Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, 09.05.2017г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГO, III – В състав, в
публично съдебно заседание на девети февруари две хиляди и седемнадесета
година, в състав
Председател:
Николай Димов
Членове: Велина
Пейчинова
Яна Филипова
при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Филипова в.гр.д. № 7506 по описа на Софийски градски
съд за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Oбразувано e по въззивна жалба от ответника по
обратния иск „Б.“ АД против Решение № II – 123 – 2239/01.03.2016г., постановено по гр.д. № 59757/2012г. по описа на Софийски
районен съд, II ГО, 123 състав, в частта с която предявеният срещу
жалбоподателя при условията на евентуалност по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК осъдителен
иск от Агенция „П.И.“ е уважен.
Въззивникът поддържа, че при постановяване на
атакувания съдебен акт първоинстанционният съд не е обсъдил ангажираните по
делото доказателства, в резултат на което изводите на съдебния състав по
съществото на правния спор са неправилни. Жалбоподателят поддържа, че в хода на
производството не са ангажирани доказателства, от които да се установява по
категоричен начин механизма на процесното пътно транспортно произшествие. В
контекста на релевираното оплакване за недоказаност на вредоносното събитие
въззивникът сочи, че „Б.“ АД е изпълнило задълженията, произтичащи от договор
за обществена поръчка от 19.05.2006г., с който на жалбоподателя е възложена
поддръжка на пътната мрежа. Жалбоподателят поддържа, че процесното вземане е
погасено по давност. С оглед релевираните оплаквания е направено искане за
отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на друг, с който предявените
искове бъдат отхвърлени изцяло.
В
законоустановения срок за отговор на въззивна жалба по чл. 263, ал. 1 ГПК,
въззиваемият не изразява становище.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните в жалбата доводи за неправилност на атакувания съдебен акт. Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение
на императивни материални норми.
Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от „З.Д.А.“
АД срещу Агенция „П.И.“, в която са изложени твърдения, че на 28.12.2008г. при
движение по път II –
79 м. Царево Келеме Елхово – Средец е настъпило
пътно транспортно произшествие с участник застрахован при ищеца по договор за
застраховка „Каско“ лек автомобил „Ауди А6“ с рег. № ********Застрахователят поддържа, че причина за настъпване на вредоносното
събитие е неопесъчен заледен участък от пътното платно, по което се е движило
моторното превозно средство. В исковата молба се сочи, че ищецът е встъпил в
правата на увреденото лице, тъй като на 13.02.2009г. е изплатило на
застрахования сумата в размер на 3937 лева, представляваща обезщетение по
заведена щета № 36008030100730. Със
заплащане на застрахователно обезщетение ищецът „З.Д.А.“ АД е встъпил в правата на собственика на увреденото моторно превозно
средство срещу причинителя на вредата, а именно Агенция „П.И.“, която има
задължение да подържа републиканската пътна мрежа. Ищцовото дружество
претендира заплатеното застрахователно обезщетение, както и сумата в размер на
7 лева, представляваща ликвидационни разходи. С оглед релевираното неизпълнение
на задължение за заплащане на процесната сума е направено искане за осъждане на
ответника да заплати и сумата в размер на 1562 лева, представляваща законна
лихва за забава за периода от 01.04.2009г. до 13.12.2012г.
В законоустановеният
срок за отговор на искова молба, ответникът изразява становище за
неоснователност на предявената искова претенция. Оспорени са изложените от
застрахователя твърдения касателно механизма на процесното пътно транспортно
произшествие. Агенция „П.И.“ по реда на чл. 219, ал. 3 ГПК е предявила обратен
иск срещу третото лице помагач „Б.“ АД. В обратната искова молба са изложени
твърдения, че между страните е сключен договор от 19.05.2006г., съгласно който
ответникът следва да поддържа пътната мрежа. Агенция „П.И.“ поддържа, че при
евентуално неблагоприятно решение по главния иск, ответникът по обратния следва
да заплати както процесната сума, така и всички разноски по водене на делото.
„Б.“ АД оспорва
обратния иск, като излага твърдения, че дружеството е изпълнило задължението си
за зимно поддържане на процесния път, поради което причината за настъпване на
процесното пътно транспортно произшествие не се дължи на сочените от
застрахователя причини, а катастрофата е настъпила в резултат на поведението на
водача на лекия автомобил, който при управление на моторното превозно средство
не е съобразил скоростта на движение с пътната обстановка. В подкрепа на
наведените доводи дружеството сочи, че Агенция „П.И.“ е заплатило на
изпълнителя възнаграждение за поддръжка на пътната мрежа за процесния период,
което имплицитно съдържа признание на възложителя за точно изпълнение на
произтичащите от договора от 19.05.2006г. задължения.
Първоинстанционният
съд приел, че от ангажираните по делото доказателства, установяващи механизма
на настъпилото пътно транспортно произшествие ( протокол за ПТП № 1134390/28.12.2008г. и заключение по
допусната автотехническа експертиза) се налага правен извод за основателност на
исковите претенции с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съдебният състав намерил, че „Б.“ АД не е изпълнило произтичащите от
договор за обществена поръчка от 19.05.2006г. задължения по поддръжка на
процесния път, поради което предявеният обратен иск е изцяло уважен.
Страните по обратния иск не спорят, а и от ангажираните по
делото доказателства се установява, че към датата на процесното пътно транспортно произшествие / 28.12.2008г./ между
Изпълнителна агенция „Пътища“ и третото лице помагач е съществувало валидно
облигационно отношение по представения договор за обществена поръчка от 19.05.2006г.,
по силата на който „Б.“ АД е
приело да извършва поддържане, зимно поддържане и ремонт на 146.6 км. републикански
пътища на територията на Районна пътна мрежа Средец. Изпълнителят не оспорва
обстоятелството, че път II – 79 м. Царево Келеме
Елхово – Средец е част от пътната мрежа предмет на съглашението. Анализът на клаузите на процесния договор по отношение на
зимното поддържане води до следните изводи: 1) изпълнителят дължи зимно
поддържане /както и ремонт и поддържане/ единствено по отношение на пътищата,
попадащи в териториалния обхват на съглашението; 2) видовете възможни работи по
зимно поддържане /но не и необходимостта от тяхното конкретно прилагане спрямо
конкретните пътни участъци/ се възлагат чрез План за зимно поддържане; 3)
договорът възлага на изпълнителя да започне работа веднага след появяване на
необходимост от това и да поддържа пътищата на договореното ниво, съгласно
Инструкцията за зимно поддържане, Техническите правила за поддържане и ремонт
на пътищата, Указания за зимно поддържане на пътищата и Оперативния план за
зимно поддържане – чл. 8, ал. 4; 4)
контролът по изпълнението и приемането на извършените работи по зимно
поддържане се осъществява от възложителя, който заплаща същите въз основа на
договорените единични цени и на представените от изпълнителя и заверени от
възложителя месечни или междинни сертификати – чл. 3, ал. 2.
В отговора по чл. 131 ГПК ответникът по обратния иск е изтъкнал две групи основни възражения: 1)
че не е доказан по безспорен начин механизма на процесното пътно транспортно
произшествие по съображения идентични с тези на ответника по главния иск и 2) че дружеството е изпълнило точно
задълженията си по договора, тъй като възложителят бил приел без възражения
работите по зимното поддържане със заверените от него сертификати за изпълнени
работи. Други възражения не са изтъкнати в отговора по чл. 131 ГПК, поради което допълнително наведеното във въззивната жалба такова, а
именно, че процесното вземане е погасено по давност се явява преклудирано,
поради което не подлежи на разглеждане по същество.
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че по
делото не е установен механизма на процесното пътно транспортно произшествие. Във формираната по реда на чл. 290 ГПК
задължителна съдебна практика, обективирана в Решение № 24 от 10.03.2011 год.
на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85 от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008
год., II т. о., ТК, Решение №
73 от 22.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, Решение № 98 от 25.06.2012 год.
на ВКС по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и Решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013
год., I т. о., ТК, е прието,
че протоколът за пътно транспортно произшествие е официален свидетелстващ документ
и като такъв се ползва с обвързваща материална доказателствена сила относно
удостоверените в него, непосредствено възприети от длъжностното лице факти,
относими към механизма на катастрофата. Процесният протокол № 1134390 за
настъпило на 28.12.2008г. пътно транспортно произшествие е съставен от служител
на МВР РУ – Средец при посещение на мястото на инцидента и съдържа преки
възприятия на длъжностното лице /в т. ч. възпроизведени в схема/ относно
състоянието на пътя и видимите щети по автомобила участвал в пътния инцидент.
Полицейският служител е посочил, че пътното платно, по което се е движел
управляваният от Красимир Иванов Галлеов е било заледено и непесъчено. От
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство автотехническа експертиза, което при преценката му по реда на чл.
202 ГПК следва да бъде кредитирано, се установява, че процесното
пътно транспортно произшествие е
настъпило в резултат на движението на автомобила по неопесъчен участък от
заледен път, което поставя в невъзможност водача да борави с органите за
управление на моторното превозно средство.
По отношение на поддържаното от жалбоподателя
възражение за неоснователност на исковата претенция, тъй като „Б.“ АД е
изпълнило точно задълженията за зимно поддържане на процесния пътен участък,
произтичащи от договора от 19.05.2006г., съдът
намира следното:
Следва предварително да се отбележи, че доказването на
точното изпълнение на процесния договор е изцяло в тежест на длъжника.
Изпълнението на един договор представлява осъществяване на дължимия по него
резултат. Тълкуването на клаузите на процесното съглашение недвусмислено сочи,
че специално в областта на зимното поддържане този дължим резултат се изразява
в осигуряване на безопасни условия на движение /аргумент и от определението по т. 14
на § 1 от ЗП/, като договорът задължава изпълнителя да предприеме всички
необходими действия за тази цел /чл. 8, ал. 2/, и то веднага след появяването
на необходимост от това /чл. 8, ал. 4/. Действително, в чл. 8, ал. 4 се изисква
пътищата да се поддържат на договореното ниво съгласно цитирани други вътрешни
актове /Инструкция, технически правила, Указания, Оперативен план/, които не са
представени по делото. Няма съмнение обаче, че минималното ниво на поддържане е
това, посочено в чл. 8, ал. 2 – такова, че да осигури безопасни условия на
движение, поради което актовете по ал. 4 не могат да изискват по-малко, още
повече, че процесният договор е такъв във връзка с изпълнение на държавните
функции на Агенция „П.И.“ по Закона
за пътищата. Следователно, ако такива безопасни условия на движение не са
осигурени, то е налице неосъществяване на дължимия по договора резултат, т.е.
неизпълнение. Такъв именно е и конкретния случай, доколкото според установеното
по – горе причина за настъпване на процесното пътно транспортно произшествие е
силното заледяване и необезопасяване /неопесъчаване/ на конкретния пътен
участък. Самото реализиране по тази причина на катастрофа доказва, че не е
постигната целта на процесния договор и не е осъществен дължимият по него
резултат – да бъдат осигурени безопасни условия за движение. Ето защо обстоятелството,
че възложителят е заверил съответният месечен сертификат и отчет /лист 117 –
118 от първоинстанционното производство/ и чрез това приел извършените работи,
а след това и заплатил същите, в конкретния случай не означава, че изпълнителят
е извършил всички необходими и дължими дейности по зимно поддържане относно
процесния пътен участък. Извършването на определени дейности по зимно
поддържане не означава, че същите в конкретния случай са били достатъчни за
постигането на дължимия от ответника по обратния иск резултат, след като именно
поради лошо поддържане на пътната настилка е настъпило процесното пътно
транспортно произшествие. Представеният дневник за коефициентите за актуване на
извършените работи по зимно поддържане сезон 2008/2009г. за месец декември 2008г.
не доказва, че въпросните дейности са били извършени своевременно /отчетът не
сочи по кое време в денонощието са били извършени дейностите – дали преди или
след настъпване на вредоносното събитие/. Предвид констатирания обективно
неосъществен договорен резултат към момента на настъпване на катастрофата,
следва да се отговори на въпроса дали изпълнителя носи отговорност за това
неизпълнение. Според общите принципи на облигационното и търговското право
длъжникът винаги отговаря за неизпълнението, освен ако докаже, че
неизпълнението се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина /чл. 81 ЗЗД/, като при търговските сделки подобна оневиняваща причина може да бъде единствено
непреодолима сила /чл.
306, ал. 1 ТЗ/. Съгласно чл.
306, ал. 2 ТЗ непреодолима сила представлява непредвидено или
непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключване на
договора. Критерий за предвидимост и предотвратимост е дължимата грижа, която
длъжникът следва да полага при изпълнение на договорните си задължения.
Доколкото процесният договор е търговска сделка за ответника, то същият следва
да изпълнява задълженията си по нея с грижата на добър търговец /чл. 302 ТЗ/, която предполага полагането на специфични професионални знания и
умения. В конкретния казус изпълнителя нито твърди в отговора по чл. 131 ГПК, нито установяват подобна оневиняваща причина /доколкото и основната
защитна позиция е, че неизпълнение въобще няма, което не се подкрепя от
доказателствата/. При това положение „Б.“ АД носи отговорност спрямо
възложителя за неизпълнението на договора. Несъмнено, присъдените по реда на чл.
213, ал. 1 КЗ суми /но след тяхното реално заплащане/ представляват
имуществена вреда за възложителя под формата на претърпяна загуба, която е в
пряка причинна връзка с неизпълнението на изпълнителя по процесния договор.
С оглед
изложеното, съдът намира, че релевираните оплаквания за неправилност на
атакувания съдебен акт са неоснователни, поради което първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
Съдът
констатира, че в диспозитива на атакувания съдебен акт е допусната очевидна фактическа
грешка, тъй като „Б.“ АД е осъдено да заплати на Агенция „П.И.“ процесните суми
без обаче плащането по уважения обратен иск да е поставено под условие
ответникът по първоначалния да удовлетвори вземането на „З.Д.А.“ АД. Обратният иск е винаги евентуален, тъй като
се разглежда по същество единствено ако бъде постановено неблагоприятно решение
по делото за подпомаганата страна. Изложеното разбиране следва изрично от
естеството на претенцията, без да необходимо подпомаганата страна изрично да
посочи, че предявява иска си при условията на евентуалност. Уважаването на
главния иск е предпоставка за разглеждане на евентуалния такъв, като при негова
основателност се създава условно изпълнително основание – правото на изпълнение
по тази претенция се поражда единствено при изпълнение на главното задължение.
В подкрепа на изложеното е и посоченото от първоинстанционния съд Решение №
49/27.04.2010г. по т.д. № 814/2009г. по описа на ВКС, I ТО постановено по реда на чл. 290 ГПК и представляващо задължителна за
настоящия съдебен състав съдебна практика. Посоченият съдебен акт изразява
трайното схващане както в правната доктрина, така и в съдебната практика, че
евентуалният иск се уважава под условие, че подпомаганата страна изпълни
главното задължение.
Предвид материалният интерес по делото и по аргумент
за противното от разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящото решение не
подлежи на обжалване.
Така мотивиран,
съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № II – 123 – 2239/01.03.2016г., постановено по гр.д. № 59757/2012г. по описа на Софийски
районен съд, II ГО, 123 състав в обжалваната част.
ВРЪЩА делото на Софийски районен съд, II ГО, 123 състав за отстраняване на допусната в диспозитива на Решение № II – 123 – 2239/01.03.2016г., постановено по гр.д. № 59757/2012г. очевидна фактическа грешка.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: