№ 760
гр. София, 23.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-2, в публично заседание на
седемнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Атанас Маджев
при участието на секретаря Габриела М. Владова Боботилова
като разгледа докладваното от Атанас Маджев Търговско дело №
20211100902646 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба вх. № 31238/06.12.2021 г. подадена от „АБ“ АД, с
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление – гр. Хасково, бул. *******, срещу
„К.П.С. ЕМ“ ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление – гр. София,
р-н „Подуяне“, ж.к. „*******
Предявен за разглеждане е частичен осъдителен иск при квалификацията на чл.
240, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер от 58 290,00 лв. – съставляваща част от
вземане в общ размер възлизащ на 5 829 000 лв. предоставен и невърнат остатък от
паричен заем, съгласно договор за заем 06.10.2016 г.
В исковата молба се твърди, че на 06.10.2016 г. между ищеца в качеството му на
заемодател и ответника, като заемател бил сключен договор за паричен заем. С него
било уговорено предоставяне в заем на сума в размер на 6 000 000 лв., със задължение
на заемателя да я върне на заемодателя в срок до 20.11.2016 г. Поддържа се, че с
плащане чрез банков превод датиращ от 06.10.2016 г. ищецът изпълнил задължението
си да предостави целия размер на заемната сума в полза на ответника превеждайки му
същата по посочена в договора банкова сметка. Въпреки настъпилия падеж за връщане
на дадения заем, в т.ч. и към 31.12.2016 г. „К.П.С. ЕМ“ ЕООД не предприело действия
в подобна насока. Това провокирало ищецът – заемодател да изпрати до ответника
покана за доброволно плащане на заетата сума, която достигнала до адресата й на
03.01.2017 г. Твърди се, че на 08.07.2020 г. получателя на заетата сума е осъществил в
полза на заемодателя частично плащане възлизащо на стойност от 171 000 лв., като
1
непогасеният остатък по вземането за връщане на предоставен заем възлиза на сумата
от 5 829 000 лв. Изтъква се, че ответника и понастоящем се въздържа от изпълнение на
договорното си задължение за връщане на посочения остатък от отпуснатия му
паричен заем. В този контекст ищецът твърди, че разполага с изискуемо парично
вземане по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата от 5 829 000 лв., като заявява за присъждане
частична претенция в размер до сумата от 58 290 лв. Настоява за присъждане на
разноски при благоприятен изход на делото за него.
Ответника – „К.П.С. ЕМ“ ЕООД се възползва от правото си по чл. 367 ГПК да
подаде писмен отговор по ИМ, посредством който оспорва изцяло предявения срещу
него осъдителен иск квалифицирайки го като неоснователен и желаейки неговото
отхвърляне. Смята, че иска е допустим. Признава, че е встъпил в заемно
правоотношение с ищеца имащо за източник цитирания в ИМ договор за заем от
06.10.2016 г., като в изпълнение на този договор ищецът му е предоставил в заем сума
от 6 000 000 лв. Настъпили били и фактите посочени от ищеца свързани с отправяне на
покана до ответника за доброволно плащане, която е била получена на 03.01.2017 г.,
както и осъществено на 08.07.2020 г. плащане от ответника в полза на ищеца на сума в
размер от 171 000 лв., с която било извършено частично погашение на задължението за
връщане на предоставения паричен заем. Правото да се иска връщане на остатъка по
предоставения заем обаче било погасено с изтичането на общия 5—годишен давностен
срок приложим за това вземане. Направено е позоваване, че според уговорката в чл. 5
от договора задължението на получателя на заема да върне същия на заемодателя е с
поставен срок на изпълнение до 20.11.2016 г., което означава, че от следващия ден –
21.11.2016 г., същото е станало изискуемо, а с оглед този факт е започнала да тече и
общата давност уредена в чл. 110 ЗЗД. Предвид това, че в периода на течащата давност
кредиторът е бездействал и не е потърсил изпълнение на вземането си, то на 21.11.2021
г. паричното му вземане произтичащо от договора за заем е било погасено по давност.
Прекъсване на давността липсвало, защото ИМ била депозирана в съда на 06.12.2021
г., когато вземането вече било погасено по давност.
На 07.03.2022 г. „АБ“ АД упражнява правото си на допълнителна ИМ, като с нея
заявява, че поддържа всички факти изложени в първоначалната такава. Отрича
правната му възможност да търси принудително удовлетворяване на вземането си
произтичащо от договора за заем от 06.10.2016 г. да е погасена, поради изтекла
погасителна давност, каквото позоваване прави ответника в отговора му. Вярно било,
че погасителната давност разписана в чл. 110 ЗЗД спрямо вземането за връщане на
дадената в заем сума по цитираната заемна сделка е започнала да тече от 21.11.2016 г.,
но е била успешно прекъсната на датата – 03.01.2017 г., когато длъжникът е получил
отправената му от кредитора по това вземане покана да плати дълга си доброволно. По
тази причина от 04.01.2017 г. спрямо вземането е започнала да тече нова давност, която
успешно е била прекъсната на 08.07.2020 г., когато длъжника е осъществил частично
2
погашение на дълга си по договора за заем плащайки на кредитора сума в размер от
171 000 лв. Следователно към датата на упражняване на ИМ в съда нямало реализиран
фактически състав на изтекла обща петгодишна давност спрямо вземането, което е
предмет на предявения за разглеждане осъдителен иск. Това означавало, че
възражението на ответника за погасяване възможността на ищеца да реализира
принудително удовлетворяване на вземането си е неоснователно. Настоява се за
присъждане на сумата по предявения частичен иск, като съществуваща и изискуема.
На 21.04.2022 г. „К.П.С. ЕМ“ ЕООД се е възползвало от възможността да
депозира допълнителен писмен отговор по делото, като с него е взел отношение по
твърденията на ищеца въведени в допълнителната ИМ. Най-напред изразява
несъгласие с виждането на ищеца, че връчването на покана да се изпълни доброволно е
обстоятелство водещо до прекъсване на течаща погасителна давност. Обръща
внимание, че според нормата на чл. 116, буква „в“ ЗЗД давност се прекъсва успешно
ако от кредитора се предприемат действия по принудително изпълнение на вземането.
Поканата за доброволно изпълнение отправена до длъжника, било от кредитора, било
от съдебния изпълнител не съставлявала действие от категорията на посоченото в чл.
116, буква „в“ ЗЗД и не могло да предизвика прекъсване на давността, считано от
03.01.2017 г. На следващо място реализираното от длъжника частично плащане на
дълга в полза на кредитора сторено на 08.07.2020 г. също не съставлявало действие,
което да е такова предизвикващо прекъсване на давността по смисъла на чл. 116, буква
„а“ ЗЗД. Приведеният тук аргумент е, че извършването на частично плащане не може
да се разглежда, като акт на длъжника насочен към цялостно признаване на паричния
дълг, а оттам и покриване хипотезата на чл. 116, буква „а“ ЗЗД – цитирана е съдебна
практика в подкрепа на това схващане. Предвид неосъществяване на нито една от
хипотезите визирани в чл. 116 ЗЗД водещи до прекъсване на течащ давностен срок,
ответникът смята, че паричното му задължение за връщане на предоставен заем е
погасено по давност, тъй като такава е започнала да тече на 21.11.2016 г. и изтекла без
да е била успешно спряна или прекъсната на 21.11.2021 г. В обобщение настоява за
отхвърляне на предявения срещу него иск, доколкото е погасена правната възможност
на ищеца да търси принудителното му събиране.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност и като взе предвид становищата и доводите на страните намира за
установено следното:
Между страните са отделени за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните
обстоятелства имащи значение за съществуването на спроното материално право : че
на 06.10.2016 г. между дружествата ищец и ответник е възникнало заемно
правоотношение с източник договор за паричен заем, според което ищецът се е
задължил да предостави на ответника в заем сумата от 6 000 000 лв., а ответника да му
я върне в срок до 20.11.2016 г.; че на 06.10.2016 г. ищецът е превел по банкова сметка
3
на ответника сумата в размер на 6 000 000 лв. в изпълнение на задължението си по
договора за паричен заем от 06.10.2016 г.; че на 03.01.2017 г. ответникът е получил
покана от ищеца да предприеме доброволно изпълнение на задължението си по
договора за заем от 06.10.2016 г. за връщане на предоставената заемна сума в размер на
6 000 000 лв.; че на 08.07.2020 г. ответникът е заплатил в полза на ищеца сумата в
размер от 171 000 лв., като част от свои паричен дълг породен от договор за заем
сключен на 06.10.2016 г. Реализирането на така очертания спектът от обстятества се
установява и от приложените към исковата молба писмени доказателства – договор за
паричен заем от 06.10.2016 г.; платежно нареждане за кредитен превод от 06.10.2016 г.;
покана за доброволно изпълнение от 31.12.2016 г. връчена на адресата й на 03.01.2017
г.; преводно нареждане за кредитен превод от 09.07.2020 г.
Други допустими и относими доказателства по делото не са налични.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна
страна следното:
Основателността на предявения при условията на частичност осъдителен иск за
връщане на дадена в заем парична сума е обусловена от постигането на съгласие
между страните за предоставяне на паричен заем в определен размер /посочения в ИМ
– 6 000 000 лв., респективно претендираната част от 58 290 лв./, последвано от
реалното отпускане на заемната сума на ответното дружество, както и настъпване на
срока уговорен като падеж за връщане на отпуснатата в заем сума.
С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест за
установяване на фактите, съставляващи основание на предявения при условията на чл.
240, ал. 1 ЗЗД осъдителен иск имащи характер на положителни такива, се носи от
ищеца, който трябва да проведе пълно и главно доказване. Всички изборени
положителни факти очертани по-горе са се реализирали в отношеняита между ищец и
ответник, като се устанвоява, че въз основа на валиден договор за заем „АБ“ АД се е
съгласил да предостави за временно ползване на „К.П.С. ЕМ“ ЕООД паричен заем в
размер на сумата от 6 000 000 лв., като е уговорено връщането му да се случи в срок до
20.11.2016 г. Реалното отпускане на заема в размер на сумата от 6 000 000 лв.–
предоставянето му от замодателя и получаването му от замателя също е доказано като
факт реализирал се в действията на страните по учреденото заемно правоотношение,
като същия е настъпил на 06.10.2016 г. От този момент страните с оглед реални
характер на замената сделка следва да се считат за обвързани от нейното действие и да
съблюдават установените за тях права и задължения в съдържанието й. Основното
задължение за замемателя е да върне в срок до установения падеж дадената му в заем
сума от 6 000 000 лв., като тежестта за установяване на този факт се носи от него. В
рамките на падежа 20.11.2016 г. подобно правно действие не се установява да е
предприето от „К.П.С. ЕМ“ ЕООД, което означава, че считано от 21.11.2016 г.
4
дружеството-заемател е изпаданало спрямо своя кредитор-ищец в производството в
положение на забава, доколкото вземането за връщане на отпуснатия заем е станало
изискуемо на 20.11.2016 г. Установява се, че на по-късен етап, а именно на 06.07.2020
г. „К.П.С. ЕМ“ ЕООД в осъществил частично погашение за паричното си задължение
за връщане на дадена в заем сума, като е заплатил в полза на заемателя - „АБ“ АД сума
в размер от 171 000 лв. Следователно след този момент „АБ“ АД е продължил да бъде
кредитор на „К.П.С. ЕМ“ ЕООД за вземане прозитиащо от сключен договор за заем от
06.10.2016 г., но вече за сума равна на 5 829 000 лв. Друго плащане в периода след това
до предявяване на ИМ, респективно даване ход на устните състезания по делото не се
твъри и установява да е извършено от ответника и длъжник по вземането за отпуснат
заем.
Единственото възражнеие на което ответника се осланя в производството, че не
следва да отговаря за заплащането на посочения остатък е такова за изтекла обща
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД.
При обсъждане на това възражение на първо място трябва да се маркира, че
характера на вземането – връщане на дадена в заем сума по сключен договор за заем е
такова за което приложение действително намира общата погасителна 5-годишна
давност уредена в материалната норма на чл. 110 ЗЗД. Няма съмнение, че началото на
тази давност с оглед уговорения между страните по заемната сделка падеж за
изпълнение – 20.11.2016 г. е датата следваща момента на изискуемостта, а именно
21.11.2016 г.
Същественият спорен въпрос между страните е концентираран върху това, дали в
пределите на посочения период /21.11.2016 г. – 21.11.2021 г./ е реализирана някоя от
хипотезите дадени в нормата на чл. 116 ЗЗД обуславящи прекъсване на давността.
Трябва да се посочи, че когато се изследва позоваване свързано с прекъсване на
давностен срок тежестта за установяване настъпването на подобно основание се носи
от кредитора желаещ да се ползва от него, като в случая това е дружеството-ищец.
Разгледани в тяхната последователност основанията за прекъсване на давността
въведени от „АБ“ АД са, както следва : Изпращане и получаване на покана за
доброволно изпълнение фактическия състав, по което действие се установява да е
настъпил на 03.11.2016 г. Изпращането от кредитора, респективно получаването от
длъжника на покана да се плати доброволно изискуем паричен дълг не съставлява
основание от изчерпателно изброените в чл. 116, букви „а-в“ ЗЗД. В буква „в“ на чл.
116 ЗЗД, като действие водещо до прексъване на давността законодателя е възприел –
предприемането от кредитора на действия за принудително изпълнение на вземането
му. По своята същност поканата за доброволно изпълнение изхождаща от кредитора не
би могла да се квалифицира, като действие насочено към принудително изпълнение на
даденото забавено вземане, а съставлява обикновено писмено изявление на кредитора,
5
с което същия осведомява своя длъжник, че очаква от него изпълнение в определен
срок на изискеум паричен дълг, като тук няма елемент на принудително изпълнение,
което всякога предполага наличие на образувано изпълнително производство, в чиито
предели съдебния изпълнител по молба на кредитора да е приложил мерки за
принудително удовлетворяване на вземането, в това число е достатъчно и самото
образуване на изпълнителен процес. В случая не се каса до покана за доброволно
изпълнение при иницииран изпълнителен процес, която се изпраща от съдебния
изпълнител по реда на чл. 428 ГПК, а за обикновено извънсъдебно приканване на
длъжника да плати свое парично задължение към кредитора си. Тоест действието от
03.11.2016 г. няма правния ефект да постигне спиране на започналия да тече давностен
срок.
По отношение второто наведено основание за прекъсване на давността, а именно
осъщественото на 08.07.2020 г. от длъжника в полза на кредитора частично погашение
на изискуемия паричен дълг, което възлиза на сума в предел от 171 000 лв. трябва да се
подчертае, че то също не покрива основанието за прекъсване на давността уредено в
чл. 116, буква „а“ ЗЗД – признаване на вземането от длъжника. Предприетото
доброволно изпълнение от длъжника на определена част от изискуемото вземане в
случая състоящо се в плащането на сума от 171 000 лв. не би могло да се тълкува като
акт на длъжика, с който същия признава пълния размер на паричното си задължение.
Признанието на дълга е действие на длъжника, което следва да бъде изрично и да
достигне до кредитора, за което по делото няма доказателства. Трябва да се каже, че
още в практиката на Върховния съд в решение № 1847 от 16.VII.1957 г. по гр. д. №
4955/57 г. на IV ГО се посочва, че частичното плащане не представлява признание за
дължимостта на цялата сума и не може да прекъсне давността. Това разрешение се
следва последователно в решение № 214 от 14.02.2003 г. на ВКС по гр. д. №
18874/2002 г. на V ГО и в по-новите решения № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. №
194/2010 г. на II ТО, № 98 от 26.07.2013 г. по т.д. № 851/2012 г на I ТО, № 255 от
26.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 145/2012 г. на II ТО и много други. Това не означава, че
частичното плащане, наред с други доказателства, не може да послужи за установяване
на признание на цялото вземане с конклудентни действия. Необходимо е обаче
волеизявлението да кореспондира на правото, което се признава със съответните
индивидуализиращи го белези, включително неговия пълен размер. В случая при
извършване на частичното плащане в размер на сумата от 171 000 лв. волеизявлението
на длъжника при индивидуализирането на основанието за направата му се свежда до
това да впише – „върнат заем“, като няма никакви изявления даващи яснота за пълния
размер на задължението за връщане на отпуснат заем, а дори нещо повече посоченото
кратко изявление по-скоро издава изявление на длъжника, че с плащането се покрива
цялостно задължение за връщане на заета сума, а не определена част. Следователно
при прочита на доказателството служещо за разкирване на частично плащане не се
6
открива изявление на длъжника, в което еднозначно да признава наличието на
определен остатъчен дълг по договора за заем от 06.10.2016 г. В допълнение на
казаното в практиката на ВКС /решения № 860 от 20.10.1999 г. по гр. д. № 595/1999 г.
на II ГО на ВКС № 215 от 10.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 456/2012 г., II ТО, № 105 от
5.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 1697/2013 г., I ТО и др./ също безпротиворечиво и
последователно е прието разбирането, че признанието трябва да е направено преди да е
изтекъл давностният срок. В решение № 671 от 27.06.2000 г. на ВКС по гр. д. № 689/99
г. на I ГО е изяснена причината защо признанието след изтичане на срока е без
значение. Такова признание не може да заличи последиците на давността, тоест
преклудираната възможност да се иска защитата на материалното право. В обобщение
трябва да се посочи, че и второто въведено от ищеца позоваване за наличие на
основание за прекъсване на давността течаща по отношение на съдебно преявеното
вземане, считано от 08.07.2020 г. не е доказано, респективно не следва да се приема, че
е произвело типичния си материален ефект.
При разглеждане на настоящия казус и в частност преценката за евентуално
изтекъл давностен срок е необходимо да се отчита обаче и въведеното извънредно
законодателство в периода на течение на давността по чл. 110 ЗЗД, а именно, че с
нормата на чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за
преодоляване на последиците, за срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното
положение спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват
или придобиват права от частноправните субекти. Съгласно § 13 от Преходните и
заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на Закона за
здравето (ДВ, бр. 44 от 2020 г., в сила от 14.05.2020 г.) сроковете, спрели да текат по
време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020
г., и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от
обнародването на този закон в "Държавен вестник". Следователно за времето от
13.03.2020 г. до 20.05.2020 г. включително погасителната давност е била спряна по
силата на закона и този факт трябва да се отчете от съда при изчисляване крайния
момент, когато давността изтича. По тази причина давността течаща по отношение на
вземането за връщане на даден заем не би изтекла на 21.11.2021 г., когато изтичат
петте годиини по чл. 110 ЗЗД, а към този срок следва да се прибави и периода на
спиране на давностния срок, чиято продължителност в случая е 69 дни / от 13.03.2020
г. до 20.05.2020 г./, което означава, че с оглед периода на настъпилото спиране на
давността крайният момент на нейното изтичане е датата – 29.01.2022 г. Исковата
молба за присъждане на съдебно предяеното вземане е подадена в съда на 03.12.2021 г.
по пощата, което означава, че това действие предшества момента на изтичане на
давностния срок, поради което успешно прекъсва същия на основание чл. 116, буква
7
„б“ ЗЗД. Тоест своевременно наведеното от ответника възражение за изтекла давност
по чл. 110 ЗЗД относно вземането предмет на предявения иск се оказва неоснователно,
респективно претенцията по чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказана в своето основание и размер,
предвид което трябва да бъде уважена изцяло.
Относно отговорността за разноските, които страните са генерирали за
участието си в настоящото дело сезирания съд, приема следното:
Изходът на спора е изцяло благоприятен за ищеца, поради което за същия се
поражда право да получи присъждане на разноските, които е сторил за да участва в
инициирания исков процес. Тези разноски се състоят в заплатената държавна такса
възлизаща на сумата от 2 331 лв., която на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се
възложи за плащане на ответника.
Така мотивиран Софийски градски съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „К.П.С. ЕМ“ ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление – гр. София, р-н „Подуяне“, ж.к. „*******да заплати в полза на „АБ“ АД, с
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление – гр. Хасково, бул. *******, на
основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД сумата в размер от 58 290,00 лв. – съставляваща част от
вземане в общ размер възлизащ на 5 829 000 лв. предоставен и невърнат остатък от
паричен заем, съгласно договор за заем сключен на 06.10.2016 г.
ОСЪЖДА „К.П.С. ЕМ“ ЕООД, с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление – гр. София, р-н „Подуяне“, ж.к. „*******да заплати в полза на „АБ“ АД, с
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление – гр. Хасково, бул. *******, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер от 2 331,00 лв. – съдебни разноски за
заплатена от ищеца държавна такса за разглеждане на предявения от него иск пред
настоящата инстанция.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски апелативен съд в 2-
седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
8