РЕШЕНИЕ
№ 319
гр. ХАСКОВО, 25.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
ГЕОРГИ Г. ГЕОРГИЕВ
при участието на секретаря П. Д. Д.-Ш.
като разгледа докладваното от ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА Въззивно гражданско дело № 20225600500361 по описа за
2022 година
Производството е въззивно и е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 3171 от 10.05.2021 г., подадена от
,,Кредит Инс‘‘ АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр. София,****,
представлявано от изпълнителен директор М. Г. А., чрез адв. Р. Д., срещу Решение № 93/
11.04.2021 г., по гр. д. № 1033/2021 г., по описа на РС – Димитровград, с което съдът е
отхвърлил исковете на ,,Кредит Инс‘‘ АД, против Й. Д. Н., ЕГН **********, за главница в
размер на 249,98лв., за договорна лихва в размер на 90,00 лв., за договорна такса ,,Гарант‘‘
в размер на 180лв. за периода 29.03.2020 г. до 09.08.2020г., за мораторна лихва в размер на
35,46лв. за периода от 30.03.2020 г. до 05.04.2020 г., като неоснователни.
Недоволен от решението е останал въззивникът „Кредит инс“ АД, гр. София,
който обжалва решението в частта, в която съдът е отхвърлил предявените искове за
главница, договорна и мораторна лихва. Счита обжалваното решение за неправилно и
незаконосъобразно, като се твърди, че неправилно и в противоречие с представените по
делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че договорът е нищожен както и че
се дължи само чистата стойността по кредита в размер 500,00 лв. Намира, че този извод на
съда не кореспондира с установените факти и обстоятелства по делото. Според
1
жалбоподателя размерът на договорната лихва не противоречи на добрите нрави, нито
надвишава установените в съдебната практика максимуми, които са регламентирани в
законите. Счита, че договорът не е нищожен, поради което изводите на съда за отхвърляне
исковете били неправилни.
Претендира от въззивната инстанция да отмени решението в обжалваната част и
вместо него да постанови ново, с което да уважи исковите претенции главница, договорна и
мораторна лихви.
В срока по чл. 263,ал.1 ГПК, не е депозиран писмен отговор от въззиваемата
страна.
Пред въззивната инстанция нови доказателства не са събирани.
Производството по гр. д. № 1033/2021 г. по описа на РС - Димитровград е
образувано по предявени от ,,Кредит Инс‘‘ АД срещу Й. Д. Н., кумулативно съединени
искове за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на
ищеца сумата от 249,98 лв.- главница по Договор за потребителски кредит ,,Екстра‘‘ № ***,
сумата от 90,00 лв. - договорна лихва за периода 29.03.2020 г. - 29.08.2020 г., сумата от
180,00 лв. - договорна такса ,,Гарант‘‘ за периода 29.03.2020 г. – 29.08.2020 г.; сумата от 35,
46 лв., законна лихва за забава за периода 30.03.2020 г. - 05.04.2020 г., ведно със законна
лихва върху главницата, считано от момента на подаване на Заявлението за издаване на
Заповед за изпълнение до окончателното плащане, за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 582/2021 г. по описа на
Районен съд - гр. Димитровград.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен по електронен път
договор за потребителски кредит ,,Екстра‘‘ №****, по силата на който ищецът е
предоставил на ответника кредит в размер на 500,00 лева, срещу задължение за връщането
му в общ размер на 1040,00 лв., на 12 равни месечни вноски с краен падеж 29.08.2020 г.
Заемната сума е преведена чрез системата ,,е-pay‘‘ и получена от oтветника на каса на
партньорски офис на ,,Изипей‘‘АД, срещу представена лична карта. Първите 6 вноски по
кредита, равняващи се на сумата от 520,20лв., били изцяло погасени. Към 05.04.2021г.
ответникът преустановил плащанията. С оглед неизпълнението на кредитополучателя
ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 582/2021 г. по описа на ДРС,
която била връчена чрез залепване по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което претендира за
съдебно установяване на вземането си.
Назначеният на ответника особен представител в срока по чл. 131 ГПК е
депозирал писмен отговор, с който изразява становище за допустимост и основателност на
предявените искове.
СЪДЪТ, като съобрази предметните предели на въззивното производство,
очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Подаденета въззивна жалба е редовна и е акт на надлежно активно легитимирана
страна, предвид на постановените негативни за жалбоподателят правни последици. Същата е
2
обективиран израз на субективните му права.
Първоинстанционният съд е провел редовно съдебно производство, в рамките на
което са установени всички относими към предмета на делото факти, чрез надлежно участие
на страните и въз основа на валидно събраните доказателства.
Спор по отношение на доказаните обстоятелства по делото няма, а такъв е
формиран по отношение на правните им последици. В хода на проверката по чл. 269 от
ГПК не се установиха обстоятелства, които обосновават нищожност или недопустимост на
обжалваното решение. Такива доводи не сочат и страните по въззивното производство.
Обект на преценка в настоящото дело е правилността на първоинстанционния акт в рамките
на очертания предмет от въззивната жалба.
С оглед потребителския характер на процесния договор, съдът дължи служебна
преценка за неравноправни клаузи, независимо от липсата на възражения в тази насока.
Безспорно по делото е, че страните в съдебното производство са участници в
заповедно производство с издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
ГПК по ч. гр. дело № 582/2021 г., на Районен съд-Димитровград, която обхваща сумите
обект на установителната претенция, предявена от заявителя, по представено заявление от
страна на въззивника против въззиваемия.
Безспорно е установено по делото, че Й. Д. Н. е сключил процесния договор за
кредит "Екстра" № **** с "Кредит Инс" ООД въз основа на електронна заявка от негова
страна под същия номер и дата, от разстояние в режима на ЗПФУР. От съдържанието на
представения договор се установява, че същият е сключен за сумата от 500 лева, при
годишна възнаградителна лихва 36 % и ГПР 49,7%. Задължението в общ размер на 1040
лева е разсрочено на 12 равни месечни вноски, включващи главница 41,67 лева, лихва 15
лева и такса ,,Гарант‘‘ 30,00 лева. Няма спор и че Н. е заплатил само първите 6 вноски от
дванадесетте дължими.
Настоящият състав на въззивния съд намира решението за правилно и
законосъобразно. По отношение на възнаградителната лихва и нейният размер, които следва
да се преценят , критерият е количествен, като за основа се приема законната лихва.
Съгласно съдебната практика противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителна лихва
е уговорена по обезпечен и по друг начин заем (напр. ипотека, залог), противно на добрите
нрави е нейният размер да надвишаваща двукратния размер на законната лихва (в този
смисъл Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г. о., Решение №
378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II г. о., Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр.
д. № 5093/2007 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 901/10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г.
на ВКС, IV г. о.). Уговорената в процесния необезпечен договор възнаградителна лихва
надвишава трикратния размер на законната лихва и по този начин накърнява добрите нрави,
което обуславя извод за нищожност на клаузата по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Независимо от принципа на свободата на договаряне, регламентиран в нормата на чл. 9 от
ЗЗД, противоречащ на добрите нрави е договор, в който са уговорени икономически
3
неизгодни условия за участващата по-слаба в икономическо отношение страна по договора.
От друга страна ГПР на разходите е посочен като 49.7%, без въобще да е
изведено от какви компоненти е съставен същия, извън факторите по чл. 19, ал. 3 от ЗПК.
Същевременно таксата "гарант" не може да се определи като отделно правоотношение, тъй
като заплащането на същото е включено в погасителната вноска на процесния договор и е
станало неделима част от изпълнението на договора за кредит.
Съгласно чл. 143 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Неравноправният характер на клаузите на таксата гарант, произтича от липсата
на еквивалентност между поетото задължение за заплащане на допълнително
възнаграждение и поетите ангажименти от страна на кредитора, които представляват
дейност по усвояване и управление на кредита и е поставено в зависимост от волята на
кредитора и изпълнение на редица "специфични изисквания".Повече от това, с така
сключеното споразумение се достига до предварително заплащане на цена в размер,
приблизително равен на главницата по договора за кредит, за бъдещи услуги без оглед на
това – дали и в какъв обем ще бъдат предоставени. Наред с това, от съдържанието на
договора е видно, че възнаграждението за допълнителна услуга, става изискуемо с
подписването на договора, но се разсрочва за срока на договора и вноските се добавят към
месечните вноски за погасяване на кредита. Следователно те са неотменна част от самия
договор за кредит, което потвърждава извода за неравноправния им характер. Уговорката за
заплащане на допълнителен пакет от услуги е нищожна и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй
като с нея се заобикаля забраната по чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите да не
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В
случая ГПР по процесния договор е 49, 7 % при максимален размер от 50 %, съгласно чл. 19,
ал. 4 ЗПК, поради което ако към дължимата по договора сума се присъединят и разходите по
допълнителните услуги, ГПР ще надхвърли нормативно допустимия размер от 50 %.
Нищожността произтича и от разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК. Предвид цитираната
разпоредба на чл.33, ал. 1 ЗПК, е недопустимо под каквато и да е форма кредиторът да
начислява други, дължими от потребителя суми, различни от лихвата.
В хода на производството въззивникът не е установил индивидуална уговореност
на клаузите по процесния договор относно годишния лихвен процент, годишния процент
разходи и относно таксите съобразно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, вр. с чл. 24 от ЗПК, който
очевидно е сключен в режима на чл. 143, ал. 2, т. 10 от ЗЗП - налага на потребителя
приемането на клаузи, с които той не е имал възможност да се запознае преди сключването
на договора. В тази насока не могат да се приемат, че установяват индивидуално уговаряне
на въпросните клаузи подписването на самия договор и на съпътстващите го декларации.
Правилата относно лихвения процент, годишния процент разходи по процесния договор за
същностни за него, поради което тяхната неравноправност влече нищожност на цялата
4
облигация, тъй като не може да се прилага без тях, поради естеството на чл. 146, ал. 5 от
ЗЗП и на тяхно място не могат да се приложат повелителни норми на закона, нито може да
се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части- чл. 26, ал. 1
от ЗЗД.
Предвид изложеното първоинстанционния съд е постановил правилно съдебно
решение, което следва да се потвърди, като на основание чл. 272 то ГПК въззивния съд
препраща към мотивите на решението. Законосъобразен е извода на районния съд, че
следва да бъде присъдена само неизплатената част от главницата, получена от въззиваемата
страна и съответната й лихва за забава, които са останали да се дължат.
Изводът за нищожност на договора обосновава прилагането на последиците на
чл. 23 от ЗПК- длъжникът да върне само чистата стойност на кредита, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, т. е. когато договорно правоотношение не
съществува, без да дължи лихва или други разходи по кредита. Хипотезата, уредена в чл. 23
от ЗПК е аналогична на чл. 34 ЗЗД и кореспондира на принципа за недопустимост на
неоснователно обогатяване. В случая производството е образувано въз основа на предявени
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове за установяване дължимостта на парични вземания,
произтичащи от договор за кредит, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК. Съдът не може да признае дължимостта на главницата, респ. на част от нея на
извъндоговорно основание по чл. 23 ЗПК, когато се претендира на договорно основание, на
което основание е издадена и Заповед за изпълнение за същата сума. По процесния договор
ответникът дължи единствено главницата от 500лв. По делото не е спорно, че ответникът е
превел по сметка на кредитора сумата от общо 520,20лв. и следователно вземането на ищеца
към кредитополучателя е погасено, поради което исковете изцяло са неоснователни.
П изложените съображения обжалваното решение като правилно следва да бъде
потвърдено.
Мотивиран така и на основание чл. 271 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №93/11.04.2021г.на Районен съд-Димитровград, по
гр. д. № 1033/2021 г., по описа на Районен съд – Димитровград.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5