№ 2062
гр. Бургас, 22.12.2021 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и втори декември през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Таня Д. Евтимова
Членове:Йорданка Г. Майска
Димитър П. Стоянов
като разгледа докладваното от Таня Д. Евтимова Въззивно частно
гражданско дело № 20212100502065 по описа за 2021 година
Производството е образувано по частна жалба на „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД,
ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Димитър Хаджикоцев“
№ 52-54, представлявано от юрисконсулт Стилиян Радиев против разпореждане №
7316/25.10.2021г., постановено от Районен съд- Бургас по ч. гр. д.№ 5918/2021г. С това
разпореждане е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист против Х.М. С., ЕГН: ********** от гр. Б.,
кв. П., ул. „О.“ № *** за сумата от 536,80 лева, представляваща договорна лихва за периода
от 25.01.2020 г. до 25.09.2021 г.
Частният жалбоподател оспорва извода на районният съд, че уговорката за
възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави, тъй като лихвата надвишава
трикратния размер на законната лихва. „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД посочва, че към датата на
сключване на процесния договор, съществуват законовите разпоредби, които определят
предела на оскъпяване на кредита. Възнаградителната лихва е само един от компонентите от
ГПР и размерът подлежи на преценка от кредитодателя и се договаря с кредитополучателя,
като единственото условия е същата, наред с другите общи разходи по кредита, формиращи
ГПР, да не надвишават пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения,
което в процесния случай е спазено. Жалбоподателят развива тезата, че уговорения ГПР не
надвишава законоустановения размер на ГПР. Поради изложеното е ненужно и
необосновано да се изследва въпроса за противоречие с добрите нрави, което би било
необходимо и обосновано само в случай, че липсва законова норма, изрично регулираща
пределите на оскъпяване на потребителския кредит. Частният жалбоподател иска от съда да
отмени разпореждането и да разпореди издаването на заповед за незабавно изпълнение и
изпълнителен лист за претендираните суми, представляващи договорна /възнаградителна/
лихва за периода от 25.01.2020 г. до 25.09.2021 г. в размер на 536,80 лева.
След като се запозна с твърденията на жалбоподателя и с представените по делото
доказателства, Бургаският окръжен съд намира за установено следното:
ФАКТИ:
Частно гражданско дело № 7365/2021г. на Районен съд- Бургас е образувано по
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 от ГПК, подадено от
1
„ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД.
Иска се издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист против
Х.М. С., ЕГН: ********** от гр. Б., кв. П., ул. „О.“ № *** за следните суми: 1820,70 лева –
главница по договор за потребителски кредит № **********/23.07.2020г.; 536,80 лева -
договорна лихва за периода от 25.01.2020 г. до 25.09.2021г.; 491,12 лева – обезщетение за
забавено плащане за периода от 25.11.2020г. до 07.10.2021г., ведно със законната лихва
върху главницата, считано от 21.10.2021г. до окончателното изплащане на сумата.
Районен съд – Бургас издава заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК за
сумата от 1820,70 лева, представляваща главница по договора за потребителски кредит и за
сумата от 491,12 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане за периода от
25.11.2020г. до 07.10.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
21.10.2021г. до окончателното изплащане на сумата. С обжалваното разпореждане съдът
отказва да издаде заповед за незабавно изпълнение за сумата от 536,80 лева, представляваща
договорна лихва за периода от 25.01.2020 г. до 25.09.2021г. БРС е изложил мотиви в насока,
че съдебната практика, в която се възприема становището, че максималният размер на
лихвата следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва над
трикратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави, не е изгубила
актуалността си и след въвеждането на законоустановен лимит на ГПР с чл. 19, ал. 4 ЗПК. В
случая е налице надвишаване и на допустимия ГПР от 50%. Отделно от това е посочено, че
към настоящия момент лихвите по банковите кредити и депозитите са много по – ниски от
тези преди 10-15 години, което предполага и значително неоснователно обогатяване чрез
годишна възнаградителна лихва над 30 до 50 %.
Въз основа на изложените факти, въззивната инстанция достигна до следните
ПРАВНИ ИЗВОДИ:
Частната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия
срок, от надлежно упълномощен представител на легитимирано лице и съдържа
необходимите реквизити. Поради това, жалбата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. Този извод се налага по
следните съображения:
В производството по чл. 417 ГПК заповедният съд има задължение да прецени
служебно дали искането за издаване на заповед за изпълнение е основано на неравноправна
клауза от договор, сключен с потребител, както и за съответствие със закона и добрите
нрави, съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК. Тъй като искането за издаване на заповед за
изпълнение е основано на договор за потребителски кредит с финансова институция, по
силата на който на длъжника се предоставя финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР
на ЗЗП и той има качеството на потребител по смисъла на и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП и чл. 9,
ал. 3 ЗПК, в съответствие със законовите изисквания заповедният съд е извършил служебна
преценка за наличието на неравноправни клаузи в договора, както и за противоречие на
клаузи от договора с добрите нрави.
Заповедният съд е формирал извод, че клаузата, с която е договорен ГЛП в размер
надвишаващ трикратния размер на законната лихва е нищожна, като противоречаща на
добрите нрави. В тази връзка е споделил становището, застъпено в съдебната практика,
предхождащо изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК /ДВ бр. 35 от 22.04.2014, в сила от 23.07.2014
г. /, като е изложил съображения, че тази съдебна практика е актуална и след изменението на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Нормата гласи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
С изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е въвел императивно правило
относно допустимият максимален размер на ГПР, част от който са и договорните лихви.
2
Разпоредбата цели ограничаване на възлагането на несъразмерни тежести върху
икономически по-слабата страна, по-точно върху потребителя, от страна на търговеца, който
има възможност да се възползва от по-неблагоприятното положение на кредитополучателя.
За да възприеме като законов критерий ГПР, а не възнаградителната лихва, законодателят е
отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва за предоставяне на средства на
потребителя, не винаги е меродавен, защото към него може да се насложат допълнителни
разходи като такси, комисионни, други разноски и те на практика да увеличат кредитната
тежест за кредитополучателя. Освен това, възприетият законов критерий дава възможност
на кредитора, предоставящ финансовата услуга в условията на конкурентна среда и пазарна
икономика за преценка дали да предложи договори с по-висока възнаградителна лихва за
сметка на по-нисък размер на другите общи разходи по кредита, в рамките на максимално
допустимия съобразно закона размер на ГПР или обратното. Ето защо, настоящият съдебен
състав намира, че след изменението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, становището в съдебната практика,
че клауза, с която е договорена възнаградителна лихва над трикратния размер на законната
лихва е нищожна поради противоречие с добрите нрави, вече не е актуално по договори за
потребителски кредити.
Приложението на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съобразена с Постановление № 426 на
МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични
задължения и размера на ОЛП на БНБ към датата на сключване на договора, налага извод,
че договореният ГПР не може да надвишава 50%. Съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. По
смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК – „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга
е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съгласно чл. 19, ал. 5
ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените размери в чл. 19, ал. 4 ЗПК, са нищожни.
След като общия размер на разходите по кредита не може да надвишава 50 %, то тогава
клауза за годишен лихвен процент /принципно включен в общия размер на разходите по
кредита/, надвишаващ тази стойност се явява в противоречие със закона и добрите нрави.
При съобразяване на размера договореното възнаграждение, изразяващо се в
уговорената възнаградителна лихва, въззивната инстанция достигна до извод, че е налице
противоречие на посочената клауза с добрите нрави, като прилагането на същата би довела
до неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на потребителя. Видно е от
представения договор за потребителски кредит, че размерът на възнаградителната лихва,
изразяващ се в ГЛП, е 54, 89 %, при което този размер надхвърля максималния допустим
размер, като не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, което обуславя
неравноправност по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, а съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в
договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на
този закон, е нищожна. При това положение клаузата от договора за кредит, с които е
уговорена възнаградителна лихва, се явява недействителна поради противоречие с добрите
нрави. Отделно от това, размерът на годишния процент на разходите, в който се включва
възнаградителната лихва е 48,99 %, т.е по-малка величина от размера на лихвата, което е
недопустимо.
3
По изложените съображения, настоящият съдебен състав намира, че жалбата е
неоснователна и трябва да се отхвърли със следващото от това потвърждаване на
разпореждане № 7316/25.10.2021г.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд, VI въззивен граждански състав
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 7316/25.10.2021г., постановено от Районен съд-
Бургас по ч. гр. д.№ 5918/2021г. с което е отхвърлено заявлението на ТИ БИ АЙ БАНК”
ЕАД, ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ № 52-54, представлявано от юрисконсулт Стилиян Радиев да се издаде заповед
за незабавно изпълнение по чл.417 от против Х.М. С., ЕГН: ********** от гр. Б., кв. П., ул.
„О.“ № *** за сумата от 536,80 лева, представляваща договорна лихва за периода от
25.01.2020 г. до 25.09.2021 г.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4