Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 29.12.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
АНТОАНЕТА ИВЧЕВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 10536 по описа за 2020 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
172619 от 22.07.2019
г. по гр. д.
№ 13519/2018 г. по описа на СРС, ГО, 42 с-в по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Л.И.Н., ЕГН ********** и А.Е.Н., ЕГН
********** искове с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. с чл. 415 ГПК, вр. с
чл. 79 ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД съдът е признал за установено в отношенията между
страните, че по отношение на А.Е.Н. съществува
вземане на „Т.С." ЕАД, в размер от 910,98 лева главница за топлинна
енергия за периода м.05.2013 г. до м.04.2017 г., включена в общи фактури от
30.09.2014 г., 31.07.2015 г.,31.07.2016 г. и 31.07.2017 г.,сумата от 150,37
лева мораторна лихва върху главница за топлинна енергия за периода 16.11.2014
г. до 03.11.2017 г., сумата от 21,88 лева за дялово разпределение и 3,48 лева
мораторна лихва върху сума за дялово разпределение, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от предявяване на иска – на 10.11.2017 г. до окончателното изплащане на
вземането, относно което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
80072/2017 г. по описа на СРС, 42 състав, като е отхвърлил иска, предявен от „Т.С." ЕАД против А.Е.Н. в ЧАСТТА
за разликата над 150,37 лева до пълния претендиран размер от 150,58 лева
мораторна лихва върху главница за топлинна енергия като недоказан.
С решението е признато за установено
на основание чл. 422 от ГПК, вр.чл. 415 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД по отношение на Л.И.Н., че съществува вземане на „Т.С."ЕАД в
размер от 910,98 лева главница за топлинна енергия за периода м.05.2013 г. до
м.04.2017 г., включена в общи фактури от 30.09.2014 г., 31.07.2015 г., 31.07.2016
г. и 31.07.2017 г.,сумата от 150,37 лева мораторна лихва върху главница за
топлинна енергия за периода 16.11.2014 г. до 03.11.2017 г., сумата от 21,88
лева за дялово разпределение и 3,48 лева мораторна лихва върху сума за дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на иска – на 10.11.2017 г. до окончателното изплащане на вземането,
относно което е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 80072/2017 г. по
описа на СРС, 42 състав, като е отхвърлил
иска, предявен от „Т.С."ЕАД против Л.И.Н. в частта за разликата над 150,37
лева до пълния претендиран размер от 150,58 лева мораторна лихва върху главница
за топлинна енергия като недоказан.
Със същото решение
Л.И.Н., ЕГН ********** и А.Е.Н., ЕГН ********** са осъдени да заплатят на
основание чл. 81 от ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 от ГПК на „Т.С." ЕАД сумата от
756,40 лева сторени съдебноделоводни разноски и юрисконсултско възнаграждение
за исковото производство и сумата от 93,30 лева сторени съдебноделоводни
разноски и юрисконсултско възнаграждение за заповедното производство.
Недоволни
от така постановеното решение в ЧАСТТА, с която са уважени искове с правно основание
чл. 422 от ГПК, вр.чл. 415 от ГПК, вр. чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД са останали
ответниците Л. и А. Н., които го обжалват при твърдения, че решението в
обжалваната част е невалидно, недопустимо и неправилно. На първо място
заявяват, че Заповедта по чл. 410 ГПК и постановеното решение са невалидни,
като постановени при липса на компетентност. Заявяват, че в заповедта по чл.
410 ГПК не е посочено основанието и размера на доставена ТЕ, поради което
заповедния съд не е следвало да издава заповед за изпълнение. Считат, че не са клиенти на топлопреносното
предприятие, поради липса на сключен писмен договор. Заявяват, че не са
приемали ОУ на дружеството монополист. С тези и множество други съображения
искат въззивната инстанция да отмени обжалваното решение.
„Т.С.“
ЕАД чрез процесуалният си представител юрк. Ф. И. депозира молба от 29.11.2021
г., в която моли съда да даде ход на
делото в тяхно отсъствие, излагат се съображения по същество на спора.
Претендира разноски за юрк.възнаграждение, прави възражение за прекомерност на
разноските на въззивниците.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен,
при правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответниците като стойност на получена и разходвана от тях топлинна
енергия на процесния адрес.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
Неотносими в настоящото производство са
възраженията на ответниците за нищожност на заповедта за изпълнение, тъй като
същата е издадена в писмена форма, тоест в рамките на правораздавателната
компетентност на съда.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение
на материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между главите
страни, досежно процесния топлоснабден обект, намиращ се в сграда етажна
собственост и от това, че в исковия период ищецът подава в нея топлоенергия за
битови нужди. От представените пред първоинстанционния съд доказателства се
установява, че на 30.07.2008 г. ответниците А.Е.Н. и Л.И.Н. са учредили в
полза на „У.Б." АД ипотека върху съсобствения
си недвижим имот, а именно ап. 20 в бл. 519 на ж.к. "Надежда" 5
със застроена площ от 92,53 кв.м. Представено е и писмо от Столична община, район
„Връбница", от което се установява, че ж.к. "Надежда 5" е
идентичен с ж.к. "Връбница 1". След като се приема, че ипотека може
да се учреди само върху имоти, които при сключването на договора принадлежат на
лицето, което я учредява, то правилно първостепенния съд е приел, че
ответниците са били потребители на доставяната до имота топлинна енергия през
процесния период по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е физическо
лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия.
Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ през 2006 г.
е изменена първоначалната дефиниция от приемането на закона, която гласи, че
потребителят на топлинна енергия за битови нужди е физическо лице, което е
собственик или титуляр на вещното право на ползване за топлоснабдения имот. Замяната
на изискването лицето да е титуляр на вещно право на ползване с по-широкото
понятие ползвател, не променя смисъла, който следва да се влага в понятието
ползвател, т.е. само лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно
поради липсата на промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е променена едва през 2012
г. и то само с оглед промяната на използвания в закона термин от потребител на
клиент. При все това и досега под клиент на топлопреносното предприятие по
отношение на имотите в сграда в режим на етажна собственост се разбира собственикът
на имота или лицето, притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се
разбират само собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в
този смисъл) на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
Законът не поставя изискване за
наличието на договор, сключен в писмена форма като форма за действителност на
заварените потребители, т.е. за собствениците на имоти, поради което относно
заварените потребители се приема, че договорното правоотношение съществува
предвид притежаване право на собственост или вещно право на ползване.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката,
в сила от 09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията
по повод продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие и
потребителят на същата се уреждат от публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид
липсата на данни по делото за възражение от ответниците по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ
съдът намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответниците. Следователно решението е
обосновано в частта, с която СРС приема за доказано основанието (източниците на
вземанията, предмет на установителните искове).
Договорът за възлагане на услугата топлинно
счетоводство сключен между етажната собственост от една страна и помагача на
ищеца от друга има действие и по отношение на ответниците Н.. Валидната
представителна власт на лицето, което го е подписало за всички етажни
собственици, е последица от решението на Общото събрание на ЕС за избор на
търговец, който да извършва дяловото разпределение – дружеството помагач.
Ответниците не твърдят и не доказват да са обжалвали решението на ОС на ЕС по
реда на ПУРНЕС, поради което се налага извода, че сключения с дружеството
помагач на ищеца договор, осъществяващо дяловото разпределение обвързва и
ответниците, доколкото се установява, че същите са потребители на топлинна
енергия, както и че притежават индивидуален обект в процесната сграда.
Неоснвателно е възражението на ответниците, че им е
доставена непоискана услуга и са ползвали непозволена държавна помощ. Следва да
бъде отчетено, че ползването на топлинна енергия в сградата е въпрос, който се
разглежда и разрешава от етажните собственици и ако мнозинството етажни
собственици са съгласни да ползват топлинна енергия, намират приложение
правилата за съсобствената вещ, а същевременно всеки от етажните собственици е
длъжен да се съобразява с приетите решения от мнозинството, които са влезли в
сила.
Решението е обосновано и правилно в
частта, в която районният съд приема за доказан размера на задължението
за цена на топлинна енергия по отношение на ответниците Н. за сума в общ размер
на 1 821,96 лв. за периода от м.05.2013 г. до м.04.2017 г.
Претендираните вземания не са установени
единствено от счетоводните записвания на ищцовото дружество и представените
едностранно съставени частни документи. Изводът на СРС е направен при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства и изслушаните експертизи.
От заключението на изслушаната и
неоспорена пред първоинстанционния съд СТЕ
се установява, че в имота на ответниците не се ползва ТЕ за отопление, тъй като
радиаторите са демонтирани, но се начислява ТЕ за БГВ по показанията на два
водомера, както и ТЕ отдадена от сградна инсталация. Общият топломер е
преминавал периодична метрологична проверка със заключение за съответствие, топломерът
е отчитан на първо число всеки месец, след което са приспадани технологичните
разходи, според заключението дяловото разпределение е извършвано
законосъобразно при спазване на нормативната уредба. Вещото лице изчислява дължимата
главница, без да има включени задължения извън процесния период на 1 855,96
лева.
Към посочената по-горе сума следва да се
добави съответна част от дължимите годишни такси за извършваната услуга за
дялово разпределение, които съобразно разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от
ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16- 334/06.04.2007 г. за топлоснабдяването и на чл.
10 от Общите условия на договорите между „Т.С.” ЕАД и търговец за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия между потребителите в
сграда— етажна собственост се заплащат от потребителите на топлинна енергия на
ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за извършените услуги
на дружествата за дялово разпределение.
От заключението на изслушаната и
неоспорена пред първоинстанционния съд ССчЕ
се установява, че при проверка в счетоводството
на ищеца не се установява да има плащания на парични суми за процесния период.
Неиздължената главница е 1 855,99 лева, а сумата за дялово разпределение
възлиза на 43,75 лева, изравнителните сметки са въведени в информационната
система и е формирана сума за възстановяване в размер от 177,76 лева. Размерът
на мораторната лихва е изчислен от вещото лице на 300,74 лева върху главницата
и 7,50 лева върху сумата за дялово разпределение.
По отношение на претенциите с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира
следното:
Основателността на иска за мораторна
лихва предполага наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на
забавата в случая се определя съобразно уговореното от страните. Когато
изпълнението на парично задължение има определен срок, без да е необходима
покана, с изтичането на този срок длъжникът изпада в забава и отговаря за
заплащане на мораторна лихва. В тази връзка правилно пръвостепенния съд е приел,
че исковата претенция в частта за мораторна лихва подлежи на уважаване за
сумите от по 150,37 лева върху главницата за топлинна енергия и за сумите от по
3,48 лева върху сумите за дялово разпределение за всеки един от ответниците,
като е кредитирал заключението по съдебно-счетоводната експертиза, а за
разликата над 150,37 лева до пълния претендиран размер от 150,58 лева е
отхвърлил искът за мораторна лихва върху главница за ТЕ, като неоснователен.
Относно възражението на ответниците, че
част от задължението им е погасено по давност настоящият съдебен състав намира
следното:
Давността за вземането за главница е
тригодишна, тъй като същото е периодично /арг. чл. 111 б. „в“ ЗЗД/.
Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД
давността се прекъсва с предявяване на иск. А съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът
за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.
415, ал. 4 ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено на 10.11.2017 г., но ищецът
претендира парични суми по общи фактури, които според общите условия на
доставчика в края на всеки отчетен период сторнират прогнозните стойности по
месечните задължения и се издава обща фактура, съответстваща на реално
доставена топлинна енергия, т.е. началният момент, от който тече погасителна
давност е от датата, следваща изтичане срока за плащане на задължението по
общата фактура, тъй като за да тече давностен срок, необходимо е да бъде
възникнала изискуемост на вземането. Следователно, претендираните за периода от
м.05.2014 г. до м.04.2017 г. вземания не са погасени по давност и направеното в
тази насока възражение е неоснователно.
Настоящият съдебен състав намира за
неоснователни доводите на ответниците, че не е установено точното количество
доставена топлинна енергия, респ. не били установени качествени изисквания. На
първо място и в ОУ от 2008 г. е въведено като задължение за продавача да
осигурява в абонатната станция температурен режим и количество на
топлоносителя, съответстващо на договорената мощност, за подгряване на
топлоносителя в сградната инсталация за отопление и на топлата вода за битови
нужди. Температурният режим е посочен като общ за цялата топлоснабдителна
система или за отделни топлоизточници. Въведено е и задължение за продавача с
избрания от него температурен режим и количество топлоносител, постъпващо в
абонатната станция, да осигурява температура на подгрятата вода за горещо
водоснабдяване 55 градуса на изхода от подгревателя към сградната инсталация и
поддържане на предвидените по проект температури в отопляемите помещения с
допустимо отклонение минус 1,5 градуса при изчислителни режими - чл. 5 от ОУ.
Съгласно чл. 17 от ОУ от 2008 г. продавачът е длъжен да поддържа параметрите на
топлоносителя, съгласно хидравличния режим и температурния график на
топлопреносната мрежа. Температурният график отчита промяната на температурата
на топлоносителя при промяна на температурата на околния въздух с цел достигане
на предвидената температура вътре в отопляемите помещения, когато вътрешната
отоплителна инсталация работи според предписанията. Температурният график
осигурява баланса между производство, пренос и минимизиране на технологичните
разходи и качество на топлоснабдяването. В посочените ОУ е предвидено
задължение за ищеца като продавач на топлинна енергия да поддържа параметрите
на топлоносителя, съгласно температурния график на топлопреносната мрежа. А
според чл. 132, ал. 1 от ЗЕ операторът на топлопреносната мрежа (който е част
от топлопреносното предприятие) е длъжен да осигурява режима на работа на топлопреносната
мрежа в съответствие с изискванията на наредбата по чл. 125, ал. 3 - Наредба №
16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването. А според последната операторът на
топлопреносната мрежа осигурява режима на работа на топлоснабдителната система,
като определя температурата и налягането на топлоносителя в съответствие с
изчислителния хидравличен режим и приетия температурен график за постигане на
минимални разходи при производството и преноса на топлинната енергия до
съоръженията на потребителите и следи за спазването им. Именно това определя
качествените параметри на доставената услуга. Въведено е точно определено
изискване за конкретната температура на водата на битово горещо водоснабдяване
- 55 градуса на изхода от подгревателя към сградната инсталация, докато за
отопление на помещенията задължението на топлоснабдителното предприятие -
продавач на топлинна енергия е да осигури такива качествени показатели на
подавания топлоносител, които съобразени с конкретните атмосферни условия да
осигурят достигане на предвидените проектни температури в отопляемите
помещения, при съответно нормална работа и на вътрешната отоплителна система
като част от сградната инсталация. Тези параметри са определени точно и ясно,
респ. посочен е механизъм за определянето им в зависимост от предварително
разчетени критерии.
От друга страна, задължение за ищеца
като продавач на топлинна енергия е да достави необходимото количество топлинна
енергия до абонатната станция в съответната етажна собственост. Оттук
отоплението на помещенията, респ. доставянето на БГВ до отделните потребители
се извършва чрез сградната инсталация, която се състои от вътрешна отоплителна
инсталация и от инсталация за подаване на гореща вода. Сградната инсталация,
според чл. 140, ал. 3 от ЗЕ, като съвкупност от топлопроводи и съоръжения за
разпределяне и доставяне на топлинна енергия от абонатната станция до имотите
на потребителите, включително главните хоризонтални и вертикални
разпределителни линии (§1, т. 3 от ДР към Наредба №16-334 за топлоснабдяването)
е обща етажна собственост. А щом е така, то следва да се приеме, че етажните
собственици са длъжни да поддържат тези инсталации в подходящо за експлоатация
състояние. Монтираните отоплителните тела са собственост на собствениците на
имотите, които се топлоснабдяват.
На следващо място, по отношение на
количеството и качеството на доставената топлоенергия потребителят разполага с
възможност за рекламация при условията на Общите условия, която рекламация е
обвързана от определени срокове, каквато не се твърди и не се доказва да е била
направена, поради което и съдът приема, че е налице приемане на услугата от
страна на потребителя, съответно същата е била с необходимото качество. Следва
да се отбележи, че съгласно Решение № 507/22.01.2013 г. по гр. дело № 1557/2011
г. на ВКС, IV ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК и представляващо
задължителна практика за съдилищата, в тежест на ответника по иска е да докаже
твърденията, че извършеното вътрешно разпределение на разходите за отопление и
топла вода на дружеството - топлинен счетоводител е неточно.
Поради изложените съображения,
настоящият съдебен състав намира, че правилно първостепенния съд е признал за
основателен иска за сумата от 1 855,26 лева главница, платима от
ответниците съобразно равните им квоти /1/2/ в съсобствеността.
В заключение, съдът приема, че
задължението на ответниците е определено според отчетното количество и
подадената топлоенергия съобразно законовите изисквания.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваните му
части.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат
присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във
вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 172619 от
22.07.2019
г. по гр. дело
№ 13519/2018 г. по описа на СРС, ГО, 42 състав, вкл. в частта за разноските.
ОСЪЖДА
Л.И.Н., ЕГН ********** и А.Е.Н., ЕГН **********
*** да заплатят на „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ********, с адрес: *** сумата от 100 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.