Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
гр. София, 07.05.2019
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ
СЪД, Гражданско отделение, IV-А състав, в публично заседание на петнадесети април две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА
Мл. с-я
ПАВЕЛ ПАНОВ
при секретаря АНТОАНЕТА
ЛУКАНОВА, като разгледа докладваното от мл. съдия Павел Панов в.гр.дело № 15469
по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 479455 от 30.08.2018
г. по гр.д.№ 73009/2017г. по описа на СРС, 51 с-в, е осъден ответникът „С.К.”
ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Х. В.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** ******, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
сумата 1822,42 лева - възнаграждение за м.01.2017 г. по договор за поръчка и
сътрудничество от 19.06.2014 г., ведно със законната лихва от 13.07.2017 г. до
окончателното погасяване на задължението, като е отхвърлен предявеният от Х. В.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** ******, срещу „С.К.” ООД, ЕИК ******, със седалище
и адрес на управление:***, иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за
установено, че Х. В.Г. не дължи на „С.К.” ООД сумата 2000 лева - неустойка по
чл. 9, т. 4 от договор за поръчка и сътрудничество от 19.06.2014 г„ поради
неизпълнение на задължения на ищцата по чл. 8, ал. 2 от договора.
В частта, в която е отхвърлен
искът по чл.124 от ГПК решението като необжалвано е влязло в сила.
Срещу решението в частта, в
която искът по чл.79 от ЗЗД е уважен, е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника
„С.К.” ООД, ЕИК ******. Въззивната жалба е депозирана в законоустановения двуседмичен срок по чл.
259, ал. 1 ГПК и е съобразена с изискванията на чл. 260, ал. 1, т. 1, 2, 4 и 7
и чл. 261 ГПК, поради което същата се явява допустима. Във въззивната жалба са
наведени оплаквания, че решението е неправилно, незаконосъобразно, постановено
при съществени противоречия с процесуалния закон. Навеждат се оплаквания, че
съдът неправилно не се е произнесъл по наведеното с отговора на исковата молба възражение
за прихващане. Излага подробни съображения за основателност на възражението и
моли съда да се произнесе по него. Моли
за отмяна на атакуваното решение в обжалваната част. Претендира разноски.
Въззиваемата страна е получила
препис от въззивната жалба, като в законоустановения срок е постъпил отговор от
въззиваемата страна, с който се оспорва въззивната жалба. Излага аргументи, че
е следвало да се предяви насрещен иск за неустойка. Моли съда да потвърди
решението. Претендират се разноски.
На 15.04.2019г., датата на
откритото съдебно заседание пред въззивния съд е постъпила молба от
процесуалния представител на въззиваемата страна, с която заявява, че е
служебно ангажиран по друго дело. Не възразява да се даде ход на делото.
Отправя искане за потвърждаване на постановеното решение.
В проведеното открито съдебно
заседание юрисконсулт И., представляващ въззивника, поддържа въззивната жалба, моли
съда да отмени атакуваното решение.
Софийският
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, приема
следното:
Предявени са за разглеждане пред
СРС обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. чл. 79, ал.
1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 124 от ГПК.
Решението в частта, в която първоинстанционния
е отхвърлил иска с правно основание чл.124 от ГПК е влязло в сила като необжалвано.
Съгласно разпоредбата на чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и
нарушение на императивни материални норми. Доколкото въззивният съд намира
първоинстанционното решение за правилно, на основание чл.272 от ГПК препраща
към мотивите на СРС, като излага и следните свои аргументи.
По делото е отделено като безспорно,
че между страните е бил сключен договор за поръчка и сътрудничество от
19.06.2014г. въз основа на който ищцата е изпълнява задължения като кредитен
консултант, както и че същата се е запознала със съдържанието на уведомлението,
с което договорът е прекратен.
От доказателствата по делото,
както и от изготвената съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ищцата е
изпълнявала задължения през процесния период -
месец януари 2017г. по договора, за което съгласно договора ѝ се дължи
възнаграждение. На вещото лице са били предоставени и се е запознало с копия за
дневни отчети за парични постъпления за януари 2017г., правилник за
възнагражденията, справка-рекапитулация за размера на възнаграждението на
ищцата за процесния период. Самият договор, сключен между страните, препраща
досежно размера на дължимото възнаграждение към правилника за възнаграждение на
кредитните консултанти. Първият компонент на дължимото възнаграждение е с оглед
качеството на портфейла. Посоченото е от вещото лице, че ищцата попада в първо
ниво с най-висок средномесечен рейтинг, поради което следва да получава 8% от
събраните вноски. Експертът е констатирал, че на ищцата следва да се заплати
1530,42 лева по този компонент. По следващия – приключили кредити, за месеца на
ищцата ѝ се дължи сумата от 140 лева (по 10 лева за всеки кредит, като
приключени са 14 кредита, като не следва да се взимат предвид предсрочно погасените
19 броя кредити). По последните два компонента – стартирали нови кредити с
нови, съответно със стари клиенти на ищцата се дължат 20 лева и 132 лева. В
заключителната част е посочено, че общо дължимата сума за процесния период е в общ
размер на 1822,42 лева. Съдът кредитира така изготвеното заключение като
обективно и обосновано. Следва да се посочи, че няма пречка вещото лице да
работи по документи, намиращи се в държане на ответника. Същите не се оспорват
от него като неистински и съответно е процесуално допустимо вещото лице да
базира изследването си на тях.
Изпълнение на договорни
задължения на ищцата се доказва и от показанията на разпитаната свидетелка В.,
която заявява, че през месец януари 2017г. се е срещала с ищцата във връзка с
обслужване на неин кредит. Съдът кредитира показанията като логични,
последователни и добросъвестно депозирани, а същите кореспондират и с останалия
събран по делото доказателствен материал. Поради тези съображения настоящият
състав счита, че искът на ищцата по чл.79 от ЗЗД е доказан по основание и по
размер. Възраженията за липса на извършвана дейност в конкретния период са
неоснователни и неподкрепени от доказателствата по делото. На пълното и главно доказване
от страна на ищцата ответникът не противопостави никакви доказателства в
условията на непълно насрещно доказване.
Във въззивната жалба не са
наведени конкретни оплаквания във връзка с дължимостта на претендираното възнаграждение.
По оплакването за неразгледано
от първоинстанционния съд възражението за прихващане въззивната инстанция
намира следното:
Действително с отговора на
исковата молба е направено възражение за прихващане на евентуално присъдената
сума по иска по чл.79 от ЗЗД с дължима от ищцата неустойка, която по твърдение
на ответника е станала изискуема на 15.02.2017г. Посочва се, че неустойката е
дължима поради неизпълнение на чл.8 ал.2 от договора за поръчка и сътрудничество.
С определението си по чл.140 от ГПК СРС е посочил, че е наведено възражение за прихващане
с отговора на исковата молба, като е дал указания на ответника да посочи
фактическите обстоятелства, въз основа на които счита, че е възникнало
вземането. Съдът е посочил, че ще се произнесе по приемането на възражението за
прихващане за съвместно разглеждане след отстраняване на констатираните
нередовности. В Становище на ответника от 19.03.2018г. се твърди, че се претендира
неустойка в размер на 2000 лева, която се дължи съгласно чл.9 ал.1 т.4 от
договора между страните, като основанието е неизпълнение на чл.8 ал.1 от
договора, вменяващ на ищцата задължение да върне след прекратяване на
облигационното отношение поверените ѝ документи, както и да опише
активите към същия този момент. Посочва се, че вземането е с падеж 15.02.2017г.
Съдът намира, че възражението за прихващане е надлежно и своевременно
предявено, като указанията на СРС са изпълнение с подаденото становище от
19.03.2018г.
Следва да се има предвид
обаче, че в открито съдебно заседание, проведено на 25.04.2018г., ответното
дружество е представлявано от юрисконсулт Д., която е с надлежно учредена представителна
власт съгласно пълномощно, находящо се на лист 14 от делото пред СРС. Съгласно
пълномощното, лицето има право да представлява ответника пред всички съдилища в
страната. В посоченото съдебно заседание, след даване ход на делото, видно от
протокола, находящ се на лист 40 от първоинстанционното дело, процесуалният
представител на страната е заявил изрично, че не поддържа възражението за прихващане.
В този смисъл настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционният съд е
бил надлежно десезиран, което процесуалният закон допуска да бъде оттеглено по
всяко време на процеса. С оглед факта, че съдът е бил надлежно десезиран с
оттегляне на възражението за прихващане с вземането за неустойка в размер на
2000 лева не е допуснато нарушение от СРС, като не се е произнесъл в крайния си
акт по него.
Въззивният състав следва да
отбележи, че волята, изразена от пълномощника е ясна и недвусмислена, не се
налага нейното тълкуване, доколкото същата не е двузначна. Точното заявление на
юрк. Д. е: „Не поддържам възражението за прихващане, нямам други доказателствени
искания […]“. Следва да се има предвид,
че първоинстанционният съд не се е произнесъл и относно самото приемане за съвместно
разглеждане на възражението, доколкото още в началото на съдебното заседание
възражението е оттеглено. Правилно, в съзвучие с чл.6 ал.2 от ГПК, първоинстанционният
съд е разгледал двата кумулативно обективно съединени иска на ищцата и не е
взел становище в крайния си акт досежно възражението за прихващане. Съгласно
чл.6 ал.2 от ГПК предметът на делото и обемът на дължимата защита и съдействие
се определят от страните. За съда е отпаднало задължението да се произнесе по
възражението за прихващане с неговото оттегляне от надлежно упълномощен
процесуален представител. Формиране на външноизразена воля от страна на съда по
това възражение, вземайки предвид факта на десезирането би било съществено
нарушение на съдопроизводствените правила.
Поради тези съображения
въззивната жалба се явява неоснователна.
С
оглед съвпадане на изводите на въззивния и на първоинстанционния съд, решението
следва да бъде потвърдено.
По отношение на разноските:
Право на разноски има въззиваемата
страна, която не е представила доказателства за сторени разходи, нито е
посочила размер на същите. Поради това такива не ѝ се следват.
Предвид изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 479455 от 30.08.2018 г. по гр.д.№ 73009/2017г.
по описа на СРС, 51 с-в, В ЧАСТТА, в която е уважен искът по чл.79 ал.1
пр.1 от ЗЗД.
В останалата част решението
като необжалвано е влязло в сила.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.