Р Е Ш Е Н И
Е № 45
гр.
Сливен, 17.02.2023 г.
В И М Е Т О НА Н А
Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, в публичното заседание на седми февруари през две хиляди двадесет
и трета година в състав:
Административен съдия: ДЕТЕЛИНА БОЗУКОВА
при секретаря Радостина
Желева и с участието на прокурора като разгледа докладваното от съдия Бозукова
административно дело № 219 по описа за 2022 година, за да се произнесе
съобрази:
Производството е
административно и намира правното си основание в чл. 215 от ЗУТ.
Образувано е по жалба на
„Полиол“ ООД гр.Сливен, представлявано от у.С.Г.Б. против
Разрешение за строеж № 25/31.07.1991 г., издадено от Председател на „КТСУС“ при
Общински народен съвет Сливен, с което на Г.Р. ***, съобразно одобрените от
главен архитект проекти на 31.07.1991г., е разрешено да извърши предвидените в проекта СМР за
„Автосервиз и кафе“ в парцел на Път I-6 София – Бургас.
В жалбата се твърди, че
разрешението за строеж е нищожно. При издаването му били допуснати съществени
нарушения на административнопроизводствените правила,
нарушение на материалния закон и несъответствие с неговата цел. Оспорващият
твърди, че по силата на нотариален акт № 40, т.III, рег. № 4691 дело № 383/2018г.
по описа на н. Е. Ш. с район на действие РС С. е придобил собствеността върху
имота, в който „ЕТ
“К.-ВД-Г.Р.“*** е
изградил, въз основа на оспореното разрешение за строеж и въз основа на акт за
узаконяване № 7/12.03.1998г. търговски обект- „Бистро, лятна градина, мотел и
два гаража“. Счита, че при издаване на разрешението за строеж са нарушени
разпоредбите на чл.158, чл.180 от ЗТСУ/отм./ и чл.7 от ЗДС. Моли съда да
прогласи за нищожно издаденото разрешение за строеж.
В съдебно заседание,
лично и чрез пълномощник – адв. Г. М. *** поддържа жалбата. Ангажира доказателства.
Претендира направените по делото разноски.
Ответникът по жалбата
–Главният архитект на Община Сливен, чрез представител по пълномощие – гл. юриск. Е.М., счита жалбата за
неоснователна. Моли съда да я отхвърли.
Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Заинтересованата страна ЕТ
“К.– ВД-Г.Р.“***, чрез представител по пълномощие – адв. М. С. *** счита, че
жалбата е недопустима, тъй като оспорващият не бил заинтересовано лице по смисъла на чл.149 ал.2
от ЗУТ. Алтернативно намира жалбата за неоснователна и моли съда да остави без
уважение.
Заинтересованата страна –
Агенция „Пътна инфраструктура“ гр. София не изпраща представител и не изразява
становище, въпреки дадената възможност.
От събраните
доказателства съдът прие за установено следното от фактическа страна:
Предмет на оспорване с
искане за прогласяването му като нищожно е Разрешение за строеж № 25 от 31.07.1991
г. издадено от Председател на „КТСУС“ при Общински народен съвет Сливен, с което
на Г.Р. ***, съобразно одобрените от главен архитект проекти на 31.07.1991г., е
разрешено да извърши предвидените в
проекта СМР за „Автосервиз и кафе“ в парцел
на Път I-6 София – Бургас.
В административната
преписка не се съдържат данни как е започнало производството по издаване на
оспорения административен акт. Приобщен
е договор от 10.07.1991г., по силата на който Пътно управление Сливен отдава
под наем на Г.Д.Р. за срок от 30 години терен, представляващ пътен сервитут на
главен Път I-6 София – Бургас при км 391+800 от
800 кв.м. за изграждане на авторемонтен сервиз с помещения за почивка на
персонала и кафе-зала, като на 01.03.1995г. е сключено допълнително
споразумение към този договор./л.34-35/. С писмо
от директора на
Окръжен пътен комбинат до Главно управление на пътищата изх.№2129/09.07.1990 г.
е поискано разрешение колективна фирма от р. в комбината Н. Н. и Г.Р., да изградят
лека сервизна база за автосервизни услуги и пътна помощ на преминаващите МПС
срещу определен годишен наем/л.36/. Съгласно Удостоверение №98/14.02.1991 г.,
издадено от „ ВиК“ Сливен, поради недостатъчно водно количество и малък
диаметър на съществуващ водопровод е възникнала необходимост да се изгради
водопровод от вътрешната водопроводна мрежа на кв."Р.", а за
канализация да се изгради септична яма /л.37/. Изработен е и Архитектурен
проект за обект „Автосервиз на път I-6 „София-Бургас" при км.391, одобрен
на 31.07.1991 г. и Конструктивен проект за същия обект, одобрен на 31.07.1991
г./л.38-л.46/, като е съобразен Генерален план на площадката със ситуирано
петно за обекта - пътен възел
„Детелина" при км.391+800 на път I-6/ л.47- л.48 и л.78-л.81/.
След издаване на оспореното разрешение за строеж е изпълнено строителство в
отклонение от одобрените проекти, поради което е издаден Акт за узаконяване
№7/12.03.1998 г. /л.10/ по преписка с вх. №94-ТСУ- 528/11.03.1998 г. за
построяване на изградени в отклонение от Разрешение за строеж № 25/31.07.1991
г. за „Автосервиз и кафе" подобекти: „Бистро", „Лятна градина",
„Мотел" и два гаража. Така реализирания строеж е отразен на КККР,
съответно като сгради с идентификатор № 67338.702.1, № 67338.702.2 и №
67338.702.3, собственост на ЕТ “К.-ВД-Г.Р.“, съгласно нот.
акт № 26, том V дело №
1205/98г./л.91/, находящи се в имот №
67338.702.2, собственост на Държавата, АПИ,
с площ 1170 кв.м. и начин на трайно ползване за къмпинг, мотел, съгласно
писмо изх.№ ОА21-04826/03.10.2022г. на Областен управител на област Сливен и
приложена скица № № 15-80916/31.01.2019г. от СГКК Сливен /л.82 – л.89/.
С Удостоверение
№147/17.06.2004 г. обект „Крайпътен мотел с бистро, лятна градина и два
гаража", представляващ строеж пета категория, е въведен в експлоатация.
/л.15/.
Съгласно писмо вх.№ СД-01-01-2486/20.06.2022г. на Гл. архитект
на Община Сливен пълната административна преписка по издаване на оспореното
разрешение за строеж, вкл. заявление за издаване, платени такси, обявления и
дата на влизане в сила, не се съхранява в Община Сливен./л.31/.
Съгласно нотариален акт
№ 40, т.III, рег. № 4691 дело № 383/2018г.
по описа на н. Е. Ш. с район на действие РС С. оспорващият „Полиол“
ООД гр. Сливен, представлявано от у.С.Г.Б. е придобил собствеността върху съседния
имот № 67338.800.1 по КК на гр. Сливен в землището на кв. “Р.“ с площ 6691
кв.м. и трайно предназначение: урбанизирана територия/л.6/, като видно от скица
на СГКК Сливен част от сграда с №
67338.702.3, собственост на ЕТ “К.-ВД-Г.Р.“ попада в собствения на „Полиол“ ООД имот с № 67338.800.1.
По делото е
прието основно и допълнително заключение по съдебно-техническа експертиза,
изготвени от вещото лице и. М.З.. С оспорения административен акт Разрешение за
строеж №25/31.07.1991 г., издадено от председателя на Комисията по ТСУС на ОбНС-Сливен, на Г.Р.-фирма „К." се разрешава да
извърши СМР за „Автосервиз и кафе" на път I-6 София-Бургас. В разрешението
за строеж е указано също така, че следва да се спазват одобрените на 31.07.1991
г. проекти-архитектурни и конструктивни планове. Изпълнено е строителство в
отклонение от одобрените проекти, поради което е издаден Акт за узаконяване
№7/12.03.1998 г. по преписка с вх.№94-ТСУ- 528/11.03.1998 г. за построяване на
изградени в отклонение от Разрешение за строеж №25/31.07.1991 г. за „Автосервиз
и кафе" подобекти: „Бистро", „Лятна градина", „Мотел" и два
гаража Теренът, върху който
е разрешено строителство с оспореното Разрешение за строеж №25/31.07.1991 г.
представлява площадка за краткотраен отдих „Детелина" към главен път I-6
София-Бургас при км 391+800. По делото са приложени следните документи:
Договор от 10.07.1991
г. между Пътно управление Сливен като „наемодател" и Г.Д.Р. като „наемател"
за отдаване под наем за срок от 30 години на терен „....пътен сервитут на път
ГП I-66 при км 391+800 от 800 кв.м за изграждане на авторемонтен сервиз
с помещения за почивка на персонала и кафе-зала..."; Експертът сочи, че чертежът, част от проекта на път I-6 върху който с
пунктир е означено петно, предвидено за автосервиз, одобрен Генплан
(Застроителен план) от 31.07.1991 г. и одобрени
инвестиционни проекти представляват документи, които в съответствие с
нормативните изисквания допускат издаване на разрешение за строеж.
Застроителното решение от 1997 г. (л.78 по делото) е разработено при условията на чл.108
ал.2 от ППЗТСУ с оглед развитата след това процедура по узаконяване на
извършеното в отклонение от Разрешение за строеж №25/31.07.1991 г. строителство.
В открито съдебно заседание от 20.09.2022. вещото лице уточнява, че към
разрешението за строеж са приложени нужните строителни книжа – архитектурен и
конструктивен проект, договор за отдаване под наем на терена, а в с.з. на
20.12.2022г. допълва, че към момента на създаване на имота на оспорващия с
плана за земеразделяне, строежът има качеството на заварен строеж.
Горната фактическа обстановка е несъмнена. Същата е
установена въз основа на представените по делото писмени доказателства,
заключенията на изслушаните съдебно-технически експертизи и изявленията на
страните.
Въз основа на тази
фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Жалбата е в предвидената
законова форма и е насочена против индивидуален административен акт, подлежащ
на съдебен контрол. С ТР № 3/16.04.2013 г. по т. д. № 1/2012 г. на ВАС е
постановено, че при оспорване на административни актове с искане за обявяване
на нищожност, правният интерес за
оспорващия следва да се преценява към момента на подаване на жалбата. Има се
предвид, че при направено оплакване за нищожност,
правният интерес трябва да е наличен за оспорващия не към момента на издаване
на атакувания административен акт, което в случая е 31.07.1991г., а към момента
на неговото оспорване. Във всички случаи обаче следва да е налице такъв интерес
по правилата, регламентирани в ЗУТ, които при оспорване на разрешения за строеж
се съдържат в разпоредбата на чл. 149, ал. 2 ЗУТ,
разписваща, че заинтересовани лица са собствениците и носителите на вещни права
в имота, в който се предвижда изграждане на строежа. В тази връзка съдът намира, че жалбоподателя
„Полиол“ ООД разполага с правен интерес да оспори
издаденото разрешение за строеж с искане за обявяване на неговата нищожност, първо защото междувременно, след
влизането му в сила е станал собственик на имота, до който то се отнася – доколкото
част от изграденото въз основа на разрешение за строеж №25/31.07.1991г. - сграда
с № 67338.702.3, собственост на ЕТ
“К.-ВД-Г.Р.“ попада
в имот с № 67338.800.1, собственост на оспорващия. Второ
защото по делото няма данни, а и не се твърди разрешението за строеж да е било
предмет на съдебен контрол. Ето защо съдът приема, че „Полиол“ ООД е сред
посочените в чл. 149, ал. 2 от ЗУТ лица.
Съгласно разпоредбата на
чл. 149, ал. 5 от Административно процесуалния кодекс, административните актове
могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността
им без ограничение във времето.
Настоящият случай е
точно такъв и затова оспорването е процесуално допустимо, вкл. предвид
кумулативното наличие на обсъдените положителни процесуални предпоставки.
Съдът счита, че
оспореният акт не страда от пороци, които да водят до нищожност, по следните съображения:
В действащото българско
законодателство няма легално определение на понятието нищожен административен акт. Нищожността
е форма на незаконосъобразност на административния акт. В зависимост от
степента на допуснатия от административния орган порок, актът се преценява или
като нищожен, или като незаконосъобразен
и в първия случай се обявява неговата нищожност,
а в другия - административният акт се отменя като незаконосъобразен, на
основанията, посочени в чл. 146 от АПК. Доколкото в Административно
процесуалния кодекс /АПК/ не съществуват изрично формулирани основания за нищожност на административните актове, теорията
и съдебната практика са възприели критерия, че такива са изброените петте
основания за незаконосъобразност по чл. 146 от АПК, но тогава, когато нарушенията
им са особено съществени - т. е. порокът трябва да е толкова тежък, че да прави
невъзможно и недопустимо оставането на административния акт в правната
действителност. В мотивите в ТР № 5/20.07.2010 г. на Общото събрание на колегиите
на ВАС е прието, че един административен акт е нищожен,
когато е засегнат от някакъв порок - от неспазване на изрично изисквани от
закона условия за валидността на административния акт или поради нарушаване на
някое от нормативно установените изисквания за законност на административните
актове - изброени съответно пет порока в чл. 146 АПК.
Нищожен е само този акт, който е
засегнат от толкова съществен порок, че актът изначално, от момента на
издаването му не поражда правните последици, към които е насочен и за да не
създава правна привидност, че съществува, при констатиране на основание за нищожност, съдът следва да го отстрани от
правния мир чрез прогласяване на неговата нищожност.
Административно
процесуалния кодекс не съдържа изрична квалификация на пороците, водещи до нищожност на административните актове.
Единствено разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от АПК указва правомощията на съда,
когато прецени, че актът е нищожен поради
некомпетентност. Компетентността е определената от държавата за съответния неин
орган публична управленска функция и предоставената му власт - правата и
задълженията, чрез която тази функция следва да се осъществява.
В тази връзка, на първо
място, следва да се прецени компетентността на органа, издал процесния акт. Нищожен е актът, който не е издаден от
компетентен орган. Компетентността на органа следва да се преценява по материя,
по място и по степен, а в случая и по време.
С оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от АПК съответствието на
административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването
му. Режима на издаване на обжалвания административен акт е регламентиран със
специалния Закон за териториално и селищно
устройство (отм.); и Правилника за прилагане на Закона
за териториално и селищно устройство (отм.);.
Приложими са правилата и
компетенциите, уредени в чл. 55 и сл. от Закона за
териториално и селищно устройство (отм.); , в относимата към казуса редакция от 31.07.1991
г., както и посочените в чл. 224 и сл. от
Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство (отм.); , в редакцията от 10.07.1987
г.
Процесното разрешение за
строеж е издадено от Председателя на Комисията по териториално селищно устройство и строителство към Общински
народен съвет, в качеството му на териториално компетентен административен
орган по смисъла на чл. 224, ал. 1 от
Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство (отм.); и съобразно неговата
редакция - ДВ, Изм. бр. 53 от 1987 г. Съгласно цитираната норма строителните
работи в страната се извършват при спазване на закона и действащите правила,
норми и наредби въз основа на разрешение за строеж, издадено от Председателя на
„КТСУС“.
Друг критерий за
разграничаване на нищожността и
унищожаемостта на административните актове се очертава от степента и/или
тежестта на допуснатата незаконосъобразност при издаването на същия. Преценката
за незаконосъобразност, в смисъл на нищожност,
е конкретна, в зависимост от тежестта на констатирания порок, като изключва
случаите, когато определени пороци по дефиниция /както при липсата на
компетентност/ водят до нищожност на
акта. Следва да бъдат преценени всяко едно от останалите изискванията за
законосъобразност на административния акт, както са регламентирани в нормата на
чл. 146 от АПК, и в случай, че се констатира
нарушение на някое от изискванията, то неговата интензивност и тежест следва да
бъде от такава степен на същественост, която да е достатъчна да обоснове извод
за нищожност.
Порокът във формата е
основание за нищожност, само когато е
толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма и оттам - на
липса на волеизявление. Формата е начин за външно изразяване на волеизявлението
и за да бъде налице е необходимо тя да предписана от закона. Същата е
самостоятелно основание за валидно действие на административния акт и
неспазването й води до недействителност на акта, чиято проявна
форма /нищожност или унищожаемост/ се
определя от степента на порока. В настоящият случай е спазена изискуемата
писмена форма, с посочените в чл. 226, ал. 3 от ППЗТСУ фактически и правни основания за
издаването му, условията, свързани с изпълнението на строежа, поради което не е
налице порок във формата.
Съществените нарушения
на административно производствените правила са основания за нищожност също само, ако са толкова сериозни,
че нарушението е довело до липса на волеизявление. Неспазването на компетентността
е съществено процесуално нарушение, което винаги води до незаконосъобразност на
издадения административен акт и то до степен на нищожност.
Според правната теория нарушението на административно производствените правила
е съществено, когато е повлияло или е могло да повлияе върху съдържанието на
акта; когато, ако не беше допуснато, би могло да се стигне и до друго решение
на поставения пред административния орган въпрос. В случая не са налице
доказателства за наличието на подобен порок.
Следва да се отбележи,
че с чл. 229, ал. 1 от ППЗТСУ /също редакцията публ., ДВ, бр. 48
от 1985 г. / е предвидена само възможност да се отмени издадено разрешение за
строеж единствено при незаконосъобразност при наличието на две предпоставки: 1.
ако е издадено въз основа на проект, който е одобрен в нарушение на
изискванията и 2. ако при изпълнението на строежа са извършени
незаконосъобразни отклонения от одобрения проект. Доказателствата по делото
сочат, че в случая не е налице нито една от хипотезите на визирания текст. Съгласно
приобщеното по делото заключение на съдебно-техническата експертиза проектът,
въз основа на който е издадено строителното разрешение отговаря на строителните
норми и правила по ЗТСУ и ППЗТСУ. Строителството е било изпълнено в отклонение
на строителните книжа, за което е съставен акт за узаконяване.
По отношение документите
за отстъпено право на строеж липсата на налични такива по делото не води до нищожност на строителното разрешение. Видно от
извадката от КР на недвижимите имоти и скица
№ 15-80916/31.01.2019г. на СГКК ЕТ “К.-ВД- Г.Р.“ е вписан като
собственик на сгради с идентификатор №
67338.702.1, № 67338.702.2 и № 67338.702.3, както и
като носител на правото на строеж върху имот 67338.702.2, който е собственост
на държавата-АПИ. Съгласно нот. акт № 26, том V дело № 1205/98г. ЕТ „К.-ВД - Г.Р.“
е собственик на крайпътен мотел с бистро, находящ се в землището на гр.Сливен, местността „Детелината“,
на главен път I-6 София – Бургас, заедно с правото на строеж върху
терен, принадлежащ на Главно управление пътища. Ето защо доводът на оспорващия
за нищожност на строителното разрешение поради липсата на налични документи за
отстъпено право на строеж на заинтересованата страна върху имота, е неоснователен. Административният акт е нищожен поради противоречие с материалния закон
тогава, когато разпоредените правни последици са
противоположни или съществено различаващи се от предвидените в правната норма
така, че се явяват нетърпими от гледна точка на правния ред. Само при описаните
случаи порокът материална незаконосъобразност води до нищожност на административния акт, а във всички останали до
неговата унищожаемост. Настоящият казус не е от категорията, при която
материалната незаконосъобразност води до толкова тежък порок.
Критерият за нищожност на административния акт при порока
материална незаконосъобразност е налице, когато нарушението на материалния
закон е такова, че нарушава особено съществени изисквания на приложимата норма.
Съществените изисквания могат да бъдат относими както до правното основание за
издаване на акта, така и до съществените елементи или изисквания на същата
норма.
От събраните по делото
доказателства се установява, че Разрешението за строеж е издадено в
съответствие с приложимата към случая разпоредба на чл. 56 от ЗТСУ /отм/. По
преписката липсват данни кога строителното разрешение е влязло в сила, но няма
спор по делото, че строителството е било реализирано, независимо че това е
станало в отклонение на строителното разрешение.
Несъответствието с целта
на закона или т. нар. превратно упражнение на власт също е порок, водещ само до
незаконосъобразност като правило. Само ако преследваната цел не може да се
постигне с никакъв акт, посоченият порок води до нищожност.
Тук нищожност ще е налице и когато целта
на закона не би могла да бъде постигната с волеизявлението, отразено в
административния акт. Подобен порок не се твърди, нито се установи от съда.
В случая, при отсъствие
на основни недостатъци, засягащи формата, съдържанието, компетентността на
органа издател, административният акт не е засегнат от такива съществени
пороци, които да водят до нищожност. Останалите
доводи, изложени от оспорващото дружество имат отношение към
незаконосъобразността на строителното разрешение, но не водят до неговата
нищожност.
Предвид изложеното
искането на оспорващия за обявяване нищожност
на Разрешение за строеж № 25 от 31.07.1991 година, издадено от Председателя на
КТСУС се явява неоснователно, поради което следва да бъде отхвърлено.
При този изход на
процеса и с оглед своевременно направеното искане от процесуалния представител
на ответника за присъждане на разноски, съобразно чл. 143, ал. 1 от АПК следва да бъде осъдена
оспорващата да заплати на Община Сливен като юридическо лице, направените и
доказани съдебно деловодни разноски по делото в размер на 100 /лева/ лева, съгласно
чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Заинтересованата страна ЕТ
“К.- ВД-Г.Р.“***, за която административния акт е благоприятен, също има право,
на основание чл.143 ал.3 от АПК, право на претендираните
разноски в размер на 1 030 лева, представляващи договорено и платено
адвокатско възнаграждение по приложения Договор за правна защита и съдействие
от 19.12.2022г. и от 17.01.2023 г. /на л.143 и л. 165/.
Воден от горните мотиви
и на основание чл. 143, чл. 172, ал. 1 и ал. 2, предложение
последно от Административно - процесуалния кодекс, Административен съд Сливен
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на „Полиол“ ООД гр.Сливен с искане за прогласяване на нищожност на Разрешение за строеж № 25 от 31.07.1991
година на Председателя на КТСУС към Общински народен съвет Сливен, като
неоснователна.
ОСЪЖДА „Полиол“ ООД гр.Сливен, п. от С.Г.Б.,*** да заплати на
Община Сливен сумата от 100 /сто/ лева, представляващи разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА
„Полиол“ ООД гр. Сливен, п. от С.Г.Б. *** да заплати
на ЕТ “К.-ВД-Г.Р.“***, п. от Г.Д.Р.,*** съдебни разноски в размер на 1 030 /хиляда и
тридесет/ лева за адвокатско възнаграждение.
Решението е постановено
при участие на заинтересованите страни ЕТ "К.-ВД-Г.Р.“*** и Агенция „Пътна
инфраструктура“.
Решението може да бъде
обжалвано пред Върховния административен съд на РБългария
в четиринадесетдневен срок от съобщението до страните, че е изготвено.
Препис от решението да
се изпрати на страните по делото.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: