№ 1407
гр. Перник, 22.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Кристина Н. Костадинова
при участието на секретаря Кристина Ант. Иванова
като разгледа докладваното от Кристина Н. Костадинова Гражданско дело №
20221720104932 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 124 от ГПК.
Образувано е по искова молба на Б. П. М., с ЕГН: **********, подадена
чрез процесуалния му представител – адв. Б. З., против „Сити кеш“ ООД, с
ЕИК: *********, с която се иска: 1/прогласяване нищожност на клаузите по
чл. 6, т. 1 и чл. 6, т. 2 от договор за паричен заем кредирект №
655830/30.03.2022 г., сключен между ищеца като заемополучател и ответника
като заемодател, които клаузи регламентират съответно предоставяне на
обезпечение на задълженията му от страна на заемополучателя чрез
поръчител или банкова гаранция респ. начисляване на неустойка в тежест на
заемополучателя при неизпълнение на това му задължение за предоставяне на
обезпечение, поради противоречие на клаузи с добрите нрави и нарушение на
разпоредбите по чл. 10а, чл. 11, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. с чл. 22 от ЗПК
и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП; 2/ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца
сумата от общо 10 лева частичен иск от сумата от 207.27 лева, която сума
била платена от ищеца на ответника без правно основание по договор за
паричен заем кредирект № 655830/30.03.2022 г. въз основа на клаузите по чл.
6, т. 1 и т. 2, ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
исковата молба 05.09.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
Претендират се разноски.
В хода на производството по делото увеличение на размера на
осъдителния иск НЕ Е заявено.
В исковата молба се твърди, че ищеца като кредитополучател сключил с
ответното дружество като кредитодател договор за паричен заем кредирект №
655830/30.03.2022 г. По силата на същия му била отпусната в заем сумата от
1
500 лева – при параметри 47.14 % ГПР и 40.05 % ГЛП като кредитът следва
да се върне на 3 равни вноски месечни вноски, а сумата за възстановяване
възлизала на 533.73 лева. С договора обаче било уговорено ищецът да заплати
и неустойка ако не осигури обезпечение на задължения си по сделката. Това
обезпечение се изразявало в осигуряването на поръчители или на банкова
гаранция – съгласно чл. 6, т. 1 от договора. При неизпълнение на това
задължение на ищеца следвало да се начисли неустойка – по чл. 6, т. 2 от
договора. Доколкото ищецът не предоставил исканото обезпечение
действително му била начислена неустойка от 207.27 лева.
Процесният договор в цялост обаче, евентуално само посочените
уговорки съответно договорни клаузи за неустойка, според ищеца били
нищожни поради противоречие с добрите нрави и нарушение на поредица от
разпоредби от ЗПК и ЗЗП. В тази връзка са изложени подробни доводи като е
цитирана съдебна практика, включително с оглед приложението на правото
на ЕС.
На следващо място се твърди, че към момента срокът на договора бил
изтекъл, а ищецът бил заплатил всички дължими суми по него в срок.
Уточнява се, че ищецът независимо от редовното си изпълнение е заплатил и
процесната неустойка. В тази връзка се излагат подробни доводи, че сумата
от 207.27 лева била платена без правно основание въз основа на нищожен
договор, евентуално нищожни договорни клаузи, поради което и същата
следвало да бъде възстановена на ищеца.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат уважени.
Към исковата молба са приложени: договор за паричен заем кредирект
№ 655830/30.03.2022 г. с погасителен план към него и два броя разписки за
извършени плащания. Иска се ответното дружество да бъде задължено да
представи справка за извършените от ищеца плащания по договора, както и
други документи по сключване на договора. Иска се допускане на
експертиза.
В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК от страна на ответника по
делото е постъпил писмен отговор, с който предявените искове се оспорват
като неоснователни. В тази връзка не се оспорва, че на 30.03.2022 г. между
ищеца като заемополучател и ответника като заемодател е сключен договор за
паричен заем кредирект № 655830/30.03.2022 г. – като по силата на същия на
ищеца е отпусната сумата от 500 лева, главница, при 3 месечни вноски. Прави
се уточнение, че договорът бил сключен от разстояние при спазване
правилата на ЗПФУР.
По същество ответното дружество излага доводи, че оспорваните
клаузи в договора за кредит били валидни като не било налице основанието
за нищожност на същите поради противоречие с добрите нрави. Поддържа
се, че клаузите не нарушавали нито принципа за справедливост, нито за
добросъвестност, нито правила за поведение, установени в обществото.
Напротив процесните клаузи били израз на свободата на договаряне като
сключването им не било задължително. В тази връзка същите били уговорени
доброволно от ищеца при спазване на разпоредбите на приложимото
2
законодателство – относно снабдяване на кредитополучателя с копие от
договора и приложенията към него в изискуемия шрифт, крайната дължима
сума от ищцата и определяне на ГПР съобразно ограничението по чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК.
Излагат се подробни доводи и че процесните клаузи били за
непредоставяне обезпечение, поради което и стойността на неустойката не се
включвала в ГПР като не представлявала общ разход по кредита. Нещо
повече липсвала пречка договорът да се сключи и без теза клауза. Представят
се общи условия на дружеството и лог файл.
С тези аргументи се иска претенциите да бъдат отхвърлени. Прави се
възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, претендират от ищеца.
В съдебно заседание, проведено на 28.11.2022 г., ищецът чрез
процесуалния си представител изразява писмено становище за уважаване на
исковете. Претендира разноски като представя списък.
Ответното дружество не изпраща представител в насроченото по делото
съдебно заседание. Не изразява и допълнително писмено становище по
делото. Ответното дружество независимо, че му е изрично указано с проекта
за доклад, не внася депозит за изготвяне на експертиза.
Пернишкият районен съд, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид доводите и възраженията на страните,
приема за установено от фактическа страна следното:
От представено по делото копие от договор за кредит с №
655830/30.03.2022 г се установява, че на 30.03.2022 г. между дружеството
„Сити кеш“ ООД и ищеца е сключен договор за паричен заем при условията
на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/, както
и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги
/ЗЕДЕУУ/ при следните параметри: сума на кредита: 500 лева, срок на
кредита 3 месеца /3 вноски с различни дати/- при първо плащане с падеж –
02.05.2022 г., второ плащане с падеж 30.05.2022 г. и последно плащане с
падеж – 30.06.2022 г., годишен процент на разходите /ГПР/ 47.14 % и
годишен лихвен процент /ГЛП/ 40.05 %. При тези параметри общото
задължение по кредита е в размер на 533.73 лева – като същото включва
главница от 500 лева и 33.73 лева – договорна лихва – платими на три вноски
по 177.91 лева. Между страните не се спори, а и от представения „лог файл“
се установява, че договорът е сключен от разстояние.
По делото не се спори, че кредитът е усвоен като ищецът е получил
сумата от 500 лева – чрез оператор „Easypay“ на 30.03.2022 г.
Съгласно чл. 6, т. 1 от договора заемателят се задължава в срок от три
дни, считано от усвояване на заемната сума, да предостави обезпечение, по
начина и реда, и отговарящо на условията на чл. 33, ал. 1 на общите условия
на ответника: поръчител или банкова гаранция /поне едно от двете/.
От своя страна чл. 6, т. 2 от договора предвижда, че при неизпълнение на
чл. 6, т. 1 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 207.27 лева.
Неустойката се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването
3
на договора за заем заемателят се счита уведомен за нейното начисляване.
Начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно погасителния план.
По делото са приложи и ОУ на ответното дружество като съгласно чл.
33, ал. 1, т. 1 от същите обезпечението чрез поръчителство представлява
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно
на следните условия: имат осигурителен доход в размер на най-малко седем
пъти размера на МРЗ; в случай на двама поръчители, размерът на
осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне четири
пъти МРЗ за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени
от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем,
сключени със заемодателя,; нямат кредити към банки или финансови
институции с класификация, различна от редовен, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ, да
представят служебни бележки от работодателя си или друг съответстващ
документ за размера на получавания от тях доход. В чл. 33, ал. 1, т. 2 от ОУ е
предвидено, че обезпечението чрез банкова гаранция представлява
предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в
БНБ търговска банка за период, включващ от сключване на договора за заем
до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на заема и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за заем, включваща договорената главница и
лихва.
Така и след начисляване на задължението за непредоставяне на
обезпечение всяка вноска по кредита възлиза на 247 лева, от които относими
към неустойката са 69.09 лева. Така общата дължима сума по договора за
кредит съгласно погасителния план, приложен по делото, възлиза на 741 лева
и включва 500 лева главница, 33.73 лева – договорна лихва и 207.27 лева –
сума за неустойка.
Доколкото договор за паричен заем с № 655830/30.03.2022г. е сключен
от разстояние, същият както и представените ОУ, не носят подписа на ищеца.
Представен е обаче документ „лог файл“, от който се установява
хронологията на кореспонденцията между ищеца Б. М. и ответното
дружество /включително с посочване на часове на съответните операции/ по
повод сключване на процесния договор. Видно от т.нар. „лог файл“ ищецът е
получил и приел ОУ на дружеството, стандартния европейки формуляр, както
и самия договор за кредит.
От представените по делото две платежни нареждания се установява, че
ищецът /вписан като наредител/ е заплатил на ответното следните суми: на
08.04.2022 г. – 400 лева и на 27.04.2022 г. – 188 лева. Основанието за
плащането и по двете платежни нареждания е договор № 655830/30.03.2022 г.
В тази връзка следва извод, че преди изтичане на падежа по договора за
кредит ищецът е върнал на ответника сумата от общо 588 лева.
Така установената фактическа обстановка налага следните изводи
от правна страна:
Първият предявен иск е установителен иск съединен с осъдителен иск с
4
правно основание по чл. 124, вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
/така Определение № 634 от 5.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 479/2009 г., 2-ро т.о. –
относно осъдителния иск/, поради което исковете са допустими.
При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на
нещо, получено без основание – ищецът следва да въведе като твърдение и
докаже факта на плащането на парична сума, а ответникът следва да докаже
основание за получаването или за задържане на полученото /така Решение
№189/04.02.2014 по дело №141/2012 на ВКС, ТК, I т.о и др/.
Ищецът по настоящото производство има качеството потребител по
смисъла на § 13, т. 1 от Закона за защита на потребителите, доколкото е ФЛ и
липсват данни ползваната от него услуга да е предназначена за извършване на
търговска или професионална дейност.
Фактическият състав, от който възниква задължението на потребителя
за връщане на заема, включва кумулативното наличие на следните елементи:
действителен договор за потребителски кредит, предоставяне на договорения
заем и настъпване на падежа на вземането за неговото връщане.
В тежест на ищеца е да установи, че между страните по делото е
сключен потребителски кредит чрез средства за комуникация от разстояние,
неговото съдържание, както и усвояването на паричните средства. Заедно с
това ищецът следва да установи, че действително оспорените от него клаузи
от договора страдат от твърдените пороци. Ищецът следва да установи и че е
заплатил задълженията си по кредита, което включва и вноски за неустойка.
От своя страна ответникът следва да установи, че получаването на сумите над
главницата и договорната лихва по всяка вноска е законосъобразно и се
основава на действителни договорни клаузи, поради което има право да
задържи същите.
В настоящия случай съдът намира, исковете за изцяло основателни като
съображенията за това са следните:
За разглеждания договор се твърди, че е сключен от разстояние, което е
допустимо съгласно ЗПФУР. Съгласно чл. 6 от ЗПФУР договор за
предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен
между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на
финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от
отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или
повече. Съгласно разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР към ЗПФУР „финансова
услуга“ е всяка услуга по извършване на банкова дейност, кредитиране,
застраховане, допълнително доброволно пенсионно осигуряване с лични
вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне на платежни
услуги.
В чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване
обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на
договора за предоставяне на кредит от разстояние, между които е че същият е
изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и
че е получил съгласието му за сключване на договора. За доказване
5
предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления,
отправени съгласно този закон, се прилага чл. 293 от Търговския закон, а за
електронните изявления – ЗЕДЕП – по настоящем Закон за електронния
документ и електронните удостоверителни услуги /ЗЕДЕУУ – изм. ДВ, бр. 85
от 2017 г. /.
В конкретния случай липсва спор, че ищецът е получил заемната сума
от 500 лева. От поведението на същия не може да се заключи, че е оспорвал
действителността на изявлението, поради което не може да се позовава на
нищожност поради липса на писмена форма. Нещо повече ищецът притежава
и представя по делото договора за заем и приложенията към него, от което
следва извода, че е бил запозната с неговото съдържание. Съгласно същото
му е отпусната в заем сумата от 500 лева. В тази връзка и в договора е
посочено, че ищецът е следвало да върне сумата от общо 533.73 лева,
включваща единствено главница и договорна лихва – на 3 вноски, като всяка
вноска е по 177.91 лева. В погасителния план е посочена падежна дата на
всяка вноска. В договора са упоменати и ГПР и ГЛП. Поради това и съдът
приема, че от съдържанието на договора на ищеца е било напълно ясно, че
следва да върне сумата от 533.73 лева, състояща се от 500 лева главница и
33.73 лева – договорна лихва за период от три месеца. В тази връзка и ГПР от
47.14 % кореспондира на договорна лихва от 33.73 лева като не надвишава
ограничението по чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
По делото са налице и технически записи, от които се установява по
безспорен начин, че на ищеца са връчени: договора за кредит, с
приложенията и ОУ към него, както и стандартния европейки формуляр. В
т.нар. „лог файл“ /по часове/ е отразено, че същите са приети от ищеца,
поради което и сумата е преведена съответно договорът е произвел действие.
Поради това и следва извод, че ищецът е била запознат със съдържанието на
посочените документи, като дори именно той представя договора и
погасителния план. „Лог файлът“ не е оспорен от ищеца, а в същия са
вписани и достатъчно негови лични данни, от където да се заключи, че се
касае именно до процесния договор.
Преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез
телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка
или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат
доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях
(чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР). Анализът на цитираните разпоредби сочи, че за
сключване на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние
потребителят следва да изрази по ясен и недвусмислен начин
волеизявлението си, че приема направеното от доставчика предложение,
което следва да се докаже именно от доставчика.
Съгласно трайната съдебна практика – напр. Решение № 70/ 19.02.2014
г. по гр. д. № 868/2012 г. на ВКС, IV г. о. електронното изявление, записано на
магнитен, оптичен или друг носител с възможност да бъде възпроизведено,
съставлява електронен документ (чл. 3, ал. 1 от ЗЕДЕП). Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да
съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 от ЗЕДЕП). Същото се
6
счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 от ЗЕДЕП - за електронен
подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически
свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство.
Законът придава значение на подписан документ само на този електронен
документ, към който е добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3
от ЗЕДЕП), но допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да
придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато
посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен
документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава
на подписания писмен документ, ако се касае за частен документ, той се
ползва с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 от ГПК). В
конкретния случай, ответникът е ангажирал доказателства за съставянето на
електронни документи, от които да се установи по категоричен начин
сключването на договора за кредит от разстояние. Поради това и доколкото
липсва нарушение на разпоредбите на чл. 11 от ЗПК настоящият състав
приема сключения договор за кредит за валиден.
По отношение на задължението за неустойка от 207.27 лева по договора
за кредит от 30.03.2022 г. обаче съдът намира, че предвид съдържанието на
заемното правоотношение, същото по своята правна характеристика
представлява договор за потребителски кредит. По тези съображения спрямо
него освен разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК) и ЗЗД,
предвид качеството „потребител“ на заемополучателя, приложение следва да
намерят и разпоредбите на Закона за защита на потребителите (ЗЗП). В тази
насока от чл. 24 от ЗПК във вр. с чл. 143 – 148 от ЗЗП, както и чл. 146, ал. 1 от
ЗЗП следва изводът, че неравноправните клаузи в такъв вид правоотношения
следва да бъдат обявени за нищожни от съда, поради пряко противоречие с
императивните норми, защитаващи потребителя като по-слаба от
икономическа гл.т. страна. По тези съображения съдът намира за
неоснователни доводите на ответника, че за съда не съществува възможност
служебно да констатира наличието на нищожна и/или неравноправна клауза,
както и че посочената клауза не била неравноправна такава. В този смисъл е и
трайната съдебна практика – както на българските съдилища – напр.
Определение № 974/07.12.2011 г. по ч.т.д. № 797/2010 г., ІІ т.о. на ВКС, така и
на Съда на ЕС – решение от 14.06.2012 г. по дело C-618/10, с което е дадено
задължително тълкуване съгласно чл. 633 ГПК и чл. 267 от ДФЕС на
диспонираната в националното законодателство Директива 93/13/ЕИО.
На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и че съгласно
задължителната съдебна практика, обективирана в т. 3 от Тълкувателно
решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, нищожна
поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
В настоящия случай процесната неустойка е предвидена при
неизпълнение на задължение за осигуряване на обезпечение на отпуснатия
заем чрез поръчители или банкова гаранция, като е въведен и изключително
кратък срок за представяне на тези обезпечения – 3 дни от сключване на
договора. Посоченото задължение освен това не е уговорено предварително, а
7
едва след сключване на сделката, което лишава заемателя от предварителна
яснота за възможните тежести, които би понесъл като страна в
правоотношението. На следващо място прави впечатление и обстоятелството,
че спрямо поръчителите са въведени редица условия, в голямата си част
несъобразени с конкретния размер на предоставения заем, като дори го
превишават. При преценката на тези обстоятелства в съвкупност съдът
намира, че неустойката не съответства на присъщите й функции да служи за
обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения.
Посоченият извод следва на първо място от обстоятелството, че на
кредитополучателя е отпуснат кредит в размер на 500 лева за три месеца, а
уговорената и начислена неустойка за неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение е в размер на 207,27 лева. Посочената сума е в
изключително висок размер, дори при срок на кредита 3 месеца, като възлиза
на почти ½ от главницата по кредита. Освен това неустойката се начислява
еднократно, автоматично и за неизпълнение на непарично задължение
(т.нар. компенсаторна неустойка), т.е. същата не е уговорена за забава при
заплащане на вноските по кредита и за периода на неизпълнението. Именно с
оглед последното не може да се приеме, че размерът й е висок в сравнение с
дължимата сума и с реалните вреди, поради продължителността на периода на
неизпълнение от страна на длъжника. В контекста на така изложеното следва
да се отбележи и че на практика процесната неустойка би се дължала и при
редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на
договорените вноски – както е станало в процесния случай – ищецът е
заплатил 588 лева още преди падежа на първата вноска по кредита. Освен
това основното задължение на длъжника по договора за потребителски
кредит е да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати
уговореното възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи
по събирането на задължението. С процесната неустойка обаче
възстановяване на тези вреди не се гарантира, поради което чрез същата не се
осъществява обезщетителната й функция.
На следващо място по отношение на посочената неустойка не е налице
и обезпечителният й елемент, тъй като изначално не е ясно какви вреди на
кредитора би покрила същата. В тази връзка следва да се отбележи, че в
интерес на последния е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения. По тези
съображения проверката на кредитоспособността на потребителя следва да
предхожда вземането на решението за отпускане на кредита, за което на
кредитора са предоставени редица правомощия да изисква и събира
информация (чл. 16 и сл. от ЗПК) и едва след анализа й да прецени дали да
предостави заемната сума. От така въведеното задължение за представяне на
обезпечение обаче косвено следва извод, че кредиторът не е извършил
предварителна проверка за възможностите за изпълнение от потенциалния си
клиент, а вместо това прехвърля изцяло в негова тежест последиците от
неизпълнението на това свое задължение.
Не може да се приеме, че е налице и санкционна функция на процесната
8
неустойка, доколкото задължението на кредитополучателя за осигуряване на
поръчител не е определено като предварително условие за сключване на
договора. Освен това съдът намира регламентираните изисквания към
поръчителите за утежнени и затрудняващи получаването на информация за
тях, което практически прави невъзможно реалното изпълнение на
задължението за осигуряване на поръчители в предвидения 3-дневен срок от
подписване на договора за заем, което положение в последна сметка
нарушава и принципа за добросъвестност и равнопоставеност на страните по
облигационната връзка. По тези съображения настоящият състав намира, че
от страна на кредитора са създадени предпоставки за начисляване на
неустойката, което съответно води до оскъпяване на кредита. Посоченият
извод следва и от обстоятелството, че процесната неустойка не е обоснована
нито от вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане
на дълга, нито от размера на насрещната престация, от която същият би бил
лишен при неизпълнение. Напротив, неустойката произтича от едно
неприсъщо на договора за кредит задължение на длъжника, доколкото
последното не е свързано с изпълнение на основното му задължение по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство.
Уговорката относно процесната неустойка противоречи и на
разпоредбата на чл. 143, т. 5 от ЗЗП, която предвижда забрана за уговаряне на
клауза, задължаваща потребителя при неизпълнение на неговите задължения
да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Цитираният
законов текст не прави разграничение относно вида на неустойката, а
акцентира върху нейния необосновано висок размер, какъвто безспорно е
настоящият случай като се съобрази изключително краткия срок на договора.
По тези съображения присъждането й би довело до реализиране на
неоправдано висок доход за кредитора, който не е предварително обоснован и
регламентиран.
Освен това съдът намира и че процесната неустойката цели да
заобиколи забраната на чл. 143, т. 3 от ЗЗП, доколкото от съдържанието на
клаузата за представяне на такова обезпечение следва извод, че кредиторът не
е извършил предварителна проверка за възможностите за изпълнение от
потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в тежест на същия
последиците от неизпълнението на това свое задължение.
Всичко гореизложено обуславя извод, че неустойката излиза извън
присъщите й по закон функции, като е сключена и в условията на
неравноправност по смисъла на ЗЗП, което я прави нищожна поради
противоречие с императивни норми на закона – чл. 146, ал. 1 ЗЗП, а в
последна сметка и с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както
правилно е приел районният съд (така Определение № 596/04.07.2019 г. по
гр.д. № 432/2019 г. на Пернишкия ОС).
Предвид горното и предявеният установителен иск е основателен и
следва да бъде уважен.
Относно осъдителния иск – същия е заявен като частичен – за сумата от
9
10 лева частична претенция от сумата от 207.27 лева. По делото се установи,
че ищецът е заплатил общо 588 лева на ответното дружество. Сумата е
заплатена още преди първата падежна дата. Предвид липсата на изготвена
икономическа експертиза по вина на ответното дружество съдът не може да
прецени с точност каква част от тази сума е отишла за погасяване на
договорна лихва и каква част на неустойка. Предвид размера на кредита обаче
съдът приема, че 500 лева от сумата са погасили главницата, поради което е
налице остатък от 88 лева. Последният е достатъчен да погаси изцяло
договорната лихва от 33. 73 лева /дори ако се приеме, че същата се дължи
изцяло, макар това да е неоправдано с оглед изпълнението на договора от
ищеца още преди падежа на първата вноска/, то е налице остатък от 54.27
лева. Посочената сума може да бъде отнесена единствено за заплащане на
договорената неустойка, поради което и съдът намира, че частичният иск за
сумата от 10 лева е основателен.
Съгласно разясненията, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение №
3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС при предявяване на
осъдителен иск за парично вземане в петитума на исковата молба ищецът
сочи и размера на иска. Посоченият в исковата молба юридически факт, от
който произтича спорното право, представлява основанието на иска,
включително при предявяването му като частичен. Независимо, че с
частичния иск се търси защита в ограничен обем, въведеното основание на
иска като правопораждащ юридически факт е единно и неделимо, както при
предявен частичен иск за част от вземането, така и при последващия иск за
разликата до пълния размер на вземането, произтичащо от същото право.
В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от
вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува
/какъвто е настоящият случай – съществува не до сумата от 207.27 лева, а в
по-малък размер/. Обективните предели на СПН на положителното съдебно
решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата
част може да се формира нова – различна СПН. При уважаване на частичния
иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска,
индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите
факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното
правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното
субективно материално право. Формираната СПН на решението по частичния
иск относно основанието преклудира правоизключващите и
правоунищожаващите възражения на ответника срещу правопораждащите
правно релевантни факти, относими към възникването и съществуването на
материалното правоотношение, от което произтича спорното право.
Правопогасяващите възражения на ответника за останалата част от вземането
не се преклудират, тъй като е допустимо за разликата, която не е била
предявена с първоначалния иск, вземането да е погасено по давност, чрез
плащане, прихващане или по друг начин. Правоотлагащите възражения по
отношение на останалата част от вземането също не се преклудират, защото е
възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост. В този
аспект, макар и с предявяване на частичния иск за ответника-длъжник да
10
възниква задължението по чл. 131 ГПК с отговора си на исковата молба да
изчерпи защитните си възражения, не може да се отрече възможността в
новия исков процес за разликата до пълния размер на вземането, той да
разполага и с други защитни средства, нерелевирани при разглеждането на
частичния иск.
Предвид гореизложеното и съдът намира, че следва да уважи частичния
иск за сумата от 10 лева /тъй като предвид постъпването на сумата от 588
лева при дълг с главница и договорна лихва от общо 533.73 лева очевидно е
налице плащане и на сумата от 10 лева за неустойка/. Ако бъде заявен иск за
разликата до сумата от 207.27 лева настоящото решение не е пречка
ответникът да заяви своите възражения досежно размера на остатъка от
претенцията.
По исканията за разноски на страните:
Искане за разноски са направили и двете страни, но предвид изхода на
делото, такива се дължат само на ищцовата страна:
Ищецът претендира разноски в размер на 50 лева – държавна такса и
360 лева адвокатско възнаграждение с ДДС. Посочените суми са
действително заплатени, видно от платежно нареждане и договор за правна
защита и съдействие и следва да бъдат присъдени изцяло. Предвид размера на
исковите претенции възражението на ответното дружество за прекомерност
на адвокатския хонорар е неоснователно с оглед чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба
№ 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
Искането за разноски на ответната страна е неоснователно.
Водим от горното, Пернишкият районен съд:
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ по иска на Б. П. М., с ЕГН:
********** и адрес: гр. П., кв. ******** № 11, вх. А, ап. 14 против „Сити
кеш“ ООД, с ЕИК: ********* и адрес на управление: гр. София, район
Средец, ул. Славянска № 29, ет. 7, клаузите по чл. 6, т. 1 и чл. 6, т. 2 от
договор за паричен заем кредирект № 655830/30.03.2022 г., сключен между
ищеца Б. П. М. като заемополучател и ответника „Сити кеш“ ООД като
заемодател, които клаузи регламентират съответно предоставяне на
обезпечение на задълженията му от страна на заемополучателя чрез
поръчител или банкова гаранция респ. начисляване на неустойка в тежест на
заемополучателя при неизпълнение на това му задължение за предоставяне на
обезпечение, поради противоречие на клаузите с добрите нрави и нарушение
на разпоредбите по чл. 10а, чл. 11, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК вр. с чл. 22 от
ЗПК и чл. 143, ал. 1 от ЗЗП.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, с ЕИК: ********* и адрес на управление:
гр. София, район Средец, ул. Славянска № 29, ет. 7 ДА ЗАПЛАТИ на Б. П.
М., с ЕГН: ********** и адрес: гр. П., кв. ******** № 11, вх. А, ап. 14 сумата
от общо 10 лева – частичен иск от сумата от 207.27 лева, която сума е
11
платена от ищеца Б. П. М. на ответника „Сити кеш“ ООД без правно
основание по договор за паричен заем кредирект № 655830/30.03.2022 г. въз
основа на клаузите по чл. 6, т. 1 и т. 2 от договора, ведно със законната лихва
върху сумата от 10 лева, считано от датата на исковата молба 05.09.2022 г. до
окончателното изплащане на вземането.
ОСЪЖДА „Сити кеш“ ООД, с ЕИК: ********* и адрес на управление:
гр. София, район Средец, ул. Славянска № 29, ет. 7 ДА ЗАПЛАТИ на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на Б. П. М., с ЕГН: ********** и адрес: гр. П.,
кв. ******** № 11, вх. А, ап. 14 сумата от общо 410 лева, представляваща
разноски за държавна такса в размер на 50 лева и за адвокатско
възнаграждение в размер на 360 лева с ДДС в настоящото исково
производство.
Решението в частта по осъдителния иск е постановено по първи
частичен иск за процесното вземане за неустойка.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
12