О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
№
гр. ЛОВЕЧ, 14.05.2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, граждански състав, в закрито заседание на четиринадесети май през две
хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕВГЕНИЯ ПАВЛОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ-мл.съдия
като
разгледа докладваното от мл. съдия Гюрчев в.ч.гр.д. №
238 по описа за 2019 г. на Окръжен съд - Ловеч, и за да се произнесе съобрази:
Производството
е по чл. 413, ал. 2 във вр. с чл. 279 във вр. с чл. 278, ал. 1 и сл. от ГПК.
Образувано
е по частна жалба от „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД, с
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Панайот Волов“ № 29, ет. 3, представлявано от Т.К.,
депозирана чрез процесуалния представител на дружеството юрисконсулт Д.А.,
срещу Разпореждане № 222 от 28.01.2019 г. на Районен съд – Тетевен, постановено по ч.гр.д. № 73 по описа на съда за 2019 г., с което първоинстанционният
съд оставил без уважение Заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.
410 от ГПК в частта относно претендираното вземане за
такси за извънсъдебно събиране на вземането и неустойка.
Според
жалбоподателя заповедното производство е уредено
от законодателя като специално бързо производство за създаване на изпълнително
основание, което не се оспорва. В тази връзка счита, че съдът е следвало
единствено да извърши проверка дали заявлението е съобразено с изискванията за
редовност от външна страна по чл. 410, ал. 2 във вр.
с чл. 127, ал.1 и 3 и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК, като акцентира, че в
закона не е предвидено изискване към заявлението да се прилагат доказателства
за установяване на вземането. Смята, че всички въпроси, касаещи посочените в
заявлението материални субективни права следва да бъдат обект на изследване в
едно евентуално исково производство по реда на чл. 422 от ГПК, при положение,
че длъжникът входира възражение по чл. 414 от ГПК. Счита,
че съдът неправилно е приел, че клаузата, на база която е начислена
неустойката, е нищожна поради противоречие с добрите нрави. В тази насока се
мотивира, че неустойката е била уговорена между страните с цел обезщетение на
вредите, причинени от неизпълнението на задължението на заемателя
да предостави в срок обезпечение – поръчител. Позовава се на тълкувателна
практика на ВКС, в която е възприето становището, че неустойката може да се
прогласи за нищожна само ако целта, с която е уговорена излиза извън присъщите
й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функции,
което спрямо процесната не е налице, доколкото
неустойката е уговорена със санкционна функция. На следващо място се твърди, че
съдът неправилно е приел, че клаузата, на база която е начислена сумата за такси
за извънсъдебно събиране, се явява нищожна поради противоречие със закона. В
тази насока се мотивира, че начисляването на процесната
такса е допустима с оглед на факта, че страните са се договорили доброволно за
това, както и с оглед на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК, в която е
предвидена възможност да се събират от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит. В конкретната
хипотеза таксата е уговорена с цел да се покрият разходите на кредитора, свързани
с извънсъдебното събиране на кредита. Акцентира и на разпоредбата на чл. 19,
ал. 3 от ЗПК, в която е предвидено, че при изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит, каквато се
явява и процесната сума. Моли обжалваното
разпореждане да бъде отменено и съдът да се произнесе по същество, като уважи
заявлението и издаде заповед за изпълнение за сумите, за които районният съд е прозинесъл отхвърлителен
диспозитив.
Частната жалба е допустима, тъй като същата е подадена в срок-разпореждането
е получено от заявителя на 13.02.2019 г., а жалбата е
подадена на 18.02.2019 г. /видно от п. кл., намиращо се на л. 8 от делото/, против подлежащ на
обжалване съдебен акт и от лице, за което е налице правен интерес от обжалване
(чл. 413, ал. 2 от ГПК).
Настоящата инстанция, като
съобрази оплакванията в жалбата и приложеното ч.гр.д. № 73/2019 г. по описа на
Районен съд – Ловеч, намира за установено следното:
Със заявление за издаване на
заповед за изпълние по чл. 410 от ГПК, по
което е образувано производството пред първоинстанционния
съд, заявителят „Агенция
за контрол на просрочените задължения“ ЕООД е претендирал, че Я.И.Я.
дължи заплащане на следните суми: 300 лв., представляваща главница; 24,24 лв. -
договорна лихва за времето от 29.12.2017 г. до 07.03.2018 г.; 60 лв. – неустойка
за неизпълнението за времето от 06.01.2018 г. до 07.032018 г.; 195 лв. –
разходи и такси за извънсъдебно събиране; 25,62 лв. – мораторна
лихва за времето от 08.03.2018 г. до 18.01.2019 г. и законна лихва от подаване
на заявлението до изплащане на вземането. В обстоятелствената част на
заявлението е посочено, че вземанията прозитичат от
Договор за кредит „Бяла карта“ с № 527022, сключен между „Аксес
Файнанс“ ООД и Я.Я., като с договор за цесия от 11.07.2018
г. вземанията са били прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени
задължения“ ЕООД. В заявлението се излагат твърдения, че длъжникът бил уведомен
по реда на чл. 99 от ЗЗД за извършената продажба на вземането на 12.07.2018 г.
от цедента посредством писмо с обратна разписка. В
обстоятелствената част е посочено, че при забава за длъжника възниква
задължение да предостави в срок от три дни обезпечение чрез поръчителство, в
противен случай дължи неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена
главница. Страните са се договорили и, че при настъпила забава за длъжника
възниква задължение за заплащане на такса за извънсебно
събиране на вземането в размер на 2,50 лв. за всеки ден до заплащане на сумата.
Кредитът е бил предсрочно обявен за изискуем на 07.03.2018 г.
С
Разпореждане № 222 от 28.01.2019 г.,
постановено по делото, районният съд е уважил заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК с вх. № 1101/25.01.2019 г. на „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ЕООД
за следните суми: 300 лв., представляваща главница; 24,24 лв. -
договорна лихва за времето от 29.12.2017 г. до 07.03.2018 г.; 25,62 лв. – мораторна лихва за времето от 08.03.2018 г. до 18.01.2019
г. и законна лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането и присъдил
съдебо-деловодни разноски в размер на 75 лв, като по отношение на сумата в размер на 60 лв. –
неустойка за неизпълнението за времето от 06.01.2018 г. до 07.032018 г.; 195
лв. – разходи и такси за извънсъдебно събиране и разликата до предявения размер
на разноските до 225 лв., го оставил без уважение.
В мотивите си районният съд е
приел, че клаузата, на база която е начислена претенцията за такси и
комисионни за допълнителни услуги, противоречи на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, поради
което същата се явява нищожна. Що се отнася до неустойката, съдът е счел, че
същата се явява нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото целта, с
която е уговорена, излиза извън присъщите й функции.
Настоящата съдебна инстанция
изцяло се солидаризира с мотивите на районния съд, поради което разгледана по
същество жалбата се явява неоснователна и следва да бъде оставена без уважение.
На
първо място проверяващата инстанция споделя, че уговорката за неустойката за
неизпълнение на договорно задължение се явява нищожна, поради противоречие със
закона и добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Непротиворечиво и утвърдено в
съдебната практика е разбирането, че клаузата за неустойка е нищожна, когато е
уговорена извън присъщите й функции, а именно обезпечителна, обезщетителна и санкционна (т. 3 от ТР № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. на ОСГТК) и в разрез с принципа за добросъвестност в гражданските
и търговските правоотношения. В случая уговорената между страните неустойка за
непредставяне на обезпечение чрез намиране на поръчител или банкова гаранция,
излиза извън присъщата ѝ обезщетителна функция,
тъй като не обезпечава възстановяването на вредите от неизпълнение (пълното или
неточно изпълнение с оглед характеристиките време, количество и качеството) на
задължението на предоставените в заем парични средства и за заплащане на
възнаграждение за тяхното ползване, а евентуални такива от непредоставянето на поръчител. Следва да се посочи, че кредитът е
отпуснат, като необезпечен и кредиторът е следвало да понесе риска от това
обстоятелство при положение, че е разполагал с достатъчно много
източници на информация, за да оцени предварително кредитоспособността на
потребителя (чл. 16 от ЗПК), и ако оценката му е лоша, той е можел да откаже да
предостави кредит (чл. 18 от ЗПК), вместо да сключи договора за потребителски
кредит. В тази насока е и константната практиката на Окръжен съд – Ловеч.
Въззивната инстанция счита, че районният съд правилно е
приел, че спрямо договорът за паричен заем, във връзка с който е възникнало процесното вземане, обект на заповедта за изпълнение, е
приложим Законът за потребителския кредит /ЗПК/. В чл. 33, ал. 1 от ЗПК е
предвидено, че при забава на кредитополучателя-потребител кредиторът има право
единствено на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. В
настоящата хипотеза с клаузата, на база която са начислени процесните
такси и разноски за извънсъдебно събиране на вземанията, се цели заобикаляне на
горепосоченото нормативно предвидено ограничение. Неоснователно е направеното
от жалбоподателя възражение, че тази такса представлява допълнителна услуга,
свързана с договора, и с оглед на разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК начисляването
й се явява законосъобразно. Настоящата инстанция приема, че на практика дейностите
във връзка с които е начислена процесната такса, не
са допълнителни услуги, а са дейности по усвояването и управлението на кредита.
В тази насока следва да се посочи, че в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК законодателят е
предвидил изрична забрана относно начисляването на такси и комисионни, свързани
с усвояването и управлението на кредита, поради което е верен и извода на
проверяваната инстанция, че същата се явява нищожна. Така при едно евентуално
уважаване на заявлението в обжалваната част би се стигнало до оскъпяване на кредита
и неоснователно обогатяване на кредитора, което безспорно е в нарушение и на
добрите нрави.
С
оглед изводите за нищожност на уговорките за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение поради противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал. 1 ЗЗД) и
за начисляване на такси и разходи за извънсъдебно събиране на вземането поради
противоречие на закона и добрите нрави съдът намира, че за произтичащите от тях
вземания следва да се откаже издаване на заповед за изпълнение (чл. 411, ал. 2,
т. 2 ГПК). Съдът в заповедното производство е длъжен и без възражение по чл. 414 ГПК
от длъжника-потребител да извърши служебно проверка за това дали предявеното
със заявлението вземане не произтича от нищожна клауза и ако такава клауза бъде
констатирана, той следва да отхвърли заявлението. В този случай заявителят има
възможност да претендира вземането си чрез осъдителен иск в общото исково
производство, гарантиращо състезателност и равнопоставеност
на страните. Ето защо позоваването на нищожността на клаузите от договора в
заповедното производство от първоинстанционния съд е
законосъобразно. При тази преценка заповедният съд правилно и в съответствие с
чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК е отказал издаване на заповед за изпълнение за
вземането за неустойка и за такса за извънсъдебно събиране на вземането. В този
смисъл обжалваното разпореждане е правилно и следва да се потвърди.
Водим
от гореизложеното, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 222 от 28.01.2019 г. на Районен съд –
Тетевен, постановено по ч.гр.д. № 73 по описа на съда за 2019 г.
Определението не подлежи на касационен контрол.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:……………………
ЧЛЕНОВЕ: 1………………………….
2…………………………..