промяната, настъпила поради преустановяване
изчисляването и публикуването на индекса СОФИБОР от БНБ, заедно с подробни
разяснения, че като заместител на СОФИБОР, считано от 02.07.2018, Банката ще
прилага Референтен лихвен процент ПРАЙМ по потребителски и жилищно-ипотечни
кредити, като при заместване приложимият
по договора годишен лихвен процент няма
да се промени, за което в полза на потребителите Банката въвежда индивидуален
компонент за осигуряване на еквивалентност между СОФИБОР И ПРАЙМ. Прилагат
описание на начисляваната лихва за отделните периоди.
В срока за отговор на допълнителната искова молба ответникът депозира
такава, като твърди недействителност на договора на основание чл.22 във вр. с чл. 11, ал. 1, т.10 от ЗПК. Посочват, че в договора е уговорен годишен
процент на разходите (ГПР) в размер на 8,63 %. В него
се включвали всички разходи, които потребителят ще стори, включително и за
застрахователни премии. Твърдят, че посочената от ищеца в допълнителната искова
молба застрахователна премия не е включена в ГПР, освен това била начислена
такса за разглеждане на искане за кредит в размер на 178,12 лева и месечна
такса за обслужване на разплащателна сметка, които също не били включени в ГПР.
Включването на тези задължения щяло да доведе до надвишаване на ГПР на 50 %,
поради което и до нищожност на клаузата. Смятат, че липсата на ясна и
разбираема информация в договора по см. на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Посочването в договора на по-нисък от действителния ГПР, което
представлявало невярна и според ответника измамна информация относно общите
разходи по кредита, се окачествявало като заблуждаваща търговска практика по
см. на Директива 2005/29/ЕО (Директива за нелоялните търговски практики), което означавало, че
клаузата относно общия размер на сумата,която следва да плати потребителя, била
неравноправна и влече недействителност на договора в неговата цялост. Посочват
също, че по делото липсвали доказателства какво представлява индекс ПРАЙМ, как
се изчислява, като това водело за нищожност на клаузата и съответно
неоснователност на иска за заплащане на възнаградителна лихва в размер на
4 753,25 лева. Нищожността на възнаградителната лихва водела до
недействителност на договора, тъй като не било изпълнено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 9 от ЗПК. Смятат, че поради недействителност на договора,
кредитополучателят следва да върне единствено заемната сума, а претенциите за
заплащане на възнаградителна лихва и такси са неоснователни. Неоснователна
считат и претенцията за връщане на заемната сума, доколкото исковата претенция
била заявена на договорно основание.
Съдът, от събраните
доказателства и фактите, които се установяват с тях, прие следното:
По допустимостта:
Видно от приложеното ч.гр.д. в
полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК за исковата сума
срещу ответника. В срока по чл.414 ГПК длъжникът е възразил срещу заповедта. В
предоставения на ищеца от съда 1-месечен срок за това е подадена настоящата искова
молба. Налице е идентичност между предмета на заповедното производство и
исковото. Поради това предявеният по реда на чл. 422 ГПК установителен иск е
допустим.
С
определението си от 15.07.2020
г. съдът е оставил без уважение искането на ответника за приемане за съвместно разглеждане в процеса на
възражение за прихващане с платената без основание възнаградителна лихва по
недействителния на основание чл. 22 ЗПК договор за кредит. Искането се
обосновава с евентуално приета от съда недействителност на договора и връщане
на ищеца само на заемната сума на основание чл. 23 ЗПК, от която да бъде
прихваната сумата на недължимо платената лихва. Доколкото обаче вземането на
ищеца е предявено на договорно основание, възражението за прихващане не може да
породи целения от ответника правен ефект. За
разлика от насрещния иск, с който се цели самостоятелна защита на правата на
ответника, възражението за прихващане е отбранително, защитно средство, чрез
което се цели и може да бъде постигнато единствено отхвърляне изцяло или
отчасти на предявения против ответника главен иск, поради прихващане до размера
на по-малкото вземане. В случая главният иск е предявен на договорно основание
и ако договорът бъде приет за недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, исковата претенция ще подлежи на отхвърляне изцяло.
Евентуална осъдителна претенция за връщане само на заемната сума като получена
при начална липса на основание не е предявена, а направеното от ответника
възражение е защитно средство, целящо частично отхвърляне именно на нея. Още
повече, че настоящото производство е такова
по чл. 422 от ГПК,
поради което предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на
претенцията в заповедното производство. Ако съдът приеме, че договорът е
недействителен, сумата, търсена като главница в процеса, няма как да бъде
прието за установено, че подлежи на връщане на договорно основание, защото
връщането й произтича от института на неоснователното обогатяване - че всеки,
който е получил нещо при липса на основание, дължи връщането му.
Поради това предмет на
разглеждане е единствено вземането на ищеца, предявено по реда на чл. 422 ГПК.
По същество:
Съдът е
указал на страните, че доказателствената тежест в процеса се разпределя по
следния начин: Всяка от тях дължи доказване на заявените от нея позитивни
факти. Така, ищецът следва да докаже, че е страна – кредитодател по валидно
сключен договор за потребителски кредит с ответника, съдържанието му и размера
на дълга. В тежест на ответника е да установи направените от него
правоизключващи възражения, в т.ч. възраженията си за нищожност на договора на
наведените основания.
Няма спор
относно факта на сключване на процесния договор със соченото от ищеца
съдържание /дата на подписване, права, задължения, падеж/, както и относно
изправността на кредитодателя да предостави на ответника в качеството му на
кредитополучател договорената сума.
Няма спор
също, че договорът е потребителски по смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит, което следва, както от
наименованието му, така и от неговото съдържание. Според тази законова
разпоредба договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Спорът е
преди всичко относно валидното възникване на правоотношението предвид
повдигнатите от ответника възражения за неговата нищожност, свързани с наведени
нарушения на императивни правила на ЗПК.
Първото от тях е, че договорът е
недействителен, тъй като размерът на текстовата част на шрифта е по-малък от 12
– чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК.
Според
чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма,
на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра –
по един за всяка от страните по договора.
Според
чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Цитираните
разпоредби са действащо право към датата на сключване на договора.
За установяване размера на
тестовата част на шрифта на договора по делото е допуснато назначаване на СТЕ.
От неоспореното заключение, което съдът възприема като компетентно и обективно
изготвено, се установява, че в текста на договора е използван безсерифен шрифт
от типа „Калибри“. Навсякъде в текста на договора размерът на шрифта е 11.6.
Следователно по делото
категорично се установява, че действително текстовата част на шрифта на
договора е по – малка от 12, което е нарушение на императивно правило на ЗПК.
Защитният довод на ищеца е, че
макар това да е вярно, то използваният шрифт е по – добре четим от други видове
с размер 12. В подкрепа на твърдението си е ангажирал допълнително заключение
на СТЕ, от което се установява, че при изписването на главни букви шрифтът “Times New Roman” визуализира символите като по –
големи от тези, визуализирани от използвания в случая шрифт „Калибри“. Обратно
е при малките букви, при които шрифт “Times New Roman” е по – малък от шрифт „Калибри“.
Съдът намира, че, макар и частично
основателен /по отношение само на използваните в текста малки букви/, доводът
на ищеца не може да доведе до извод за липса на нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Нормата е императивна и
еднозначна. Ако законодателят е искал да предвиди нещо друго – в твърдения от
ищеца смисъл, това е следвало да бъде скрепено нормативно, а не да се извлича
по тълкувателен път. Затова и споделя се доводът на ответника в писмените му
бележки, че чл. 10, ал. 1 ЗПК не предвижда изискване договорът да е четим.
Същевременно ищецът е търговец, чийто професионални знания и опит предполагат
точното прилагане на закона в защита на интересите си. С оглед предвидените
права на потребителя кредитодателят следва да положи дължимата грижа на добрия
търговец, която е завишена от тази на добрия стопанин, и да осигури стриктно
спазване на императивните правила на ЗПК, за да не се окаже договорът
недействителен. Решението му да използва шрифт с размер, по – малък от
предвидения в закона, е взето на негов риск и неблагоприятните последици на чл.
22 ЗПК за негова сметка.
Следователно на основание чл. 22 вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК процесният договор
е недейстителен и не поражда валидно правно действие. Само на това основание
предявените на договорно основание установителни искове са неоснователни и ще
се отхвърлят.
Не води до друг извод доводът на ищеца в писмените му бележки, че дори
договорът да е недействителен, това е без значение, тъй като в случая е налице
правилото на чл. 293, ал. 3 ТЗ, доколкото кредитополучателят е изпълнявал
задълженията си по договора, поради което не може едва сега да се позовава на
нищожността. Първо, доводът е преклудиран, тъй като се прави за първи път в
писмените бележки на ищеца, т.е. не е бил надлежно противопоставен на ответника
в процесуалните срокове за това, за да може той да вземе отношение по него.
Второ, цитираната разпоредба касае неспазването на установена от закона или от
страните форма на договора, каквато в случая безспорно е спазена, но е налице
нарушение на императивно правило, свързано с определени допълнителни
изисквания, т.е. разглежданият казус е извън приложното поле на чл. 293, ал. 3 ТЗ.
Според
чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
Доколкото обаче евентуална осъдителна претенция за връщане само на заемната
сума като получена при начална липса на основание не е предявена, вземането на
ищеца, произтичащо от института на неоснователното обогатяване, следва да бъде предявено
в отделен исков процес. Още повече, че, както съдът вече е коментирал
неколкократно, настоящото производство е такова
по чл. 422 от ГПК,
поради което предявеният иск трябва да е идентичен по основание и размер на
претенцията в заповедното производство. Т.е., ако съдът приеме, че договорът е
недействителен, както е в случая, сумата, търсена като главница в процеса, няма
как да бъде прието за установено, че подлежи на връщане на договорно основание,
защото връщането й произтича от института на неоснователното обогатяване - че
всеки, който е получил нещо при липса на основание, дължи връщането му. А
произнасянето на друго основание, различно от това, на което са присъдени
сумите в заповедното производство, би било процесуално недопустимо поради
съществено отклонение в предмета на двете производства.
При този
изход на делото ищецът следва да бъден осъден да заплати на ответника
разноските в заповедното и исковото производство. В исковото производство ответникът е направил
разноски за експертиза в размер на 337
лв съобразно списък на разноските на л. 129 и доказателствата за
действително направен разход в този размер, която ищецът следва да бъде осъден
да му заплати. Претендира се от пълномощника на ответника
заплащане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА. Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗА
адвокатът има право да окаже адвокатска помощ и съдействие на изчерпателно
посочени категории лица и да получи възнаграждение в определен от съда размер,
когато насрещната страна бъде осъдена за разноски. Това възнаграждение съдът
присъжда на адвоката, за което е необходимо да бъде отправено отделно искане.
За да упражни това свое право, адвокатът следва да представи сключен със
страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че
договореното възнаграждение е безплатно на основание изрично посочена хипотеза
по чл. 38, ал. 1 ЗА,
без да е необходимо да я доказва, в какъвто смисъл е и трайната съдебна
практика. Тези условия в случая са налице.
Неоснователно е възражението на ищеца за прекомерност на хонорара, тъй като
размерът му се определя от съда съобразно минималния нормативен праг, който за
заповедното производство е по чл. 7, ал. 7 вр. чл. 2 т. 4, а за исковото по чл.
7, ал. 2, т. 4 за всеки обективно съединен иск поотделно. Така хонорарът за
заповедното производство възлиза на сумата от 888.98 лв, а за исковото –
2879.28 лв или общо 3 768.26 лв. Доколкото договорът за правна защита и
съдействие е сключен с адвокатското дружество, последното е титуляр на
вземането и разноските следва да се присъдят в негова полза.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Околовръстен път“ №260, против А.Г.А., с ЕГН ********** ***,
установителни искове за следните суми, произтичащи от
Договор за потребителски кредит № FL850559 от 12.04.2017 г. в общ размер на 43932.20 лв. (четиридесет и три хиляди деветстотин
тридесет и два лв. и двадесет ст.) от които: 36862,41 лв. (тридесет и
шест хиляди осемстотин шестдесет и два лв. и четиридесет и една ст.) -
главница, ведно със законната лихва, считано от 05.06.2019 г. до
окончателно изплащане на задължението; 4753,25 лв. (четири хиляди
седемстотин петдесет и три лв. и двадесет и пет ст.) - възнаградителна лихва за
периода от 12.01.2018 г. до 19.04.2019 г.; 2138,42 лв. (две хиляди сто
тридесет и осем лв. и четиридесет и две ст.) - мораторна лихва, считано от
12.01.2018 г. до 26.05.2019 г. и 178,12 лв. (сто седемдесет и осем лв. и
дванадесет ст.) - такси за периода от 12.01.2018 г. до 26.05.2019 г., за които
суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК № 5082 от
06.06.2019г по ч.гр.д. №9386/2019 г. по
описа на Районен съд-Пловдив, ХІІІ гр.с.
ОСЪЖДА “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Околовръстен път“ №260, да заплати на А.Г.А., с ЕГН
********** ***, сумата от 337 лв –
разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА “ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ“ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. “Околовръстен път“ №260, да заплати на Адвокатско
дружество Г. БУЛСТАТ: ********* сумата от общо
3 768.26 лв – адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в заповедното и исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване
пред АС Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: