№ 475
гр. Плевен, 01.04.2022 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
закрито заседание на първи април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:ЕКАТЕРИНА Т. ГЕОРГИЕВА-
ПАНОВА
Членове:МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. ГЕОРГИЕВА Въззивно частно
гражданско дело № 20224400500223 по описа за 2022 година
Производство по чл. 274 ал.1 във вр. с чл. 278 ГПК.
С определение, постановено в о.с.з. на 19.01.2022 г. по гр.д. № 2526/2021 г.
Плевенският районен съд е оставил без уважение молбата на ищеца
„***“ЕООД гр. Р. по реда на чл. 214 от ГПК за допускане на увеличение на
цената на предявения иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за присъждане на
договорена неустойка по чл. 4.5 от трудов договор, в резултат на нарушения
чл. 4.1. от същия от 5 000 лв. на 11 650 лв..
С определение, постановено в о.с.з. на 19.01.2022 г. по същото гр.д.
Плевенският районен съд е спрял на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК
производството по делото до приключване с влязъл в сила съдебен акт на
гр.д. № 931/2019 г. по описа на ВтОС /гр.д. № 59/2022 г. на ВКС/ и адм. дело
№ 939/2021 г. по описа на Адм. Съд гр. София Област.
Срещу така постановените протоколни определения на ПлРС са постъпили
две частни жалби от „***“ ЕООД гр. Р., представлявано от управителя В.Т.
чрез пълномощника на дружеството адвокат Е.Е. от САК, с които
определенията се обжалват като неправилни и незаконосъобразни.
В частната жалба против определението по реда на чл. 214 от ГПК са
изложени доводи, че неправилно ПлРС е приел, че увеличаването на цената
на иска за неустойка със сумата от 6 650 лв., представляваща част от
1
установени в хода на производството вреди от нарушения от страна на
ответника на чл. 4.1 от трудовия договор съставлява предявяване на нов иск
на ново основание. Според частният жалбоподател разпоредбата на чл. 92 ал.
1 от ЗЗД допуска ищецът да претендира вреди в по-голям размер от
договорената неустойка, представляваща обезщетение за договорно
неизпълнение, поради което няма процесуална пречка ищецът позовавайки се
на този по-голям размер да увеличи цената на иска. Поддържа се, че след като
частният жалбоподател се е позовал на същите обстоятелства, на които се
основава иска за неустойка, а именно вреди от неизпълнение на задължение
по чл. 4.1 от трудовия договор, направил е искането в предвидения в закона
срок и е внесъл допълнително дължимата държавна такса съобразно
изискванията на чл. 214 от ГПК неправилно ПлРС е оставил искането му за
увеличение на цената на иска. Счита, че въпросът относно дължимия размер
на обезщетението за вреди в конкретната хипотеза е въпрос по съществото на
спора, а не по допустимостта на искането по реда на чл. 214 от ГПК. Моли се
въззивният съд след като се запознае с данните по делото да постанови
определение, с което да отмени определението на ПлРС по реда на чл. 214 от
ГПК и да допусне направеното увеличение на цената на иска от 5 000 лв. на
11 650 лв.. Представя квитанция за внесена държавна такса по сметка на ПОС
в размер на 15 лв..
В частната жалба против определението по реда на чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК
са изложени доводи, че неправилно ПлРС е приел, че е налице
преюдициалност на споровете по гр.д. № 931/2019 г. по описа на ВтОС /гр.д.
№ 59/2022 г. на ВКС/ и по адм. дело № 939/2021 г. по описа на Адм. Съд гр.
София Област по отношение на спора по реда на чл. 92 от ЗЗД. Според
частният жалбоподател действително в производството по гр.д. № 931/2019 г.
по описа на ВтОС и процесното производство на изследване подлежат едни и
същи факти и обстоятелства, установяването на които в едно и също
производство съставлява процесуална икономия, което е било съобразено от
него подавайки исковете в една и съща искова молба. Твърди се, че
производството по гр.д. № 931/2019 г. по описа на ВтОС има за предмет
искове с правно основание чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД за присъждане на
обезщетение за непозволено увреждане, извършено от повече лица,
включително юридически лица, но няма процесуална пречка за същите вреди
частният жалбоподател да претендира присъждане на неустойка на договорно
2
основание от ответника, тъй като деликтната отговорност не изключва
договорната отговорност, а е възможно двете да бъдат комулирани. Позовава
се на решение № 188/15.06.2012 г. по гр.д. № 1122/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о.,
както и на становището на проф. К. в посочено съчинение, съгласно което
„трябва да се даде предпочитание на становището, което допуска комулиране
на двете отговорности. Това би било по-съобразено с основния принцип на
гражданската отговорност изобщо, че увреденият трябва да бъде изтегрално
обезщетен“. Твърди се, че дори исковете по чл. 45 и чл. 49 от ЗЗД да бъдат
уважени, това няма да предпостави изхода по иска по чл. 92 от ЗЗД, тъй като
наред с допълнителните обстоятелства, подлежащи на изследване при
договорната отговорност ответниците, респ. страните в двете производства са
различни, както и изследваните периоди, за които се претендират вреди.
Твърди се, че адм. дело № 939/2021 г. по описа на Адм. Съд гр. София Област
също не е преюдициално за спора, като се позовава на разясненията в ТР №
2/2019 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС и разпоредбата на чл.
105 ал. 4 от ЗЗК. Според частният жалбоподател преюдициалността е само
едностранна, а именно решението на КЗК, респ. решението на ВАС по този
ред ще обвърже гражданския съд само ако се установи извършване на
нарушение, но не и ако искането за установяване на извършено нарушение
бъде отхвърлено. Твърди се, че е възможно даденото деяние да не съставлява
нарушение на ЗЗК, но да подлежи на обезщетяване по граждански ред въз
основа на договорна отговорност, какъвто е настоящия случай, като счита, че
след като отговорността е предварително определена по обем в размер на
сумата от 5 000 лв., изправната страна по договора няма задължение да
доказва настъпването на вредите. Позовава се на разпоредбата на чл. 92 от
ЗЗД в тази насока, както и на становището на проф. К. в посочено съчинение
за неустойката - „кредиторът може да я получи без да е необходимо да
доказва претърпените от него вреди …. Кредиторът трябва да докаже само
неизпълнението. Той не е длъжен да доказва нито, че е претърпял вреди, нито
размерът на вредите, които е претърпял от неизпълнение на договора“. Моли
се въззивният съд след като се запознае с данните по делото да постанови
определение, с което да отмени определението на ПлРС по реда на чл. 229 ал.
1 т. 4 от ГПК и да върне делото на първоинстанционния съд за продължаване
на съдопроизводствените действия. Представя квитанция за внесена
държавна такса по сметка на ПОС в размер на 15 лв..
3
Ответникът по частната жалба С.К. Д. чрез пълномощника си адвокат П.В.
от САК е депозирал писмени отговори в срока по чл. 276 ал. 1 ГПК, в които
взема становище за неоснователност на частните жалби. Изложени са
подробни доводи и съображения във връзка с посочените в жалбите
оплаквания.
В отговора на частната жалба против определението по реда на чл. 214 от
ГПК се поддържа, че посочената като увеличение на цената сума за вреди
касае вреди, различни от тези, за които е уговорена неустойка, произтичащи
от непозволено увреждане, която претенция е предмет на прекратеното гр.д.
№ 931/2019 г. по описа на ВтОС, към момента висящо по частна жалба пред
ВКС против определението на ВтАС, с което е потвърдено определението за
прекратяване. Според ответника по частната жалба по реда на увеличението
на цената на иска се иска съединяване за разглеждане в производството на
нов иск на ново основание, което е недопустимо. В заключение се иска
въззивният съд да остави частната жалба без уважение.
В отговора на частната жалба против определението по реда на чл. 229 ал.
1 т. 4 от ГПК не се изразява становище по основателнността на жалбата.
Поддържа се, че пред КЗК е била образувана преписка по жалба от „***“
ЕООД гр. Р., по която е постановено решение № 767/29.07.2021 г., в което е
прието, че не са налице извършени нарушения на ЗЗК от страна на С.К. Д.
нито лично, нито чрез стопански обекти, чрез които той е осъществявал
стопанска дейност. Твърди се, че това решение на КЗК е обжалвано от
дружеството – жалбоподател и към момента е налице висящо адм. дело №
939/2021 г. по описа на Адм. Съд гр. София Област. Според ответника по
частната жалба решението на съда ще има сила на присъдено нещо по
отношение на страните както при установяване извършване на конкуретна
дейност и др. нарушения на ЗЗК, така и при отхвърляне на жалбата, респ.
неустановяване на конкурентна дейност и др. нарушения. Твърди се също, че
в първоинстанционното производство е направено и възражение за
нищожност на неустоечната клауза, като в друго производство между
дружеството – жалбоподател и друг негов служител на първа инстанция
подобно възражение е уважено. Твърди се, че са наложени запори върху
сметки на ответника по частната жалба през 2019 г. като обезпечение на
бъдещ иск и всъщност забавянето на разглеждането на делото също не е в
4
интерес на ответника.
Окръжният съд като съобрази изложените в частните жалби
оплаквания и представените по делото доказателства, намира за
установено следното:
С исковата молба /ИМ/, първаначално образувана като гр.д. № 931/2019 г.
по описа на ВтОС ищецът „***“ ЕООД гр. Р. е предявил няколко обективно и
субективно съединени иска с правни основания чл. 45 и чл. 92 от ЗЗД против
различни ответници, в това число юридически и физически лица, едно от
които е С.К. Д.. Конкретно по отношение на ответника С.К. Д. в ИМ е
посочено, че същият е извършил грубо нарушение на служебните си
задължения по трудов договор, сключен между страните за длъжността
„търговски представител“, като през периода на трудовото правоотношение
между страните, прекратено през м. ІІІ 2018 г. е нарушавал в полза на трети
лица клаузата за конфиденциалност в чл. 4.4 от трудовия договор и чрез
фирма, регистрирана на името на съпругата му „***“ ООД е извършвал
конкурентна на дружеството търговска дейност. Твърди се, че след
прекратяване на трудовия договор ответника е развивал конкурентна на
дружеството дейност чрез регистриране на фирма „***“ ЕООД, на която е
едноличен собственик и управител, въпреки, че съгласно клаузата на чл. 4.4
от трудовия договор същият няма право 5 години след прекратяване на
трудовия договор да извършва конкурентна на бившия си работодател
дейност. За посочените две нарушения на договорните отношения между
страните ищецът е претендирал неустойка по чл. 4.5 от трудовия договор в
размер на 5 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на ИМ до окончателното й заплащане.
С определение от 12.01.2021 г. по гр.д. № 931/2019 г. ВтОС е разделил
производството по делото, като е постановил производството да продължи
пред ВтОС само по отношение на предявените искове за вреди от
непозволено увреждане в нарушение на ЗЗК против „ЕС-***“ ЕООД и „***“
ООД, исковете против „***“ и Г.П.Х. да се отделят в друго производство пред
същия съд, а исковете против Г.П.Х. и С.К. Д. да се разгледат в други
производства в съответните районни съдилища, съответно РС Велико
Търново и РС Плевен.
След образуване на делото по спора между „***“ ЕООД гр. Р. и С.К. Д.
5
пред РС Плевен като гр.д. № 2526/2021 г., с определение на съда от
20.08.2021 г. ИМ е оставена без движение с конкретни указания към ищеца
„***“ ЕООД гр. Р. за уточняване на обстоятелствата, на които се основана
иска за неустойка с цена 5 000 лв..
С писмена молба с вх. № от 04.10.2021 г. ищецът „***“ ЕООД гр. Р. е
уточнил, че се претендира неустойка в размер на 5 000 лв. по чл. 4.5 от
трудовия договор само за неизпълнение на задължението на ответника С.К. Д.
по чл. 4.1 от трудовия договор за неразкриване на ползвана
конфиденциална служебна информация и не се претендира неустойка за
нарушение на забраната да извършва конкуретна дейност съгласно клаузата
на чл. 4.4 от трудовия договор. В молбата са посочени конкретни действия на
ответника, с които според ищеца се нарушава клаузата на чл. 4.1 от трудовия
договор.
С писмена молба с вх. № от 29.11.2021 г. ищецът „***“ ЕООД гр. Р. е
направил искане за увеличение на цената на предявения иск с правно
основание чл. 92 от ЗЗД от 5 000 лв. на 11 650 лв., като е посочил, че
увеличената цена на иска от 6 650 лв., съставлява част от сумата от 133 000
лв., представляваща действително претърпени от дружеството вреди в
резултат на същото нарушение на трудовите задължения от страна на
ответника. Ищецът е посочил, че по време на трудовото правоотношение
между страните ответникът е причинил вреди на ищеца в размер на 133 000
лв., които надвишават значително размера на договорената неустойка и тъй
като тези вреди не са претендирани до момента, а разпоредбата на чл. 92 ал. 1
изр. 2 от ЗЗД дава възможност кредиторът да иска обезщетение и за по-
големи вреди в размер по-голям от договорената неустойка, които подлежат
на доказване той счита, че тази претенция съставлява увеличение на цената на
вече предявения иск с правно основание чл. 92 ал. 1 от ЗЗД, като иска за
сумата от 6 650 лв. е частичен от иск за 133 000 лв. . С молбата е
представена квитанция за внесена държавна такса в размер на 266 лв. по
сметка на ПлРС съобразно направеното искане за увеличение на цената на
иска.
От приложеното в първоинстанционното дело в заверен препис решение №
767/29.09.2021 г. на КЗК е видно, че със същото наред с останалото е прието,
че не се установява извършено нарушение по чл. 36 ал. 1, чл. 37 ал.1 и ал. 2 и
6
чл. 29 от ЗЗД вр. чл. 2 ал. 1 г. 4 от ЗЗК от страна на С.К. Д.. От мотивите на
решението се установява, че според КЗК С.К. Д. не е извършил действия,
които да припокриват състава на чл. 37 от ЗЗК, която норма забранява
използването или разгласяването на производствена тайна и когато тя е
узната или съобщена при условие да не бъде изпозвана или разгласявана. От
мотивите се установява, че според КЗК тъй като искателят не е предприел
необходимите действия по ясен и категоричен начин да отдели, конкретизира
и охранява конфиденциалната за него информация, то не би могла да се
ангажира и отговорността на ответното физическо лице относно узнаване/или
използване на същата тази информация.
От приложеното в първоинстанционното дело в заверен препис
разпореждане № 1916/01.12.2021 г. по адм. дело № 939/2021 г. по описа на
Адм. Съд гр. София Област се установява, че производството по същото е
образувано по чл. 64 ал. 1 от ЗЗК от въз основа на подадена от „***“ ЕООД
гр. Р. жалба против решение № 767/29.09.2021 г. на КЗК и същото е
насрочено в о.с.з. на 21.02.2022 г..
От приложеното в първоинстанционното дело в заверен препис
определение № 380/06.08.2021 г. по в.ч.гр.д. № 168/2021 г. на ВтАС се
установява, че със същото е потвърдено определение № 11/17.02.2021 г. по
гр.д. № 931/2019 г. по описа на ВтОС, с което производството по делото е
прекратено поради недопустимост на предявения от „***“ ЕООД гр. Р.
против „ЕС-***“ ЕООД, „***“ ООД, Г.П.Х. и С.К. Д. за обезщетение на
имуществени вреди в резултат на противоправно поведение в следствие на
осъществена нелоялна конкуренция. От постъпилото по делото в първата
инстанция писмо от 31.01.2022 г. от ВтАС се установява, че определението на
ВтАС е обжалвано от „***“ ЕООД гр. Р. и делото е изпратено по
компетентност на ВКС.
От представеното с отговора на частната жалба решение № 1425/17.12.2021
г. по гр.д. № 1148/2021 г. на РС Велико Търново, за което е посочено, че не е
влязло в законна сила се установява, че същото е постановено по предявен
иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД от „***“ ЕООД гр. Р. против Г.П.Х. за
сумата от 5 000 лв., представляваща неустойка по чл. 5.5 от допълнително
споразумение към трудов договор да не разкрива пред трети лица по време на
трудовото правоотношение и пет години след това конкретно посочена
7
информация за работодателя.
По частната жалба против определението по чл. 214 от ГПК:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК от надлежна
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
За да отхвърли молбата по реда на чл. 214 от ГПК с атакуваното
определение ПлРС е приел, че чрез увеличението на цената на иска се цели
предявяване на нов иск на ново основание, което е недопустимо.
Съгласно разпоредбата на чл. 70 ал. 1 ГПК цената на иска се посочва от
ищеца с ИМ, но така посочената цена не го лишава от възможността по реда и
условията на чл. 214 ГПК да иска изменение на така предявения иск.
Съгласно разпоредбата на чл. 214, ал. 1 от ГПК ищецът може да измени
основанието или петитума на иска до края на първото заседание за
разглеждане на делото пред първоинстанционния съд, а до приключване на
съдебното дирене пред първа инстанция – да измени само размера на иска,
както и да премине от установителен към осъдителен иск и обратно.
В конкретният случай искането за увеличение на цената на иска е
направено от ищеца във второто редовно съдебно заседание, поради което е
спазен срока по чл. 214 ал. 1 изр. 3 от ГПК .
Във всички хипотези, когато е постъпила молба за изменение на иска,
съдът е длъжен да постанови определение, с което да приеме или отхвърли
искането за изменение на иска. По правило, това определение не подлежи на
самостоятелно обжалване, а проверката за неговата правилност се
осъществява с ревизията на крайния съдебен акт. От това правило е
установено едно изключение, посочено в т. 7б на Тълкувателно решение № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. ОСГТК, ВКС - когато е отхвърлено
искане за увеличаване цената на иск, който не е предявен като частичен.
Извън тази хипотеза определенията по чл. 214 ГПК не подлежат на обжалване
с частна жалба, а ако съдът постанови акт по такава жалба, то той е
недопустим. В този смисъл е и определение № 39 от 21.02.2017 г. по ч.гр.д. №
403/2017 г. на ВКС, І г.о., в което се приема, че определението на съда по чл.
214 ГПК не е сред посочените в чл. 274 ал. 1 т. 2 ГПК, но има характер на
преграждащо по смисъла на чл. 274 ал. 1, т. 1 ГПК в хипотезата, посочена в т.
8
7б на цитираното ТР.
Правните изводи на първоинстанционният съд по реда на чл. 214 от ГПК с
оглед установените по-горе фактически обстоятелства се споделят изцяло от
въззивният съд. Принципно наличието на претендираното материално право е
въпрос на основателност на иска, който няма отношение към допустимостта
на иска, включително към изменение цената на иска. При липса на посочени
други обстоятелства, на които да се основава искането по реда на чл. 214 от
ГПК въпросът относно съществуването на материалното право в
претендирания размер е въпрос по съществото на спора. В конкретният
случай обаче, ищецът основава искането си на нови обстоятелства, поради
което правилно ПлРС е приел, че се касае за предявяване на нов иск по реда
на чл. 214 от ГПК, което е недопустимо.
Съгласно разпоредбата на чл. 92 ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Съгласно изр. 2 на същата
разпоредба кредиторът може да иска обезщетение и за по-големи вреди.
Функциите на неустойката са да обезпечи изпълнението на задължението и да
обезщети вредите от неизпълнението, като следва да се приеме, че при
договоряне на неустойка като обезщетение в определен размер страните са
постигнали съгласие за освобождаване на изправната страна от
необходимостта да доказва размера на вредите от неизпълнението, а не
уговорка за ограничаване на размера на вредите, за които кредитора може да
търси обезщетение при неизпълнение. Ето защо разпоредбата на чл. 92 ал. 1
изр. 2 от ЗЗД следва да се разбира като изрично предвидена в закона правна
възможност кредиторът да иска обезщетение и за по-големи вреди, които не
се покриват от неустойката, но в този случай той трябва да докаже тези вреди.
При тези изводи следва да се приеме, че претенциите за обезвреда на
причинените на кредитора имуществени вреди може да включват както
обезщетение в размер на договорената неустойка по реда на чл. 92 ал. 1 изр. 1
от ЗЗД, така и обезщетение за действителните вреди по реда на чл. 92 ал. 1
изр. 2 от ЗЗД, които са над размера на неустойката, но доказателствената
тежест на кредитора по двата иска ще бъде различна по отношение на размера
на вредите, което предопределя претенциите да се разглеждат като
самостоятелни. При тези правни изводи въззивният съд приема, че за ищеца в
първоинстанционното производство е съществувала правна възможност да
9
предяви самостоятелно иска с правно основание чл. 92 ал. 1 изр. 2 от ЗЗД като
частичен за сумата от 6 650 лв. от иск за сумата 133 000 лв. със същата ИМ, с
която предявява иска за неустойка или в друго гражданско производство, но
не и да иска съединяването му за съвместното му разглеждане в
производството с иска по чл. 92 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД по реда на чл. 214 от ГПК,
поради което тази частна жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без
уважение.
По частната жалба против определението по чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК:
Частната жалба са подадена в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК от надлежна
страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да спре производството по делото при условията на чл. 229 ал. 1 т. 4 от
ГПК ПлРС е приел, че споровете по гр.д. № 931/2019 г. по описа на ВтОС
/гр.д. № 59/2022 г. на ВКС/ и по адм. дело № 939/2021 г. по описа на Адм. Съд
гр. София Област са преюдициални за настоящия и решението по същите има
значение за правилното решаване на спора по чл. 92 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД.
При съобразяване на данните по делото и разпоредбата на чл. 105 ал. 4 от
ЗЗК, съгласно която обвързваща сила за гражданския съд относно факта на
нарушението и нарушителя имат както влязлото в сила решение на ВАС,
което потвърждава решение на КЗК за установяване на извършено нарушение
по закона, така и влязлото в сила решение КЗК, въззивният съд приема, че
правилно ПлРС е приел за преюдициален при условията на чл. 229 ал. 1 т. 4
от ГПК спорът по административното дело за установяване извършване на
нарушение на чл. 37 ал. 2 от ЗЗК от С.К. Д. по отношение на гражданския
спор за обезщетението за имуществени вреди от същото нарушение,
изразяващо се според ищеца в разкриване на трети лица на ползвана
конфиденциална служебна информация, поради което частната жалба в тази й
част е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
При съобразяване, че в производството по чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД се
претендира обезщетение за вреди от нелоялна конкуренция, осъществена от
юридически лица в нарушение по чл. 36 ал. 1, чл. 37 ал. 1 и чл. 29 от ЗЗК, а в
производството по чл. 92 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД се претендира неустойка за
неизпълнение на трудово задължение от служител свързано с предоставената
му служебна информация, осъществяващо състава на чл. 37 ал. 1 и ал. 2 от
ЗЗК, въззивният съд приема, че действително и в двете граждански
10
производства в тежест на ищеца, частен жалбоподател ще бъде доказването
на противоправно поведение от страна на ответника С.К. Д., изразяващо се в
използване и разгласяване на конфиденциална служебна информация на
посочените юридически лица. Следва да се отчете обаче, че страните по
делата са различни, поради което решаването на спора по чл. 49 от ЗЗД с
влязло в сила решение няма да обвърже със сила на присъдено нещо страните
по спора по чл. 92 ал. 1 изр. 1 от ЗЗД, а с оглед спецификите на всеки от
споровете останалите подлежащи на доказване факти и обстоятелства също са
различни, респ. не е налице връзка между делата в такава степен, че
решението по единия спор да е от съществено значение за правилното
решаване на другия спор. В интерес на страните е било споровете да се
разгледат в едно производство, така както правилно са били заведени, но този
въпрос не подлежи на въззивна проверка в настоящото производство. Не
следва да се обсъжда представеното невлязло в сила решение на РС Велико
Търново като ирелевантно за основателността на частната жалба и спора
между страните. При тези правни изводи съдът приема, че частната жалба в
тази й част е основателна и следва да бъде уважена, а обжалваното
определение отменено.
Водим от горното, Съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА определение, постановено в о.с.з. на 19.01.2022 г. по
гр.д. № 2526/2021 г., с което Плевенският районен съд е оставил без уважение
молбата на ищеца „***“ЕООД гр. Р. по реда на чл. 214 от ГПК за допускане
на увеличение на цената на предявения иск с правно основание чл. 92 ал. 1
изр. 1 от ЗЗД за присъждане на договорена неустойка по чл. 4.5 от трудов
договор от 5 000 лв. на 11 650 лв..
ПОТВЪРЖДАВА определение, постановено в о.с.з. на 19.01.2022 г. по
гр.д. № 2526/2021 г., с което Плевенският районен съд е спрял на основание
чл. 229 ал. 1 т. 4 от ГПК производството по делото до приключване с влязъл в
сила съдебен акт на адм. дело № 939/2021 г. по описа на Адм. Съд гр. София
Област.
ОТМЕНЯ определение, постановено в о.с.з. на 19.01.2022 г. по гр.д. №
11
2526/2021 г., с което Плевенският районен съд е спрял на основание чл. 229
ал. 1 т. 4 от ГПК производството по делото до приключване с влязъл в сила
съдебен акт на гр.д. № 931/2019 г. по описа на ВтОС /гр.д. № 59/2022 г. на
ВКС/.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване в частта, в която атакуваните
определения на ПлРС са потвърдени в 1 – седмичен срок от връчването му на
страните, с частна касационна жалба пред ВКС.
В останалата си част ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е ОКОНЧАТЕЛНО.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12