Р Е Ш Е Н И Е № 1252
04.11.2019г,
гр.Пловдив
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Пловдивски окръжен съд, въззивно
гражданско отделение,
девети състав, в публичното заседание на осми октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: Виолета Шипоклиева
Членове: Фаня Рабчева
Св. Узунов
С участието на секретаря П.Георгиева като разгледа докладваното от съдията Ф.Рабчева в.гр.д.№ 1418/ 2019г. по описа
на ПОС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл.258,
ал.1 и сл. ГПК.
Въззивното производство е
образувано по жалба на П.И.Г. *** чрез адв.Т.С., с посочен адрес: *** против
Решение № 134/15.04.2019г. постановено по гр.д.№ 1733/ 2018г. по описа на КРС –
ІІІ гр.с., в частта, в която е признато за установено, на основание чл.
45, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 203, ал.2 от ЗЗД, че П.И.Г. *** дължи на „Ди Би Карго
България“ ЕООД, със седалище и адрес на управление: гр. П., Индустриална зона,
п.к. 2070, законни представители: Л. С. Г. и Х. С. П., сумата от 1621.49 лева –
главница, представляваща вреда, причинена на работодател в периода от
13.04.2018 г. до 17.04.2018 г., чрез използване на мобилен интернет, не при или
по повод изпълнение на служебните задължения, която вреда се равнява на начислената
стойност за ползване на мобилни данни в посочения период, ведно със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявление по чл. 410 от ГПК –
15.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена
Заповед № 807 от 17.10.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 1458/2018 г. по
описа на Районен съд Карлово, като в тежест на ответника са присъдени
направените по делото разноски от ищеца. По изложени в жалбата доводи се иска
отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на така предявения иск. Претендира
се присъждане на направените по делото разноски.
Постъпил е отговор по въззивната жалба от
въззиваемата страна „Ди Би Карго България“ ЕООД- гр.П., Индустриална зона, с
посочен съдебен адрес:***, АД „Ц., Б., К.“, чрез адв.М.Б.-М., с който отговор
се оспорва основателността на въззивната жалба и се иска потвърждаване на
обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира се присъждане
на разноски по делото, вкл. адв.възнаграждение за един адвокат.
Пловдивски окръжен съд като взе предвид
събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните, намира
следното:
Жалбата
изхожда от надлежна страна и е в законния по чл.259, ал.1 ГПК, като процесуално
допустима подлежи на разглеждане по същество.
Съдът е сезиран с иск по чл.422, ал.1 във
връзка с чл.415, ал.1 ГПК с материално правно основание чл.203, ал.2 КТ от
страна „Ди Би Карго България“ ЕООД- гр.П. против П.И.Г. *** за установяване на
вземане за вреди в размер на 1 621,49 лева за използване на интернет мобилни
данни чрез служебен телефон за периода 13.04.2018 г. до 17.04.2018г, причинени
не при или по повод изпълнение на служебните си задължения, ведно със законната
лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 15.10.2018г до окончателното й
изплащане, за което вземане е издадена
ЗИ на основание чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 1458/2018 г. по описа на Районен
съд Карлово. Искът се основава на
обстоятелствата: между страните е съществувало трудово правоотношение от
10.11.2003г., по силата на което ответникът заемал длъжността „****“, което
правоотношение е било прекратено по инициатива на ответника с предизвестие на
02.07.2018г; по време на действие на трудовото правоотношение между
страните ответникът използвал
предоставен от дружеството мобилен телефон и мобилна СИМ карта, с посочен
номер, обслужвана от мобилния оператор „А1 България“ ЕАД, във връзка с което
ищецът мотивирал с исковата молба регламентация чрез приетия в дружеството
Правилник за вътрешния трудов ред
използването на служебния телефон да
бъде само за служебни цели, но не и за лични такива; на ответника бил разрешен
платен годишен отпуск в периода 12 – 19 април 2018г. , в който по изготвена фактура от мобилния оператор за
периода 28.03.2018г. – 27.04.2018г. били използвани от ответника чрез служебния
си телефон , за което била начислена сумата от 1 621,49 лева без ДДС, представляваща цената на използван
от ответника мобилен интернет, докато
същият се намирал на територията на Руската федерация в периода 13 – 17
април 2018г.; посочената сума била изплатена изцяло от дружеството, поради
което на посоченото правно основание за това, че на дружеството била причинена
вреда, съизмерена със заплатената за използван от ответника мобилен интернет
чрез служебния си телефон, се претендира установяване на вземането в размер на
1621, 49 лева по отношение на ответника, предмет на заповедното производство по
чл.410 ГПК за заплащането й ведно със законната лихва.
Ответникът както с отговора по исковата
молба, така и с настоящата въззивна жалба оспорва така предявения иск като
неоснователен при поддържана защитна теза за това, че използваният служебен
телефон и мобилен интернет чрез него във всички случаи сочи да е при проявена небрежност, а не като
умишлено действие или бездействие, въз основа на което да се ангажира отговорността
на ответника по чл.203, ал.2 КТ. В тази насока формулира обстоятелствата, че
същият е заемал длъжността „*****“, която по същество е ръководна длъжност, използвал
е служебния си телефон за служебни цели, във връзка с дейността му по изпълнение
и контрол на възложените от ищеца функции; в насока на заявената небрежност от
страна на ответника е мотивирано, че в някои случаи поради консумация на
мобилни данни от мобилни приложения, при които ако не са задействани определени
настройки на устройството се стига до нежелан трафик на мобилни данни, поради
което в този случай работодателят е следвало да реализира действия за
ангажиране отговорността на ответника по чл.203, ал.1 КТ. С въззивната жалба се обосновава необходимостта
работодателят да докаже умисъл на работника или служителя като елемент от
фактическия състав на отговорността по чл.203, ал.2 КТ, в каквато насока се
извършва позоваване на съдебна практика по чл.290 ГПК и се възразява за
нереализирана доказателствена тежест от страна на работодателя. Във връзка с оспорване наличието на умисъл и
защитната си теза за използването на служебния си телефон по време на
разрешения си платен отпуск, е ангажиран
от страна на ответника и разпитан св.Д. Б. Н., работил в ищцовото дружество, с
което трудовото правоотношение било прекратено също в последствие и който
свидетел пребивавал на територията на Руската федерация заедно с ответника.
Свидетелят депозира показания за това, че ответникът използвал служебния си
телефон за отваряне на служебната си поща, както и разговарял със старши
диспечера във фирмата на ищеца К. М..
Видно от представените по делото от страна
на ищеца писмени доказателства установяват се и като безспорни обстоятелствата,
че между страните е било налице трудово правоотношение за процесния на
използване на мобилни данни от служебен телефон период; налице са уредени с
Правилника за вътрешния трудов ред
правила / чл.26, ал.2 и ал.6 и 7от същия/ за използване на офис техника,
както и на служебните телефони и интернет само за служебни цели, в противен
случай реализиране на съответната дисциплинарна или имуществена отговорност на
нарушителя; установено е наличието на
разрешен платен отпуск на ответника за периода 12.04.2018г. – 19.04.2018г., в
който период е определен от страна на работодателя по време на неговото
отсъствие да бъде заместен от лицето К. М. на длъжността *****; безспорно се
явява също обстоятелството, че за отчетния период 28.03.2018г. – 27.04.2018г.
за служебния телефон, ползван от ответника е била начислена и фактурирана от
обслужващия мобилен оператор „А1 България“ ЕАД
процесната сума 1621,49 лева. Спорен между страните е фактът налице ли е
било правното основание по чл.203, ал.2 КТ за ангажиране деликтната отговорност
от страна на бившия на ответника работодател за причинени вреди не при или по повод
изпълнението на трудовите задължения. По елементите на фактическия състав по
чл.203, ал.2 във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД относно извършените фактически
действия от страна на ответника, тяхната противоправност, наличието на причинна
връзка между деянието и вредата, не са налице фактически и правни твърдения от
страна на ответника в насока оспорване
на така предявения против него иск за реализиране на имуществената му
отговорност. Поддържа се оспорване на иска въз основа на възражението относно
формата на вината, за която се твърди да не е умисъл, с оглед на което да не реализирана
доказателствена тежест от страна на ищцовото дружество, както и навеждат се
доводи, използваният от ответника мобилен интернет чрез служебния си телефон да
се явява в изпълнение на служебни задължения. Възраженията са неоснователни.
Както се посочи от представените по делото доказателства се установява, че
ответникът в периода на начисление на
процесната сума от мобилния оператор, е ползвал платен годишен отпуск като е
пребивавал на територията на Руската федерация, като за периода на отпуска е
било определено от работодателя лице на съответната длъжност, което да замества
ответника. В този смисъл следователно не се установява за същия този процесен
период да са били възложени от работодателя на ответника служебни задължения и
задачи за изпълнение, които да обуславят необходимостта от продължаване
изпълнение на служебните му задължения по време на редовно разрешен платен отпуск.
Свидетелските показания на разпитания по
делото св.Н. показания подкрепят защитната теза на ответника относно използване
на мобилен интернет чрез служебния си телефон, съответно провеждането на
служебни разговори със заместващия служител, но не се съотнасят към установения
от работодателя правно релевантен факт относно липсата на условие за изпълнение
на трудовите задължения на ответника в периода на ползвания отпуск. На
второ място доводът за непроявена форма на вина умисъл от страна на ответника
се явява без съществено правно значение в случая. При изследване наличието на
хипотезата на чл.203, ал.1 КТ за реализиране на ограничената имуществена
отговорност от ответника за вреда, която същият е причинил с форма на вината –
небрежност, действията или бездействията от ответника трябва да се в процеса на
изпълнение на трудовите му задължения, съответно при или по повод изпълнение на
трудовите си задължения. В случая при така установените факти по делото през
процесния период на разрешен платен отпуск, не се установи ответникът да е
изпълнявал поставени от работодателя за изпълнение по време на отпуск служебни
задължения, което води до извод, че не е била необходимост от изпълнение на
такива задължения. Следователно във
всички случаи се установява от така събраните доказателства, че в процесния
период са извършени от ответника фактически действия във връзка с използване на
служебен телефон, които действия не са били реализирани при или по повод
изпълнение на трудовите задължения, които действия като се явяват в нарушение
на установените с Правилника за вътрешния ред правила, са противоправни и в
резултат на което на работодателя са причинени вреди в размер на исковата сума
за заплащане на начислената от мобилния оператор сума от 1621, 49 лева на
основание чл.203, ал.2 във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД. По така изложените съображения предявеният
иск за установяване на вземането на ищцовото дружество се явява доказан по
основание и по размер, като такъв подлежи на уважаване, а обжалваното решение
като правилно и законосъобразно следва да се потвърди.
На основание чл.78, ал.1 ГПК на въззиваемата
страна следва да се присъдят направените разноски за въззивната инстанция
съобразно представен списък по чл.80 ГПК в размер на 900 лева.
Водим от горното и на основание чл.271,
ал.1, пр.І ГПК, въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 134/15.04.2019г.
постановено по гр.д.№ 1733/ 2018г. по описа на КРС – ІІІ гр.с., в частта, в
която е признато за
установено, на основание чл. 45, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 203, ал.2 от ЗЗД, че П.И.Г.,
ЕГН ********** *** дължи на „Ди Би Карго България“ ЕООД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление: гр. П., Индустриална зона, п.к. 2070, законни
представители: Л. С. Г. и Х. С. П., сумата от 1621.49 лева – главница,
представляваща вреда, причинена на работодател в периода от 13.04.2018 г. до
17.04.2018 г., чрез използване на мобилен интернет, не при или по повод
изпълнение на служебните задължения, която вреда се равнява на начислената
стойност за ползване на мобилни данни в посочения период, ВЕДНО със законната
лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК –
15.10.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена
Заповед № 807 от 17.10.2018 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ЧГрД № 1458/2018 г. по
описа на Районен съд Карлово, както и в частта на разноските.
В необжалваната част решението е влязло в
законна сила.
ОСЪЖДА П.И.Г., ЕГН ********** *** да заплати на „Ди Би Карго
България“ ЕООД, ЕИК:********* със седалище и адрес на управление: гр. П.,
Индустриална зона, п.к.2070, законни представители: Л. С. Г. и Х. С. П., сумата
900 лева / деветстотин лева/ - направени разноски за въззивната инстанция за
адв.възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване на
основание чл.280, ал.3, т.1, пр.І ГПК.
Председател: Членове: