Решение по дело №16257/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 263358
Дата: 25 май 2021 г. (в сила от 25 май 2021 г.)
Съдия: Николай Димитров Димов
Дело: 20191100516257
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 13 декември 2019 г.

Съдържание на акта

                               

                               Р     Е    Ш    Е    Н    И    Е

 

                                            гр.София, 25.05.2021 г.

 

                   В    И  М  Е  Т  О    Н А     Н  А  Р  О  Д  А

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:

                                                        ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

                                                                  ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА

                                                                         Мл.с-я: МАРИЯ ИЛИЕВА

 

при секретаря Цветелина Пецева, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16257 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

         

         Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

         С решение № 178762 от 29.07.2019 г., постановено по гр.дело № 16578/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 47 състав, е прието за установено по предявените от „Ч.Е.Б.“-АД, с ЕИК *****, срещу „М.И.“ ЕООД, с ЕИК *****, обективно съединени установителни искове с правно основание чл.124, ал.1, във връзка с чл.422 от ГПК, във връзка с чл.79, ал.1 и чл.86 от ЗЗД, че „М.И.“ ЕООД, с ЕИК ***** дължи на „Ч.Е.Б.“-АД, с ЕИК *****, сумата от 4561,60 лв., цена на услуга – достъп до електроразпределителната мрежа за периода от 24.05.2014 г. до 31.03.2016 г., 416,85 лв. лихва за забава за периода от настъпване на изискуемостта по всяка една фактура до 21.04.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 27.04.2016 г. до окончателното им плащане, за които суми е издадена заповед по чл.410 от ГПК по ч.гр.дело № 23482/2016 г. на Софийски районен съд, 47- ми състав. С решението на съда е осъдено „М.И.“ ЕООД, с ЕИК *****, да заплати на „Ч.Е.Б.“-АД, с ЕИК *****, на основание чл.78, ал.1 от ГПК направените разноски в размер на 938,09 лв. в исковото производство и 159,57 лв. в заповедното производство.

         Срещу решението на СРС, І Г.О., 47 с-в е постъпила въззивна жалба от „М.И.“ ЕООД, ***, подадена чрез пълномощника адв.Р.М., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, връзка с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД да бъдат отхвърлени изцяло. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, като постановено при допуснати съществени процесуални нарушения, по съображения изложени в жалбата.

          Въззиваемата страна- ищец „Ч.Е.Б.“ АД, ***, чрез пълномощника си адв.Паулина Иванова оспорва жалбата, по съображения  изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а първоинстанционното решение –потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на направени разноски по делото.

        Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

         Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима. Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

          Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния  съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства.                   

          Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

          Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

          Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми на закона. Същото е и правилно, като настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, обосноваващи окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Ч.Е.Б.“ АД, *** срещу ответника „Ч.Е.Б.“ АД, ***, обективно съединени установителни искове с правно основанание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации/чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на обжалваното решение решаващи изводи за основателност на предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. В обжалвания съдебен акт са изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно положение между страните и разрешаването на правния спор. Изводите на съда са обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

           Неоснователни са изложените доводи във въззивната жалба във връзка със събраните по делото доказателства и приетите за установи с тях обстоятелства от първата съдебна инстанция. От друга страна, съдът намира, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на което доводите на ответника за допуснато процесуално нарушение от СРС,  изложени в депозираната от него въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни. Съдът приема, че в настоящия случай при постановяване на обжалваното първоинстанционно решение не е допуснато от първоинстанционният съд нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

            По наведените във въззивната жалба кратки доводи от ответника относно материалната незаконосъобразност на обжалваното съдебно решение, съдът приема следното:

            По делото не се спори, а и с оглед на събраните писмени доказателства се установява, че страните са били обвързани от валидно облигационно правоотношение, възникнало по силата на сключен между тях договор за продажба на електрическа енергия за стопанска и обществена дейност № 40140/28.09.2007 г. и споразумение № 1 към договора, по силата на който ищецът се е задължил да доставя електроенергия до стопанисван от ответника обект – масивни сгради в  землището на с.Мездрея, при заявена мощност 300 квт, срещу заплащане на цена по нормативно определена тарифа.

  Не се спори по делото, а и видно от представените фактури се установява, че  претендираната от ищеца сума в общ размер на 4561,60 лева, представлява начислена от него дължима цена за достъп до електроразпределителната мрежа  за периода от 24.05.2014 г. до 31.03.2016 г.

  Спорният въпрос по делото в процесния случай е дали за исковия период от време, ответникът е останал задължен за начислената му цена за достъп до електроразпределителната мрежа по издадените от страна на ищеца фактури. 

В чл. 29, ал. 1 от действащите през процесния период Правила за търговия с електрическа енергия /ПТЕЕ/, приети от ДКЕВР, обн. ДВ бр. 66/26.07.2013г., е предвидено заплащане на мрежовите услуги/ измежду които съгласно Правилата е услугата „достъп до електроразпределителната мрежа“/ върху използваната/отдадената електрическа енергия съгласно показанията на СТИ и/или предоставената мощност в местата на измерване, определени в съответствие с Правилата за измерване на количеството електрическа енергия и договорите по чл. 11, т. 1, 2 и 3 по утвърдените от ДКЕВР цени. Съобразно така определения начин на формиране цената на мрежовите услуги с решение № Ц-25/29.07.2013г. на ДКЕВР е прието в т.4.2. от раздел IV, че считано от 01.08.2013 г. всички небитови клиенти, присъединени към електроразпределителната мрежа, следва да заплащат цена за достъп в размер на 0,01628 лв./квт/ден. С цитираното правило от решението на ДКЕВР е възприета като база за определяне цената за достъп до електроразпределителната мрежа единствено предоставената мощност, т.е. дължимостта на тази цена не е обвързана от потреблението на електроенергия, а от ангажирания от потребителя капацитет на мрежата. Това разрешение съответства на предвидения в чл. 29, ал. 1 ПТЕЕ вариант за заплащане на мрежови услуги независимо от консумираната електрическа енергия. С приетите от ДКЕВР с решение по протокол № 110 от 18.07.2013 г. по т. 1 /обн. ДВ, бр. 66 от 26.07.2013г./, Правила за търговия с електрическа енергия /ПТЕЕ/, в чл.29, ал.1 от същите се предвижда вече мрежовите услуги да се заплащат от клиенти и производители върху използваната/отдадената електрическа енергия съгласно показанията на средствата за търговско измерване и/или предоставена мощност в местата на измерване, определени в съответствие с Правилата за измерване на количеството електрическа енергия и договорите по чл. 11, т. 1, 2 и 3 по утвърдените от ДКЕВР цени. Следователно, чл. 29, ал. 1 от Правилата /2013 г./ предвижда две хипотези, при които се дължи заплащане на мрежови услуги, които могат да са както в кумулативна даденост, така и в условията на алтернативност - използвана/отдадена електрическа енергия и/или предоставена мощност. Налага се извод, че при действието на новите правила /за разликата от действащите преди тях/, се дължи заплащане на цената на мрежовите услуги и в случаите, когато няма реално доставяне и потребление на електрическа енергия, като може да е предоставена само мощност до местата за измерване. Следователно липсата на потребление в електроснабдения обект не е основание за освобождаване на потребителя от заплащането на цена за достъп до електроразпределителната мрежа, щом като обектът е присъединен към мрежата за осигуряване на заявената мощност. Отпадането на това задължение би могло да настъпи само като последица от прекратяване на договорното правоотношение за продажба на електрическа енергия или при преустановяване на достъпа до електроразпределителната мрежа по причина, която да се вмени на продавача. В процесния случай при доказателствена тежест за ответника, същият не е ангажирал доказателства, от които да се установи по несъмнен начин  прекратяване на действието на процесния договор, сключен с ищеца. Спирането на дейността на стопанисвания от ответника обект, респективно на извършване на стопанска дейност в него, само по себе си не влече като последица прекратяване на правоотношението за доставка на електроенергия до обекта. Доводите на ответника изложени в тази насока във въззивната жалба съдът приема за изцяло неоснователни.

              По изложените съображения и с оглед на приетите по делото доказателства пред първата съдебна инстанция настоящият въззивен състав намира, че правилно СРС е приел за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 4561,60 лв., представляваща цена за достъп до електроразпределителната мрежа за периода от 24.05.2014 г. до 31.03.2016 г., както и сумата от 416,85 лв. лихва за забава върху главницата за периода от настъпване на изискуемостта на вземането по всяка една издадена фактура до 21.04.2016 г и е уважил предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, установителни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за дължимост на процесните вземания.

             С оглед на така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК. 

   По отношение на разноските за въззивното производство.

   С оглед изхода на спора на въззивника- ответник не се следват разноски за настоящата въззивна инстанция. С оглед направеното искане на въззиваемата страна- ищец, чрез нейния пълномощник и на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, въззивникът- ответник, следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна- ищец сумата от 10 лева – уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, съгласно списък на разноските по чл.80 от ГПК и доказателства за неговото заплащане.

            Така мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,

 

                                                 Р     Е    Ш     И   :

 

           ПОТВЪРЖДАВА решение № 178762 от 29.07.2019 г., постановено по гр.дело № 16578/2019 г. по описа на СРС, І Г.О., 47 състав.

           ОСЪЖДА „М.И.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***/А,  да заплати на „Ч.Е.Б.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление:***, Бенч Марк Бизнес Център, на основание чл.78, ал.1 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 10 лв./десет лева/, представляваща направените пред въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.

           РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.

 

                                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ :              

 

                                           

                                                                      ЧЛЕНОВЕ : 1.                     

 

 

                                                                                                   2.