Решение по дело №12576/2020 на Софийски градски съд

Номер на акта: 260932
Дата: 15 март 2022 г. (в сила от 15 март 2022 г.)
Съдия: Анелия Здравкова Маркова
Дело: 20201100512576
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 ноември 2020 г.

Съдържание на акта

                                                 Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е

                                        Гр.София,15. 03.2022г.

 

                                       В  ИМЕТО НА НАРОДА

 

Софийски градски съд, Гражданско отделение,  ІІ-В въззивен състав

в публичното заседание на втори март

през две хиляди двадесет и втора година в състав:

 

                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА

                                            ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА

                                               Мл.с-я    ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА

 

при секретаря Юлиана Шулева

и прокурора                                                                       сложи за разглеждане    

докладваното от съдия МАРКОВА въззивно гражданско дело № 12576  по описа за 2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и следв ГПК.

С решение № 159886 от 24.07.2020 г. по гр.д.№ 27425 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 67 състав се: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК, че „С.“ ЕООД, ЕИК *****, ДЪЛЖИ НА  „К.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл.266 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата 2100 лева, представляваща дължимо възнаграждение за извършени счетоводни услуги, ведно със законна лихва от 09.01.2019 г. до изплащане на вземането, както и обезщетение за забава в размер на 46,56 лева за периода от 15.09.2018 г. до 02.01.2019 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 1004/2019г. по описа на СРС, 67 състав.

Решението е поправено по реда на чл.247 ГПК относно ЕИК на ответника с решение № 20216353 от 05.10.2020 г.

Подадена е въззивна жалба от „С.“ ЕООД, ответник пред СРС.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното решение. От СРС били допуснати процесуални нарушения, изразяващи се в липсата на задълбочен анализ на отношенията между страните по спора, както и на събраните по делото доказателства.

Счита, че ищецът не е доказал нито една от предпоставките за уважаване на претенцията му. Сочи, че с отговора ответникът /въззивник/ бил посочил, че между страните не е сключен договор за счетоводни услуги, а управителят на ищцовото дружество бил поел устно ангажимент да извършва счетоводни услуги. Този ангажимент не бил спазен. По делото не се доказало нито изпълнението, нито приемането на услугата. Сочи, че диспозитива на обжалваното решение противоречи на мотивите на съда. Следвало да се има предвид и, че дневниците и СД по ЗДДС за периода от м.06.2018 г. до м.10.2018 г. били подадени с КЕП с автор Д.Х., а не били с подпис на ищеца, който бил юридическо лице.

Иска се от настоящата инстанция да отмени обжалваното решение като очевидно неправилно и да постанови друго, с което претенциите на ищеца  да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор от „К.“ ЕООД, ищец пред СРС. Излагат се доводи за неоснователност на въззивната жалба и правилност на така постановеното съдебно решение. Счита, че не са допуснати сочените от въззивника нарушения при постановяване на решението от СРС. Счита, че претенцията му е доказана.

Сочи, че от събраните по делото доказателства по безспорен начин се установило, че страните са обвързани от неформален договор за поръчка. Относно фактурите с № № 24/30.08.2018 г. и 37/28.09.2018 г. било доказано, че са отразени в счетоводството на ответника. Опитът на ответника /въззивник/ да докаже плащане по тези фактури на стойност 2 000 лв. бил неуспешен, защото от заключението на вещото лице се установило, че представените от ответника РКО касаят плащания една година преди съставянето на тези фактури. От същото заключение се установило нередовно водено счетоводство от страна на ответника. Последният бил нарушил принципа за текущо начисляване, вкл. относно РКО за 2000 лв. Приложимо било правилото на чл.55, ал.2 ТЗ. По отношение на третата процесна фактура № 53/31.10.2018 г. , която не била осчетоводена от ответника, било доказано, че ищецът чрез своя законен представител – управителя Й.Ф.бил изготвил и подал по електронен път дневниците по ЗДДС и СД за м.06.-10.2018 г. От заключението на вещото лице се установило и, че страните са в трайни търговски отношения. Извършването на счетоводни услуги не изисквало писмена форма за действителност. Счита, че използването на чужд електронен подпис от страна на лицето Д.Х. за техническото подаване на съставените счетоводни регистри до приходната администрация не означавало неизпълнение на възложената работа, а точно обратното. В случая била приложима разпоредбата на чл.293, ал.1 ТЗ, съгласно която мълчанието било приравнено на приемане на работата. Претендира разноски.

По допустимостта на въззивната жалба:

За първоинстанционното въззивникът е уведомен на 09.09.2020 година.

Въззивната жалба е подадена на 23.09.2020 година /по пощата/, следователно възивната жалба е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Тъй като въззивникът е ответник в производството пред СРС и предявеният срещу него иск по чл.422 ГПК е уважен, то е налице правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба се явява допустима.

По основателността на въззивната жалба:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че отразяването на фактурите с № № 24/30.08.2018 г. и 37/28.09.2018 г. в счетоводството на ответника представлява извънсъдебно признание за наличието на облигационно отношение, предоставянето на услугите и приемането на същите, респ. за възникване на задължение за плащане. По отношение на третата процесна фактура № 53/31.10.2018 г. , която не била осчетоводена от ответника, СРС е счел, че следва да се приеме, че вземане и по нея е възникнало. Вещото лице било установило, че дневниците и СД по ЗДДС за периода от м.06.2018 г. до м.10.2018 г. били подадени с квалифициран подпис с автор Д.Х., но същите били изготвени именно от представлявалия ищеца. При липсата на безспорни доказателства в обратна насока, следвал извода, че именно ищецът е изпълнил задълженията си по неформалния договор за предоставяне на счетоводни услуги. Затова и възниквало задължение за заплащане на възнаграждение. Относно твърдяното от ответника плащане на сумата в размер на 2 000 лв., тъй като липсвала дата в РКО, СРС се е позовал пак на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, което установило, че това плащане е отразено в счетоводството на ответника не на твърдяната от него в процеса дата – 31.05.2019 г., а една година по рано- на 31.05.2018 г. Вещото лице било констатирало и, че счетоводството на ответника не е водено редовно. Затова и СРС е приел за неоснователно възражението на ответника за сторено плащане по процесните фактури. При тези си мотиви СРС е достигнал до извода, че претенцията на ищеца за главница е основателна. По отношение на претенцията за лихва за забава СРС се е позовал на чл.303 а, ал.3 ТЗ. Тъй като не били ангажирани доказателства кога са получени от ответника процесните фактури, то същият следвало да се приеме, че е изпаднал в забава от момента на предоставяне на услугите по всяка една от фактурите. При тези си разсъждения СРС е достигнал до извода, че ответника дължи обезщетение за периода 15.09.2018 г.- 02.01.2019 г. в размер на 46,56 лв.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес:

За издадената на 17.01.2019 г. по ч.гр.д.№ 1004 по описа за 2019 г. заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК длъжникът е бил уведомен на 24.01. 2019 г.

На 31.01.2019 г. е било подадено възражение по чл.414 ГПК.

На заявителя е било указано, че може да предяви иск за сумите по заявлението в 1-месечен срок. Тези указания са му съобщени на 19. 04.2019 г.

Исковата молба е подадена в СРС на 16. 05.2019 г. , т.е. в срока по чл.415 ГПК.

По доводите във въззивната жалба:

Действително, писмена форма за сключване на договор за услуги не е задължителна.

От заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото /пред СРС/ съдебно-счетоводна експертиза се установява, че страните по спора са в трайни търговски отношения във връзка със счетоводни услуги /таблица на л.42 по делото пред СРС/. Към момента на изготвяне на заключението в счетоводството на ищеца е отразен неплатен остатък по процесните три фактури в размер на претенцията – 2100 лв. /всяка фактура е на стойност от 700 лв./.В счетоводството на „С.“ ЕООД са отразени фактури, издадени от ищцовото дружество – „К.“ ЕООД с получател „С.“ ЕООД с обща стойност 2 800 лв. Първите две фактури са включени в дневника за покупки по ЗДДС и СД по ЗДДС. Не е отразена третата фактура с № 53/31.10.2018 г.

Действително, от заключението на СЧЕ се установява, че справките декларации и дневниците за покупки по ЗДДС за периода м.06.-м.10.2018 г. са подавани в НАП от Д.Х. Х. чрез КЕП. След проверка на счетоводната програма „Бизнес навигатор“ вещото лице констатира, че подадените справки декларации и дневниците за покупки по ЗДДС за периода м.06.-м.10.2018 г. /процесния/ са генерирани от Й.Ф.. Данните от генерираните справки декларации и дневниците за покупки по ЗДДС за периода м.06.-м.10.2018 г. съответстват на копията, подадени в НАП от ответното дружество. Самите отразявания в дневниците за покупки и продажби на ответното дружество са извършени от Й.Ф..

Относно въведеното в течение на процеса от страна на ответника възражение за плащане на сума в размер на 2 000 лв. е изготвено допълнително заключение от вещото лице Занова /л.63 и следв./. Тъй като РКО във връзка с възражението за плащане, направено при изслушване на основното заключение на СЧЕ,  на сумата в размер на 2000 лв., няма дата на съставяне, вещото лице е извършило допълнителна проверка в счетоводството на ответника и е констатирало, че е налице несъответствие между Оборотната ведомост на счетоводните сметки за 2018 г. и баланса към 31.12.2018 г. и с отчета за парични потоци за 2018 г. Тези несъответствия са в резултат на неспазване на счетоводния принцип за текущо начисляване, вкл. осчетоводеното плащане на сумата в размер на 2000 лв. с РКО без дата по партидата на ищеца с дата 31.12.2019 г. и плащане на същата сума от касата на 31.05.2018 г.; констатирано е неточно и невярно отразяване на стопанските операции предвид отчетения дефицит на парични средства към края на годината. /Заявлението по чл.410 ГПК е подадено на 09.01.2019 г./. Наред с това вещото лице е констатирало, че извършените отчети на паричните потоци не отразяват действителното финансово състояние на дружеството. Видно от отразеното в протокола, съставен за публичното съдебно заседание, състояло се на 24.06.2020 г. заключението не е било оспорено. Следователно правилно заключението /основно и допълнително/ са кредитирани от СРС, кредитират се и от настоящата инстанция като компетентно изготвени и съответстващи на събраните по делото доказателства. Освен това вещото лице е изготвило проверка в счетоводствата и на двете дружества.

При това положение правилен е довода на въззиваемия, че приложение намира разпоредбата на чл.55, ал.2 ТЗ относно последиците от нередовно водено счетоводство, а именно: „търговските книги, водени в нарушение на изискванията на този закон /ТЗ/ и на Закона за счетоводството, не могат да служат като доказателство в полза на тези, които са задължени да ги водят.

Само това ще отбележим, че факта, че ответникът в хода на производството твърди да е заплатил сумата в размер на 2000 лв. оборва защитната му теза, че не е налице в търговски отношения с ищеца.

Не се доказа ответникът да е възразил относно изпълнението на услугите, визирани в процесните фактури поради което следва да се приеме, че изпълнението е прието.

След като се дължи главница и не се доказа да е постъпило плащане, то и претенцията за лихва за забава е основателна. Тъй като въззивната жалба не съдържа конкретни доводи във връзка със вземането за лихва за забава, то въззивната инстанция не е задължена да излага подробни мотиви.

Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното решение като правилно ще следва да бъде потвърдено.

Пред въззивната инстанция:

         При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.

         На въззиваемата страна се следват разноски в размер на 456 лв. – адв.възнаграждение за процесуално представителство.

 

Водим от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД

 

                                   Р   Е   Ш   И :

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 159886 от 24.07.2020 г. по гр.д.№ 27425 по описа за 2019 г. на СРС, Второ ГО, 67 състав, поправено по реда на чл.247 ГПК относно ЕИК на ответника с решение № 20216353 от 05.10.2020 г., изцяло.

 

ОСЪЖДА „С.“ ЕООД, ЕИК*******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на „К.“ ЕООД, със седалище и адрес на управление:***, магазин 5, съдебен адрес:***, офис 502-адв. В.Ч., сумата в размер на  456 лв. – разноски пред въззивната инстанция.

 

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3 ГПК.

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                    ЧЛЕНОВЕ: