Решение по дело №326/2024 на Административен съд - Монтана

Производството е по реда на глава дванадесета АПК, вр. с чл. 285 ЗИНЗС.

Образувано е на основание постъпила касационна жалба от ГД „Изпълнение на наказанията" /ГДИН/ София, чрез юрисконсулт Г. Х. - процесуален представител против Решение № 694 от 17.05.2024 г. по адм. д. № 75/2024 г., постановено от Административен съд Монтана, В ЧАСТТА, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията" - гр. София е осъдена да заплати на л./св Ч. Г. А. обезщетение за причинени неимуществени вреди за общия период 09 08 2021 – 09 02 2024 г. в размер на 1484 лв., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 09 02 2024 лв. до окончателното й изплащане.

В останалата част, с която исковата молба е отхвърлена до предявения размер от 20000 лева и ГДИН София е осъдена да заплати на Административен съд Монтана 10 лева държавна такса - разноски за разглеждане на делото, решението не е обжалвано и е влязло в законна сила.

В жалбата се твърди, че постановеното Решение е в противоречие с материалния закон. Съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка и установените по делото обстоятелства, които са от съществено значение за решаване на правния спор. Анализът на разпоредбата на чл. 284, ал. 1, във вр. с чл. 3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/, налага извода, че основателността на иска за вреди предполага кумулативното наличие на предпоставките акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл. 3 от закона; настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт. незаконосъобразното действие и/или бездействие и настъпилата вреда. Неправилен и необоснован е изводът на съда, че неимуществените вреди по силата на закона се предполагат, без да е необходимо да бъдат доказвани от претърпелите ги. ЗИНЗС не въвежда презумпция за наличието на допуснати нарушения на чл. З от ЗИНЗС, а само за настъпването на неимуществени вреди, при установяването на такива нарушения. За посочения период, пред първоинстационния съд ищецът не ангажира доказателства по отношение установяване на фактите и обстоятелствата, от които твърди да са настъпили вредите. В този смисъл доказателствената тежест за установяване на фактите и обстоятелствата, от които се претендира да са настъпили вредите, т.е. доказателствената тежест за установяване твърдените незаконосъобразни действия/бездействия от страна на администрацията на затвора, лежи върху ищеца. Неправилен и необоснован е изводът на съда, че с оглед общата квадратура на мебелите и площта на санитарния възел в сп.п., които следва да се изключват, се получава за всеки л.св. под 3,00 кв.м. свободна жилищна площ, а именно - 2,66 кв.м. Налице е национална практика: Решение № 12334/12.10.2018 г. по адм. дело № 5130/2017 г., с което ВАС приема, че жизненото пространство е еквивалентно на чистата жилищна площ на помещението – площта, ограничена от ограждащите стени на съседните обекти § 5, т. 30 от ЗУТ. Обзавеждането с определени мебели не винаги влияе в отрицателен аспект на нейния размер. Мебелите се ползват именно от лицата за техните нужди".; Решение № 3912 от !3.06.2022г. по кае. адм. дело № 1750/2022г., с което АССГ приема, че в решението по делото М, §§ 127-128 съдът изяснява методологията за оценка на условията за задържане, съгласно която при изчисляване на минималното лично пространство, отредено на задържан в помещения за няколко души вътрешният санитарен възел не трябва да се брои в общата площ на килията. От друга страна, обаче ЕСПЧ отчита, че в наличната площ в килията се включва и пространството заето от мебели. Моли да се отмени обжалваното съдебно решение № 694 от 17.05.2024 г. по адм. д. № 75/2024 г., постановено от Административен съд - Монтана, в обжалваната му част, като неправилно и необосновано и делото се реши по същество, като предявеният иск се отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан.

Ответникът - л.св. Ч. Г. А., в с.з. оспорва жалбата и моли решението да бъде оставено в сила.

Прокурор от ОП Монтана дава мотивирано заключение, че жалбата е неоснователна, а атакуваното решение правилно и законосъобразно. В хода на производството са изяснени всички факти и обстоятелства, събран е необходимият обем доказателства, от който се установява и доказва, че на А. са му били нарушени правата по чл. 3 от ЗИНЗС, за което му е присъдено справедливо обезщетение.

Административен съд Монтана, в качеството си на касационна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата доводи и като съобрази разпоредбата на чл. 218 АПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена в установения, с чл. 211, ал.1 от АПК, 14-дневен срок, от надлежна страна против подлежащ на касационна проверка съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима за разглеждане по същество.

За да осъди Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, гр. София да заплати на л.св. Ч. Г. А. обезщетение в размер на 1484 лв., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 09 02 2024 лв. до окончателното й изплащане, едноличният състав на Административен съд Монтана приема, че подадената искова е частично основателна, а именно по отношение престоя на л/св в спално помещение, което е с квадратура по-малка от 3 кв.м. на лишен от свобода. В тази връзка съставът на този съд приема, че минималната жилищна площ, която следва да бъде осигурена на един л.св. е законодателно установена в чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС, а именно не по-малко от 4 кв.м. Текстът на тази норма не пояснява дали тази минимална площ включва или изключва мебелите, в това число и кои, от съответното помещение. Според Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ желателният стандарт е 4 кв.м. жилищна площ на човек - в този смисъл Решение от 27.01.2015 г. по делото на Н. и други срещу България. В тази връзка заетото от мебели пространство в помещението би могло да представлява нарушение по чл. 3 от закона и Конвенцията, но не само по себе си, а при определени условия като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление или липса на основна хигиена, което да води до ниво на страдание, което надвишава присъщото на задържането. Само по себе си и независимо от други фактори, пренаселеността в спалното помещение на л.св. води до нарушение на чл. 3 от Конвенцията, тогава, когато липсват по-малко от три квадратни метра жилищна площ за всеки л.св., като в оценката на това пространство трябва да се вземе предвид обзавеждането в килията. Безспорно, от констатациите по възложена и извършена проверка от служители на ОД на МВР Монтана, е установено, че в спално помещение № 10, в което е настанен ищецът за процесния период, същото е с обособен санитарен възел, има мивка с постоянно течаща вода, налични са мебели за лични вещи и всеки един л. св. разполага със самостоятелно легло, като по този начин на настанените там лица е осигурена възможността всеки да разполага със собствено лично пространство и нужното уединение. С оглед общата квадратура на мебелите и площта на санитарния възел в това помещение, които следва да се изключат, се получава за всеки един от лишените от свобода, обитавали го в посочения периоди под 3,00 кв. м. свободната жилищна площ, а именно - 2,66 кв.м. С оглед на установеното съдът приема, че с това се създават по-големи затруднения и неудобства от обикновено необходимото, свързани с ограничителния режим, при който са поставени л.св., като е налице твърдяното бездействие. Неосигуряване от страна на администрацията на минимална жилищна площ за всеки л/св., в посочените периоди от време, която да им осигурява нужното пространство за свободно движение, представлява незаконосъобразно бездействие, нарушаващо чл. 3 от ЗИНЗС, респ. чл. 3 от КЗПЧОС, т.е. за посочените периоди, органите на ГДИН са допуснали съществуването на условия, които са предпоставка за пораждането на емоционални травми у ищеца, превишаващи целите на изтърпяване на наказанието. Безспорното установяване на нарушаване на забраната за нечовешко или унизително отношение, респ. допускането на отношения или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност, или малоценност, сами по себе си водят до причиняване на неимуществени вреди, които по силата на закона се предполагат, без да е необходимо да бъдат доказвани от претърпелите ги, а това е основание за присъждане на съответно справедливо обезщетение.

Настоящият касационен състав споделя изцяло направените в обжалваното съдебно Решение правни изводи, които са в съответствие с установената по делото фактическа обстановка. Съображенията, с които е мотивиран акта са всеобхватни, издържани, разбираеми и подкрепени с доказателствата събрани по делото, поради което този касационен състав препраща изцяло към мотивите изложени в обжалваното Решение № 694 от 17.05.2024 г. по адм. д. № 75/2024 г., постановено от трети съдебен състав на Административен съд Монтана.

Необосновано, а същевременно и противоречиво се твърди, че неимуществените вреди не се предполагат, а следва да бъдат доказвани, тъй като изрично законодателят е предвидил въпросната презумпция в чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС. От друга страна, действително законът не въвежда презумпция за наличието на допуснати нарушения на чл. З и същите следва да бъдат установени по делото, като в настоящия случай, такова нарушение е установено по несъмнен начин и то се изразява в липсата на достатъчна жилищна площ, в който смисъл е извършената от служител на ОД на МВР проверка, обстоятелствата от които са обективирани в представената по делото Докладна записка на ПИ С. М..

В тази връзка обжалваното съдебно решение е съобразено с § 167 от Пилотното решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. за условията в българските затвори по делото „Н. и други срещу България“, според който всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане и най-малко три квадратни метра жилищна площ. Съгласно същото решение се счита, че пренаселеността е толкова тежка, че да доведе сама по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл. 3 от ЕКПЧ, когато затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ. В Решение от 27.01.2015 г. на Европейския съд по правата на човека по делото на Н. и други срещу България по жалби № 36925 от 2010 г., № 21487 от 2012 г., № 72893 от 2012 г., № 73196 от 2012 г., № 77718 от 2012 г. и № 9717 от 2013 г., е посочено, че „….. 166. Крайната липса на място в затворническа килия има голяма тежест при оценката на това дали условията на задържане са в нарушение на чл. 3 от Конвенцията. Докато общите доклади на КПИ не казват изрично какъв размер жилищна площ за един лишен от свобода трябва да се смята за минимален стандарт при настаняване в обща килия, то отделните национални доклади за извършените от КПИ посещения и препоръките по тези доклади предполагат, че желателният стандарт е четири квадратни метра жилищна площ на човек. Въпреки това, ако затворниците имат на разположение по-малко от три квадратни метра жилищна площ, пренаселеността трябва да се счита за толкова тежка, че да доведе само по себе си, независимо от други фактори, до нарушение на чл. 3 от Конвенцията. В оценката на наличното пространство трябва да се вземе предвид пространството, заемано от мебели и обзавеждане в килията. Недостигът на пространството може да се утежни и от липсата на достатъчно отделни места за спане. Дори и пренаселеността да не е толкова сериозна, че да представлява сама по себе си нарушение на чл. 3 от Конвенцията, тя все пак може да доведе до нарушение на тази разпоредба, ако се комбинира с други аспекти на условията на задържане – като например липса на уединение при използване на тоалетната, лоша вентилация, липса на достъп на естествена светлина и свеж въздух, липса на подходящо отопление или липса на основна хигиена – това води до ниво на страдание, което надвишава това, присъщо на задържането. 167. От това следва, че при оценката на това дали е налице нарушение на чл. 3 от Конвенцията по отношение на липсата на лично пространство, трябва да се вземат предвид следните фактори: (а) всяко задържано лице трябва да има индивидуално място за спане; (б) всяко задържано лице трябва да има най-малко три квадратни метра жилищна площ; и (в) размера на килията трябва да дава възможност на задържаните лица да се движат свободно между мебелите. Липсата на някои от тези елементи сама по себе си поражда сериозно предположение, че условията на задържане са в нарушение на този член“. С оглед на така приетото, Европейският съд по правата на човека безспорно изисква съобразяване и на мебелите като обзавеждане в помещението при определяне на свободната жилищна площ, т.е. обема на същите макар и ползвани от л/св е релевантен, към минималния размер на тази площ, която не следва да е под 3,00 кв. м. за човек. Възможно е мебелите в помещението да не влияят отрицателно върху размера на това помещение, но само тогава, когато с тях не се създават по-големи затруднения и неудобства от обикновено необходимото за л/св и същите имат реалната възможност да се движат свободно и безпрепятствено между тях, като по този начин им се осигурява едно минимално свободно пространство.

При тези съображения и след извършена цялостна служебна проверка на обжалваното решение, този касационен състав на Административен съд Монтана приема същото за правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

В това касационно производство ответната страна няма направени разноски по делото, поради което и такива не му се дължат, а на жалбоподателя не следва да се присъждат разноски по делото.

От гледна точка на валидността и допустимостта на съдебния акт, съдът счита, че същият има качествата на такъв.

С оглед на гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, троен състав при Административен съд Монтана

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА като правилно Решение № 694 от 17.05.2024 г. по адм. д. № 75/2024 г., постановено от Административен съд Монтана, в обжалваната ЧАСТ, с която Главна дирекция „Изпълнение на наказанията" - гр. София е осъдена да заплати на л./св Ч. Г. А. обезщетение за причинени неимуществени вреди за общия период 09 08 2021 – 09 02 2024 г. в размер на 1484 лв., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 09 02 2024 лв. до окончателното й изплащане.

В останалата част Решение № 694 от 17.05.2024 г. по адм. д. № 75/2024 г., постановено от Административен съд Монтана, поради необжалваемост, е влязло в законна сила.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.