Р Е Ш Е Н И Е
№ 19, гр. Добрич, 04.02.2019
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ДОС, гражданско отделение, в публичното заседание на двадесет
и осми януари две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕСИСЛАВА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ:
ГАЛИНА
ЖЕЧЕВА
ЕЛИЦА
СТОЯНОВА
При участието на секретаря Пепа Митева, разгледа
докладваното от съдия Елица Стоянова в. гр. д. № 554 по описа на Добричкия
окръжен съд за 2018 г. и за да се произнесе, взе следното предвид:
Съдебното производство е образувано по реда реда
на чл. 258 и сл. от ГПК, по въззивна жалба, рег. №
4463/ 14.08.2018 г., подадена от процесуалния представител на ищците К.В.Б., с
ЕГН **********, и Б.И.Б., с ЕГН **********, и двамата от гр. В., ж. к. „В.В.“ № ** вх. * ет. * ап. **, против решение № 128/
27.06.2018 г. по гр. д. № 43/ 2018 г. по описа на РС гр. Д., с което е била
отхвърлена претенцията им против М.Г.М., с ЕГН **********, и Н. П. Н., с ЕГН **********,***,
за признаване на установено в отношенията между страните, че ищците са
собственици на основание давностно владение за
периода от 2000 г. до датата на предявяване на исковата молба в съда –
07.06.2017 г., на реална част с площ от 885 кв. м. от поземлен имот с
идентификатор **и заключена между действителните граници на имот с
идентификатор **и имоти с идентификатори **, **, **, **, отбелязани с червен
цвят на скицата към исковата молба, находяща се на л.
23 от гр. д. № 7564/ 2014 г. на РС гр. В.а, при граници на имота с
идентификатор **1, целия с площ от 1916 кв. м., както следва **, **, ** и **,
като в тежест на ищците са били възложени и сторените от ответниците
разноски. Съобразно изложените в жалбата оплаквания, решението било пристрастно
както поради функционалната принадлежност на ответника Н. П. Н. към ВОС, така и
поради явно пристрастните действия на първоинстанционния
съд, което нарушавало равенството на страните в процеса. Незаконосъобразно не
били приложени последиците от законовата презумпция относно владението на
ищците. Не били съобразени фактите, че имотът бил поделен още пред 2000 г.,
когато всяка от страните започнала да осъществява владение върху собствената си
идеална част от имота, без да се прилага института за промяна в намерението.
Владението на ищците било трайно, необезпокоявано и явно и следвало и на
основание ТР 1/ 06.08.2012 т. по т. д. № 1/ 2012 г. на ОСГК съдът да приложи
законовата презумпция, че владението се осъществява за владелеца, каквото било
и недвусмисленото намерение на ищците. Настояват за отмяна на решението и
удовлетворяване претенциите им в цялост, претендират разноски и адвокатско
възнаграждение пред две съдебни инстанции.
По реда на чл. 263 ал. 1 от ГПК ответните по въззива страни М.Г.М. и Н. П. Н., чрез процесуалния им
представител, са депозирали писмен отговор, в който са се противопоставили на
основателността на възведените в жалбата твърдения. Към момента на придобиване
на недвижимия имот през 2000 г. всяка от
страните е имала намерение за владение на целия имот, което се
установявало и от съставения през 2011 г. нотариален акт по обстоятелствена
проверка. До този момент ищците не са демонстрирали промяна в намерението за
владение, а и след това са извършвали съвместни действия, напр. иницииране
процедура по ЗУТ, построяване на преместваеми обекти
през 2010 г. и 2013 г., включително през 2018 г. в жалбите си са твърдели, че
са съсобственици ведно с въззиваемите. Настояват за
потвърждаване на решението, претендират разноски.
Препис от обжалваното решение е връчено на ищците чрез
процесуалния им представител на 06.08.2018 г. Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 259 ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирани лица
и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
процесуално допустима.
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от К.В.Б. и Б.И.Б.
против М.Г.М. и Н.П.Н. искове за приемане на установено в отношенията между
страните, че ищците са собственици на основание давностно
владение за периода от 2000 г. до датата на предявяване исковата молба -
07.06.2017г., на реална част с площ от 885 кв. м. от ПИ с идентификатор **,
заключена между действителните граници на имот с идентификатор **и имоти с
идентификатори **, **, **, **, отбелязани с черен цвят и изчертаната
червена линия в имот с идентификатор **, както са посочени на скицата към
исковата молба, находяща се на л. 23 от гр. д. № 7564/
2014г. на РС гр. В.а. Съобразно изложените в исковата молба твърдения, М.Г.М.
по време на брака си с Н.П.Н. и К.В.Б. по време на брака си с Б.И.Б. са
придобили съвместно правото на собственост върху недвижим имот - лозе в
землището на гр. В.а, местността „Л.К.“, цялото с площ от 1500 кв. м.,
представляващо парцел * - **, кв. **, по плана к. к. „Ч.“ с договор за покупко – продажба на недвижим имот, обективиран
в н. а. № ** т. * рег. № ** дело № 55/ 23.03.20000 г. на нотариус с район на
действие ДРС, с № ** на НК. Непосредствено след това, още през 2000 г. страните
разпределили ползването на имота, като ищците се разположили в източната част
на имота и ползвали 885 кв. м., а ответниците –
съответно западната част с площ от 1031 кв. м., като всяка от страните
започнала да владее съответната реална част. Страните се снабдили с н. а. № **
т. *рег. № ** дело № 192/ 20.07.2011 г. на нотариус с район на действие ВРС,
вписан под № ** на НК, за собственост върху 416 кв. м. в идеални части от
поземлен имот с идентификатор **по кад. карта на к.
к. „Ч.“, целия с площ от 1916 кв. м. въз основа на давностно
владение. Ищците твърдят, че след фактическото владение върху имота всяка от
страните владеела съответната реална част от имота, облагородявали го и
изграждали постройки в него. Ответниците през 2010 г.
и през 2013 г. оферирали за продажба единствено тяхната реална част от имота. Тези
обстоятелства сочели, че всяка от
страните владее съответната реална част, като ищците настояват да бъде признато
за установено в отношенията им с ответниците, че
притежават правото на собственост върху собствената си реална част от имота с
площ от 885 кв. м., претендират разноски и адвокатско възнаграждение.
По реда на чл. 131 ал. 1 от ГПК ответниците
М. Г.М. и Н.П.Н., чрез процесуалния им представител, са депозирали писмен
отговор, в който са се противопоставили на твърденията в исковата молба с
възраженията, че страните притежават съвместно правото на собственост върху
целия недвижим имот. Намерението им за съвместно своене
се установявало от поведението им по повод снабдяването с нотариален акт през
2011 г., когато и двете страни декларирали, че са съсобственици. Това се
установявало и от съвместните им действия в инициирането на процедури по ЗУТ по
одобряване на ПУП – ПРЗ. Поставянето на телена ограда не било заснето в
кадастралната карта и не водело до обособяване на два отделни имота. Ищците не
демонстрирали намерение за владение на реална част от имота, отричайки правата
на ответниците, поради което не можели да се
позовават на изтекла в тяхна полза придобивна
давност. Настоява се за отхвърляне на иска, претендирани
са разноски и адвокатско възнаграждение.
С оглед релевираните в жалбата
оплаквания доводите и съображенията, развити от страните в процеса, ДОС приема
за установено от фактическа страна следното:
По силата на договор за покупко –
продажба на недвижим, обективиран в н. а. № ** т. *рег.
№ ** дело № 55/ 23.03.20000 г. на нотариус с район на действие ДРС, вписан под
№ ** на НК, М.Г.М. и К.В.Б. са придобили съвместно правото на собственост върху
недвижим имот - лозе в землището на гр. В.а, местността „Л.К.“, цялото с площ
от 1500 кв. м., представляващо парцел * - **, кв. **, по плана к. к. „Ч.“.
Страните не са спорили, че всяка от купувачките е била по
време на придобиване правото на собственост в граждански брак, първата от тях с
Н.П.Н., а втората с Б.И.Б.. В определение № 157/ 16.04.2018 г., постановено по
реда на чл. 140 от ГПК, с което първоинстанционният
съд е изготвил проекта си за доклад по делото и е разпределил доказателствената тежест е приел за неспорно това
обстоятелство, поради което е отказал да събира доказателства относно наличието
на граждански брак между М.Г.М. и Н.П.Н..
Всички страни по делото са се снабдили с н. а. за
собственост на недвижим имот № ** т. * рег. № ** дело № 192/ 20.07.2011 г. на
нотариус с район на действие ВРС, вписан под № ** на НК. Видно от съдържанието
му, М.Г.М., Н.П.Н., К.В.Б. и Б.И.Б., съсобственици на 1 500 кв. м. в
идеални части, са били признати за собственици на основание давностно
владение върху 416 кв. м. в идеални части от поземлен имот с идентификатор **по
кад. карта на к. к. „Ч.“, целия с площ от 1916 кв. м.,
разположен в кв. **, парцел * – **. Като доказателство при съставяне на този
нотариален акт страните са представили н. а. № ** т. * рег. № ** дело № 55/
23.03.20000 г. на нотариус с район на действие ДРС, вписан под № ** на НК.
В отговора на исковата молба ответниците
не са оспорили твърденията на ищците, че са разпределили ползването на имота,
като К. и Б. Б. са се настанили в източната част на имота, а М.М. и Н.Н. – в западната, като от
представената от ищците комбинирана скица към изготвеното по тяхно искане геодезическо заснемане площта, ползвана от ищците е в
размер на 885 кв. м., а тази от ответниците 1031 кв.
м., при площ на целия поземлен имот от 1 916 кв. м.
От приложените по делото книжа става ясно, че искането за
изработване на ПУП – ПРЗ за поземлен имот – ** в кв. ** по плана на к. к. „Ч.“
е подадено от М.Г.М. и К.В.Б., с вх. № АУ-13-М-25/ 02.03.2007 г. До тях двете е
адресирано и предписание на МРРБ за предпазване от разрушаване на съществуващия
в северната част на имота отводнителен канал и осигуряване на неговата нормална
експлоатация във връзка с даденото им предварително разрешение за извършване на
строителни работи в поземлен имот с идентификатор **по кад.
карта на к. к. „Ч.“, идентичен с парцел I – ** в кв. 15. М.Г.М.
и К.В.Б. са упълномощили заедно М. К.А. да ги представлява пред компетентните
органи във връзка с осъществяване на строителство в горния имот. Представено е
съобщение от 03.07.2012 г., адресирано до К. и Б. Б., М.М.
и Н.Н. за изработване на ПУП – ПРЗ за поземлен имот **в
кв. ** по плана на к. к . „Ч.“. По делото са и 2 бр. декларации от 2010 г.,
съответно 2013 г., когато М.Г.М., съответно К.В.Б., всяка от които като
собственик на поземления имот с площ от 1916 кв. м. е дала разрешение на
другата за поставяне на преместваеми обекти. По
делото е приложена и жалба, изготвена от двамата ищци до Окръжна прокуратура
гр. В.а, в която са посочили, че с Н.П.Н. и съпругата му М.Г.М. са съсобственици
на поземлен имот с идентификатор **1, като през 2006 г. Н.Н.
е монтирал ограда в имота, като по този начин е разпределил правото на
ползване, като е оградил ползваната от него част, а останалата част била
ползвана от семейството на К. и Б. Б..
Ищците са ангажирали гласни доказателства по делото
посредством разпит на свидетелите С.П.М. и В.К.Н.. В показанията си всеки от
тях е посочил, че още след закупуването на имота имало някакво разпределение на
ползването, в двора имало забити
колчета. Всяко от семействата ползвало определена реална част и я
считало за своя, нямало претенции за чуждите части. Имало два отделни
електромера, всяко от семействата имало собствена партида за ток и вода.
Първоинстанционният съд е назначил съдебно – техническа експертиза, със
заключението по която се проследяват границите и устройствения
статут на поземлен имот **, с площ от 1916 кв. м., придобит от страните с двата
горецитирани нотариални акта.
При така изложените фактически данни ДОС достига до следните
правни изводи:
Предявеният от К.В.Б. и Б.И.Б. против М.Г.М. и Н.П.Н. иск за
установяване правото им на собственост върху реална част с площ от 885 кв. м.
от поземлен имот с идентификатор **, е процесуално допустим. С оглед
твърденията на ответниците, че притежават в
съсобственост в идеални части правото на собственост върху целия поземлен имот
с площ от 1916 кв. м., то е налице правен интерес от провеждането на установителен иск за собственост /Решение № 197 от
28.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 875/2009 г., I г. о./ и страните са легитимирани да участват в
процеса. Решението е постановено от законен съдебен състав в рамките на
предоставените му от ГПК правомощия, поради което при извършената служебна
проверка, въззивната инстанция намира обжалваното
решение за валидно и допустимо.
По делото има представени разпечатки от три обяви: от
16.07.2010 г., от 16.08.2013 г. и от 20.02.2017 г., за продажба на парцел с
площ от 1080 кв. м. от Б.М., за когото се твърди да е брат на ответницата М..
Относно правилността му, Окръжният съд намира следното:
За да отхвърли предявените претенции, Районният съд е приел,
че извършваните от ищците действия не могат да обосноват извод за отричане на
правата на останалите съсобственици на процесната
реална част от съсобствения поземлен имот, тъй като са
придобили фактическата власт върху нея на основанието, посочени в приложените нотариални
актове - правна сделка и изтекла придобивна давност в
полза на двете страни по делото. С оглед постановките на ТР 1/ 2012 г. на ОСГК,
както и залегналото в правната доктрина правило, че упражняването на
фактическата власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не
бъде променено при условията на преобръщане на владението /interversio
possessionis/, то не са налице доказателства ищците
да са владели не само собствените си, но и идеалните части на ответниците от реалната част на поземления имот, поради
което не биха могли да са ги придобили въз основа на изтекла в тяхна полза придобивна давност.
Тези мотиви се споделят напълно от въззивната
инстанция, предвид следното:
Ищците твърдят да са придобили право на собственост върху
реална част от поземлен имот, съсобствен между
страните, в резултат на давностно владение. Придобивната давност съгласно чл. 79 ЗС е сложен юридически
факт, който включва действията на началното установяване на владението, т.е. на
фактическото господство върху имота с намерението да се свои, по-нататъшното
постоянно съществуване на така установеното фактическо владение и действията,
чрез които постоянното упражняване на владението се осъществява, съответстващи
на собствеността. Освен това фактическият състав на придобивната
давност обхваща изтичането на определения от закона период от време, през който
упражняването на фактическото господство върху имота да е продължило.
Твърденията на К. и Б. Б. също така са в насока, че след като придобили
собствеността върху имота съсобствениците са разпределили ползването му и всеки
от съпрузите ищци и ответници са осъществявали
владение в период на 17 години. Не е спорно между страните, че съвместното им
право на собственост е възникнало през 2000 г., съответно 2011 г. на две
различни основания – правна сделка, съответно придобивна
давност. Няма съмнение също така, че ищците осъществяват фактическа власт върху
885 кв. м., а ответниците – върху 1031 кв. м.,
обособени като реални части от поземлен имот с идентификатор **, както и че
това фактическо положение е продължило в период, надвишаващ изискуемият се в
разпоредбата на чл. 79 от ЗС срок от 10 години. За да доведе обаче до
възникването на право на собственост върху конкретна реална част от поземления
имот на оригинерно основание, каквото е твърдението
на К.В.Б. и Б.И.Б., те носят доказателствената тежест
да утановят, че са осъществявали владение върху нея. Контроверсният въпрос в процеса е представлява ли
фактическата власт на ищците владение върху горепосочената реална част от
поземления имот, ерго осъществявали ли са владение не
само върху собствените си идеални части, но и върху идеалните части на ответниците от въпросните 885 кв. м.
Твърденията на ищците са на плоскостта, че още от момента на
придобиване на поземления имот в резултат на правна сделка през 2000 г. и
разпределението ползването на имота са започнали да осъществяват владение, като
в тази насока се позовават на законовата презумпция на чл. 69 от ЗС, че
владелецът държи вещта като своя докато не се докаже, че я държи за другиго. В
тази връзка както в исковата молба, така и във въззивната
жалба са изложени твърдения за прилагане от съдилищата на постановките на
тълкувателно решение № 1/ 06.08.2012 г. по т. д. № 1/ 2012 г. на ОСГК, че презумпцията
на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците,
когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от
наследяването. В случаите, при които един от съсобствениците е започнал да
упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението
на останалите, намерението му за своене се предполага
и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в
срока по чл. 79 ЗС. В тази връзка стъпват и върху гласните доказателства,
ангажирани пред първоинстанционния съд, които обаче
сочат на разпределение на ползване на имота и фактическото настаняване на
страните в определената им реална част, облагородяване и поставяне на преместваеми постройки, които доказателства обаче сочат на
обикновено ползване на съсобствения имот на основание
чл. 31 от ЗС. Не е достатъчно едно лице да ползва имота според неговото
предназначение, да поддържа и ремонтира същия, за да се приеме, че упражнява
фактическа власт с намерение за своене в хипотеза,
при която имотът е съсобствен. За да се придобие по
давност притежаваната от другия съсобственик идеална част от имота е необходимо
намерението за своене да му бъде противопоставено по
категоричен начин чрез действия, които демонстрират отричане на неговите права
върху съсобствената вещ - отстраняване от имота, недопускане,
оспорване на права - Решение № 110 от 20.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 870/2011
г., II г. о.
Твърденията на ищците, че са започнали да осъществяват
владение непосредствено след придобиване на имота през 2000 г. не се споделят
от въззивната инстанция за основателни. Именно
тълкувателно решение № 1/ 06.08.2012 г. по т. д. № 1/ 2012 г. на ОСГК съдържа
постановка, че когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част,
но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите
съсобственици и презумпцията на чл. 69 от ЗС се счита за оборена. Независимо от
какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно този от
съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части,
да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава
на придобивна давност за чуждата идеална част, той
трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да
владее техните идеални части за себе си.
Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита
при липса на правно основание, т. нар. завладяване, то според презумпцията на
чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи имота за
себе си и има качеството на владелец. В настоящата хипотеза обаче не е налице
завладяване. Правото на собственост върху спорния недвижим имот е бил придобит
от ищцата и ответницата по време на брака им с техните съпрузи през 2000 г. в
резултат на правна сделка, като се приема, че всяка от страните е придобила по
1/ 2 ид. част от имота. Презумпцията на чл. 69 ЗС в
отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита за
оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт
показва съвладение. В този случай установилият
фактическата власт върху имота е държател на чуждите идеални части в
съсобствеността и за да ги придобие по давност, следва да превърне с
едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от
такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане
владението на останалите съсобственици, като при спор той носи доказателствената тежест да установи т.нар. преобръщане на
владението - Решение № 45 от 15.04.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6619/2013 г., II
г. о. Така при реалното разпределение ползването на имота К.В.Б. и Б.И.Б. са
осъществявали владение върху собствените си идеални части и държане върху
идеалните части на М.Г.М. и Н.П.Н.. Да се държи една вещ за другиго, означава
фактическата власт върху нея да е била придобита на някакво правно основание. Когато
някой започне да държи една вещ за друго лице, предполага се, че държането
продължава на същото основание. Макар и да не е уредена изрично от закона тази
презумпция, произтичаща от принципите на логиката, обаче е оборима
и може да се докаже противното, а именно, че е било изменено основанието на
държането. Промяната в основанието на държането може да настъпи в резултат на
едностранни действия на държателя, с които да обори презумпцията, че като е
получил държането върху вещта, продължава да я държи за другиго. За да настъпи
промяна в основанието на държането с едностранни действия, необходимо е
държателят да извърши действия, с които да прояви активност, която по смисъл и
съдържание отрича владението на владелеца. На следващо място, държателят да
престане да държи вещта за другиго и да започне да я държи за себе си - към
фактическата власт, която упражнява да прибави и намерение да свои вещта.
Накрая, действията на държателя, с които демонстрира промяната в основанието да
са стигнали до знанието на владелеца – в този смисъл изрично Решение № 136 от
17.08.2011 г. на ВКС по гр. д. № 774/2010 г., II г. о.
За да се приеме, че съсобственикът е променил намерението си
и е започнал да владее вещта само за себе си, необходимо е да се установи, че
той е извършил такива действия, които недвусмислено сочат, че счита вещта за
своя и ако другите съсобственици опитат да установят фактическа власт върху
нея, ще бъдат отблъснати. Това се отнася и до владението върху реална част от
недвижим имот. Промяната на намерението може да се обективира
по различни начини. Поставянето на трайна граница между завладяната от
съсобственика част и останалата част от имота е само един от тях. В конкретния
случай обаче не ищците са поставили през 2006 г. трайна граница между реалните
части от поземления имот, ползвани от тях и от другите съсобственици, а ответниците. Освен това, самите ищци са извършвали
действия, с които са признавали собствеността и владението върху идеалните
части на ответниците от въпросните 885 кв. м., върху
които са осъществявали фактическа власт. През 2007 г. М.Г.М. и К.В.Б. са подали
заедно, като съсобственици, искане за изработване на ПУП – ПРЗ за поземления
имот. Предписанието на МРРБ е адресирано до тях двете във връзка с даденото им предварително разрешение
за извършване на строителни работи в имота. Като съсобственици са упълномощили
заедно М. К.А.да ги представлява пред компетентните органи във връзка с
осъществяване на строителство в горния имот. През 2010 г., съответно 2013 г. са
подписвали взаимно декларации за
поставяне на преместваеми обекти.
Ищците твърдят, че са разпределили ползването на имота през
2000 г., а през 2006 г. ответниците са поставили
трайна ограда, по който начин окончателно са разпределили ползването на имота.
Ако между съсобствениците на недвижим имот е била постигната спогодба, съгласно
която те са разпределили ползването върху реално определени части от съсобствения имот, последващото
изграждане на масивна ограда в едната част на имота не съставлява действие,
изразяващо промяна на анимуса на съсобственика за
установяване на самостоятелна фактическа власт върху реално обособена част от съсобствения имот. В подобна хипотеза действията, с които
се демонстрира намерение за своене спрямо другия
съсобственик следва да отричат правата му върху целия имот, който позоваващият
се на придобивна давност ползва по силата на
спогодбата - Решение № 87 от 7.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6486/2014 г., I г.
о. За да се приеме, че съсобственикът е променил намерението си и е започнал да
владее вещта само за себе си, необходимо е да се установи, че той е извършил
такива действия, които недвусмислено сочат, че счита вещта за своя и ако
другите съсобственици опитат да установят фактическа власт върху нея, ще бъдат
отблъснати. Това се отнася и до владението върху реална част от недвижим имот -
Решение № 183 от 1.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 847/2012 г., I г. о.
Най – сетне, през 2011 г. всички страни по делото са били
признати за собственици на основание придобивна
давност върху 416 кв. м., идеална част от придобития през 2000 г. поземлен
имот. В н. а. № ** т. * рег. № ** дело № 192/ 20.07.2011 г. на нотариус с район
на действие ВРС, вписан под № ** на НК изрично е посочено, че К.В.Б. и Б.И.Б.,
и М.Г.М. и Н.П.Н. са съсобственици на целия имот, а не че ищците, съответно ответниците са собственици на реални части от него. Констативният
нотариален акт по чл. 587 ГПК, като резултат на специално уредено от закона
производство за проверка и признаване съществуването на правото на собственост,
притежава обвързваща доказателствена сила за третите
лица и за съда, като ги задължава да приемат, че посоченото в акта лице е собственик
на имота. В това се изразява легитимиращото действие на нотариалния акт за
принадлежността на правото на собственост. Правният извод на нотариуса за
съществуването на това право се счита за верен до доказване на противното с
влязло в сила решение - Решение № 153 от 10.07.2013 г. на ВКС по гр. д. №
889/2012 г., I г. о. По този начин всяка от страните е признала, че е
собственик на съответните си идеални части, което ще рече, че е техен владелец,
но с оглед разпределението на ползването на имота, е държател на идеалните
части на другите съсобственици. Преобръщане на владението от страна ищците би
могло да бъде демонстрирано едва след 20.07.2011 г. От тази дата до предявяване
на исковата молба в съда е изтекъл период по – малък от предвидения в чл. 79 от
ЗС, поради което изтичането му не би могло да доведе до възникване на
индивидуално право на собственост на ищците върху реалната част от имота, върху
която осъществяват фактическа власт. При подаване на жалба до ВОП К. В. Б. и Б.И.Б.
са посочили, че с М.Г.М. и Н.П.Н. са съсобственици на недвижим имот. В случая
това изявление неправилно се приема от ищцовата
страна като позоваване на изтекла в тяхна полза придобивна
давност, но представлява едно извънсъдебно признание, че и към 2016 г. ищците
са имали съзнанието да са съсобственици с ответниците,
а не да са индивидуални собственици на процесната
реална част.
Ищците сочат както в първоинстанционното
производство, така и пред въззивния съд, че ответниците трикратно са предлагали за продажба собствената
си реална част от недвижимия имот. Действително тези действия биха могли да се
приемат като съгласие на ответниците, че всяка от
страните е владелец на съответната реална част от поземления имот, но в
конкретния случай въззивният съд не приема тези
съображения. От една страна, в обявите липсва индивидуализация на имота,
посочена е площ 1080 кв. м., която не съответства на реалната част, ползвана от
ответниците. Дори местоположението на имота в обявата
да е сходно с това на процесния недвижим имот,
обявите изхождат от Б.М., който, дори да е брат на ответницата М.М., няма доказателства да е бил упълномощен или натоварен
да продаде именно реалната част от процесния недвижим
имот. Не на последно място, обявите са публикувани през голям период от време –
2010 г. и 2013 г. и са били както
предхождани, така и следвани от действия на всяка от страните, с които са
признавали съсобственическите права и на другата
страна.
Предвид всички изложени съображения Окръжният съд намира, че
ищците не са доказали да притежават индивидуално право на собственост върху 885
кв. м., представляващи реална част от поземлен имот с идентификатор **по кад. карта на к. к . „Ч.“, целия с площ от 1916 кв. м. на
основание давностно владение, поради което
претенцията им, като неоснователна, подлежи на отхвърляне. В този смисъл е и
решението на първостепенния съд, което, като валидно, допустимо и правилно,
следва да бъде потвърдено.
Във въззивната жалба са изложени
оплаквания за пороци на атакувания съдебен акт, на които второинстанционният
съд дължи произнасяне по реда на чл. 269 от ГПК.
Оплакванията за незаконосъобразност на решението поради
наличието на основание за отвод на първоинстанционния
съд са неоснователни, тъй като мотивите за отказ съдът да се отведе са дадени в
нарочен съдебен акт, а извършваните от него процесуални действия са в
съответствие с правилата на ГПК и не сочат на пристрастност. Оплакването за
процесуални нарушения във връзка с разпределението на доказателствената
тежест не се налага да бъдат обсъждани, доколкото са свързани с допускането на
нови доказателства във въззивното производство,
каквито въззивниците не са искали. Най – сетне
наличието на основание за отвод на съда, каквото в случая не е налице, не се
свързва с процесуална допустимост на съдебното решение, а с неговата
правилност, но в случая обжалваното решение е правилно. При тези съображения се
налага извода, че решението не страда от пороци, налагащи неговата отмяна.
Съобразно изхода на спора първоинстанционният
съд е възложил в тежест на ищците сторените от ответниците
разноски. Въззиваемите са претендирали присъждането
на такива и във второинстанционното производство, но
предвид липсата на доказателства за сторването им, такива не следва да бъдат
присъдени.
Водим от горното и на основание чл. 271 и сл. от ГПК, ДОС
Р Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение
№ 128/ 27.06.2018 г. по гр. д. № 43/ 2018 г. по описа на РС гр. Д..
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на
чл. 280 ал. 1 и ал. 2 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните
пред ВКС на РБ.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.