Р Е
Ш Е Н
И Е
Номер 260031 Дата 19.02.2021 година
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Пловдивски апелативен съд, търговско отделение, трети
състав,
Председател: Красимир Коларов
Членове: Георги Чамбов
Емил Митев
Секретар: Нели Богданова
в съдебно заседание на 10 февруари 2021 г.
разгледа докладваното от К. Коларов
търговско дело номер 714 по описа за 2020 година
и за да се произнесе взе предвид:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 112
от 19.08.2020 г., допълнено с Решение № 260022 от 15.10.2020 г., постановено от
Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 118/2019 г., съдът е решил следното:
„ОСЪЖДА ЗД „Е.“ АД, ЕИК., да
заплати на И.И.И., ЕГН **********, сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, настъпили от смъртта на майка и М. Д. П., починала в резултат на ПТП от 22.04.2018 г.,
ведно със законната лихва за забава от 11.07.2018 г. до окончателното изплащане на
главницата, по банковата сметка на ищеца в „П.и. б.“ АД, IBAN:***, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над уважените 20 000 (двадесет хиляди) лева до претендираните 200 000 (двеста хиляди) лева, като неоснователен.
ОСЪЖДА ЗД „Е.“ АД, да заплати на И.И.И., ЕГН **********, законна
лихва върху доброволно изплатената от ответното дружество сума в р-р на
80 000 лв., представляваща главница за претърпени от ищцата неимуществени
вреди считано от датата на предявяване на застрахователната претенция
11.07.2018 г. до 30.10.2019 г. – датата на доброволно плащане на сумата.
ОСЪЖДА ЗД „Е.“ АД, да заплати на адв. Р.М. от САК сума в размер на 1 100 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение, съразмерно на уважената част от иска,
на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАДв.
ОСЪЖДА И.И.И., да
заплати на ЗД „Е.“ АД сумата в р-р на 200 лева, представляващи разноски – юрисконсултско
възнаграждение, съразмерно на отхвърлената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 3 и ал.
8 от
ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, сумата в р-р на 30 лв. разноски за свидетели и 100 лв. /депозит за
в. л./.
ОСЪЖДА
ЗД „Е.“
АД, да заплати по сметка на Окръжен съд – Пазарджик сумата в р-р на
533,33 лева
разноски за производството, сумата в р-р на 997,81 лв. /депозит за в.л./, както и 5 (пет) лева
– за служебно издаване на изпълнителен лист при неплащане на сумата в срока за
доброволно изпълнение.“
В отхвърлителната му част, до
размер на сумата 70 000 лева и съответно присъдените обезщетение за
забавено плащане и разноски, решението се обжалва от ищцата И.И.И., с подробни
съображения за неговата неправилност.
В осъдителна му част от 20 000
лева и съответно присъдените обезщетение за забавено плащане и разноски,
решението се обжалва от ответника „З.д.Е.“ АД, също с подробни съображения за неговата
неправилност.
Всяка от
страните е на мнение, че жалбата на другата страна е неоснователна.
Апелативният съд прецени данните по делото и като съобрази
становищата на страните, съобразно правомощията по чл. 269 ГПК прие:
Единствените
спорни въпроси по делото са:
- първо, дали и
доколко с поведението си на улицата загиналата майка на ищцата е съпричинила настъпването
на фаталния инцидент и
- второ, относно
размера на дължимото от застрахователя обезщетение за претърпените от И.И. неимуществени
вреди, в предявения пряк иск по чл. 432, ал. 1 КЗ.
1. Пострадалата М.
П. е била на 83 години, пресичала е южното
двулентово платно на път в града, по обяд, при ясна видимост и на ясно очертана
пешеходна пътека, обозначена с видим отдалече знак – вж. скиците и снимките в двете
подробни заключения по първоначалната автотехническа експертиза на вещото лице
инж. В. Ф. (л. 249 и сл.) и повторната – на инж. С. М. (л. 299 и сл.). Двете
платна на пътя са разделени с ограда и сравнително тесен затревен участък, върху
който е обособено неголямо място (островче) за пресичащите по пешеходната
пътека пешеходци. Пострадалата била вече пресекла северното платно на пътя по
също ясно обозначената върху него и отдалеч ясно видима пешеходна пътека, била
застанала на островчето до края на парапета на разделителната ивица и според
показанията на водача на автобуса, който я е блъснал – свидетеля В. Р. К.,
дадени в съдебното заседание от 05.02.2020 г. (л. 199 и сл.), който я видял от
доста далеч, изчакала преминаването на движещите се пред автобуса две леки коли,
чиито водачи не се съобразили с нейното предимство да премине по пешеходната
пътека. Според водача на автобуса, жената ненадейно тръгнала да пресича и
тогава той незабавно задействал спирачките. Според двете експертизи, в този
момент (на започналото спиране) автобусът е бил на разстояние 27 – 29 метра от пешеходната
пътека и се е движел със скорост от около 45 км/ч. Но – при тази скорост –
автобусът е можел да спре на не по-малко от 37.75 м., това в случая е бил
пълният му спирачен ход (опасната зона). Достигайки пешеходната пътека,
намаляващият скоростта си спиращ автобус се движел с около 28 км/ч, но в това време
жената била вече тръгнала по пешеходната пътека и – от момента на реакцията на
водача – била изминала около 2.27 м. от парапета на разделителната ивица и вече
била на 1.9 м. южно от северната граница на платното за движение. Тоест, била
почти по средата на пешеходната пътека. Автобусът я ударил с предната си лява
част и от удара били причинени тежките увреждания, от които след седмица М. П.
починала.
И двете експертизи са категорични, че водачът на автобуса е
можел да спре преди сблъсъка с пешеходката само в случай, че в момента на
задействане на спирачките, а това означава – когато автобусът е бил на
разстояние от 27 – 29 метра от мястото на удара, скоростта с която се е движел
би била не повече от 37 км/ч.
При тази фактическа обстановка преценката на окръжния съд,
че с поведението си пострадалата възрастна жена е съпричинила причинените и от
удара на автобуса увреждания до степен на 1/3, е необоснован.
Единствените евентуални обстоятелства, които в случая биха
имали причинна връзка със съпричиняването на резултата от страна на
пострадалата, са всъщност две: или липсата на поглеждане вдясно, за да види
идващия към нея автобус, или нереалното възприемане на скоростта, с която автобусът
се е движел, което вероятно е довело до погрешна преценка, че при това
разстояние от нея и при тази скорост спирането му преди пешеходната пътека ще е
възможно, а пресичането не би било опасно.
Подобни субективни очаквания към преценката и поведението
на възрастната жена, в случая са били не само неоправдани, но и процесуално
недопустими (чл. 51, ал. 2 ЗЗД, във вр. с чл. 119, ал. 5 ЗДвП). Обективен факт
е, че в момента на удара тя е била вече по средата на ясно обозначената
пешеходна пътека и че преди да тръгне по нея е била не другаде, а непосредствено
пред пешеходната пътека, на пешеходното островче, отделящо двете платна на
пътя. Според двете автотехнически експертизи, а и според самия водач на
автобуса, той е забелязал чакащата да премине жена не в момента, в който рязко
е задействал спирачките, когато е бил само на 27 – 29 метра от пешеходната
пътека, а много по-рано – от около 100 – до 140 метра преди да стигне до нея. И
в този случай той не само е можел, но е бил и длъжен, не само да намали
превишената си скорост от 45 км/ч до разрешената в този участък скорост от 40
км/ч, а елементарно да съобрази, че жената не стои просто така на островчето
между двете части на общата пешеходна пътека, но и – след като е обърната с
лице към неговата лента за движение и очевидно изчаква двете коли, чиито водачи
са и отнели предимството – ще предприеме пресичане веднага след двете коли и
точно пред управлявания от него автобус. Тъй като водачът не е можел и няма как
да е знаел, каква е субективната преценка на чакащата жена – за скоростта на
автобуса, за разстоянието му до пешеходната пътека и за спирачния му път, бил е
длъжен да предполага, че тя ще тръгне да пресича по пешеходната пътека
непосредствено след преминаването на двете леки коли. Самото присъствие на
жената на мястото, където е стояла, е било не само очевидно предупреждение за
опасност, ясно разпознаваемо от всеки водач на МПС, но и обективен факт,
обуславящ категоричен извод за нарушаване от водача на автобуса на разпоредбите
по чл. 20, ал. 2, чл. 116, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 ЗДвП.
А този извод, едновременно с установения в процеса факт на
превишената му скорост в очевидно натоварения участък от пътя, на който е
станал удара върху намиращата се на пешеходната пътека възрастна жена, обуславя
наличие и на условията по чл. 119, ал. 5 ЗДвП.
Затова Апелативният съд приема, че предпоставките по чл.
51, ал. 2 ЗЗД в случая липсват и направеното от ответника възражение за наличие
на такова поведение на пострадалата възрастна жена, което да е било в причинна
връзка с увреждането – като процесуално недопустимо при забраната по чл. 119,
ал. 5 ЗДвП, а евентуално по същество и неоснователно – не е подлежало на
уважаване.
2. Относно
присъдения размер на дължимото обезщетение за неимуществените вреди, претърпени
от ищцата И.И. – дъщеря на загиналата М. Д.П..
Приетото в процеса заключение по
психиатрично-психологическата експертиза на вещото лице Е. К. (л. 226 и сл.) не
е намерило данни за „значимо влошаване на функционирането на подекспертната“,
което да е следствие на предизвикано от внезапно настъпилата смърт на майка и
„нормалпсихологично обостряне на наличната емоционална симптоматика“,
извършеното психологично изследване не е намерило и „доказателства, за да се
твърди, че случилото се ще се отрази съществено на клиничното състояние на
ищцата за в бъдеще“. От 2007 г. обаче – продължава вещото лице – ищцата се
сблъсквала „с множество соматични проблеми, наложили лечение, които вероятно
подпомагат успоредното развитие на невротична симптоматика – нарушил се сънят
й, по незначителни поводи ставала лесно дразнима и емоционално лабилна, с
изразеност във вегетативната сфера и симптоматика, отнасяща се до
емоционално-волевата дейност.“ И.И. била консултирана с психиатър, като
поставената диагноза била „Генерализирано тревожно разстройство“, с назначена
антидепресивна терапия.
Така тази „кротка, тиха, чувствителна“ жена ненадейно се
наложило да преживее неочакваната и натоварена с крайни емоции бавна смърт на
майка и, с която живеели в един дом, в едно домакинство. За нейните конкретни
преживявания и състояние, в съдебното заседание от 05.02.2020 г. (л. 199 и сл.)
са разпитани съпруга и дъщерята на ищцата – свидетелите Б. В.И. и Н. Б. И..
Свидетелят Б. И. е установил, че ищцата никога не се е разделяла от майка си,
че тя всъщност е изгледала двете им деца, че те двете били изключително близки,
обични отношения. Смъртта на майка и я „паникьосала“, тя изпаднала „в ужас“,
чиито проявления не преставали вече година и 7-8 месеца след удара на автобуса,
прекъснал живота на майка и, въпреки че „напоследък здравословното и състояние
е задоволително“. Свидетелката Н. И. е разказала за грижите на баба и към
семейството, потвърдила е за обичта между нея и дъщеря и И. (ищцата), която
била „на 8 – 10 години“, когато починал баща и. Оттогава двете били неразделни,
а ненадейната смърт на майка и поставила дъщерята „в тежко състояние, в шок“.
Тези двама свидетели са най-близките на ищцата, чиито впечатления от
живота и са напълно непосредствени. Затова Апелативният съд дава вяра на
показанията им: не трябва да се мисли, че евентуалната заинтересованост на свидетел по смисъла на чл. 172 ГПК е – сама
по себе си – необорим признак за недостоверност на неговите показания, подобен подход
към преценката на събраните в процеса доказателства поставя емоционални, но
рационално неоправдани пречки към разкриването на истината (чл. 10 ГПК) и
затова би бил
не само необосновано предубеден, но и процесуално недопустим.
При тези
доказателства преценката на настоящата инстанция е, че дължимото в настоящото производството по чл. 432, ал. 1 КЗ, парично обезщетение – като предвидена и допустима
от закона компенсация на подлежащите на репариране и доказани от ищцата нейни
неимуществени
вреди, настъпили от причинената от застрахования при ответника водач на автобус „С.“
с рег. № .., смърт на майка и М. Д. П., е в размер на сумата от 100 000
лева, затова неплатеният от застрахователя остатък, в размер на сумата
20 000 лева – като краен резултат – е присъден правилно.
3. Предмет на делото е дължимостта на
обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ (Глава
47, чл. 477 и сл. КЗ), затова претенцията на ищцата за заплащане на лихви върху
търсеното обезщетение е по чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ. Лихвите за забавено плащане
на обезщетението по тази конкретна застраховка се дължат от изтичане на
сроковете, определени в разпоредбата чл. 497 КЗ. По отношение разпоредбите по
Глава 41, нормата на чл. 497 КЗ е специална (чл. 505 КЗ), затова посоченият от
ищцата срок по чл. 429, ал. 3, изр. 2-ро КЗ е в случая неприложим.
С Молба рег.
№ 11969 от 11.07.2018 г. (л. 114) ищцата е уведомила ЗД „Е.“ АД за настъпване
на застрахователното събитие, като е представила, Констативния протокол за
станалото произшествие, Акт за смъртта на пострадалата при произшествието,
Удостоверение за наследници и банковата си сметка. В срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, с Уведомително писмо от 24.07.2018 г. (л. 116) застрахователят е дал
мотивиран отговор по чл. 496, ал. 2, т. 2, б. „б“ КЗ, като е изискал
представянето на допълнителни документи – съдебни или прокурорски актове,
свързани с инцидента, както и преписи от изготвените в досъдебното производство
експертизи. Това са важни документи, с които е трябвало да се удостоверят
съществени обстоятелства във връзка с произшествието, застрахователят е можел
сам да се снабди с тях (чл. 496, ал. 4 КЗ) и срокът за окончателно произнасяне
по претенцията е бил тримесечният срок по чл. 496, ал. 1 КЗ. Съответно и
лихвите за забава са станали дължими след изтичането на този срок (чл. 497, ал.
1, т. 2, предл. 1-во КЗ). В случая това е датата 11.10.2018 г., от тази дата е
трябвало да се присъди законната лихва върху дължимото обезщетение.
В тази
негова част, относно присъдените обезщетения за забавено плащане съответно
върху сумите 20 000 лева и 80 000 лева, за периода от 11.07.2018 г.
до 10.10.2018 г., обжалваното решение е неправилно и ще следва да се отмени, а
претенцията на ищцата за това вземане, която е в размер на сумата от общо
2 555.56 лева, съответно подлежи на отхвърляне.
В останалата
му част –
като постановен от окръжния съд краен резултат – обжалваното решение е законосъобразен и правилен отговор на поставения
по делото спор и на осн. чл. 271, ал. 1 ГПК, в тази негова част, решението ще следва да се
потвърди.
4. Разноските.
4.1. Жалбоподателката И.И.И. е защитавала пред
апелативния съд материален интерес в размер на:
- сумата 100 000 лева – исканото
неприсъдено обезщетение;
- оспореното от другия жалбоподател
вземане за законна лихва върху сумата 20 000 лева, за периода от
11.07.2018 г. до 14.06.2019 г., която е в размер на 1 883.34 лева и
- оспореното от другия жалбоподател
вземане за законна лихва върху сумата 80 000 лева, за периода от
11.07.2018 г. до 30.10.2019 г., която е в размер на 10 600.00 лева.
Или общо е
защитавала материален интерес в размер на сумата 112 483.34 лева, като не
е постигнала уважаване, дори и частично, на този интерес.
Затова
претендираното от нейния пълномощник възнаграждение за настоящата инстанция по
чл. 38, ал. 2 ЗА, не подлежи на присъждане.
4.2. Жалбоподателят „З.д.Е.“ АД е защитавал
пред апелативния съд материален интерес в размер на:
- сумата 100 000 лева – исканото от
другия жалбоподател неприсъдено обезщетение;
- законната лихва върху сумата 20 000
лева, за периода от 11.07.2018 г. до 14.06.2019 г., която е в размер на 1 883.34
лева и
- законната лихва върху сумата 80 000
лева, за периода от 11.07.2018 г. до 30.10.2019 г., която е в размер на 10 600.00
лева.
Или общо е
защитавал материален интерес в размер на сумата 112 483.34 лева. Постигнал
е отхвърляне на претенциите до размер на сумата от общо 2 555.56 лева (вж.
по-горе т. 3-та), като е направил разноски, които включват, освен вече
платената държавна такса от 400 лева, още и присъдено за въззивното
производство възнаграждение за юрисконсулт, което съдът определя в размер на
сумата 200 лева, както и понастоящем присъдената държавна такса от 4 536.99
лева (вж. по-долу, т. 4.3.3.). Или общо в размер на сумата 5 136.99
лева.
На осн. чл.
273, във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК и съобразно защитения материален интерес, И.И.И.
ще следва да бъде осъдена, да заплати на „З.д.Е.“ АД
разноски в размер на сумата 116.70 лева.
4.3. Относно държавната такса.
4.3.1. Производството е проведено в условията на чл.
83, ал. 1, т. 4 ГПК, окръжният съд не е присъдил дължимата държавна такса в
тежест на ответника, съобразно уважените размери на иска (чл. 78, ал. 6 ГПК).
Тъй като част от обезщетението, в размер на сумата 80 000 лева, е било
платено по време на процеса и искът в тази му част не е отхвърлен като
неоснователен, държавната такса върху посочената сума също е била дължима и по
отношение на общо признато за дължимо обезщетение от 100 000 лева е била в
размер на сумата 4 000 лева.
Като се има
предвид не само пропускът на окръжния съд, но и настоящото решение, държавна
такса за производството пред първата инстанция, освен върху сумата 100 000
лева, следва да се присъди и върху:
- законната лихва върху присъдената сума от
20 000 лева за периода от 11.10.2018 г. до датата на предявяване на иска
14.06.2019 г., която е в размер на сумата 1 883.34 лева, както и върху
- законната лихва върху междувременно
платената сума от 80 000 лева за периода от 11.10.2018 г. до датата на
плащането 30.10.2019 г., която е в размер на сумата 10 600.00 лева.
Или общо
дължимата от „З.д.Е.“ АД държавна
такса за производството, проведено пред окръжния съд, е била в размер на 4%
върху сумата 112 483.34 лева (100 000 лева + 1883.34 лева +
10 600 лева = 112 483.34 лева), така несъбраната от окръжния съд държавна
такса е била в размер на сумата 4 499.33 лева.
4.3.2. В настоящото въззивно производство също не е
била събрана държавна такса върху оспорвания от жалбоподателя „З.д.Е.“ АД, но присъден размер на законната лихва върху сумата 20 000
лева за периода от 11.10.2018 г. до датата на предявяване на иска 14.06.2019
г., който размер е в размер на сумата 1 883.34 лева.
Или
дължимата, но несъбрана държавна такса за производството, проведено пред
настоящата инстанция, е в размер на сумата 37.66 лева (2% върху 1 883.34
лева).
4.3.3. Така общият размер на подлежащата на присъждане
държавна такса, дължима от „З.д.Е.“ АД за двете
съдебни инстанции, е в размер на сумата 4 536.99 лева (4 499.33 лева
+ 37.66 лева = 4 536.99 лева).
Ето защо
Пловдивският апелативен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 112 от 19.08.2020 г., допълнено
с Решение № 260022 от 15.10.2020 г., постановено от Пазарджишкия окръжен съд по
т. д. № 118/2019 г., в частите му, с които съдът е решил следното:
„ОСЪЖДА ЗД „Е.“ АД, ЕИК ., да
заплати на И.И.И., ЕГН **********, „законната лихва за забава“ върху
присъдената с това решение сума от 20 000 лева, за периода от 11.07.2018 г. до 11.10.2018 г. и
„ОСЪЖДА ЗД „Е.“ АД, ЕИК .., да заплати на И.И.И., ЕГН **********, „законна
лихва върху доброволно изплатената от ответното дружество сума в р-р на
80 000 лв., представляваща главница за претърпени от ищцата неимуществени
вреди“, считано от датата на предявяване на застрахователната претенция
11.07.2018 г. до 11.10.2018 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения
от И.И.И., ЕГН **********,
иск против „З.д.Е.“ АД, ЕИК .., за заплащане на:
- законна лихва върху присъдената с това решение сума
от 20 000 лева, за периода от 11.07.2018 г.
до 11.10.2018 г., която е в размер на сумата 1 883.34
лева и
- законна лихва
върху изплатеното на 30.10.2019 г. от З.д.Е.“ АД
обезщетение в размер на сумата 80 000 лева, за периода от 11.07.2018
г. до 11.10.2018 г., която е в размер на сумата 10 600.00 лева.
В останалата му част ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 112 от 19.08.2020 г., допълнено с Решение № 260022 от 15.10.2020 г., постановено
от Пазарджишкия окръжен съд по т. д. № 118/2019 г.
ОСЪЖДА И.И.И.,
ЕГН **********, да заплати на „З.д.Е.“
АД, ЕИК .., разноски в размер на сумата 116.70
лева (сто и шестнадесет лева и 70 ст.).
ОСЪЖДА „З.д.Е.“
АД, ЕИК .., да заплати в полза на бюджета на съдебната власт, по сметка на Апелативен съд – гр.
Пловдив, бул. „6-ти септември“ № 167, ЕИК (БУЛСТАТ) .., държавна такса в размер на сумата 4 536.99
лева (четири хиляди
петстотин тридесет и шест лева и 99 ст.).
Решението може да се обжалва пред
Върховния касационен съд, в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.