РЕШЕНИЕ
№ 12200
гр. София, 20.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 61 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:МАРИЯ Н. СТОЙКОВА
при участието на секретаря БИЛЯНА ХР. РАДОВЕНСКА
като разгледа докладваното от МАРИЯ Н. СТОЙКОВА Гражданско дело №
20231110140537 по описа за 2023 година
Производството е по чл. 422 от Гражданския процесуален кодекс ГПК).
Образувано е по искова молба, подадена от „фирма“ ООД срещу Л. В. А., с която е
предявен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. чл ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 800
лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит № *** от *** г., ведно
със законната лихва, считано от 24.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземането,
сумата от 99,32 лв., представляващи договорна лихва за периода от 21.12.2021 г. до
12.07.2022 г., и сумата от 78,68 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
01.03.2022 г. до 01.02.2023 г., за които суми на 02.04.2023 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9960/2023 г. по описа на
СРС, 61 състав.
Ищецът твърди, че на 21.12.2021 г. между „фирма“ ООД и Л. В. А. е сключен
Договор за потребителски кредит № ***. Посочва, че по договора за кредит е отпусната
сумата в размер на 800 лв.Твърди, че сумата е получена от кредитополучателя в брой в деня
на сключване на договора, като договорът служи за разписка за получената/предадена сума.
Поддържа, че с настъпване на падежа на задълженията по договора, дължимите суми не
били погасени, поради което ответникът изпаднал в забава. Моли за уважаване на
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК не депозиран отговор на исковата молба от ответника Л. В.
А..
Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:
По предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно съединени искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да установи наличието на: валидно облигационно отношение
между „фирма“ ООД и ответника по договор за потребителски кредит, по силата на което
кредиторът е отпуснал на ответника заем в размера, посочен в исковата молба, а за
1
ответника е възникнало задължението за плащане на процесната сума.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД, в тежест на
ищеца е да установи наличието на: валидно облигационно отношение между „фирма“ ООД
и ответника по договор за потребителски кредит, по силата на което кредиторът е отпуснал
на ответника заем в размера, посочен в исковата молба, наличието на валидна уговорка за
договорна възнаградителна лихва в договора за кредит и нейния размер.
По иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в тежест на
ищеца е да установи наличието на главен дълг и изпадане на ответника в забава, както и
размера на задължението.
По делото не се спори, а и се установява от приетия като писмено доказателство
Договор за потребителски кредит № ***/*** г., че между „фирма“ ООД – като кредитодател,
и Л. В. А.– като кредитополучател, е сключен договор за паричен заем, по силата на който
кредиторът е поел задължение да предостави на кредитополучателя паричен заем в размер
на сумата 800 лв., срещу насрещно задължение на кредитополучателя да я върне чрез
заплащане на 29 броя двуседмични погасителни вноски, първата платима на 28.12.2021 г., а
последната – на 12.07.2022 г., заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 40,05 % и годишен процент на разходите от 49,87 %, като
общата сума, дължима за връщане от кредитополучателя възлиза на 905,55 лв. Съгласно чл.
5 от договора страните се споразумяват договорът да бъде обезпечен с поне едно от
следните обезпечения: банкова гаранция или поръчител. В чл. 11 от договора е предвидено,
че при непредставяне на уговореното в чл. 5 обезпечение в тридневен срок от сключването
му или в случай, че представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в
договора за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 544,45
лв., с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за
кредит. Съгласно чл. 4, ал. 1 договорът представлява разписка за получаване на заемната
сума – обстоятелство, удостоверено с подписването му от Л. В. А. като кредитополучател.
По делото са приложени също искане за сключване на договор за кредит №
9042804/21.12.2021 г., стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребителските кредити, и приложение № 1 погасителен план към договора за кредит №
***, които са подписани от ответника.
Тъй като процесният договор по своята правна характеристика и съдържание
представлява договор за потребителски кредит за валидността му и правните му последици
следва да се съобразят изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната му за
периода редакция.
Съдът следи служебно за нищожността на договорните клаузи, предмет на договора,
когато тя е свързана с противоречие на закона или на добрите нрави и това противоречие
произтича пряко от твърденията и доказателства по делото /ТР № 1/20 г. на ОСГТК на ВКС/.
Освен това съдът следи служебно и за наличието на неравноправни клаузи в договор,
сключен с потребител /чл. 7, ал. 3, изр. 1 ГПК/.
Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът за кредит трябва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Неспазването на което и да е
от тях според императивната норма на чл. 22 ЗПК води до недействителност на договора за
потребителски кредит.
В случая договорът за потребителски кредит съдържа част от информацията,
посочена в т. 9 и т. 10 на чл. 11 ЗПК – посочен е годишният лихвен процент – 40,05 %, като
не е предвидена възможност за промяната му, тъй като същият е фиксиран, и общата сума,
дължима от потребителя по кредита, изчислена към момента на сключване на договора,
2
посочен е и годишният процент на разходите – 49,87 %. Изготвен е и погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски – изискване на чл. 11, ал. 1, т. 7 и 11 ЗПК. Предвидена е и
възможността кредитополучателят да се откаже от кредита в определен срок, налице е
информация за размера на лихвения процент на ден /чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК/. Установен е
фиксиран лихвен процент, изключващ необходимостта да се съдържа методика за
изчисляване на референтен процент, съгласно чл. 33а ЗПК /чл. 11, ал. 1, т. 9а/.
Настоящият съдебен състав приема обаче, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в
приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент
на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно приложение № 1, като се вземат
предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
В случая в представения договор за потребителски кредит е посочен процент на
ГПР 49,87 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер
не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно –
неустойката в размер на 544,45 лв., която се начислява автоматично от заемодателя.
Настоящият състав приема, че уговорената в процесния договор „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по - специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
3
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно т. 2 „обща
сума, дължима от потребителя“ е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя.
Според практиката на СЕС – решение по дело С-686/19, в понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“ се обозначават всички разходи, които потребителят е длъжен да
заплати по договора за кредит и които са известни на кредитора, включително комисионите,
които кредитополучателят е длъжен да заплати на кредитора.
Съгласно разясненията, дадени от Съда на ЕС по дело С-779/18, съдът разполага с
възможността да контролира неравноправния характер при определяне на годишния
процент на разходите, дори при законово установената граница.
В случая е несъмнено, че получаването на заема е било обусловено от
предоставяне на едно от посочените „обезпечения“, като кредитополучателят се е съгласил
да заплати неустойка в размер на 544,45 лв., която се заплаща разсрочено съгласно
включения в договора погасителен план. С уговорената в чл.11, вр. чл. 5 неустоечна клауза
се цели единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на
заемната сума - т. нар. „скрита възнаградителна лихва“, доколкото още към момента на
предоставянето на кредита, кредиторът е със съзнанието, че освен уговорената
възнаградителна лихва, той ще получи и допълнително плащане под формата на
предвидената неустойка.
В аспекта на изложеното съдът приема, че обсъжданата клауза от договора носи
характеристиките на неравноправна такава по смисъла на чл. 143 ЗЗП, тъй като е уговорена
във вреда на потребителя. Същата не отговаря на изискванията за добросъвестност и внася
значително неравновесие в правата и задълженията между страните. Същата попада под
хипотезата на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на
задължението си за предоставяне на обезпечение по договора след неговото сключване да
заплати необосновано висока с оглед цената на договора за кредит за потребителя
неустойка. Следва да се посочи и задължението на кредитора преди сключването на
договора за кредит да оцени кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в
достъпните му бази данни и регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да
откаже предоставянето на заемните средства. На практика се получава така, че с тази клауза
кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на това си задължение на потребителя,
кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез сключването на договора. Последното
води до значително нарастване на цената на кредита и възлага на потребителя финансова
тежест, което е в противоречие със закона - чл. 16 ЗПК.
При това положение се налага извод, че договорът за паричен кредит не отговаря
на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен действителният
размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена за интересите
на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита
е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това
да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
4
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето. Процесният договор е недействителен на основание чл. 22
ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
В тази хипотеза съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят следва да
върне само чистата стойност на кредита – в процесния случай в размер на сумата 800 лв.,
като не дължи лихва или други разходи по кредита.
Ответникът не твърди и не представя доказателства за погасяване чрез плащане на
посочената сума, предвид на което искът за главница по процесния договор за кредит се
явява изцяло основателен и следва да бъде уважен в пълния предявен размер от 800 лв.
С оглед изводите на съда за недействителност на договора за потребителски кредит,
исковете по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД като неоснователни
следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
В съответствие със задължителните разяснения, дадени с т. 12 на ТР № 4/18.06.2014
г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът следва да се произнесе по разпределението
на отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. Предвид изхода на
спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на „фирма“ ООД следва да се присъдят
сторените разноски в производството по ч.гр.д. № 9960/2023 г. по описа на СРС, 61 състав,
съразмерно на уважената част от исковете в размер на 44,70 лв., както и в исковото
производство, съразмерно с уважената част от тях в размер на 61,35лв.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника не следва да се присъждат
разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете, с оглед липсата на изрично искане в
този смисъл, а и на доказателства за извършването на такива.
Така мотивиран, Софийски районен съд,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „фирма“ ООД, ЕИК ***, със
седалище и адрес на управление: гр. ***, ул. „***“ № ***, ет. ***, срещу Л. В. А., ЕГН
**********, с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. ***, вх. ***, ет. ***, ап. ***, установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Л.
В. А., ЕГН **********, дължи на „фирма“ ООД, ЕИК ***, сумата от 800 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № *** от *** г., ведно със
законната лихва, считано от 24.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за
която сума на 02.04.2023 г. е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.д. № 9960/2023 г. по описа на СРС, 61 състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „фирма“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, ул. „***“ № ***, ет. ***, срещу Л. В. А., ЕГН **********, с адрес: гр.
***, ж.к. „***“, бл. ***, вх. ***, ет. ***, ап. ***, установителни искове с правно основание
чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
признаване за установено, че Л. В. А., ЕГН **********, дължи на „фирма“ ООД, ЕИК ***,
сумата от 99,32 лв., представляващи договорна лихва за периода от 21.12.2021 г. до
5
12.07.2022 г., и сумата от 78,68лв., представляваща мораторна лихва за периода от
01.03.2022 г. до 01.02.2023 г., за които суми на 02.04.2023 г. е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 9960/2023 г. по описа на
СРС, 61 състав.
ОСЪЖДА Л. В. А., ЕГН **********, с адрес: гр. ***, ж.к. „***“, бл. ***, вх. ***, ет.
***, ап. ***, да заплати на „фирма“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
***, ул. „***“ № ***, ет. ***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 44,70 лв.,
представляваща разноски в производството по ч.гр.д. № 9960/2023 г., и сумата от 61,35 лв.,
представляваща разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6